№ 1989
гр. София, 04.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Воденичарова
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20221100512619 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 26.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 17503/ 2021 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 82 състав, по предявени от „Й.Б. ЕАД- гр. София /с предходно
наименование „Т.Б.“ ЕАД/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Е. Т. Б. /ЕГН **********/ дължи на „Й.Б.
ЕАД /ЕИК ******* с предходно наименование „Т.Б.“ ЕАД/ сумата 62.20 лева-
незаплатени услуги за периода 18.03.2018 г.- 17.05.2018 г. и месечни и еднократни
такси по фактури № **********/ 18.04.2018 г. и № **********/ 18.05.2018 г. по
Договор за мобилни услуги № ********* от 16.08.2017 г. и Договор за мобилни услуги
№ ********* от 10.04.2018 г., ведно със законната лихва от 21.02.2020 г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК на 16.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 9515/ 2020 г. на СРС,
82 състав. С решението е отхвърлен предявеният от „Й.Б.“ ЕАД /ЕИК ******* с
предходно наименование „Т.Б.“ ЕАД/ ср ещу Е. Т. Б. /ЕГН **********/ установителен
иск по чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 255.88 лева,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги
№ ********* от 16.08.2017 г. и Договор за мобилни услуги № ********* от 10.04.2018
г. по фактура № **********/ 18.07.2018 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Е.
1
Т. Б. е осъден да заплати на „Й.Б. ЕАД сумата 186.74 лева- разноски за исковото и
заповедното производства.
Постъпила е въззивна жалба от „Й.Б.“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от
СРС решение в отхвърлителната му част, с искане да бъде постановена отмяната му и
да бъде постановено решение за признаване дължимостта на претендираната
договорна неустойка, ведно със законната лихва и разноските по делото.
Въззиваемата страна Е. Т. Б. /ответник по делото/- чрез назначен от съда особен
представител по чл.47 ГПК оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение
като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено.
Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД
/установителните искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД не са предмет на
въззивното производство/.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за
правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от „Т.Б.“ ЕАД
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на
сумата 255.88 лв.- договорна неустойка, като неоснователен и недоказан- чл.272 ГПК.
Ищецът претендира горепосочената сума като договорна неустойка за
предсрочно прекратяване на два договора за мобилни услуги по вина на потребителя-
ответник по делото. Правилно е прието в обжалваното решение, че претенцията на
ищеца за признаване дължимостта на горепосочената сума не може да бъде уважена,
тъй като се основава на нищожна договорна клауза. Нищожността произтича от
договарянето й при накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД
и от неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП.
С оглед критериите по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.
дело № 1/ 2009 г. на ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение визираната от ищеца
2
неустоечна клауза, на която се основава процесното вземане за сумата 255.88 лв.-
договорна неустойка, се явява нищожна, тъй като от съдържанието й следва, че е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Целта на неустойката е да санкционира поведението на неизправния длъжник,
поради което и страните могат и според обичайната практика да уговарят заплащането
на мораторни и/или компенсаторни неустойки при наличието на такава неизправност.
Уговарянето на компенсаторна неустойка, предвиждаща, че „при прекратяване на
договора по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията
му по договора за мобилни услуги или други документи, свързани с него, или
приложимите Общи условия, последният дължи за всяка СИМ- карта, по отношение на
която е налице прекратяване, неустойка в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти за съответния абонаментен план до края на срока на договора“,
независимо, че е в рамките на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, не може да бъде
упражнено в разрез с принципа за еквивалентност на обезщетението за вреди, въпреки
санкционния характер на неустойката, който в конкретния случай надвишава
границата на възпиращата функция на санкцията и поради това накърнява добрите
нрави- чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД.
Същевременно в отношенията между страните приложение намира и Законът за
защита на потребителите /ЗЗП/, в който пряко са транспонирани правилата на
Директива 93/13/ЕИО от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори- & 13а, т.9 от ДР на ЗПП. Съгласно чл.143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На
основание чл.146, ал.1 ЗЗП такива клаузи са нищожни, като противоречащи на закона,
освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл.143, т.5 ЗЗП неравноправна е
договорна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия- чл.146, ал.2 ЗЗП.
При съобразяване на всички обстоятелства по делото въззивният съд намира, че
цитираната по- горе договорна клауза, на която ищецът основава претенцията си за
заплащането на компенсаторна неустойка /неустойки/ от ответника, е нищожна- и като
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Спорната договорна клауза представлява
клауза от сключен между страните бланков договор при общи условия, изготвени от
ищеца- доставчик на мобилни услуги, предварително, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието й. В този смисъл същата не е била
3
индивидуално уговорена и по отношение на нея приложение намира чл.146, ал.1 ЗЗП.
Специалният закон е поставил в тежест на ищеца доказването на релевантното
обстоятелство, че спорната договорна клауза е била индивидуално уговорена, каквото
доказване в случая- при съобразяване на установения в закона императив за
разпределяне на доказателствената тежест в посочения в чл.146, ал.4 ЗЗП смисъл, от
страна на ищеца не е проведено.
Предвид горното, при съобразяване на релевантните за спора факти и
обстоятелства въззивният съд намира, че процесната договорна клауза, предвиждаща
заплащането на неустойка „в размер на сумата от стандартните месечни абонаменти за
съответния абонаментен план до края на срока на договора“, в т.ч. при прекратяването
му по вина на потребителя преди изтичане на срока му, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
доставчика на мобилни услуги и потребителя и то във вреда на последния, което
определя същата като неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Предвид
нищожността й, неустоечно вземане въз основа на нея в полза на ищеца не е
възникнало, поради което и искът за признаване дължимостта на процесната сума-
компенсаторна неустойка /неустойки/, не може да бъде уважен.
Правилно е прието в обжалваното решение и че не е установено от страна на
ищеца, чиято е доказателствената тежест /чл.154, ал.1 ГПК/, прекратяване на
процесните два договора за мобилни услуги по вина на потребителя- в резултат на
нарушение на задълженията му по тях, в която връзка не са ангажирани релевантни
доказателства по делото. Тъй като в процесната фактура от 18.07.2018 г. не е
направено разграничение каква сума се дължи като договорна неустойка по всеки от
двата процесни договора за мобилни услуги, не може да бъде обоснован извод и че
начислената от ищеца по договора от 10.04.2018 г. компенсаторна неустойка, за която е
предвидено, че „не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни
абонаменти“, действително е дължима от страна на ответника- като неизправна страна
по този договор.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца
доводи постановеното от СРС решение, което е правилно в обжалваната отхвърлителна
част, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
за въззивното производство има въззиваемата страна, но искане за разноски от същата
не е заявено, поради което и такива с настоящото въззивно решение не следва да бъдат
присъдени.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 26.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 17503/ 2021
г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 82 състав, в обжалваната част, в която е
отхвърлен предявеният от „Й.Б.“ ЕАД /ЕИК ******* с предходно наименование „Т.Б.“
ЕАД/ срещу Е. Т. Б. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1
ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 255.88 лева общо, претендирана като
неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от
16.08.2017 г. и Договор за мобилни услуги № ********* от 10.04.2018 г. по фактура №
**********/ 18.07.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК на 16.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 9515/ 2020 г. на СРС, 82 състав.
Решението по гр.д.№ 17503/ 2021 г. на СРС, ІІІ ГО, 82 състав, като необжалвано
е влязло в сила в останалата му част.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5