Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на пети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 2897 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 302103 от 16.12.2019 г., постановено по гр. д. № 20281/2019 г. по
описа на СРС, І ГО, 127 с-в е признато за установено по предявените от Г.С.Р.,
EFH ********** срещу „Б.Е.“ ООД, ЕИК *****, отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите
от 231,45 лв. – главница за неизпълнение на договорно задължение за заплащане в
15-дневен срок от издаване на фактурата за ползването на далекосъобщителни
услуги в периода 14.05.2006 г. - 14.08.2006 г., предоставени по договор
Р0004313 от 15.03.2000 г., 250, 33 лв. законна лихва за периода от 25.11.2008
г. до 08.04.2019 г. и 65 лв. разноски в производството, за които суми е бил
издаден изпълнителен лист от 28.07.2009 г. въз основа на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42470/2008 г. по описа на
СРС, 69 с-в и е било образувано изп. д. № 365/2019 г. по описа на ЧСИ В.М.. С решението
ответникът „Б.Е.“ ООД е осъден да заплати на ищеца Г.С.Р. на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 156,45 лв. – разноски по делото, а на основание чл. 78, ал.
4 ГПК ищецът Г.С.Р. е бил осъден да заплати на ответника „Б.Е.“ ООД сумата от
199,57 лв. – разноски по делото, съразмерно с прекратената част на
производството.
Срещу
постановеното първоинстанционно решение е депозирана въззивна жалба от
ответника „Б.Е.“ ООД, чрез пълномощника по делото адв. В.В., с която се обжалва
изцяло решението като неправилно и незаконосъобразно, постановено в неправилно
приложение на материалния закон и несъобразяване с практиката на ВКС. Навеждат
се доводи, че съгласно задължителните разяснения на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно
принудителното осъществяване на вземането. Поддържа се, че въпреки обяввяването
за изгубило сила на посоченото постановление с последващото ТР № 2/26.06.2015г.
на ОСГТК на ВКС, новото тълкуване следва да има действие занапред, а не обратно
такова, като се позовава на Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2018 г., ІV г.о. Съгласно посоченото решение, извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС №
3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото
с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС разрешение се прилага от тази дата. В тази връзка се излага, че съгласно
цитираната практика на ВКС по процесното изпълнително дело до момента на на
постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК давност, докато трае
изпълнителния процес не тече, защото до този момент е било приложимо ППВС №
3/18.11.1980 г. Сочи се, че съгласно цитираното решение № 170 от 17.09.2018 г.
по гр. д. № 2382/2018 г., ІV г.о., погасителна давност за вземането в хода на
образуваното изпълнително производство може да започне да тече едва от момента
на постановяване на ТР № 2/26.02.2015 г. на ОСГТК, доколкото тълкувателно
решение, отменящо дадени предходни задължителни разяснения по прилагането на
закона има действие занапред, а не обратно такова, както правилно е приел в
мотивите първоинстанционния съд. Счита, че мотивите на районния съд са
принципно съответни със закона и цитиранта тълкувателна практика, но въпреки
това, обаче, предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е бил уважен.
Излага
се, че в настоящия случай, в мотивите на решението, районният съд е приел, че
на 25.06.2015 г. - денят преди постановяването на ТР № 2/2012 на ОСГТК,
вземането не е било погасено по давност, а на 26.06.2015 г., че вземането е
погасено по давност. Поддържа, че за периода от постановяване на ТР №
2/26.06.2015 г. до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд
не е изтекла погасителна давност, за да се приеме, че вземането спрямо ищците е
било погасено по давност, поради което предявеният иск се явява неоснователен
на това самостоятелно основание и следва да бъде отхвърлен.
Поради
изложеното, моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Въззиваемата
страна Г.С.Р. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени отрицателни установителни искове от Г.С.Р. срещу „Б.Е.”
ООД с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимостта на сумите от
231,45 лв. - главница за неизпълнение на договорно задължение за заплащане в
15-дневен срок от издаване на фактурата за ползването на далекосъобщителни
услуги в периода 14.05.2006 г. - 14.08.2006 г., предоставени по договор Р0004313
от 15.03.2000 г., 250,33 лв. - законна лихва за периода от 25.11.2008 г. до
08.04.2019 г. и 65 лв. - разноски по делото, за които суми е бил издаден
изпълнителен лист от 28.07.2009 г. въз основа на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42470/2008 г. на СРС, 69 с-в, по
повод на което е образувано изп.д. № 365/2019 г. на ЧСИ В.М..
Ищецът
твърди, че на 28.07.2009 г. в полза на „Мобилтел“ ЕАД е бил издаден
изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42470/2008 г. по описа на СРС, 69 с-в за сумата от
231,45 лв. - главница по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги за
доставени услуги в периода 14.05.2006 г. - 14.08.2006 г., ведно със законна
лихва от 25.11.2008 г. до изплащане на вземането и 65 лв. разноски по делото.
Посоченото задължение било цедирано на „С.Г.Г.“ ЕООД и след това на ответника „Б.Е.“
ООД, като се поддържа, че ищецът не бил уведомен за първата цесия. На
25.03.2019 г. получил съобщение за образувано срещу него изп. д. № 365/2019 г.
по описа на ЧСИ В.М., като в поканата за доброволно изпълнение били посочени
суми на обща стойност 1277 лв., както следва: 231,45 лв. главница, 250, 33 лв.
– лихви, 65 лв. разноски и неолихвяеми суми на стойност 680, 40 лв. с „неясен
произход“. Моли да бъде признато за установено, че не дължи процесните суми
поради погасяване по давност на правото за тяхното принудително изпълнение с
оглед изтеклия период от време между издаването на изпълнителния лист и
образуването на изпълнително производство.
Ответникът
„Б.Е.“ ООД е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, в
който оспорва предявения иск. Твърди, че до постановяване на ТР № 2/26.06.2015
г. на ОСГТК на ВКС, давност по
време на изпълнителния процес не е текла, поради което твърдението за изтекла
погасителна давност в периода 2008 г. - 2015 г. е неоснователно, като
погасителна давност би могла да започне да тече едва от датата на постановяване
на ТР – 26.06.2015 г., което има действие занапред.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото
е установено, че на 28.07.2009 г. в полза на „Мобилтел“ ЕАД е издаден
изпълнителен лист срещу Г.С.Р., ЕГН ********** въз основа на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42470/2008 г. на СРС, ГО, 69 с-в за сумите
от 231.45 лв. – главница, дължима по неизпълнение на договорно задължение за
заплащане в 15 – дневен срок от издаване на фактурата за ползването на
далекосъобщителни услуги в периода от 14.05.2006 г. – 14.08.2006 г.,
предоставени по договор Р004313 от 15.03.2000 г., ведно със законна лихва от
25.11.2008 г. до окончателното й изплащане и направените разноски в размер на
65 лв.
Въз
основа на издадения изпълнителен лист, кредиторът е подал на молба на
06.03.2019г. за образуване на изпълнително производство, във връзка с което е
било образувано изп. дело № 20198600400365 на ЧСИ В.М., рег. № 860.
По делото не е спорно обстоятелството, че
на 13.12.2018 г. между „С. Г. Г.“ ООД - цедент и „Б.Е.“ ООД - цесионер е
сключен договор за цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера
свои вземания спрямо 5410 лица в общ размер на 2 392 785,23 лв., които вземания
са придобити по силата на договор за прехвърляне на вземания с „А1 България“
ЕАД от 21.12.2017 г., изменен и допълнен с анекс към договор за прехвърляне на
вземания от юни 2018 г., и произтичащи от предоставени далекосъобщителни услуги
на трети лица от „А1 България“ ЕАД. Страните не спорят, че процесното вземане е
предмет на двата договора за цесия.
С
обявения за окончателен и неоспорен от страните доклад, на основание чл. 146,
ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, съдът е обявил за безспорни между страните и ненуждаещи се
от доказване обстоятелствата, че със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, ищецът
е осъден по ч.гр.д. № 42470/2008 г. на СРС, 69 с-в за сумата от 231, 45 лв. главница,
ведно със законна лихва от 25.11.2008 г. до изплащане на вземането и сумата от
65 лв. разноски по делото, за събирането на които е било образувано изп.д. №
365/2019 г. на ЧСИ В.М., както и че вземането по този изпълнителен лист е било
цедирано на „С.Г.Г.“ ООД с договор за цесия от 21.12.2017 г. и на „Б.Е.“ ООД с
последващ договор за цесия от 13.12.2018 г.
По
делото е представено уведомление от „ С. Г. Г.“ до ищеца, с което на основание
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, в качеството си на пълномощник на „А 1 България“ ЕАД, го
уведомява за сключения на 21.12.2017 г. договор за цесия, с който са
прехвърлени вземанията, за които е издаден изпълнителен лист по гр. д. №
50652/2010 г. на СРС, както и за сключения на 13.12.2018 г. договор за цесия с
ответника за същото вземане, за което няма данни за получаването му от
длъжника.
До
ищеца е изпратено съобщение от 13.03.2019 г., с което е уведомен за
образуваното изп. д. № 20198600400365 на ЧСИ В. Матова, въз основа на издадения
на 28.07.2009 г. изпълнителен лист по ч.гр.д. № 42470/2008 г. на СРС, 69
с-в.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се сочи недължимост на
вземането на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК факт - изтекла погасителна давност, съдът приема, че искът
намира правното си основание в чл. 439 ГПК.
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК
(отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се
прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не
се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО).
При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, в тежест на ищеца е да
докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание (заповедното производство), са настъпили
факти (с оглед въведените в исковата молба твърдения - изтекъл давностен срок),
които водят до погасяване на установеното изпълняемо право. Предвид
единственото поддържано в хода на производството основание за недължимост на
сумите, ответникът следва да установи правоизключващите си възражения, а именно
настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране или прекъсване на
погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
В случая страните не спорят, че поради липса на възражение по чл. 414 ГПК, исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано, т. е. заповедта за
изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416 ГПК.
Съгласно
чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, като според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.
Съобразно
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давнност е всякога пет години. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката
дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която
да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със
сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако
длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК
преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект,
близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК –
при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е
трайната и непротиворечива задължителна съдебна практика (определение № 480 от
19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по
реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК).
При
постановена заповед за изпълнение, неподаването на възражение от страна на
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта
за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист,
съгласно нормата на чл. 416 ГПК.
Доколкото
издадената заповед има всички последици на съдебно решение - установително
действие и преклудиране на обхванатите от обективните и предели факти,
стабилитет и изпълнителна сила - то спрямо същата не може да се отрече
приложимостта на общата петгодишна погасителна давност като вида и характера на
конкретното вземане е без значение.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че нормата на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е
налице постановена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Следователно,
в случая срокът от пет години е започнал да тече, считано от влизане в сила на
заповедта за изпълнение. Страните не спорят, че заповедта за изпълнение е
влязла в сила на 28.07.2009г., когато е издаден изпълнителният лист. Също така
следва да се съобрази, че липсва спор и относно обстоятелството, че ищецът не е
упражнил правото си на възражение по чл. 414
ГПК /или чл. 423 ГПК/, поради което заповедта за изпълнение е влязла в
сила в хипотезата на чл. 416, предл.1 ГПК. От този момент е започнал да тече
давностният срок.
Действително,
основният спор по делото е правен и касае теченето на давностния срок, вкл.
основанията за спиране и прекратяване на образуваното принудително изпълнение
за събиране на вземането по заповедта за изпълнение.
Настоящият
състав намира, че от влизане в сила на заповедта за изпълнение, т.е. от
28.07.2009 г. /датата на издаване на изпълнителния лист/ е започнала да тече
давност за събиране на вземането по нея. Въз основа на издадения на 28.07.2009
г., изпълнителен лист е образувано на 06.03.2019 г. изп. д. № 20198600400365 на
ЧСИ В.М.. Други изпълнителни производства не са образувани. Към момента на
депозиране на молбата за образуване на изпълнително дело, установеният в
нормата на чл.117, ал. 2 ЗЗД – пет годишен давностен срок е изтекъл. Началният
момент на давността е датата на издаване на изпълнителния лист - 28.07.2009 г.,
а крайният момент е 28.07.2014 г.
Следователно,
към датата на образуване на изпълнителното производство - 06.03.2019 г.
възможността на кредитора да получи принудително вземането си, е била вече
погасена поради изтичане на петгодишния давностен срок. Последващите предприети
от кредитора действия са ирелевантни.
Жалбоподателят
поддържа, че в случая приложение следва да намерят разясненията, дадени с ППВС
№ 3/1980 г. на ВС, съгласно което погасителна давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
Предвид обстоятелството, че изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането е иницииран след изтичане на 5-годишния давностен
срок – на 06.03.2019 г., съдът намира, че е без значение обстоятелството дали
тези разяснения са приложими до приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК,
с което е възприето, че посоченото ППВС следва да се счита загубило сила.
Въззивният
съдн намира, че ирелевантно за казуса е даденото тълкуване в ТР № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, касаещо
приложението на института на давността в изпълнителния процес, защото към
датата на образуване на изпълнителното дело правото на принудително изпълнение
на вземането е било вече погасено по давност. В този смисъл неоснователни са и
възраженията на ответника, че до постановяване на тълкувателното решение
приложение следва да намерят разясненията, дадени с ППВС № 3/18.11.1980 г.,
съгласно които погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането и формираната съдебна
практика с решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2018 г. по описа на
ВКС, IV г. о., според която отмяната на ППВС 3/18.11.1980 г. поражда действие
от датата на обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС и се прилага единствено от тази дата и само по отношение
висящите към този момент изпълнителни производства, не и за тези, приключили
преди това. Изпълнителното производство в случая е образувано на 06.03.2019 г.,
т.е. след приемане на ТР на 26.06.2015 г., поради което приложението на ППВС №
3/18.11.1980 г. е изключено, дори при съобразяване твърденията на въззивника.
Правно
релевантно е обстоятелството, че в продължение на повече от 5 години /в случая
в продължение на 10 години/ от издаване на изпълнителния лист на 28.07.2009 г.,
кредиторът не е инициирал производство за принудително събиране на вземането. Доколкото
изложените във въззивната жалба съображения от жалбоподателя за действието във
времето на горепосоченото тълкувателно решение нямат значение за спорното
право, тъй като не е налице висящ изпълнителен процес за принудително събиране
на вземането, за което кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист преди
приемане на тълкувателното решение, същите се явяват неотносими към спорния
предмет и не следва да се обсъждат по същество.
По
изложените съображения, въззивният съд счита, че процесните вземания са
погасени по давност, поради което предявеният иск е основателен.
Поради
съвпадане на крйните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна, но предвид
факта, че същата не е претендирала такива, разноски във въззивното производство
не следва да й се присъждат.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 302103 от
16.12.2019 г., постановено по гр. д. № 20281/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 127
състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.