Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 09.03.2021 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори февруари
през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Мл. съдия Димитринка Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от младши
съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело №
11688 по описа за 2020год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 156935
от 03.07.2019 год., постановено по гр.дело № 57857/2016 год. по описа на СРС,
ГО, 36 състав е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД, че
ответникът Ц.П.М., ЕГН ********** дължи
на ищеца сумата от 948.49 лв. /от които
21 лв. – цена за дялово разпределение/- представляваща незаплатена цена за доставена
топлинна услуга за битови нужди през периода от 01.03.2013г. до 30.04.2015г. за
топлоснабден имот с местонахождение в гр. София, ул. „*****, аб. № 2653012,
ведно със законната лихва , считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 15.04.2016г. до окончателното плащане
и сумата от 69.83 лв. –представляваща мораторна лихва върху цената за
топлинна енергия за периода 30.04.2013г. до 31.03.2016г., за които суми на
14.05.2016г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 20724/2016г. по описа
на СРС 36 състав като отхвърля предявения иск
за главница за разликата от 69.94
лв. / то които 13.24 лв. – цена за дялово разпределение/ до пълния предявен
размер от 1018.43 л. и иска за разликата
от 84.50 лв., както следва: за сумата от 78.81 лв. върху главницата за топлинна
енергия за периода м. април 2014г. до м. 03.2014г. и за сумата от 5.98 лв.
–лихва върху цената за дялово разпределение за целия период. С посоченото
решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 282.20 лв. разноски в
заповедното производство и сумата от
481.91 лв. – разноски в исковото производство. Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страна на ищеца – „Н.и.“ ЕАД, ЕИК *****.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Ц.П.М..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
между страните съществува валидна облигационна връзка, както и че ищецът има
вземания за доставка на топлинна в този имот. Не било доказано, че ответницата
е собственик или ползвател на процесния имот, както и размера на дължимите суми
за процесния период за доставка на топлинна енергия. Поради това и главните
искове се явявали неоснователни, както и акцесорните претенции. Твърди, че
съдебно-счетоводната експертиза била извършена само въз основа на записвания в
счетоводните книги на ищеца ,поради което не била обективна и правилна. Освен това липсвали доказателства за
публикуването на електронната страница на ищеца на месечните дължими суми или
на претендираните лихви, респ. датата на която това било сторено. Ответницата
не била изпаднала в забава за заплащане на стойността на топлинната енергия,
тъй като липсвал договорен падеж, както и покана за плащане, съгласно
изискването на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ответницата не дължала и стойността на
услугата дялово разпределение, тъй като ищецът не навеждал доводи, че е
кредитор на подобно вземане, като такава услуга изобщо не била извършвана. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Н.и.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150
ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част, разгледано по същество е правилно.
Установено е
по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства по делото – Нотариален акт за собственост на жилище,
дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятие по ЗТСУ №
152, том Х, дело № 1452/1986г., че ответникът е собственик на процесния апартамент
№ 9, находящ се гр. София, общ. Триадица,
ул. „*****, поради което същата се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с
чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./
– виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно
ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е
въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото –
справки за разход на топлинна енергия и документи за главен отчет, за
индивидуален отчет, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по
делото следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е
имало отоплително тяло- щранг-лира, находяща се
в банята и монтиран 1 бр. водомер за топла вода, която се доставяла в
имота; че делът на ответницата за топлинна енергия и сградна инсталация е бил
изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба;
технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият
топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични проверки.
Следователно въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология.
Неоснователно
е и възражението за нарушение на чл. 182 ГПК. Доказателствената сила на
счетоводните книги, водени от ищеца, не е равнозначна на материалната
доказателствена сила на официален свидетелстващ документ Тя е производна, което
следва от изискването, установено в разпоредбата на чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е.
всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват
извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се
предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях.
Пропускът на ответника да оспори редовността на книгите, не ги прави редовни и
в този смисъл ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение
да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти,
от които черпи изгодни за себе си последици. Ето защо съдът не би могъл да
основе решението си само на едностранно съставените от ищеца фактури и
извлечение от сметка. Настоящият случай, обаче, не е такъв. По делото са
събрани доказателства – изравнителни сметки, справки за показания на
измервателните уреди и заключение на вещо лице, въз основа които може да бъде извършената
преценката, че извършените от ищеца вписвания в счетоводните книги са
достоверни.
По делото е несъмнено установено въз основа на
заключението по съдебно-техническата експертиза, че за периода 30.04.2013г. до
31.03.2015г., че стойността на топлинната енергия е в размер на 921.49 лв.,
като обосновано СРС го е кредитирал, тъй като същото кореспондира с данните в изготвените от
третото лице-помагач справки за разход на топлинна енергия, които са приети
като доказателства по делото.
На следващо
място следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения, свързани
с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал.
2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението
на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага
само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по
дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
"дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това
– от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно
чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда –
етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща нормативна уредба към
момента на сключването на договора от 29.08.2002 год. между етажните
собственици на процесната сграда и „Н.и.“ ООД. С оглед на изложеното
твърдението на въззивника, че услугата дялово разпределение не е реално
извършвана е неоснователно.
Съгласно чл.
36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение,
извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена
за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна
сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на
уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение,
извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис,
определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая
въззивният съд счита, че услугата дялово разпределение е била реално осъществена,
а нейната стойност за периода от м.май 2013 год. до м.април 2015 год. възлиза
на 21 лв., който извод следва от съвкупната преценка на писмените доказателства
и заключението по съдебно-счетоводната експертиза /което в посочената част
следва да бъде кредитирано – чл. 202 ГПК/.
В този смисъл
при установеното облигационно правоотношение между страните и и на правилото на
чл. 162 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че исковете за главници са
основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение /срещу изчисленията на
размера на вземанията не са наведени оплаквания във въззивната жалба/, ведно
със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Следващият
спорен във въззивното производство /както и в първоинстанционното производство/
въпрос е свързан с това дали ответницата е в забава по отношение на
задълженията си за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия.
Ищецът твърди, че ответницата е в забава
от 30.04.2013 год.. Съгласно правилото на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** (одобрени с решение
№ ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР), доставената топлинна енергия е следвало да
бъде остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец, като сумите за топлинна
енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за които се отнасят, т.е. задължението е възникнало като срочно.
Според нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението
е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, следователно
отправянето на покана не е необходимо. Предвид така установените Предвид така
установените условия за плащане, задължението на ответника е възникнало като
срочно, поради което на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД същият е изпаднал в забава съответно на 30.04.2013г.
– за вземането за м.03.2013г., и от деня, следващ последния ден от 30-дневния
срок след съответния месец на доставката – за всяко от последващите вземания от
исковия период. Размерът на обезщетението за забава, което съгласно чл. 86, ал.
1 ЗЗД се дължи в размер на законната лихва от датата на забава върху главницата
за топлинна енергия до 02.02.2014г. и възлиза в размер на 69,83 лева върху
главница от 290,16 лева дължима за периода 01.03.2013г. до м.03.2014г.,
изчислено от първоинстанционния съд по реда на чл. 162 ГПК. По изолжните
съображения обжалваното решение в тази част е правилно и като такова следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
Така мотивиран, въззивният съд намира,
че решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора въззивникът няма право на разноски за въззивното
производство. Право на разноски има въззиваемата страна – ищцовото дружество, което
с молба от 02.02.2021 г. е направило искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Въззивният съд намира, че в полза на „Топлофикация-София“ ЕАД
не следва да се присъждат разноски за въззвиното производство, тъй като реално
не са извършени действия по защита по смисъла на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37,
ал. 1 ЗПП. От името на дружеството не е подаван отговор на въззивната жалба, в
проведеното съдебно заседание не е присъствал негов процесуален представител.
По делото е постъпила единствено кратка молба със стандартно съдържание, в
която се твърди, че страната не възразява делото да бъде разгледано в нейно
отсъствие, моли въззивната жалба да бъде отхвърлена и да бъдат присъдени
разноски по делото.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 156935 от 03.07.2019 год., постановено по гр.дело № 57857/2016 год.
по описа на СРС, ГО, 36 състав в обжалваната му част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.и.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/