№ 4210
гр. София, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-ХРАНОВА
Въззивно гражданско дело № 20241100502289 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 20771 от 14.12.2023 по гр. д. № 14363/2022 г. по описа на СРС,
178 състав е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът „ЛМ Б.“
ООД дължи на ищеца „А1 България“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
228 ЗЕС сумата от 424,68 лв., представляваща месечни абонаментни такси и ползвани
електронни съобщителни услуги по Договор № M6000569 за отчетен период от
14.03.2019 г. до 13.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – – 22.06.2021 г.
до окончателно изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 01.07.2021 г. по ч.гр.д. № 36067/2021 г. по описа на СРС, 178
състав, като е отхвърлил иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 740 лева, представляваща неустойка,
начислена поради предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната като
неоснователен.
Срещу първоинстанционното съдебно решение в отхвърлителната му част, е
депозирана въззивна жалба от ищеца „А1 България” ЕАД с доводи за неправилност,
поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се съдът
неправилно да е приел, че неустоечната клауза за предсрочно прекратяване на
договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като не е съобразил
практиката на СЕС, както и постигнатата с КЗП съдебна спогодба. Отправя се искане
за отмяна на акта в обжалваната част и постановяване на друго решение, с което
предявеният иск да се уважи изцяло. Претендират се разноски.
1
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника „ЛМ Б.“ ООД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Решението в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК,
че ответникът „ЛМ Б.“ ООД дължи на ищеца „А1 България“ ЕАД на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 228 ЗЕС сумата от 424,68 лв., представляваща месечни
абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги по Договор №
M6000569 за отчетен период от 14.03.2019 г. до 13.09.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК – – 22.06.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.07.2021 г. по ч.гр.д. №
36067/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 178 състав, като необжалвано е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от
първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл първоинстанционният съд е
съобразил, че „А1 България“ ЕАД от една страна в качеството на оператор съгласно
договор № *********/14.05.2018 г. (ID на договор M6000569) и подписани към него
приложения № 1/14.05.2018 г. и приложение № 1/21.01.2019 г. е предоставял на „ЛМ
Б.“ ООД в качеството на абонат, електронни съобщителни услуги съобразно
уговореното в договорите и общите условия към тях, като абоната е поел задължение
да заплаща последните, съобразно уговореното. Поради неизпълнение от ответника
ищецът е предприел едностранно прекратяване на договора считано от 15.09.2019 г.
Районният съд е приел, че клаузата в приложенията към сключения договор,
регламентираща процесната неустойка, формирана от сбора от стандартните месечни
абонаментни такси, считано от прекратяване на договора до изтичане на крайния срок
на договора, на ищцовото дружество за предсрочно прекратяване на договора по вина
на абоната е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 740 лева е да установи при условията на пълно и
главно доказване, че ответникът е поел валидно задължение да заплати
претендираните неустойки при прекратяване на договора по негова вина; че
2
действието на договора е прекратено на соченото основание, за което е уговорена
неустойката; датата на прекратяване на договора; размера на претендираната
неустойка.
Липсва спор пред въззивния съд между страните, че са обвързани от
описаните в исковата молба облигационни правоотношения за предоставяне на
електронни съобщителни услуги и продукти, което се установява и от ангажираните
по делото доказателства. Задължението на ответника за заплащане на стойността на
използваните услуги съгласно ангажираните по делото фактури е установено с
влязлата в сила част от съдебното решение, която не е обжалвана от страните.
Спорът пред настоящата инстанция е относно съществуването на вземане в
полза на ищеца за сумата от 740 лева, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване по вина на абоната на процесния договор и неговите приложения от
14.05.2018 г. и от 21.01.2019 г.
Вземането за неустойка става изискуемо при виновно неизпълнение на
договорно задължение. В този смисъл на база договорното правоотношение се развива
вторично санкционно правоотношение. За да бъде основателна претенцията за
заплащане на неустойка, кредиторът следва да докаже само фактът на неизпълнението.
Той не е длъжен да доказва, че е претърпял вреди, нито техния размер, като такава се
дължи и без да са настъпили вреди. Това е така, защото посредством неустойката
страните по договора предварително определят размера на обезщетението за
предполагаемите вреди, които съобразно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД не е нужно да се
доказват.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по тълк.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката дали уговорената неустойка е нищожна от гледна
точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства
и от общи за всички случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна
или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните вреди от неизпълнението.
В случая, видно от ангажираните по делото писмени доказателства, във
всички приложения към процесния договор е включена следната клауза: „В случай че
абонатът наруши задълженията си, произтичащи от приложението, договора или
общите условия, в това число ако по него искане или вина достъпът до мрежата бъде
спрян или договорът по отношение на която и да е от услугите бъде прекратен в
рамките на определения срок на ползване, операторът има право да получи неустойка
в размер както следва: а) всички стандартни месечни абонаментни такси /без
отстъпка/, дължими до изтичане на срока на ползване за съответната SIM карта/номер;
б) стойността на отстъпките, получени от абоната /независимо в каква форма/ от
цената, дължима за предоставените по договора услуги.“ Съгласно изслушанато по
делото заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира като
обективно и компетентно изготвено, са начислени неустойки, възлизащи в
претендирания от ищеца размер. При съвкупна преценка на доказателствата по делото
въззивната инстанция приема, че начислената неустойка е за предсрочно прекратяване
на договора поради забава на плащането на дължимите суми от абоната, продължила
повече от 124 дни. Поради неизпълнение от ответника ищецът е предприел
едностранно прекратяване на договора, считано от 15.09.2019 г. на основание чл.54.12
3
от ОУ. При прекратяване на договора при желание/вина на абоната последният дължи
неустойка за неизпълнение и неспазен срок на действие, уговорена в Приложенията за
активиране на всяка отделна мобилна услуга/пакет от услуги, за които срокът на
действие не е изтекъл. Неустойката е определена като сбор от стандартните месечни
абонаментни такси за мобилните планове без отстъпки, дължими от абоната за
съответните SIM карти, считано от датата на прекратяване на договора до изтичане на
посочения в договора срок за всеки мобилен номер. При така очертания способ за
определяне размера на претендираната неустойка се налага изводът, че същата се
равнява на месечните такси, без уговорените отстъпки. Същевременно за периода, за
който е начислена неустойката за неизпълнение ищецът не е предоставял уговорените
мобилни услуги, съответно ответникът не ги е ползвал, включително не ответникът не
ползва уговорените отстъпки. Доколкото стойността на дължимата неустойка
надвишава по размер насрещната престация на длъжника, на който не са предоставени
уговорените мобилни услуги и не е ползвал уговорените отстъпки, правилно и
законосъобразно решаващият съд е достигнал до извода, че разглежданата неустойка е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.
Това от своя страна съставлява нарушаване на добрите нрави и води до нищожност на
разглежданата неустоечна клауза. В тази насока е формираната съдебна практика за
подобна уговорка, съдържаща се в договор за финансов лизинг, както и договор за
наем, която следва да намери съответно приложение в разглеждания договор (в този
смисъл решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, І ТО; решение №
193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, І ТО; решение № 110/21.07.2016 г. по
т. д. № 1226/2015 г. на ВКС, І ТО; решение № 283/27.12.2018 г. по т. д. № 2951/2017 г
на ВКС, ІІ ТО и др.). Като възраженията на въззивника в обратния смисъл съдът
намира за неоснователни.
Решението на СЕС, на което се позовава жалбоподателя - решение от
22.11.2018 г. по дело № С-295/17 г. на СЕС, няма отношение към спора, предмет на
делото, доколкото се отнася до облагане на обезщетения/неустойки с ДДС. Решението
не разглежда въпроси за действителността на съответната неустойка, т.е. диспозитивът
му касае случаите , в които неустойката е породила правни последици.
Директива 2018/1972 г на ЕП и Съвета от 11.12.2018 г., на която се озовава
жалбоподателя, също няма отношение за спора, който не е свързан с това дали е дали е
нарушен срокът за максимална обвързаност при договор на мобилен оператор, а за
санкционните последици от прекратяване на такъв договор и за допустимия /валиден/
размер на неустойка между търговци.
Жалбоподателят се позовава на наличието на уговорени неустойки по
договори с физически лиза – потребители и ако се приеме, че неустоечните клаузи в
договори, сключени с търговци, са нищожни, това би поставило потребителите в
неравноправно и по – неблагоприятно положение. Наличието на валидна клауза в
общите условия по договори с физически лица – потребители, няма отношение към
валидността и действието на разглежданата неустоечна клауза. Правно релевантно е
обстоятелството дали същата е уговорена в рамките на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции или ги надхвърля. Нормата на чл. 309 ТЗ, на
която се позовава жалбоподателя, не намира приложение в разглеждания случай. С нея
е предвидено, че не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима
по търговска сделка, сключена между търговци. Тази норма намира приложение по
отношение на действителните неустоечни клаузи, какъвто не е разглеждания случай.
По изложените съображения, въззивният съд счита, че предявеният иск за
4
заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване на договора се явява
неоснователен, до който извод е достигнал и първоинстанционният съд.
С оглед на гореизложеното и доколкото крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна, а решението на Софийски
районен съд е правилно, поради което следва да бъде потвърдено на основание чл. 271,
ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора и основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство. Тъй като пред въззивната инстанция на „ЛМ Б.“ ЕООД се
твърди да е оказана безплатна правна помощ от адв. Х. М. на основание чл. 38 ЗА,
доколкото адвокатско възнаграждение не му е изплатено, настоящият съдебен състав
намира, че такова не следва да бъде присъждано по посочения ред. Това е така, защото
правната помощ е оказвана на търговско дружество, а не на физическо лице – роднини,
близки или друг юрист, респективно на лица, които имат право на издръжка или
материално затруднени лица каквито хипотези предвижда чл. 38 ЗА. Търговските
дружества не са сред изчерпателно посочените лица, на които законът признава
правото да бъдат представлявани безплатно от адвокат, а именно – лица с право на
издръжка, на материално затруднени лица и на роднини, близки или на друг юрист.
Поради правния си статут на търговско дружество ответникът по въззивната жалба не
попада в нито една от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА, с които законът свързва
присъждането на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска защита
пред съд. В този смисъл е и константната практика на ВКС, която настоящият състав
споделя определение № 228/04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о.,
определение № 673/21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г. на II т. о., решение №
41/22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о., определение № 60487/21.12.2021 г. по
ч. т. д. № 2452/2021 г., II т. о. и др.
Ето защо по изложените съображения искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение следва да бъде оставено без уважение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20771 от 14.12.2023 по гр. д. № 14363/2022 г.
по описа на СРС, 178 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.
422 ГПК от „А1 България” ЕАД, ЕИК ******* срещу „ЛМ Б.“ ООД, ЕИК ******* иск
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „ЛМ Б.“ ООД
дължи на „А1 България” ЕАД сумата от 740 лева, представляваща неустойка,
начислена поради предсрочно прекратяване на договор Договор № M6000569 по вина
на абоната, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
01.07.2021 г. по ч.гр.д. № 36067/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 178 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6