Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.11.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16700 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 412492 от 22.05.2018г. по гр.д. № 34038/2017г.
Софийски районен съд, 47 състав отхвърлил предявените от Н.Г.А., ЕГН **********,
и А.Д.А., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, субективно съединени
искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед
за изпълнение от 14.07.2016г., издадена по гр.д. № 37738/2016г. на СРС, 113
състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на
ответника сумата 150 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците Н.Г.А. и А.Д.А., които
го обжалват с твърдения за нищожност, недопустимост и неправилност. Районният
съд неправилно приел, че в ТР 1/2011г. на ОСГТК на ВКС изчерпателно са изброени
основанията за нищожност на един съдебен акт, и не обсъдил наведените в
исковата молба основания за нищожност. Неприлагането на общностното право било
основание за нищожност на процесната заповед за изпълнение; Заповедта за
изпълнение била издадена в нарушение на т. 2б от ТР 4 по т.д. 4/2013г. – дългът
не бил индивидуализиран и заповедният съд не следвало да издава заповед, а да
отхвърли заявлението; В нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК в закрито
разпоредително заседание не бил съставен писмен акт – разпореждане, от което да
е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия състав.
Устните съдебни актове били нищожни, съответно нищожна била и издадената
заповед за изпълнение въз основа на нишожен акт; Заповедта била издадена в
нарушение на основни правни принципи – чл. 17, ал. 3 и чл. 122, ал. 1 КРБ;
Заповедта била невалидна и тъй като не отговаряла на заявлението – в
заявлението били посочени суми за топлинна енергия и дялово разпределение и
лихви върху главниците, а в заповедта – глобални суми за главница и лихви. Молят
съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да
прогласи заповедта за изпълнение за нищожна. Претендират разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 08.10.2019г.
моли съда да отхвърли въззивната жалба. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивниците адвокатско
възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран със субективно активно съединени искове с
правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, за прогласяване за нищожна на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 14.07.2016г. по
гр.д. № 37738/2016г. на СРС, 113 състав. В исковата молба се твърди, че заповедта
е нищожна, тъй като е постановена в противоречие с правото на Европейския съюз;
в противоречие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК; вземането не било индивидуализирано
в заявлението; заповедта била издадена в нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК – в
закритото разпоредително заседание не бил съставен писмен съдебен акт; в
нарушение на чл. 17, ал. 3 КРБ; заповедта не отговаряла на заявлението и др.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно - постановено от надлежен орган, в рамките на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от районния
съдия, изразената в него воля е напълно разбираема. Решението е и допустимо –
постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни процесуални
предпоставки за правото на иск. Районният съд се е произнесъл по предявените
искове, които са му родово подсъдни. Съгласно практиката на ВКС по реда на чл.
274, ал. 3 ГПК /определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС,
ІV ГО, определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на
ВКС и др./, исковете са допустими.
Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба непреклудирани оплаквания е правилно по
следните съображения:
От фактическа страна не е било спорно и по делото се установява, че по
подадено на 08.07.2016г. заявление, на 14.07.2016г. по гр.д. № 37738/2016г. на
СРС, 113 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, с която е разпоредено длъжниците Н.Г.А. и А.Д.А. да заплатят на
кредитора „Т.С.” ЕАД сумата 1 264.67 лв. – главница за доставена топлинна
енергия в периода 01.06.2013г. – 30.04.2015г. в топлоснабден имот на адрес гр.
София, ж.к. „*******, аб. № 104969, ведно със законната лихва от 08.07.2016г.
до изплащане на вземането, лихва в размер на 182.40 лв. за периода 31.07.2013г.
- 28.06.2016г., както и за разноски.
От правна страна: Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение,
който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се
приема, че такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния
състав - когато решението е постановено извън правораздавателната власт на
съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от
съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването;
Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява
изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително
и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
морала и добрите нрави.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни
последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на
обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно
- чл. 270, ал. 2 ГПК. По аргумент за по-силното
основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим и иск за прогласяване
нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената
по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС – и за прогласяване нищожност на
заповед за изпълнение.
За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се
релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу
недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само по пътя на обжалването,
респ. по предвидения от законодателя специален ред за оспорване на издадена
в заповедното производство заповед за изпълнение. Пропускът на
страната да осъществи защитата си срещу недопустим или неправилен съдебен акт
по предвидения в процесуалния закон ред има за своя правна последица влизането
му в сила.
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда,
в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно
разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на
установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие,
което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави.
Съгласно трайната съдебна практика, по подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите,
когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което
инкорпорира в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен
съдебен акт - разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за
незабавно изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата заповед за
незабавно изпълнение (в този смисъл и определение № 300/27.03.2018г. на ВКС по гр.д. № 3842/2017г.).
Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на
заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед.
Неотносима за валидността на съдебния акт е твърдяната липса на
индивидуализация на вземането на кредитора. По делото не са ангажирани
доказателства във връзка с твърдението, че в заявлението били претендирани
суми, различни от тези, за които е издадена заповедта, но дори това да е така, то
не би могло да обуслови извод за нищожност на заповедта за изпълнение, а
евентуално за нейната недопустимост. Подобен порок на заповедта обаче е ирелевантен
в производството по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК.
Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма
при постановяване на съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или
неправилност, но не и до нищожността му /така и решение № 15/26.01.2015г. на ВКС по гр.д. № 3298/2014г., I ГО/.
Ето защо неоснователни са доводите на въззивниците за нищожност на заповедта за
изпълнение, тъй като заповедният съд не спазил посочените в исковата молба и във
въззивната жалба разпоредби, включително и цитираното тълкувателно решение на
ВКС. Правилно районният съд не е обсъждал доводите на ищците във връзка с
твърдяното постановяване на заповедта в противоречие с правото на Европейския
съюз и касаещи наличието на облигационна връзка между страните, дължимостта на
паричната сума и конкретното потребление на топлинна енергия, тъй като същите
са относими към законосъобразността на издадената заповед, но са без
значение за основателността на предявените
искове по чл. 270, ал. 2 ГПК /в този смисъл и цитираните определение №
64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО и определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на
ВКС/. В цитираното от жалбоподателите решение С-119/05г. на СЕО не се обсъждана
валидност на решение на национален съд на държава членка, нито предпоставките
за неговата нищожност. СЕО е постановил единствено, че последиците от националното
решение не могат да бъдат зачетени в последващ спор за връщане на получена държавна
помощ, доколкото противоречат на правото на ЕС.
Съдът не намира основание за нищожност и във връзка с твърдяното нарушение
на КРБ, доколкото със заповедта за изпълнение на парично
задължение не се нарушава частната собственост, а се цели проверка на
обстоятелството дали едно вземане е спорно между страните. Във връзка с твърдяното
нарушение на чл. 122 КРБ следва да се посочи, че в процесуалния закон е предвиден
ред, по който длъжникът може да възрази срещу издадената заповед, което води до
иницииране от страна на заявителя на исков процес.
Ето защо въззивният съд намира предявените искове за неоснователни. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено. Това обосновава и извод за присъждане на разноски в
посочения от СРС размер, определен съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37, ал. 1 ЗПП предвижда, че заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството
на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа на
законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), максималният размер на възнаграждението за защита по дела с
определен материален интерес е 300 лв. В случая, освен подаването на молбата от
08.10.2019г., упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви
процесуални действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в
проведеното едно открито съдебно заседание, поради което въззивният съд
определя размер на възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 412492 от 22.05.2018г., постановено по гр.д. № 34038/2017г.
на Софийски районен съд, 47 състав.
ОСЪЖДА
Н.Г.А., ЕГН **********, и А.Д.А., ЕГН **********,***, да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет
лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.