№ 118
гр. Варна, 02.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Г. Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20243001000579 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК
*********, представлявано от адв. Н. В. от ВАК, срещу решение №
50/11.03.2024г., поправено с решение № 231/01.11.2024г., постановени по гр. д.
№ 189/2023г. по описа на Шуменски окръжен съд, с което въззивникът е
осъден да заплати на З. М. М. и Х. М. Д., по 150 000лв. за всеки,
представляващи част от парични вземания от по 200 000 лв., дължими на
основание чл.432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, представляващи
обезщетения за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на сина им
Д Х.в М. в резултат на ПТП, настъпило на 15.03.2023 г., виновно причинено от
Г Д Т, в нарушение на правилата за двиЖ.е при управление на л. а. марка
„Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № Х, на основание застрахователна
полица № BG/22/122001140740 със срок на валидност от 18.04.2022 г. до
17.04.2023г. за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за
горепосочения лек автомобил, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.04.2023 г. до окончателното й заплащане, .
1
Решението се обжалва в частта, с която исковите претенции за
неимуществени вреди на З. М. М. и Х. М. Д. са уваЖ. за сумите над 90 000 лв.
до присъдените 150 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.04.2023
г. Застрахователят счита опредения размер на обезщетенията за завишен, при
неправилно прилоЖ.е на принципа, установен от чл. 52 от ЗЗД, от съда, който
не е извършил съвкупна оценка на доказателствата по делото. Твърди се, че
при определяне размерите на обезщетенията следва да се има предвид
възрастта на ищците, респ. че те са зрели личности, които имат семейство и
близки. Посочва се, че ищците имат общо три деца, като подкрепата от децата
им също следва да бъде отчетена като обстоятелство, намаляващо болките и
страданията. Излага се, че съгласно свидетелските показания на ищците,
дадени в рамките на досъдебното производство, синът им от около
петгодишна възраст не живее с тях, а е оставен за отглеждане при баба си в
България, а те са живели в Нидерландия. Според въззивника тази
дезинтересираност на ищците от син им предполага липса в конкретния
случай на обичайната близост между родителите и тяхното дете и това би
следвало да се вземе предвид при определяне на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди. От решението на първата инстанция не ставало ясно
кои конкретни факти са приети за доказани, както и какво е приетото от съда
съдържание на понятието „справедливост“ при определяне размера на
обезщетението. Искането, с което се сезира въззивната инстанция, е за отмяна
на първоинстанционното решение в обжалваната част, както и в частта за
разноските, за които е осъдена застрахователната компания, и за отхвърляне
на искове за разликата над 90 000 лв. до присъдените 150 000лв. за всеки един
от ищците, като неоснователни и недоказани
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при
наличие на правен интерес от обжалване, и е процесуално допустима.
В законоустановения срок въззиваемите З. М. М. и Х. М. Д.– ищци в
първоинстанционното производство, са подали общ писмен отговор на
въззивната жалба чрез процесуалните си представители адв. Н. Д. от ШАК,
адв. Ж. Т. от КАК и адв. Г. Р. от САК, с който е изразено становище за
неоснователност на всички съобраЖ.я на въззивника за завишеност на
2
присъдените обезщетения. Сочи се за безспорно установено от събраните
доказателства по делото, че смъртта на сина им е била внезапно и неочаквано
събитие за тях, което е разрушило нормалния им начин на живот и е
предизвикало усещания за тъга, скръб, безнадеждност и обърканост.
Позовават се на практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК
/например Решение № 205/16.11.2010 г. по т. д. № 218/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.
о. и Решение № 178 по т. д. № 458/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о./, според която
обезщетението за неимуществени вреди възмездява най-близките на
пострадалия в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са
действителните им лични отношения, и отчуждение и взаимна привързаност
може да е налице както в ранна, така и в по-късна възраст, а възрастта както
на пострадалия, така и на низходящите му не съставлява самостоятелен
критерий за съдържанието на връзката между тях. Молят съда да съобрази при
определяне размера на дължимото обезщетение не само действително
претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 от ЗЗД, но и
актуализацията съгласно чл. 492, т. 1 от Кодекса за застраховането, според
която за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно
увреждане или смърт, минималната застрахователна сума се равнява на 10
420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица.
Добавя се, че лимитите на застрахователните дружества, опериращи в
Европейския съюз, нямат самостоятелно значение, те могат да бъдат взети
предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи
значение за формиране на критерия за справедливост, но същите лимити са
обективен белег за икономическите реалии и тяхната промяна, и винаги
трябва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението. Искането към
въззивния съд е за потвърждаване на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Претендира се присъждане на съдебно- деловодни разноски
за тази инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител
на въззивника заявява отново, че спорът се свежда до размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди и посочва, че в досъдебното
производство ищците са дали показания, съгласно които те живеят от 23
години в Нидерландия, а техният син е оставен за отглеждане при баба си в
България. Тези показания, според адвоката, следва да се ценят като
доказателства по делото, тъй като с него страните признават неизгодни за тях
3
факти, а именно, че в настоящия случай е налице една незаинтересованост на
ищците от сина им, когото те са оставили на грижите на баба му при
напускането на страната. Поради това и справедливият размер на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди, според застрахователя, е по 90 000 лв.
за всеки от ищците.
В молба, докладвана по съществото на делото, въззиваемите, чрез
процесуалните си представители адв. Д. и адв. Р. поддържат отговора на
въззивната жалба и правят възраЖ.е за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна пред въззивната инстанция. В с.з. пред
втората инстанция въззиваемите страни не се явяват и не се представляват.
В настоящото въззивно производство е приета за съвместно
разглеждане и въззивна частна жалба, подадена от З. М. М. и Х. М. Д. против
определение № 441/21.06.2024г., с което, на основание чл. 248 от ГПК,
постановеното от ШОС решение № 50/11.03.2024 г. е отменено в частта, с
която „ЗК Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на адв. Г. Г. Р. от САК разликата
над 19 200 лв. до 25 560 лв. /или сумата от 6 360ллв./, представляваща част от
адвокатско възнаграждение за оказана на ищците безплатна адвокатска
помощ, и е оставена без уваЖ.е молбата по чл. 248 от ГПК на частните
жалбоподатели за изменение на решението в частта за разноските, като на адв.
Г. Р. да се присъди допълнително сумата 2 880 лв.-адвокатско възнаграждение
за оказана на ищците безплатна адвокатска помощ. В жалбата са излоЖ.
съобраЖ.я и доводи за неправилност на определението и в двете му части.
Посочено е, че съдът неправилно е намалил възнаграждението за безплатна
адвокатска помощ на сумата 19 200лв., по съобраЖ.я за действителната
правна и фактическа сложност на делото и с позоваване на задължителната
сила на решението на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., с твърдението, че
то е било неправилно изтълкувано и приложено от съда. Изразено е
становището, че съгласно т. 56 от диспозитива на решението на СЕС по дело
С-438/22 преценката дали да се приложи или откаже прилоЖ.ето на Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е единствено в
правомощията на българския съд, доколкото СЕС не се произнася по
тълкуването на национални разпоредби, тъй като това тълкуване попада в
изключителната компетентност на националните юрисдикции. Твърди се, че
при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение не е извършена
препоръчаната с решението на СЕС преценка дали приетата от Висшия
4
адвокатски съвет Наредба № 1 би могла да ограничи конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, като се извърши
проверка дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така налоЖ.те
ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури тяхното
изпълнение. При тази преценка, според процесуалните представители на
жалбоподателите, е следвало да се съобрази, че всъщност нормата на чл. 38,
ал. 2 от ЗА е в съответствие с правото на ЕС и не нарушава забраната по чл.
101, параграф 1 от ДФЕС, тъй като в тази хипотеза не е възможна конкуренция
с други адвокати, поели също безплатно адвокатска помощ при полоЖ.е, че
възнаграждение за осъщественото представителство ще бъде получена само
при положителен изход на делото. Идеята на забраната на хоризонталните
споразумения е да няма ограничение една услуга да се предоставя на по-ниска
цена от „по-можещия“, а при предоставяне на безплатна адвокатска помощ
това било невъзможно, тъй като условията в тази хипотеза са равни за всички
и те не ограничават свободата на действие на другите участници на пазара. В
случая, според жалбоподателите, непропорционалността при заплащане на
оказваната адвокатска помощ на материално затруднени лица при създадените
два режима засяга преди всичко страната в процеса, в тежест на която се
възлагат разноските по делото, но не и на потребителите на безплатната
правна услуга. Аргументът за антиконкурентен характер на Наредба № 1,
изведен след съпоставяне на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата и
Закона за правната помощ се квалифицира като правно несъстоятелен. Също
така, адвокатското възнаграждение за процесуално представителство и защита
на ищците пред първата инстанция следва, според процесуалните
представители на жалбоподателите, да се изчисли след като се вземе предвид,
че съдът се е произнесъл съобразно предявяването на исковете като частични
и че е приел за справедливи обезщетения от по 180 000 лв., поради което и
съгласно актуалната съдебна практика на ВКС следва съдебните разноски да
бъдат изчислени върху тези суми. Искането във въззивната частна жалба е за
отмяна на обжалваното определение на ШОС и за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 28 440 лв. с ДДС за осъществено процесуално
представителство и защита по отношение и на двамата ищци по делото, както
и за оставяне на молбата по чл. 248 от ГПК на „ЗК Лев Инс“ АД без уваЖ.е.
Претендира се и присъждане на съдебните разноски в производството по
5
частната жалба.
Частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 от
ГПК вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
В законоустановения срок „ЗК Лев Инс“ АД не е подало писмен
отговор на частната жалба. В проведеното открито съдебно заседание в тази
инстанция се заявява становище за нейната неоснователност. Релевира се и
довод, че тъй като на всеки от ищците е издаден от първоинстанционния съд
изпълнителен лист за сумите от по 90 000лв., ведно със законните лихви, още
преди подаване на въззивната жалба, е изключено по несъмнен начин
качеството им на материално затруднени лица, които не могат да заплатят
адвокатски възнаграждения.
За да се произнесе по съществото на спора съставът на ВнАпС съобрази
следното от фактическа страна:
Шуменският окръжен съд е бил валидно сезиран с обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД,
предявени от З. М. М. и Х. М. Д., чрез процесуални представители, срещу „ЗК
Лев Инс“ АД, за присъждане на сумите от по 26 000 лв. на всеки от ищците,
предявени като частични искове от общо дължими суми от по 250 000 лв.,
претендирани като обезщетения за претърпени неимуществени вреди от
смъртта на сина им Д Х.в М., настъпила на 15.03.2023г. в резултат на ПТП от
същата дата, виновно причинено от Г Д Т при управление на л. а. марка
„Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № Н7100ВС, застрахован по риска „ГО на
автомобилистите“ при ответника със застрахователна полица №
BG/22/122001140740, валидна в периода от 18.04.2022г. до 17.04.2023г., ведно
със законната лихва за забава върху сумите, считано от датата на уведомяване
на застрахователя с извънсъдебна претенция- 21.04.2023г., до окончателното
погасяване на задълЖ.ята.
С определение на ШОС от открито съдебно заседание на 06.02.2024г. е
допуснато изменение на исковете, като размерът на всеки от тях е увеличен на
150 000 лв., частично предявен от парично вземане в размер на 200 000 лв.,
представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат
на смърт на сина им Д Х.в М., ведно със законната лихва върху посочената по-
горе сума съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ, считано от датата на уведомяване с
извънсъдебната претенция – 21.04.2023 г. до окончателното й изплащане.
6
Решението на ШОС, с което осъдителните искове са уваЖ. изцяло в
размерите след увеличението, ведно с акцесорните претенции за законна
лихва, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваната част. Налице са
всички предвидени от закона предпоставки и липсват процесуални пречки за
възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане,
спорът е правилно квалифициран. Процесуалната легитимация на страните
съответства на твърденията в исковата молба, съставляващи фактически
състав за право на пряк иск на пострадало лице срещу застраховател по
застраховка „ ГО на автомобилистите”, за обезщетяване на вреди от деликт:
противоправно поведение на лицето, обхванато от застрахователната закрила
по застраховката, вреда, причинна връзка между тях и вина на делинквента.
Не се спори, че в рамките на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, считано от
входиране на извънсъдебните претенции до застрахователя, както и до
приключване на първоинстанционното производство не е определено и не е
изплатено застрахователно обезщетение на ищците за неимуществени вреди
от процесното застрахователно събитие.
Първоинстанционното решение се обжалва частично, за сумите над
90 000 лв., т.е. е същото е влязло в сила в осъдителните му части за
присъждане на обезщетения в размер на 90 000 лв., с което е формирана сила
на пресъдено нещо относно основанието на иска, индивидуализирано
посредством правопораждащите факти, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му. Следователно, в отношенията между
страните е безспорно установено, вкл. и със сила на пресъдено нещо,
наличието на правопораждащия фактическия състав за основателността на
преките искове на увреденото лице срещу застрахователя, по чл. 432, ал. 1 КЗ,
за обезщетяване на причинени от застраховано лице вреди от деликт, а
именно: валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ ГО на
автомобилистите”, сключено с ответника за увреждащия лек автомобил;
настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора, по
вина на водача на застрахованото МПС, в резултат на което е настъпила
смъртта на сина на ищците; причинени неимуществени вреди на лицата,
претендиращи обезщетения.
7
Ищците- родители на починалото лице в резултат на ПТП, са от кръга на
лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък по правилата на чл. 45 ЗЗД,
съгласно приетото от Пленума на ВС Постановление № 4/1961г., а не от
разширения кръг по ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК
на ВКС.
Предвид указанията по прилоЖ.е на процесуалния закон по т. 1 от ТР №
1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1
ГПК, извън задълЖ.ето за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
Спорните въпроси, за разрешаване на които е сезиран въззивният съд, са
за размерите на претендираните обезщетения за неимуществени вреди,
подлежащи на определяне по правилото на чл. 52 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че приетата за установена от
окръжния съд фактическа обстановка относно характера и интензитета на
претърпените от ищците страдания и други негативни преживявания
вследствие на процесния деликт, е резултат от правилна съвкупната преценка
на събраните в хода на производството доказателства, обсъдени по
съответните правила на ГПК. Няма основание съдът да направи други,
различни изводи от ШОС, въз основа на извършената самостоятелна преценка
по чл. 202 ГПК на заключението на съдебно-психиатрична и психологична
експертиза, възложена на вещо лице, разполагащо с необходимите
специалност и квалификация за изпълнение на задачите.
Въз основа на заключението, което се преценява като обективно и
компетентно дадено и се кредитира изцяло, се установява, че личностовите
преживявания при ищците в резултат на смъртта на сина им феноменологично
са отговаряли на стресогенна ситуация от най- висок ранг. В психологичната
наука такава загуба, особено внезапна се счита за екстремално преживяване,
тъй като е свързано с преживявания на интензивен страх, безпомощност,
ужас, породени от сблъсъка и настъпилата смърт. Това е тежко разстройство,
което има кратка продължителност – от часове до дни. За родителите
събитието е тежка загуба, водеща до скръб, което състояние се е изявило при
8
тях във висока тревожност, безпокойство, изолация и ограничаване на
контактите. И двамата преминават през фазите на скръбта успешно, техните
емоционални реакции са били нормални и естествени последици от загубата.
Провеждано е лечение с медикаменти на разстройство в адаптацията на
ищцата, чиято терапия е включвала медикаменти, повлияващи тревожността.
Лечението на ищеца е било за остро стресово разстройство и е включвало
ниски дози невролептик, антидепресант и бинзодиазепин, също повлияващ
тревожността. Състоянието на двамата ищци към момента на експертизата не
носи признаци на психично разстройство. Техните емоционални
преживявания са били напълно естествени и очаквани за реакцията на скръб,
през която те са преминали. Такива реакции преминават в категорията на
абнормното ако съществуват прекалено дълго или са твърде интензивни и с
разнообразна психопатологична картина, каквато не се наблюдава в случая.
За установяване характера и интензитета на претърпените от ищците
болки, страдания и други негативни преживявания в резултат на получените
тежки телесни увреждания и психотравма в резултат на ПТП, пред
първоинстанционния съд са ангажирани и гласни доказателства, като са
разпитани свидетелите Р М Д, майка на ищеца, и свидетелка Б Г Д – съпруга
на първи братовчед на ищеца. Предвид близките съответно родствена връзка и
връзка по сватовство между ищците и свидетелите следва да се отчете
евентуалната заинтересованост на последните от изхода на спора, свързана с
необходимост от преценка на показанията по правилата на чл. 172 ГПК. При
тази преценка въззивният съдебен състав не намери основание да откаже
кредитиране на показанията, базирани на преки и непосредствени
впечатления, тъй като не се констатира никакво вътрешно противоречие,
липса на логика или несъответствие между обстоятелствата, за които се
свидетелства, и останалите събрани доказателства, в това число показанията
на ищците в досъдебното производство в частта с характера на признания и
предлоЖ.те от експерта изводи, за които се изискват специални знания в
мотивационната част на съдебно-психиатрична и психологична експертиза
относно характерните за преживяното стресогенно събитие емоционални и
психически страдания на пострадалите индивиди.
От показания на свидетелите се установява, че в ищците на
пострадалото лице са били съсипани от загубата на сина си, изживели са
много тежко загубата му и все още не могат да я преодолеят, психически не са
9
добре и имат здравословни проблеми. Ищците са имали общо четири деца, но
към сина си Д са проявявали по-специално внимание отколкото към
останалите си три деца, тъй като бил болен. В началото на периода на
училищна възраст Д живеел при баба си, но когато поотраснал отишъл при
родителите си в Нидерландия, като живеел в България основно през
ваканциите. Ищците не прекарвали цялото си време в чужбина, а си идвали
много често в България.
Въз основа на горната фактическа обстановка настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи по спорния въпрос пред тази инстанция
относно размера на дължимите застрахователни обезщетения, който следва да
бъде определен съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Оплакването в жалбата за нарушение на материалния закон– чл. 52
ЗЗД, са основани на твърденията, че обезщетението, определено от
Шуменския окръжен съд е завишено и не кореспондира с критериите за
справедливост с оглед възрастта на родителите и пострадалия техен син и
установеното разделно живеене от около петгодишната му възраст, като
справедливият размер според въззивника е в размер на 90 000 лв. за всеки от
двамата родители.
При извършване на проверка по това оплакване съставът на въззивния
съд съобрази следното:
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени
указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от
съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от
причинена смърт в резултат на деликт. В т. II на постановлението е разяснено,
че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат
значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на
обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на
указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на
смъртта, възраст и обществено полоЖ.е на пострадалия, степен на родствена
близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение,
действително съдържание на съществувалите между пострадалия и
претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените критерии са
10
възприети и в създадената при действието на чл. 290 ГПК задължителна
практика на ВКС, която се придържа към разбирането, че задълбоченото
изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни
факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, е
гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД- справедливо възмездяване на
причинените от деликта неимуществени вреди. Също във формираната по
реда на чл. 290 ГПК задължителна практика по прилоЖ.ето на чл. 52 ЗЗД е
възприето и становището, че удовлетворяването на изискването за
справедливост налага при определяне на размера на обезщетенията за
неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата
конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират
отраЖ.е в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната
застраховка "ГО на автомобилистите".
Както беше посочено и по-горе, установява се от съвкупната преценка
на събраните доказателства, че приживе ищците /които са въззиваеми страни в
настоящото производство/ и починалият в резултат на ПТП техен син са
имали много близки отношения, не се установява трайно разделно живеене и
дезинтересиране на родителите от сина им. Родителите са преживели загубата
на сина си много тежко, като преживяванията им са били свързани с
интензивен ужас и безпомощност, породени от настъпилата смърт, а освен
това- висока тревожност, безпокойство, изолация и ограничаване на
социалните контакти. Същевременно, двамата преминават през фазите на
скръбта успешно, техните емоционални реакции са били нормални и
естествени последици от загубата.
Надлежно и своевременно релевираните и установени факти и
обстоятелства, в това число начинът, по който смъртта на сина на
въззиваемите страни се отразява върху живота им в личен, психологически,
социален и емоционален план, постоянният характер на вредите поради
внезапната загуба на син, с когото са имали силна емоционална връзка,
въпреки местоживеенето в различни държави, както и възрастта на починалия
и на въззиваемите страни обосновават извод за значителни негативни емоции
и преживявания, които увредените родители са претърпели и продължават да
търпят като последица от смъртта на техния син Д, но без очаквани
непоправими щети в емоционалното им състояние в бъдеще. Същевременно,
не се установява, че временното местоживеенето на Д и родителите му в
11
различни държави /България и Нидерландия/ за определени периоди от
годината е довело до някакъв вид отчуждение между тях и до прекъсване или
съществени промени в интензитета и характера на емоционалната връзка,
типична между родители и пораснал син. В тази връзка неоснователни са
възраЖ.ята на застрахователното дружество – въззивник, че поради възрастта
на родителите и факта, че те и починалият им син са живеели в различни
държави, следва да се презумира липса на обичайната близост между
родители и техния пораснал син. Няма данни по делото въззиваемите страни
да са били в конфликт със сина си Д или по друг начин да е настъпило
отчуждение между тях. Релевираното от застрахователя обстоятелство, че
въззиваемите страни имат още три деца, които могат да ги подкрепят, също не
може да обуслови извод за по- малък обем и интензитет на болки и страдания,
тъй като в случая става въпрос не за възможност за подкрепа, а за претърпени
неимуществени вреди от загубата на син, която не се компенсират от
останалите три деца на ищците.
От 07.12.2018г. и към датата на деликта лимитът на отговорността на
застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт са в размер на 10 420 000 лв., независимо от
броя на пострадалите лица– чл. 492 КЗ.
Като съобрази всички факти и обстоятелства, релевантни за определяне
размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/1968г.
по прилоЖ.ето на чл. 52 ЗЗД, общественият критерий за справедливост на
дадения етап на социално – икономическото развитие в страната, лимитите на
застрахователни обезщетения, както и предвид обичайната съдебна практика
при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет
на вредите, настоящият състав на въззивния съд формира становище, че
присъдените суми от по 150 000 лв. на всеки от родителите с решението на
първоинстанционният съд отговаря в пълнота на всички основни и
допълнителни критерии за справедливост с оглед установените в процеса
интензитет, характер и продължителност на търпените от въззиваемите З. М. и
Х. Д. страдания, негативни преживявания и неблагоприятното въздействие
върху личността им в резултат на смъртта на техния син.
По излоЖ.те съобраЖ.я, съдът прави крайния правен извод, че
разглежданите главни осъдителни претенции с основание чл. 432, ал. 1 от КЗ
12
са основателни и доказани в целия предявен размер от по 150 000 лв. по
частичните искови претенции. Въпросът за евентуално дължимо обезщетение
за неимуществени вреди над този размер не попада в предмета на предявените
искове и на настоящото производство, и по този въпрос настоящият съдебен
състав не следва да се произнася, въпреки извода, че присъдените размери в
пълнота отговарят на критериите на чл. 52 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 КЗ претендираната законна
лихва върху сумата за обезщетение за неимуществени вреди, се дължи от
застрахователя, считано от най-ранната дата измежду следните: датата на
уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 ГПК; датата на уведомяване или от
датата на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. В
случая застрахователят е получил допълнителното писмо към
застрахователната претенция с прилоЖ.те към него документи, необходими за
разглеждане на претенциите на 19.04.2023 г., поради което претенцията на
въззиваемите за присъждане на законна лихва, считано от 21.04.2023 г. до
окончателното изплащане на дължимите обезщетения за неимуществени
вреди е основателна и правилно е уважена.
По подлежащата на съвместно разглеждане в настоящото въззивно
производство частната жалба вх. № 3626/16.07.2024г. съдебният състав
намира следното:
Обжалваното определение № 441/21.06.2024 г. е постановено по
подадени в срок допустими молби по чл. 248 от ГПК от всяка от страните по
делото.
С молбата по чл. 248 от ГПК, подадена от ищците, чрез процесуалните
представители се иска изменение на решение № 50/11.03.2024г. в частта за
разноските, като на адв. Г. Р. се присъди допълнително сумата 2 880 лв.
адвокатско възнаграждение за оказана на ищците безплатна адвокатска
помощ. В молбата се посочва, че тъй като в решението съдът е приел, че
пълният размер на дължимите обезщетения е по 180 000 лв., адвокатското
възнаграждение за процесуалното представителство следва да бъде увеличено
с 2 880 лв., съобразно приложимите разпоредби на Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба №
1/2004г. за възнагражденията за адвокатската работа, издадена от Висшия
13
адвокатски съвет (загл. изм.- ДВ, бр. 14 от 2025 г.), които следва да бъдат
прилоЖ. съобразно общия дължим размер на обезщетенията.
С молбата по чл. 248 от ГПК, подадена от „ЗК Лев Инс“ АД за
изменение на решение № 50/11.03.2024г. по гр. д. № 189/2023г. по описа на
Шуменски окръжен съд в частта за разноските, се иска намаляване на
присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ГПК поради
несъответствие на присъденото възнаграждение с фактическата и правна
сложност на спора.
Ищците в първоинстанционното производство чрез процесуалните си
представители са претендирали присъждане на адвокатско възнаграждение в
полза на адвокат Г. Р. на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
/ЗАдв/ вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА. По първоинстанционното дело е представен
договор за правна помощ /лист 215 и 227 от гр. д. № 189/2023 г. на ШОС/
между ищците и адвокат Г. Р., като според чл. 1, ал. 2 от договора
адвокатското възнаграждение на адв. Г. Р. за извършване на процесуално
представителство и защита по делото е дължимо на основание чл. 38, ал. 2 вр.
ал. 1 , т. 3 от ЗА, като позоваване на същите разпоредби има и в представения
списък на разноските /л. 226-гръб от гр. д. № 189/2023 г. на ШОС/. Съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ
и съдействие на роднини, близки или на друг юрист, а няма твърдения и данни
по делото ищците да са роднини или близки на адв. Г. Р., или да са юристи. На
следващо място, няма основание отговорността за адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал.2 от ЗА на насрещната страна по делото да се определя на базата
становище на първоинстанционния съд в мотивите, че общият размер на
дължимите на ищците обезщетения е по 180 000 лв. за всеки от тях, което не
се споделя от настоящия състав на въззивния съд- частичните искове са
предявени до сумата 150 000 лв. за всеки от ищците и са уваЖ. до този размер.
Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно
материално право, но за разликата до пълния размер на паричното вземане,
произтичащо от същото право, е необходимо да се предяви нов иск /съгласно
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г.,
ОСГТК/. Следователно в настоящия случай въпросът за евентуално дължими
обезщетения в размер над 150 000 лв. за ищците в първоинстанционното
производство е извън предмета, както на първоинстанционното гр. д. №
14
189/2023 г. на ШОС, така и на настоящото производство.
На следващо място, съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22
на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация,
Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни
действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията,
независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано
с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна
нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици.
Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване,
задължително за всички съдилища- чл.633 ГПК, е в смисъл, че при преценката
си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в прилоЖ.е
на разпоредбата на чл.78,ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в
Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение.
След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и
практика на ВКС – напр. определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. №
75/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. №
961/2023 г. на ВКС, I т. о., определение №2282 от 16.08.2024 г. по т. д.
№1925/2023 г. на ВКС, I т. о. и др., според която при преценката си за размера
на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на
страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка,
соченото в молбата за изменение противоречие с практиката на касационната
инстанция е обосновано с неактуална практика на ВКС.
15
При несъгласие на насрещната страна с размера на определеното от съда
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ, какъвто е
конкретният случай, съдът следва да изхожда отново от посочените критерии,
за да определи дали определеното възнаграждение за представителство от
адвокат пред съда, съответства на релевантните данни за осъществена защита
от адвокат по делото. Правната и фактическа сложност на делото се преценява
като се отчитат предметът на делото, въведените възраЖ.я, наличието на
типични спорове, отнасяни до съд, наличието на трайна и задължителна
практика по правните въпроси, въведени в процеса.
В разглеждания случай се касае за типичен правен спор по преки искове
на увредени лица към застраховател по застраховка „ГО на автомобилистите“,
по Кодекса за застраховането, като по тези спорове е налице константна
съдебна практика по всички въпроси, по които може да възникне спор
относно правилното прилоЖ.е на закона. В първоинстанционното
производство ищците са представлявани от трима адвокати, които са подали
искова молба, извършена е единична размяна на книжа, и са проведени две
открити съдебни заседания, в които са разпитвани свидетели и вещо лице; в
откритите съдебни заседание ищците са представлявани от адв. Г. Р.. Това
обосновава извод, че при осъщественото пред първа инстанции процесуално
представителство, този от тримата процесуални представители, който
претендира възнаграждение, е положил грижа при осъществяване на
защитата, която не се характеризира с висока степен, тъй като делото не се
отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Определеното от
окръжния съд възнаграждение в резултат на уважаването на молбата по чл.
248 ГПК на застрахователя е по- високо от това, което би определил и
присъдил настоящият съдебен състав, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
По въпроса за отговорността за разноски във въззивната инстанция.
С оглед изхода на спора пред ВнАпС по въззивната жалба следва да
бъде разгледано искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в
полза на адв. Г. Р. за процесуалното представителство в производството пред
ВнАпС, за доказване по основание на което са представените договор за
правна защита и съдействие (лист 28-гръб от делото) и списък на разноските
(лист 29). В тези два документа има позоваване на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА (за разлика от договора за правна помощ и списъка на разноските,
16
представени по първоинстанционното дело, където e посочено, че правната
помощ се оказва на осн. чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв), т.е. пред
втората инстанция безплатната правна помощ е предоставена на въззиваемите
страни като на материално затруднени лица. Действително, ищците са
получили изпълнителни листи за сумите от по 90 000 лв. преди подаване на
въззивната жалба, но в съдебна практика, формирана от ВКС е прието, че при
преценка основателността на искане по чл. 38 от ЗАдв съдът не изследва
обстоятелството дали страната, възложила безплатна правна помощ
действително е материално затруднена.
Съдебният състав намира, че на адв. Г. Р. следва да бъде определено
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., с включено ДДС, за
безплатно процесуално представителство пред ВнАпС на въззиваемите по
следните съобраЖ.я:
Отговорността за разноски е уредена като ограничена и включва само
внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за
един адвокат - чл. 78, ал. 1 от ГПК. От нейния обхват са изключени всякакви
други разходи, включително и за втори, трети и пореден адвокат на страната.
В случая, отговорът на въззивната жалба е подписан от тримата процесуални
представители на З. М. и Х. Д.– адв. Н. Д., адв. Ж. Т. и адв. Г. Р., от които само
адв. Р. е сключил договор с въззиваемите за осъществяване на безплатна
правна помощ. Подадената молба с вх. № 1432/26.02.2025 г. със становище по
съществото на делото е подписана от адв. Д. и адв. Р., като с това се изчерпват
извършените по делото процесуални действия в тази инстанция. Така, по
делото не се установява предоставена самостоятелно от адв. Р. правна помощ,
различна от осъщественото процесуално представителства със становища в
писмен вид общо и едновременно с първите двама процесуални
представители на въззиваемите, които няма сключен договор за безплатна
правна помощ за нито една от инстанциите. За да обоснове определянето на
сумата 1000 лв. като размер на подлежащо на присъждане възнаграждението
по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв на единият от адвокатите по делото, съдът
допълнително препраща и към мотивите, излоЖ. по- горе при обсъждане на
частната жалба, относно релевантните критерии при решаване на въпроса за
размера на възнаграждението, подлежащо на присъждане на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв.
17
Воден от горното, ВнАпС, ТО, III- ти състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 50/11.03.2024г., поправено с решение №
231/01.11.2024г., постановени по гр.д. № 189/2023г. по описа на Шуменски
окръжен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 441/21.06.2024 г., постановено по гр.
д. № 189/2023 г. по описа на Шуменски окръжен съд.
ОСЪЖДА „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Студентски, бул. „Симеоновско шосе“, № 67А, да
заплати на адвокат Г. Г. Р., адрес: гр. София, ул. „Х. Белчев”, № 2, четвърти
полуетаж, офис № 4, сумата 1000 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
въззиваемите З. М. М. и Х. М. Д. по в. т. д. № 579/2024г. по описа на ВнАпС,
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението в частта с правния характер на определение, с което е
потвърдено определение на ШОС, постановено по реда на чл. 248 ГПК,
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при
условията на чл. 280 от ГПК, с частна жалба, в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
В останалата част решението на въззивния съд подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18