Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 28.07.2020 г.
В И М Е Т О Н
А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, 23-ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА
при
секретаря Ива И. като разгледа
докладваното от съдия Желязкова гр.д. № 15891/2018
г., за да постанови решение, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.
124 ГПК с искане да се постанови решение, с което да се признае по отношение на
ответника, че ищецът е собственик на 2/5 ид. части от следния
недвижим имот: АПAPTАМЕНТ с идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93.1.8
, находящ се в гр.София, в жилищната сграда на ул.”********, с площ от 115
кв.м, състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, баня, клозет и килер с изложение
юг, при вътрешни съседи: З.И.В., О.С. Б. и С.П.З., заедно с избено помещение
при съседи: С.П.З. и от двете страни коридор; и таванско помещение при съседи:Н.В.Й.,
О.С. Б. и коридор, заедно с 300/5165 ид.части от общите части на сградата и
толкова идеални части от мястото, върху което е построена жилищната сграда,
цялото с площ от 675 кв.м., съставляващо парцел Х-10 от кв.556 по плана на
гр.София, м.”Центъра”, с идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93, при
съседи: ул.”В.Априлов”, училище „В.Априлов”, Д.И., М.Д.и А.Ч., като останалите
ид. части принадлежат на физически лица-1/5 ид.част на А.С.Ж. и 2/5 ид.части на
Х.М.И..***, чрез пълномощника
си Б.П. секретар/юрист твърди, че е
собственик на 2/5 ид. части от следния недвижим имот: АПAPTАМЕНТ с
идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93.1.8 , находящ се в гр.София в
жилищната сграда на ул.”********, с площ от 115 кв.м, състоящ се от три стаи,
кухня, вестибюл, баня, клозет и килер с изложение юг, при вътрешни съседи: З.И.В.,
О.С. Б. и С.П.З., заедно с избено помещение при съседи: С.П.З. и от двете
страни коридор; и таванско помещение при съседи: Н.В.Й., О.С. Б. и коридор,
заедно с 300/5165 ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части
от мястото, върху което е построена жилищната сграда, цялото с площ от 675
кв.м., съставляващо парцел Х-10 от кв.556 по плана на гр. София, м. „Центъра”,
е идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93, при съседи: ул. „В. Априлов”,
училище „В. Априлов”, Д.И., М.Д.и А.Ч., като останалите ид. части принадлежат
на физически лица-1/5 ид. част на А.С.Ж. и 2/5 ид. части на Х.М.И.. Излага, че
собствеността произхожда от следното: собственик на имота е билаА.И.И.,
починала на 01.02.1957 г. и оставила единствен законен наследник сестра си Г. И.И..
Последната дарява на своята племенница Х.М.И. 1/5 ид. част от имота, а със
завещание от 02.07.1984 г. завещава своята част поравно на Х.М.И. и А.С.Ж.. Г. И.
е починала на 18.03.1985 г. без наследници по закон. По силата на тогава
действащото законодателство - чл. 14, ал. 2 ЗН в редакцията отпреди 1992 г. -
Държавата е станала собственик на 2/5 ид. части от имота. По предявен иск за
делба такава е допусната при квоти: За А.Ж. - 1/5 ид. част, за Х. И. - 2/5 ид.
части и за държавата 2/5 ид. части, съгласно решение от 03.06.1998 г. на СРС -
53 състав по гр. д. 8924/1996 г. С последващо решение от 07.03.2006 г. по
същото гр. дело е извършена делбата чрез изнасяне на имота на публична продан.
Въз основа на това решение е образувано изп. дело №20169220401336 на ЧСИ И.Д.,
рег.№922 на КЧСИ. Ищецът твърди, че след постановяване на решението за
допускане на делбата, но преди влизането му в сила, е настъпило правоприемство
от държавата в полза на Общината на основание чл. 3, т. 4 ЗДС/редакция от
27.10.1998 г./ вр. - чл. 11 ЗН /редакция от 05.11.1999 г./, съобразно които имотът
е частна общинска собственост. Въпреки това производството по делото е
продължило и приключило без С.О. да вземе участие в него, поради което намира
делбата за недействителна. Иска от съда да установи, че 2/5 ид. части от имота са
негова собственост въз основа на посочените горе правни норми във връзка
и с чл.14, ал.2 от Закона за наследството и поради настъпило правоприемство по
Закона за общинската собственост.
ОТВЕТНИКЪТ- ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоутсройство, действащо чрез пълномощник на основание чл.32, т.4 вр. чл. 31,
ал.2 от ГПК - Н. П. - областен управител на област София, чрез процесуалния си
представител - А. К., оспорва предявения иск като недопустим, евентуално като
неоснователен. Твърди, че спорът за правото на собственост върху описания в
исковата молба имот е решен с влязъл в сила съдебен акт. В тази връзка посочва,
че с решение от 03.06.1998г. по гр. д. № 8924/1996г. на СРС, III ГО, 53 състав,
решение от 01.12.2003г. по гр. д. № 298/2003г. на СГС, IV-Б състав и решение от
07.03.2006г. по гр. д. №8924/1996г. на СРС, II ГО, 53 състав, влезли в сила на
07.04.2010 г., е била допусната и извършена съдебна делба на процесния имот
между Х.М.И., А.С.Ж. и Държавата. Навежда, че ищецът е участвал в
производството по съдебна делба, поради което е обвързан със силата на
пресъдено нещо на съдебното решение. Твърди, че по силата на съдебните решения
и на основание чл. 14, ал.2 от ЗН в редакцията му преди 1992г., 2/5 ид. ч. от
процесния имот са били отчуждени в полза на държавата, като е бил съставен и
Акт № 11548/20.06.1985г. за държавна собственост. Същевременно в чл. 2 от ЗОС
изрично е указано кои имоти и в кои случаи стават общинска собственос, и между
хипотезите, визирани в посочената разпоредба, не попада основанието, послужило
за актуването на процесния имот като държавен. Установено е, че общината не е
съсобственик по отношение на имота, предмет на делбата. Намира, че при
извършването на делбата съдът следва да се съобрази с решението по допускането
й. В този смисъл решението по допускане на делбата се ползва със сила на
пресъдено нещо по посочените в чл. 344, ал.1 ГПК въпроси, а именно съществува
ли съсобственост, между кои лица и какви са техните дялове. Макар да подготвя
окончателното решение за прекратяване на съсобствеността, решението по
допускане на съдебната делба има самостоятелно значение и се ползва със сила на
пресъдено нещо. Следователно на основание чл. 298, ал.1 и ал.2 от ГПК със сила
на пресъдено нещо между всички ответници по настоящото дело е решен въпросът за
собствеността и квотите в делбения апартамент. Актът за общинска собственост №
960 от 27.10.2014г. е съставен след извършване на съдебната делба и същият не
поражда собственически права, а само удостоверява такива. След като въпросът за
собствеността на процесният имот е разрешен по предходен съдебен спор между
същите страни, с което правата на ищеца в настоящото съдебно производство са
отречени, е недопустимо да бъде предявяван отново собственически иск,
допустимостта на който от гледна точка на изискването на чл. 124, ал.1 от ГПК
за наличие на правен интерес се основава на същите факти, като по предходните
решения. Посочва и че към момента е налице образувано гр. д. № 69225/2016г. по
описа на Софийски районен съд, II ГО, 78 състав, по реда на чл. 341 и сл. от ГПК, по предявен иск от В.Г.А.( съпруг на съсобственик в процесния апартамент,
а именно на А.С.Ж. ***, Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройството и Н.М.И.. По това дело има постановено решение от
02.04.2019г. по гр. д. № 69225/2016г. на CPC, II ГО, 78 състав, което към
настоящия момент няма данни да е влязло в законна сила. В него също е
установено, че въпросът за собствеността върху процесния имот по отношение на С.О.
не може да се поставя за разрешаване отново поради наличието на влезлите в сила
на 07.04.2010г. и цитирани по-горе решение от 03.06.1998г. по гр. д. №
8924/1996г. на CPC, III ГО, 53 състав, решение от 01.12.2003г. по гр. д. №
298/2003г. на СГС, IV-Б състав и решение от 07.03.2006г. по гр. д. №
8924/1996г. на CPC, II ГО, 53 състав. С оглед изложеното моли съдът да остави
иска без разглеждане като недопустим. Евентуално твърди, че искът е
неоснователен. Държавата се легитимира като собственик на 2/5 ид. ч. от
описания по-горе недвижим имот с Акт № 11548/20.06.1985г. за държавна
собственост, съгласно който на основание чл. 14, ал.2 от ЗН, считано от
21.01.1985г. имотът е станал държавна собственост, а собствеността е доказана
по безспорен начин чрез влезлите в сила съдебни решения, посочени горе. По гр.
д. № 8924/1996г. на CPC, III ГО, 53 състав е установено, чеА.И.И. е била
собственик на процесния имот, който с нейната смърт преминава изцяло в
патримониума на нейната сестра Г. И.И. като единствен законен наследник. От
своя страна Г. И.И. е дарила на своята племенница Х.М.И. 1/5 ид. ч. от своя
собствен недвижим имот. Със завещание от 02.07.1984г. Г. И.И. е завещала
останалите 4/5 от гореописания апартамент на Х.М.И. и А.С.Ж. поравно. Г. И.И. е
починала на 21.01.1985г. и не е оставила наследници по закон. Предвид това и на
основание чл. 14, ал.2 от ЗН, 2/5 ид. ч. от процесния имот са били отчуждени в
полза на държавата, тъй като съгласно посочената разпоредба на чл. 14, ал.2 от ЗН в редакцията й от 1949г., която е действала и към момента на завещанието на Г.
И.И. от 02.07.1984г., завещателят може да се разпорежда чрез завещанието с
цялото си имущество в полза на наследниците си по закона, държавата и обществените
организации, (2) в полза на други лица той може да се разпорежда с не повече от
половината от имуществото си. Завещанието е правен акт, който поражда действие
от откриване на наследството на завещателя. В случая Г. И.И. е починала на
21.01.1985г., т.е. преди изменението на разпоредбата на чл. 14, ал.2 от ЗН от
28.07.1992г., ограничението да не се завещава повече от половината имущество е
в сила. Твърди, че от друга страна, с ТР № 87 от 05.07.1961г. на ОСГК на ВС е
прието, че всички други лица, които не са законни наследници не следва да
получат повече от половината от имуществото на завещателя. Останалата половина
преминава в патримониума на Българската държава. След като завещателката е
починала през 1985г., то към този момент все още в българското законодателство
не е бил възприет принципа за разделност на имуществото на държавно и общинско.
Това се случва по - късно, с приемането на Конституцията на РБ (ДВ, бр. 56 от
13.07.1991г.), в която съгласно чл. 17, ал.4 за първи път е приет режим на
държавна и общинска собственост, който се определя със закон. Такъв е Законът
за държавната собственост (обн. ДВ, бр. 44, 21 май 1996г.) и Законът за
общинската собственост (обн. ДВ, бр. 44, 21 май 1996г.). При това положение,
твърдението на ищеца, че собственик на
2/5 ид.ч. от процесния имот е С.О., не кореспондират с цитираните законови
разпоредби. В тази връзка следва да се приеме, че С.О. няма качеството на
съсобственик на делбения имот. В този смисъл оспорва легитимиращото действие на
Акт за общинска собственост № 960 от 27.10.2014г. и по – рано съставения АОС №
341/06.01.1999г. Излага, че при спор
между държавата и общината за собственост върху недвижим имот, останал в
наследство от лице, което не е оставило наследници по закон и по завещание, ЗИД
на ЗОС (обн. ДВ, бр. 96 от 1999г.), с който са изменени едновременно
разпоредбите на чл.2, ал.2, т.5 от ЗОС и чл. 11 от ЗН, има действие само за
наследства, открити след влизане в сила на тези изменения. В конкретния случай
наследството е било открито на 21.01.1985г. със смъртта на Г. И.И. и при липса
на каквито и да било наследници по закон и по завещание, съгласно
първоначалната редакция на чл. 11 от ЗН, действала към този момент, т.е. преди
изменението й с ДВ, бр. 96 от 1999г., наследството се е получавало от държавата
и на това основание процесният имот е станал държавна собственост при откриване
на наследството. В този смисъл е и отменената разпоредба на чл. 6 от ЗС в
редакцията й към ДВ, бр. 38/89 г., действала към датата на откриване на
наследството, която предвижда, че преминават в собственост на Държавата онези
имоти, които тя придобива съгласно законите /чл. 11 от ЗН/, а също и тези,
които нямат собственик. Процесният имот следва да се счита държавна собственост
на основание първата хипотеза на цитираната норма. Ответникът твърди, че
процесиите идеални части от апартамента са държавна собственост по силата на
чл. 3, т. 4 и т. 5 от ЗДС, в редакцията от 1996 г. Те са били държавна
собственост и по силата на чл. 6 от ЗС (отм.). В този смисъл и актуването на
имота през 1985г. е правомерно, валидно, допустимо и основателно. С оглед
изложеното моли предявеният иск да бъде оставен без разглеждане като
недопустим, евентуално да се отхвърли като неоснователен.
ТРЕТОТО ЛИЦЕ ПОМАГАЧ НА ОТВЕТНИКА – Н.М.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
чрез адвокат Д.Г. оспорва предявения иск.
ТРЕТОТО ЛИЦЕ ПОМАГАЧ НА ИЩЕЦА – А.С.Ж., ЕГН **********,***1 чрез адвокат Г. твърди,
че предявеният иск е основателен и доказан и следва да се уважи. Оспорва
възраженията на ответника.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди направените доводи, намира
за установено следното:
Между страните не е спорно, а
се установява и от представените писмени доказателства, че апapтамент с
идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93.1.8 , находящ се в гр. София в жилищната сграда на ул.”********,
с площ от 115 кв.м, състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, баня, клозет и
килер с изложение юг, при вътрешни съседи: З.И.В., О.С. Б. и С.П.З., заедно с
избено помещение при съседи: С.П.З. и от двете страни коридор; и таванско
помещение при съседи: Н.В.Й., О.С. Б. и коридор, заедно с 300/5165 ид. части от
общите части на сградата и толкова идеални части от мястото, върху което е
построена жилищната сграда, цялото с площ от 675 кв.м., съставляващо парцел
Х-10 от кв.556 по плана на гр. София, м.”Центъра”, с идентификатор по
кадастралната карта 68134.106.93, при съседи: ул.”В.Априлов”, училище
„В.Априлов”, Д.И., М.Д.и А.Ч. е бил собственост наА.И.И. въз основа на
нотариален акт №165, том X, н.д. № 90/1936 г.
Бедспорно е също така, чеА.И.И.
е починала на 01.02.1957 г. и е
оставила като свой единствен законен наследник сестра си Г. И.И., към която е
преминала собствеността върху описания недвижим имот.
Няма спор и по въпроса, че с
нотариален акт по н.д. № 4843/1966 г., том XXVI, Г. И.И. е дарила 1/5 ид.част
от описания недвижим имот на племенницата си Х.М.И., както и за това, че със
завещание от 02.07.1984 г. същата е
завещала останалите идеални части от процесния недвижим имот поравно на Х.М.И.
и А.С.Ж., за което в полза на последната е издаден и нотариален акт № 4, том VII,
н.д. № 1243/1989 г. за 1 /5 ид. части от процесния имот.
Няма спор, че Г. И.И. е
починала на 21.01.1985 г. и не е оставила наследници по закон по възходяща и
низходяща линия.
Страните не спорят, а се
установява и от представения по делото акт за държавна собственост №
11548/20.06.1985 г. на
Ленински районен Съвет – гр. София, че 2/5 от процесния недвижим имот са били
отчуждени в полза на държавата на основание чл. 14, ал.2 ЗН в редакцията му преди
изменението с ДВ. бр.60 от 24 юли 1992г.
От представеното по делото
съдебно решение от 03.06.1998 г., постановено по гр.д. № 8924/1996 г. по описа
на СРС е видно, че А.С.Ж. е предявила иск за делба на процесния недвижим имот и
като ответници по делото съдът е конституирал Х.М.И., Държавата, представлявана
от Министъра на регионалното развитие и благоустройствот, и Софийска Голяма
община. С решението съдът е допуснал делба на имота между следните лица и при
следните квоти: А.С.Ж. – 1/5 ид.части, Х.М.И. – 2/5 ид.части и Държавата - 2/5 ид. части, като е отхвърлил предявения
иск за делба срещу Софийска Голяма община- район „Средец“ и е осъдил ищцата да
заплати 15 000 неденомирани лева държавна такса.
От представените доказателства
се установява, че посоченото горе съдебно решение е било обжалвано от А.Ж., в
частта, с която искът за делба е отхвърлен срещу Софийска Голяма община ( сега С.О.)
и в частта, с която същата е осъдена да заплати сумата от 15 000 неденоминирани
лева държавна такса. По подадената жалба е постановено съдебно
решение от 01.12.2003 г. по гр.д. № 298/2003 г. по описа на СГС, с което
решението по допускане на делбата е обезсилено в частта, с която е отхвърлен
иск за делба срещу Софийска Голяма община, район Средец, като съдът е приел, че
иск срещу нея изобщо не е бил предявен. В тази връзка съдът е установил, че
първоначално искът за делба е бил насочен срещу Х. И. и държавата, като
съобразно правилото на чл. 172, ал.4 от Наредбата за държавните имоти,
последната е била представлявана в процеса от Софийска Голяма община, участваща
в процеса като процесуален представител, а не като самостоятелен ответник.
Съдебното решение е влязло в сила на 31.03.2004 г. В останалата част съдебното решение, с
което е допусната делбата не е обжалвано.
Видно от представеното по
делото влязло в сила съдебно решение от 07.03.2006 г., постановено по гр.д. №
8924/1996 г. по описа на СРС, постановено във фазата на извършване на съдебната
делба, процесният имот е изнесен на публична продан като неподеляем на
основание чл. 288, ал.1 ГПК при посочените в решението за допускане на делбата
квоти – 1/5 ид.части за А.Ж., Х.М.И. – 2/5 ид.части и Държавата - 2/5 ид. части.
От представените писмени
доказателства се установява, че на 27.10.2014 г. процесните 2/5 идеални части
от недвижим имот са били актувани като частна общинска собственост с акт № 960.
По делото е представен договор
за наем на държавен жилищен имот от 25.10.1985 г., сключен между РСП ВКС
„ЛЕНИНСКИ РАЙОН“ и А.Ж., по силата на което 2/5 от процесния недвижим имот са
отдадени под наем на последната. Представен е и договор за отдаването на имота
под наем от 25.09.2006 г. и анекс към
него от 26.05.2008 г., по силата на които С.О. отдава под наем 2/5 ид. части от
процесния имот на същото лице, както и удостоверение, издадено от С.О.,
удостоверяващо, че 2/5 ид. части от имота са отдадени под наем на А.Ж..
Представена е и справка от
Кмета на столичен район Средец за недвижимите имоти, предоставени за
стопанисване и управление на БКС „Средец“ ООД и включени в уставния му капитал,
от която е видно, че ½ ид.част от имот, жилище на ул. В.А.е включена в
това имущество. Представен е и протокол за взето решение за преобразуване
на БКС „Средец“ в еднолично дружество с
ограничена отговорност на основание чл. 62 ТЗ от 05.11.1991 г.
При така
установеното от фактическа страна, съдът намира следното от правна страна:
По допустимостта на
иска
Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, за
недопустимост на предявения иск, доколкото спорът за собствеността върху имота между
Държавата и С.О. е разрешен с влязло в сила съдебно решение по допускане и
извършване на съдебна делба. Съображенията да това са следните:
Видно от представеното по
делото влязло в сила съдебно решение от 01.12.2003 г. по гр. д. № 298/2003 г.
по описа на СГС, решението по допускане на делбата е обезсилено в частта, с
която е отхвърлен иск за делба срещу Софийска Голяма община, район Средец (
сега С.О.) като съдът е приел, че в рамките на делбеното дело не е бил предявен
иск срещу С.О.. Последната е участвала в процеса единствено като процесуален
представител на държавата на основание чл. 172, ал.4 от Наредбата за държавните
имоти. Съответно настоящият съд следва да приеме, че ищецът не е участвал в
производството по съдебна делба, поради което спорът за собственост, повдигнат
от него, не е разрешен със сила на пресъдено нещо и претенцията му е допустима.
От представените пред съда
доказателства се установява, че процесният имот е бил собственост наА.И. и след
нейната смърт преминава в патримониума на нейната сестра Г. И.. Тя от своя
страна дарява 1/5 част от него на своята племенница Х. И. и завещава останалата
част от имота на същата племенница и А.Ж.
поравно.
Когато Г. И.И. е починала на
21.01.1985 г., без да остави наследници по възходяща и низходяща линия, е
действала разпоредбата на чл. 14, ал.2 ЗН в редакцията му преди изменението с
ДВ. бр.60 от 24 юли 1992г., съобразно която завещателят може да се разпорежда с
не повече от половината от имуществото си, когато завещанието е в полза на
лице, което не е сред наследниците по закон, държавата или обществена
организация. Съобразно чл. 11 от Закона за наследството (в редакцията му от ДВ.
бр.22 от 29 Януари 1949г.), когато няма лица, които могат да наследяват
съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от
наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от
държавата. Именно на основание тези
разпоредби, които са приложими към момента на откриване на наследството
на Г. И., 2/5 от процесния недвижим имот са били отчуждени в полза на
държавата, за което е съставен акт за държавна собственост № 11548/20.06.1985
г. на Ленински районен Съвет – гр. София. Към 21.01.1985
г. българското законодателство не предвижда разделение на собствеността на
държавна и общинска такава. Разграничението е направено едва с приемането на
Конституцията на Република България ( ДВ., бр. 56 от 13.07.1991 г.) като
съгласно чл. 17, ал.4 от КРБ режимът на държавната и общинската собственост се
определя със закон.
Позоваването на ищеца на право на
собственост върху имота, възникнало въз основа на закона на основание чл. 3,
ал.4 от Закона за държавната собственост в редакцията му от ДВ, бр. 124 от 1998
г., съгласно който държавна собственост са вещите и имотите, включени в
наследства, за които няма наследници по закон или по завещание, всички
наследници или заветници са се отказали или са изгубили правото да ги приемат,
с изключение на тези имоти и вещи, които стават общинска собственост по реда на
закон във връзка с чл. 11 от Закона за наследството, в
редакцията му от ДВ. бр.96 от 5 Ноември 1999г., съгласно която когато няма
лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички
наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат,
наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи,
жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени
предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на
чиято територия се намират, е неоснователно. Посочените законови разпоредби, не
са действали към момента на откриване на наследството на Г. И. и нямат обратно
действие – т.е. прилагат се само досежно открити наследства сред тяхното
влизане в сила, предвид което основанието, на което ищецът се домогва да
установи своята собственост срещу ответника, не е доказано по делото.
С оглед изложеното искът, предявен от С.О., се явява неоснователен на посоченото
с исковата молба основание, а именно придобиване на право на собственост върху
процесния имот въз основа на закона – чл. 3, ал.4 от
Закона за държавната собственост в редакцията му от ДВ, бр. 124 от 1998 г. във
връзка с чл. 11 от Закона за наследството, в редакцията му от ДВ. бр.96 от 5
Ноември 1999г.
В първото по делото заседание, проведено на 31.01.2020 г., третото лице
помагач на ищеца, е навело твърдение, че процесните 2/5 ид. части от недвижим
имот са станали собственост на ищеца на основание пар.6 и/или пар.7 от ПЗР на ЗМСМА,
като е направило и искане за допускане на експертиза за установяване дали към
момента на влизане в сила на Закона за
държавната собственост 2/5 ид. части от процесното жилище са били част от
уставния фонд на общинско предприятие. С последваща писмена молба конкретизира
твърдението и претендира, че собствеността в полза на С.О. е възникнала на
основание пар. 7 от ПЗР от ЗМСМА.
По своето естество това твърдение
цели да се измени основанието на иска като вместо на основание чл. 3, ал.4 от
Закона за държавната собственост в редакцията му от ДВ, бр. 124 от 1998 г. във
връзка с чл. 11 от Закона за наследството, в редакцията му от ДВ. бр.96 от 5
Ноември 1999г. правото на собственост на ищеца да се признае за възникнало по
силата на пар.7 от ПЗР на ЗМСМА. Подобно
основание на иска, което по своето естество е коренно различно от въведеното с
исковата молба и изисква установяване на други релевантни факти, обаче не е
въведено от ищеца, нито с първоначалната искова молба, нито е въведено като
заместващо първоначалното основание или евентуално на него, с молба за
изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК. Едва със заявление от 25.06.2020 г.
ищецът се позовава на пар. 7 от ПЗР към ЗСМА като основание на претендираното
от него право на собственост, като излага съображения в тази връзка, но въпреки
това не прави искане за изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК. Дори и да се
приеме, че с това заявление се е опитал да направи изменение на основанието на
иска по реда на чл. 214 ГПК, съдът намира, че не е следвало да даде указания до
ищеца да конкретизира едно такова искане и съответно да допусне изменението,
тъй като същото би било преклудирано като направено след приключване на първото
заседание по делото предвид правилото на чл. 214, ал.1 ГПК.
Като се има предвид изложеното,
съдът намира, че не следва да разглежда наведеното от третото лице помагач
второ основание за придобиване на право на собственост в полза на ищеца,
доколкото предмета на исковата защита се определя единствено и само от ищеца и
подпомагащата страна няма право да изменя пределите й (чл. 221, ал.1 ГПК).
Непредявените от ищеца основания за възникване на правото му на собственост не
се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението по настоящето дело и
могат да бъдат предмет на нов исков процес.
С оглед приетото от съда и доколкото се установява, че ищецът не е
съсобственик в процесния недвижим имот, неоснователни се явяват и твърденията
му за нищожност на съдебната делба.
Въз основа на изложеното съдът намира предявения иск с правно основание
чл. 124 от ГПК за установяване на право на собственост върху процесния недвижим
имот на соченото от ищеца правно основание - чл. 3, ал.4
от Закона за държавната собственост в редакцията му от ДВ, бр. 124 от 1998 г.
във връзка с чл. 11 от Закона за наследството, в редакцията му от ДВ. бр.96 от
5 Ноември 1999г., за неоснователен и недоказан.
По разноските:
С оглед изхода на спора ответникът има право на
направените от него разноски на основание чл. 78, ал.3 вр. ал.8 ГПК в размер на
100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца С.О., с адрес: гр.
София, ул. *******, иск с правно основание чл. 124 ГПК, с искане да се
постанови решение, с което да се признае на основание чл. 3, ал.4 от Закона за
държавната собственост в редакцията му от ДВ, бр. 124 от 1998 г. във връзка с
чл. 11 от Закона за наследството, в редакцията му от ДВ. бр.96 от 5 Ноември
1999г. по отношение на ответника ДЪРЖАВАТА,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоутсройство, със
служебен адрес: гр. София, ул. „*******, че ищецът е
собственик на 2/5 ид. части от следния недвижим имот: АПAPTАМЕНТ с
идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93.1.8 , находящ се в гр.София,
в жилищната сграда на ул.”********, с площ от 115 кв.м, състоящ се от три стаи,
кухня, вестибюл, баня, клозет и килер с изложение юг, при вътрешни съседи: З.И.В.,
О.С. Б. и С.П.З., заедно с избено помещение при съседи: С.П.З. и от двете
страни коридор; и таванско помещение при съседи: Н.В.Й., О.С. Б. и коридор,
заедно с 300/5165 ид.части от общите части на сградата и толкова идеални части
от мястото, върху което е построена жилищната сграда, цялото с площ от 675
кв.м., съставляващо парцел Х-10 от кв.556 по плана на гр.София, м.”Центъра”, с
идентификатор по кадастралната карта 68134.106.93, при съседи: ул.”В.Априлов”,
училище „В.Априлов”, Д.И., М.Д.и А.Ч., като останалите ид. части принадлежат на
физически лица-1/5 ид.част на А.С.Ж. и 2/5 ид.части на Х.М.И., като
неоснователен и недоказан на предявеното основание.
ОСЪЖДА С.О. да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра
на регионалното развитие и благоутсройство сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение
на основание чл. 78, ал.3 вр. чл. ал.8 ГПК.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца - А.С.Ж., ЕГН **********,***1 и трето
лице -помагач на ответника Н.М.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :