Решение по дело №114/2020 на Апелативен съд - Пловдив

 

                             Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   

              

№ 188

 

                                    гр. Пловдив, 02.07.2020 г.            

 

                               В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание на десети юни, през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ

                               ЕМИЛ МИТЕВ

 

при участието на съдебния секретар Златка Стойчева, изслуша докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 114 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

  Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба от Д. Д.А. против решение № 136 от 21.11.2019 г., постановено по търг. д. № 184 по описа за 2018 г. на Х. окръжен съд, с което са отхвърлен предявените от Д. Д.А. против „З.А.Д.А.“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223 КЗ (отм.), за сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на А. Д. ***, починал на 22.11.2013 г. след претърпяно ПТП на 18.11.2013 г., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на следващата се законна лихва върху претендираната сума, считано от датата на увреждането - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, и с което Д. Д.А. е осъден да заплати на „З.А.Д.А.“ АД направените по делото разноски в размер на 550 лв.

Във въззивната жалба се поддържа становището, че обжалваното решение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, и в противоречие на съдебната практика. Искането е да се отмени обжалваното решение, като се постанови друго, с което се уважат предявените искове, като на ищеца се присъдят направените деловодни разноски пред двете инстанции.

         В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба  от въззиваемия „З.А.Д.А.“ АД, с който се изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което се иска решението да се потвърди, като на дружеството се присъдят направените във въззивното производство деловодни разноски.

         Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

           Производството пред Х. окръжен съд е образувано по предявен от Д. Д.А. против „З.А.Д.А.“ АД, осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223 КЗ (отм.) за сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от настъпилата смърт на неговия брат А. Д. П., починал на 22.11.2013 г. след претърпяно на 18.11.2013 г. ПТП, заедно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на увреждането - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.

Искът се основава на следните установени по делото и поначало безспорни факти:

В резултат на ПТП, настъпило на 18.11.2013 г., около 06.15 часа, на път *-*, в посока от гр. Х. към гр. , в непосредствена близост срещу входа на „В. Х.“, на около 240 м преди разклона за С.И.З. на гр. Х., причинено от трето, застраховано при ответника лице – А. П. - водач на автомобил лек автомобил марка „К.С.“ с рег. № * ** ** **, е бил блъснат пешеходеца А. П., който вследствие на получените при този удар травми, е починал няколко дни по-късно – на 22.11.2013 г., в „МБАЛ Х.“. Безспорно е също, че пострадалият от посоченото ПТП А. П. е брат на ищеца Д. А.. Също така не се оспорва и наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за управлявания от А. П. автомобил, с ответното дружество, по застрахователна полица № *************, със срок от 31.12.2012 г. до 30.12.2013 г.

Съставен е протокол за ПТП № ******* от 18.11.2013 г., а образуваното във връзка с това произшествие ДП № 989/2013 г. по описа на РУП – Х. е било прекратено с постановление от 28.10.2014 г., на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.

Независимо от прекратяването на досъдебното производство на посоченото основание, предвид заявените в подкрепа на иска твърдения, в настоящото производство подлежат на доказване всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност на водача на лекия автомобил във връзка с описаното ПТП, вследствие на което е настъпил вредоносният резултат, съответно – твърдяното застрахователно събитие.

Макар отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди да произтича от сключения застрахователен договор, тя е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие – обстоятелство, което обуславя отговорност на застрахователя за всички причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на вредите. Ето защо, в производството по прекия иск по чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223 КЗ (отм.) срещу застрахователя, подлежат на доказване преди всичко фактите, обуславящи гражданската отговорност на прекия причинител на вредите – извършване на деянието; неговата противоправност; настъпване на вреди; наличието на причинна връзка между деянието и вредите; вина, която се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а също и тези - обуславящи имуществената отговорност на застрахователя за обезщетяване на вредите - наличие на валидно застрахователно правоотношение между делинквента и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; настъпване на застрахователното събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.

За да отхвърли предявения иск, Х. окръжен съд е приел преди всичко, че не била доказана деликтната отговорост на водача на лекия автомобил А. П.. В подкрепа на този извод, първоинстанционният съд е приел, предвид прекратеното наказателно производство срещу П., свидетелските му показания в настоящото производство и заключението на съдебно-техническа експертиза, че не били доказани два от елементите от състава на деликтната отговорност – противоправността на деянието и вината.

Изводите в тази насока са необосновани, тъй като не съответстват на установените по делото факти, поради което не се споделят от въззивния съд.

От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебната автотехническа експертиза, се установява с максимална точност мястото на удара между управлявания от П. лек автомобил и пострадалия пешеходец А. П..

Според заключението на вещото лице инж. С. П., както и от допълнителните му обяснения в съдебно заседание се установява, че ударът с пешеходеца е настъпил при навлизането на автомобила в аварийната лента, на около 38.15 метра преди табелата, указваща отклонението за И.З., която отстои на около 200 метра преди самото отклонение. В същия смисъл са и показанията на свидетеля П. в съдебно заседание на 30.09.2019 г. /л. 204/, макар посоченото от него разстояние от табелата за И.З. да е определено приблизително и по-малко от определеното с експертизата – 15-20 метра. Следва да се отбележи, че в показанията на този свидетел се съдържа същественото противоречие, доколкото малко по-късно, в същото съдебно заседание, П. заявява, че е навлязъл в крайната лява лента на 20-25 метра преди завоя за И.З., без да навлиза в аварийната лента. Съдът не кредитира показанията им в тази част, не само защото противоречат на показанията на същия свидетел в началото на разпита в същото съдебно заседание, както и на показанията му, дадени пред органите на досъдебното производство относно мястото на удара, но и защото се опровергават категорично от експертното заключение, основаващо се точни изчисления, направени на базата на трайни и достоверни ориентири – указателните табели по пътя, следите от местопроизшествието, местоположението на пътеката между вътрешния път пред входа на „В. – Х.“ и главния път Х. – , и др.

 По същите съображения съдът не кредитира и показанията на другия разпитан свидетел по делото – А. Х. Ч., според който, в момента на произшествието, пострадалият се е намирал на автобусната спирка пред пивоварния завод „А.“. Мястото, посочено от този свидетел, дори според неговите описания, отстои на значително разстояние от действителното място на удара, определено според намерените следи от произшествието, включително и следи от кръв и вещи на пострадалия, въз основа и на които е изготвено заключението на САТЕ, както и от другите трайни ориентири.

В заключение, от съвкупната преценка на доказателствата по делото, се налага изводът, че местоположението на удара е определено точно от заключението на САТЕ - в аварийната лента, на около 38.15 метра преди табелата, указваща отклонението за И.З..

От изложеното следва, че в момента на удара, управляваният от А. П. лек автомобил се е движил в аварийната лента за движение, в нарушение на забраната, съдържаща се в чл. 58 т. 3 (в редакцията обн. - ДВ, бр. 20 от 1999 г., в сила от 1.09.1999 г.) във вр. с чл. 60 ЗДвП.

Освен това, пак от заключението на САТЕ, се установява, че при конкретната пътна обстановка - при нощни условия на движение на автомобила на фарове, в случай, че пешеходецът пресича на спокоен ход, времето на реакция на водача на лекия автомобил е било 1,4 сек., при което същият е имал техническата възможност да предотврати произшествието. Според заключението, пешеходецът е предприел косо пресичане на платното, бил е ударен отзад вляво, като ударът е настъпил в източната т.е. дясната /вътрешна/ част на аварийната лента. При конкретните условия, водачът на лекия автомобил е имал възможност да забележи движещия се в същата лента пешеходец и да предотврати удара чрез своевременно екстремно спиране. Доколкото това не се случило, следва да се приеме, че са нарушени и правилата на чл. 20, ал. 2 изр. 1 ЗДвП.

Следователно, от събраните по делото доказателства, включително и от тези, съдържащи се в материалите на досъдебното производство, а и от заключенията на съдебно-техническата и съдебно-медицинската експертиза, категорично се установява както противоправността на действията на делинквента и вината му, /презумпцията за която не е оборена/, за настъпилото ПТП, така и причинната връзка между деянието и настъпването на вредоносния резултат – причиняването на травми, несъвместими с живота и смъртта на пострадалия П.. Установено е още, че с поведението си пострадалият също е допринесъл в някаква степен за настъпването на този резултат, нарушавайки правилата за движение, съдържащи се в разпоредбите на чл. 110 и на чл. 113 ал. 2 ЗДвП.

Предвид заявените от ответника възражения, налице е спор относно настъпването на твърдените за ищеца вреди, обуславящи материално-правната му легитимация по предявения иск.

Според застрахователя, Д. А. не е включен в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от смъртта на брат му А. Д. П..

За да отхвърли предявения иск, Х. окръжен съд е приел също, че не била установена онази трайно и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия, която да представлява достатъчно основание за уважаване на обективно съединените искове.

Изложените в тази насока доводи от първоинстанционният съд се споделят напълно и от настоящата инстанция, като в подкрепа на решаващите изводи се налагат следните допълнения:

 С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, на което основателно се е позовал и първоинстанционният съд, е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

 Принципът, от който е изхождал Върховният съд при определяне кръга на правоимащите да получат обезщетение, е този на справедливостта, основаващ се на идентичността в отношенията, създадени между пострадалия при непозволено увреждане и други лица, извън кръга на тези по т. 2 от ППВС № 4/61 год. Установяването на такава идентичност е въпрос на преценка за всеки конкретен случай, предвид наличието на родство между пострадалия и ищеца, продължителността на съвместното им съжителство или връзка, отношения на привързаност и полагане на взаимни грижи и пр.

В конкретния случай, действителните отношения между ищеца и пострадалия приживе се установяват от показанията на разпитаните свидетели В. А. – съпруга на ищеца и свидетеля Х. Д.. Освен, че следва да бъдат преценявани съобразно с разпоредбата на чл. 172 ГПК, предвид възможната заинтересованост на свидетеля В. А., показанията на този свидетел не създават представа за изключителност в отношенията и във връзката между ищеца и неговия брат. Установените въз основа на показанията на свидетеля факти: за близостта между братята; за обитаването на едно домакинство до брака на ищеца; за взаимната подкрепа и помощ, които двамата са си оказвали; както и за грижите, които ищецът полагал за брат си в болницата през краткия период след инцидента и до смъртта му, не обуславят извод за изключителност на отношенията между двамата, за някаква трайна и изключителна емоционална връзка, аналогична на отношенията между най-близките хора в едно семейство - родител и дете, съпрузи и пр.

В най-добрия случай, така установените факти относно връзката между ищеца и неговия брат сочат на обичайна родствена връзка между роднини от такава степен, характеризираща се с традиционни за българското общество отношения на уважение, обич, подкрепа и взаимопомощ между близки роднини. Не са установени факти за полагане на грижи и помощ, както и за емоционална подкрепа и доверие между братята извън обичайните, които да са оказали толкова трайно и съществено влияние върху живота и съзнанието на ищеца, че то да съответства в голяма степен на въздействието, произтичащо от грижи, закрила и подкрепа в семейството или между родители и деца. Въпреки близките отношения и помощта, която са си оказвали взаимно, двамата братя са създали свои семейства, което естествено е довело до възникването на доминиращи и несравнимо по-близки емоционални и житейски връзки и отношения между членовете на тези семейства – съпрузи, родители и деца. 

В конкретния случай, установените по делото факти, че ищецът е брат на пострадалия, че двамата известно време са обитавали общо жилище, че са били в добри отношения и взаимно са си помагали, не са достатъчни, за да се изведе наличието на такава дълбока емоционална и житейска връзка, наподобяваща в голяма степен връзката между роднини от тесен семеен кръг, заради съдържанието на която ищецът да търпи морални болки и страдания от смъртта на своя брат, надхвърлящи или поне сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките от този кръг при подобни трагични обстоятелства.

Изводът е, че само наличието на родствена връзка, както и описаните отношения между ищеца и пострадалия при процесното ПТП негов брат не са достатъчни, за да се направи извод, че ищецът попада в категорията на лицата, визирани в посочените постановления и тълкувателно решение, имащи право на обезщетение за претърпените вследствие смъртта на техни близки вреди.

Крайният извод е, че при постановяване на решението си, първоинстанционният съд е съобразил с относимите към спорното правоотношение факти, постановявайки в крайна сметка обоснован и законосъобразен съдебен акт. В този смисъл обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.

В полза на въззиваемия „З.А.Д.А.“ АД следва да се присъди адвокатско възнаграждение за представляващия го юрисконсулт, което съдът, съобразно с правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл.37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, определя на 400 лева.

Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд  

 

                                      Р      Е     Ш     И     :

        

ПОТВЪРЖДАВА решение № 136 от 21.11.2019 г., постановено по търг. д. № 184 по описа за 2018 г. на Х. окръжен съд.

ОСЪЖДА Д. Д.А., ЕГН: **********, да заплати на „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *********, сумата от 400 лева - деловодни разноски за адвокатско възнаграждение на представляващия дружеството юрисконсулт в настоящото производство по в.т.д. № 114/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:1.                             2.