Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 02.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 10298 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 133613 от 26.06.2020 г., постановено по гр. д. № 51705/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 148 състав, е признато за установено, на основание чл.422 ГПК вр. с чл.79 ЗЗД, че В.Ц.Е. и Ц.П.Е. дължат солидарно на Л. А. Е. сумата от 18 848, 02 лв., представляваща задължение, удостоверено в договор „Договор за спогодба“, с нотариална заверка на подписите рег. № 1301/17.09.2015 г. на нотариус № 447, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 78402/2017 г. по описа на СРС. Ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищцата сумата от 1 514, 96 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща разноски в исковото производство пред първата инстанция и сумата от 926, 96 лв., представляваща разноски в заповедното производство. Ищцата е осъдена да заплати по сметка на СРС, на основание чл.77 ГПК, сумата от 0, 80 лв., представляваща разноски пред първата инстанция.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответниците Ц.П.Е.
и В.Ц.Е., с която го обжалват изцяло. Излагат съображения, че обжалваното
решение е недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния и
процесуалния закон. Своевременно са направили възражение с писмения отговор на
исковата молба, че се разширява предмета на делото с предявения установителен
иск и за липсата на идентитет с подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение. В заповедното производство задължението се основава на договор за
спогодба с нотариална заверка на подписите, а в исковата молба са посочени два
писмени договора за паричен заем, сключени преди подписване на договора за
спогодба. Независимо от това решаващият съд е приел, че подобна детайлизация не
води до извод за разлика между заповедната претенция и исковата включително и
по отношение на основанието на иска. Считат, че този извод на решаващия съд е
неправилен, тъй като с исковата молба е въведено ново, различно основание за
възникване на вземанията на ищеца, които не са били заявени в заповедното
производство. Поддържат, че е налице недопустимо несъответствие между предмета
на заповедното производство, в което е постановена заповедта за изпълнение и
исковото производство, което е продължение на заповедното. Поддържат
възражението си, че в процесния договор за спогодба липсват взаимни отстъпки,
което считат, че води до неоснователност на предявения иск. Макар решаващият
съд да е установил, че не са установени предходни заемни правоотношения, както
и липсват каквито и да било предходни правоотношения, по силата на които да се
установява, че ищецът притежава вземане към ответниците, необосновано е
достигнал до извода, че договорът е установителен по отношение на заемното правоотношение
и със същия страните са признали, че предпоставките за възникване на задължението
са настъпили и фиксират начина на изпълнението му. Считат, че за да е налице
установителен договор, респ. за да притежава една спогодба установително
действие по отношение на предхождащи сключването й правоотношения, е необходимо
клаузите на спогодбата да установяват съдържанието и характеристиките на
съществуващите между тях правоотношения. Така страните чрез постигнатата
спогодба обясняват положението, което съществува в отношенията между тях. По
делото не е доказано предаване на заетата сума по двата посочени от ищеца
договора за заем. Също така в договора е посочено, че дължат сумата от
23 331, 02 лв., а не че дължат предоставената им парична сума, т. е.
липсва основание на задължението. Отделно от това не всяко плащане на суми от
едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях.
Поддържат, че неправилно решаващият съд е приел, че не са оборили презумпцията
по чл.26, ал.2, изр.2 ЗЗД, при положение, че е указал на ищеца да докаже предходните
правоотношения, което не е сторил. Тъй като от съдържанието на процесния
договор за спогодба от 17.09.2015 г. не могат да се изведат каквито и да било
предхождащи правоотношения, които да се установяват с него, считат, че същият е
нищожен поради липса на основание. Счита, че неправилно показанията на
свидетеля В. не са кредитирани от съда по съображения, че същите ползват
ответниците. Молят съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли предявения
иск. Претендират сторените по делото разноски.
С
постъпилия в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба ищцата
Л.А. Е. оспорва предявения иск. Излага съображения, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. Счита, че посочването на преюдициални факти в
исковата молба не подменя основанието на иска. В заповедното и исковото
производство се поддържа, че претендираното вземане произтича от договор за
спогодба с нотариална заверка на подписите от 17.09.2015 г. Поддържа, че
основанието на предявения иск е именно посоченият договор. Твърди, че е направила
отстъпка относно размера на вземанията, като в договора за спогодба е посочен
по – нисък от общия размер на дълга. Разписките за предаване на заетите суми са
предадени на ответниците, предвид сключения договор за спогодба. Счита, че
правилно показанията на свидетеля В. не са ценени от решаващия съд, тъй като
същият живее на семейни начала с ответницата. Моли съда да потвърди обжалваното
решение, като й присъди сторените по делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД. Ищцата твърди, че въз основа на депозирано от нея
заявление е образувано ч. гр. д. № 78402/2017 г. по описа на СРС, ГО, 148
състав, по което е постановена заповед за незабавно изпълнение, срещу която
ответниците са депозирали възражение. През м.05.2014 г. ответниците, които са
нейни съответно леля и братовчедка, й поискали пари в размер на 8 000 лв.,
като за целта изтегли банков кредит на нейно име. Ответниците се задължили да
върнат сумата по кредита. Подписали писмен договор за заем, който отразявал
предаване на сумата от 8 000 лв. Посочено е също така, че по искане на
ответниците в нейната сметка остава сумата от 200 лв. – за такси към банката за
отпуснатия кредит, 116, 78 лв. и 83, 22 лв. – за наличност, за да не се закрие
сметката. На 11.07.2018 г. е предала на ответниците сумата от 7 400 лв., а
в последствие е предала още 200 лв. Погасяването на заема от ответниците се
извършвало чрез даване на пари на ръка за съответната месечна вноска или чрез внасяне от тяхна страна направо по сметката й, по
която се обслужвал кредитът. От името на ответницата Ц. по банков път са й
преведени следните суми: 236 лв. на 27.02.2015 г. и 440 лв. на 17.04.2015 г.
През м.03.2015 г. Ц. я убедила да даде на нея и на майка й В.Е. по – голям заем
в размер на 25 000 лв., като за тази цел изтегли кредит. Изтеглила кредит
в размер на 25 000 лв., която
предоставила на ответниците. Последните поели разходите за отпускане на кредит
в размер на 250 лв., заплатили остатъка от първия заем към нея, като погасили
сумата от 7 616, 36 лв. Остатъкът от 14 820 лв. изтеглила на каса и
предала на Ц.Е. на 04.05.2015 г. Сумата от 108, 20 лв. била платена за такса
застраховка, сумата от 2 000 лв. била предоставена на нея като
възнаграждение за оказаното съдействие. Сумата от 563, 64 лв. била оставена по
нейна сметка за покриване на първите две вноски на заема. Съставили документ за
постигнатите договорености. По този заем ответниците са извършили следните
плащания: на 24.08.2015 г. – 535 лв., на 23.09.2015 г – 300 лв., на 04.11.2015
г. – 300 лв., на на 11.01.2016 г. – 2198 лв., на 18.02.2016 г. – 300 лв., на
18.03.2016 г. – 300 лв., на 18.05.2016 г. – 298 лв., на 16.05.2016 г. – 408
лв., на 16.06.2016 г. – 293 лв., на 18.07.2016 г. – 298 лв., на 16.08.21016 г.
– 298 лв., на 20.03.2017 г. – 90 лв., на 16.05.2017 г. – 300 лв. Заради
нередовните плащания от страна на заемополучателите решили да предоговорят
техните отношения, като тя се откаже от дадената сума в размер на 2 000
лв. и договорили нов размер, съобразно промяната в договорките им, както и друг
график, различен от банковия кредит, за който ответниците са поели ангажимент
да обслужват. При тези отстъпки подписали договор за спогодба с нотариално
заверени подписи от 17.09.2015 г., с което ответниците се задължили да й върнат
сумата от 22 331, 02 лв., като погасяването става чрез вноски на каса или
по банков път по изрично посочена банкова сметка. ***ма възлиза на 3 483
лв. Така остатъкът от задължението им е на стойност от 18 848, 02 лв. Моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответниците й
дължат сумата от 18 848, 02 лв., на основание договор за спогодба от
17.09.2015 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва, считано
от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответниците оспорват предявения иск. Считат, че искът е предявен на различно основание от заповедното производство. Поддържат, че въвеждането на твърдения и факти за първи път едва в процеса за установяване на вземането води до недопустимост на производството по делото. Твърдят, че изтегленият от ищцата кредит в размер на 8 000 лв. е използван от ищцата за закупуване на лек автомобил и други вещи. С изтегления през 2014 г. кредит ищцата е погасила предходни кредити, а с кредит от 2015 г. е закупила автомобил на своя приятел. Оспорват твърденията на ищцата, че е предоставила заем в описаните в исковата молба размери на някоя от ответниците. Излагат съображения, че представения по делото договор за спогодба е нищожен поради нищожност на договора, който предхожда сключването му. Не са сключени договори за заеми и не са налице задължения за връщането им. Считат, че чрез изготвянето на спогодбата се заобикаля закона и нормативните правила при отпускане на кредити. Позовават се на липса на основание на спогодбата, тъй като с нея не се разрешава съществуващ спор между страните. В спогодбата не се съдържат данни за наличие на действащо или предходно облигационно отношение с предмет – заем, нито такива могат да бъдат извлечени по тълкувателен път от текста на документа. Не са налице взаимни отстъпки. Ако уговореният срок на кредита е 120 месеца, при срок на погасяване от 1 година по процесната спогодба, то тяхното положение не се облекчава, а се влошава. Поддържат, че договорът за спогодба е нищожен поради липса на съгласие, тъй като страните не са постигнали съгласие относно предмета и основанието на договора, които са съществени негови елементи, а само върху едно задължение. Считат, че договорът за спогодба няма характеристиката на договор, тъй като липсват съществените елементи от съдържанието на какъвто и да е договор – основание и предмет. Позовават се на нищожност поради невъзможен предмет, доколкото такъв липсва. Налице е нищожност и поради противоречие с добрите нрави. С договора за спогодба е поето голямо задължение от ответниците, което е дължимо в кратък срок, без те да получат нищо насреща. Всички клаузи са в полза на ищцата и са съставени единствено и само с цел документът да бъде използван в заповедното производство. Не е описано качеството на страните, доколкото от наименованията първа, втора и трета страна не може да се извлече по тълкувателен път какви са техните качества. Молят съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Въз основа на заявление от 02.11.2017 г., подадено от Л. А. Е., на 22.02.2018 г. е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 78402/2017 г. по описа на СРС, ГО, 148 състав, срещу В.Ц.Е. И Ц.П.Е., които солидарно да заплатят сумата от 18 848, 02 лв., представляваща задължение по договор за спогодба от 17.09.2015 г. с краен падеж 17.09.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 02.11.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 376, 96 лв. – държавна такса и 550 лв. – възнаграждение за адвокат, като вземането произтича от договор за спогодба с нотариална заверка на подписите рег. № 1301/2015 г. на нотариус № 447. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжниците са депозирали възражения срещу постановената заповед, в което се съдържа изявление по образец, че не дължат изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.
Ищцата е предявила иск за установяване на вземанията
си по реда на чл.422, ал.1 ГПК в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
На 17.09.2015 г. между страните в производството е
сключен договор за спогодба с нотариална заверка на подписите. В чл.1 от
договора е предвидено, че ответниците заедно дължат на ищцата към датата на
нотариалната заверка на подписите по договора за спогодба парична сума в размер
на 22 331, 02 лв. Страните декларират, че ще считат договора за спогодба
за документ по чл.417, т.3 ГПК – договор с нотариална заверка на подписите,
относно съдържащото се в него задължение на парични суми. В чл.2 от договора за
спогодба е посочено, че ответниците се задължават да погасят горепосоченото
задължение в срок до една година от датата на нотариалната заверка на подписите
на договора за спогодба, като внесат в брой или на каса или чрез банков превод
сумата от 22 331, 02 лв. Посочен е номер на банковата сметка. Страните са
се съгласили, че до погасяване на задължението в уговорения срок ответниците се
задължават да внасят по банковата сметка на ищцата сума в размер на 296, 10 лв.
с падеж всяко 16-то число на текущия месец, а ако денят е неработен – следващия
работен ден. Плащанията може да се извършват от В.Ц.Е. или от Ц.П.Е. или от
двете заедно. В случай, че ответниците не изпълнят точно (навреме или изцяло)
посоченото в договора задължение, вземането става изцяло изискуемо, а когато не
изпълнят на падежа някое от периодиките задължения, вземането за сумата от
22 331, 02 лв. става изцяло и предсрочоно изискуемо.Страните са се
съгласили, че при настъпване на някоя от горепосочените хипотези ищцата е в
правото си да се обърне към СРС с искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист по реда на чл.418, ал.1 ГПК вр. с чл.417, т.3 ГПК за
горепосочената сума, съответно намалена с извършените периодични плащания по
чл.4, заедно със законната лихва от датата на изпадане в забава или от датата
на подаване на заявлението до съда. Ответниците заедно изпадат в забава от
първия работен ден след изтичане на уговорения срок или падеж, ако към тази
дата паричното задължение не е постъпило по посочената в договора банкова
сметка ***ащане. Пълното неизпълнение или частичното/неточно изпълнение на
парично задължение от ответниците се установява пред съда от ищцата с
извлечение от посочената в договора банкова сметка.
***редит за текущо потребление, сключен на
04.05.2015 г. между нея и „Банка ДСК“ ЕАД, по силата на който банката се е
задължила да й предостави сумата от 24 000 лв. срещу насрещното й
задължение да върне предоставения кредит за срок от 120 месеца, заедно с уговорената
лихва. За обезпечаване вземането на банката на същата дата е сключен договор за
залог върху вземания.
По делото са ангажирани доказателства относно
наредени от ответниците 12 броя плащания по банковата сметка, посочена в
договора от 17.09.2015 г. банкова сметка. ***ршените плащания - захранване на
сметка, вноска по кредит, трансфер. Може да се приеме, че те касаят именно така
установеното между страните задължение и следователно не сочат на връзка с
договори между ищцата и финансови институции.
Пред СРС е представена справка от Централния
кредитен регистър при БНБ. В нея е удостоверено, че след 31.10.2014 г. ищцата
има 20 кредита, от които 2 не са погасени към 2019 г., а 12 – не са погасени след
сключване на процесния договор от 17.09.2015 г.
По делото са ангажирани извлечения от
разплащателната сметка на ищцата, в които се съдържат данни във връзка с
постъпилите суми включително и по кредити, извършените операции на ПОС
терминал, теглене на пари на каса и др. На 24.08.2015 г. ответницата В.Ц.Е. е
внесла 535 лв., с посочено основание - трансфер. След сключване на процесния
договор от 17.09.2015 г. ответниците са внасяли по разплащателната сметка на
ищцата, посочена в самия договор за извършване на плащанията по него, суми в
общ размер от 3 483 лв. посочените основания за извършените плащания са захранване
на сметка, трансфер и вноска по кредит.
Пред СРС е ангажиран проект на договора за спогодба
с посочена в него дата 11.09.2015 г., който не носи подписи на страните. В него
размерът на дължимата от ответниците сума е 24 331, 02 лв.
Съгласно постъпилото писмо от „Банка ДСК“ ЕАД ищцата
има сключени два договора за кредит съответно № 21940727, отпуснат на
10.07.2014 г. и погасен на 04.05.2015 г., както и кредит № 22622344, отпуснат на
04.05.2015 г., който се погасява чрез автоматичен трансфер от разплащателна
сметка № 21495032 с титуляр – ищцата.
От показанията на разпитания пред СРС свидетел А.Д.Е.се
установява, че е баща на Л.Е., Ц.Е. е негова племенница, а В.Е. е негова снаха.
От показанията му се установява, че дъщеря му услужила на семейството на брат
му с един кредит, след което се появили трудности с връщането на средствата.
През 2014 г. – 2015 г. ищцата е дала сума на заем. Ищцата е изтеглила два
банкови кредита – единият за сумата от 8 000 лв., а вторият за 24 000
лв., за да направи услуга на семейството на брат му. Ищцата не давала редовно
кредити. Искала е да помогне на семейството на брат му в тежка ситуация, в
която били изпаднали. Първоначално свидетелят и съпругата му не знаели за
изтегления от дъщеря им банков кредит по настояване на ответниците. За това
узнали през м.08.2015 г., когато заедно с ищцата били на почивка. Тя била много
притеснена, защото кредитът не се обслужвал. След прибирането им от почивка
намерили писмо от банката, че кредитът не се обслужва. Свидетелят е виждал два
договора между страните, написани на ръка. Първият бил за сумата от 8 000
лв., а вторият – за сумата от 24 000 лв. През м.08.2015 г. разговарял със
снаха му, която потвърдила за предоставените заеми. Ответниците обещали по
най-бързия начин да върнат вноските и го помолили да не споделя това с брат си.
Разговарял по телефона и лично със снаха му, която го уверила, че заедно с
дъщеря си ще вземат мерки по този въпрос. Разговарял и с Ц. по телефона. Тя го
уверила, че всичко ще уреди, да не се притеснява. Не му е казвала каква сума е
останала за връщане. По – късно разговарял с В.Е. да се състави пред нотариус
договор, по силата на който да се задължат да изпълняват задълженията си. Те се
съгласили и такъв договор бил съставен от адв. Е.В., познат на свидетеля.
Договорът бил няколко пъти преработван, тъй като снахата на свидетеля искала
различни корекции за датата на вноските, които се различавали от падежите по
кредита, тъй като получавали средства на друго число от месеца. Постигнали
компромисно съгласие. Направили големи отстъпки, тъй като това било семейството
на брата на свидетеля. Договорът бил подписан то страните по делото в
нотариална кантора, находяща се близо до площад „Света Неделя“. В
споразумението включили сумите, които изисквала банката но не и 2 000 лв.,
които ответниците обещали на ищцата като благодарност за услугата. Ищцата се
отказала от тази сума поради недоброто финансово състояние на ответниците.
Ищцата върнала на една от ответниците написаните на ръка договори, но не помни
на коя точно от тях. След подписване на споразумението ответниците извършвали
плащания по банковата сметка на ищцата. Не са плащали суми на ръка. За периода
м.05.2015 г. – м.06.2015 г. ищцата и племенницата на свидетеля живеели
самостоятелно на квартира в кв. „Лозенец“. Свидетелят лично предал на В.Е.
текста на договора. След като се запознали, снаха му поискала да се промени
падежната дата. Ищцата не е купувала автомобили на приятелите си, включително
на бившия си приятел А.. Свидетелят не знае към 2015 г. колко кредита е имала
ищцата.
От показанията на разпитания пред СРС свидетел В.Л.В.се
установява, че познава страните. От лятото на 2015 г. живеел на семейни начала
с Ц.Е.. Тя живеела с ищцата на квартира в кв. „Лозенец“. Ц. не била усвоявала
пари от ищцата. Знае, че страните са били при нотариус, заедно с бащата на
ищцата и са подписали споразумение, че Ц. е взела пари от Лили. Бащата на
ищцата непрекъснато се обаждал на майката на Ц., заплашвал я, а тя се обаждала
на Ц.. Присъствал на проведен по телефона разговор между бащата на ищцата и
майката на Ц., който бил на висок тон, но свидетелят не чувал самия разговор.
Майката на Ц. искала да подпишат договора, за да престанат обажданията на
бащата на ищцата. На свидетеля не му е известно ищцата да е давала големи суми
на Ц. – над 200-300 лв. Свидетелят присъствал на проведен телефонен разговор
между ищцата и Ц.. Обсъждали, че бащата на ищцата не трябва да знае, че е
теглила кредити. Присъствал е на разговор, че бащата на ищцата знае, че има
кредити и трябва да му бъде обяснено, че е давала пари на Ц.. Имали уговорка Ц.
да внася пари, за да вижда баща й, че парите са платени от Ц.. Уговорката им
била Ц. да ги внася, а ищцата да ги върне по – късно. Свидетелят не знаел
ищцата и Ц. да са подписвали договор за това. След подписване на договора пред
нотариус отношенията между ищцата и Ц. били добри. Ц. престанала да превежда
пари по спогодбата, тъй като ищцата не й връщала преведената сума. През 2015 г.
А. бил приятел на ищцата. Тя споделяла, че му е купила автомобил. Плащала му
сметките, когато излизали заедно. Купила му лаптоп. Свидетелят разбрал за
договора между страните през есента на 2015 г. договорът бил подписан от
ответниците, но нямал информация ищцата да го е подписала. Споразумението се
подготвяло около месец. Уговорката между Ц. и ищцата била постигната по
телефона. Свидетелят чул разговора, тъй като бил наблизо до Ц.. Ищцата казала
на Ц. да подпишат споразумението, че тя й е дала парите и ще ги връща, а ищцата
ще оправя парите след това. На свидетеля не му е известно да е имало заемни
отношения между ищцата и Ц..
Пред СРС е разпитана свидетелката Е.Л.Х.. От
показанията й се установява, че от 2000 г. насам работи като нотариус. Не
познавала страните по делото, както и не била запозната с неговия предмет. След
предявяване на процесния договор за спогодба от 17.09.2015 г. свидетелката е
заявила, че печатът върху договора е неин, но не се сеща нищо по този договор.
Нотариалната кантора на свидетелката се намирала на бул. „****************.
Винаги преди заверка на подписите на лицата изяснявала волята им, проверявала
дали знаят какво подписват и само след като се увери, че лицата са съгласни с
договора, извършвала нотариалната заверка на подписите им. В практиката си е
постановявала откази за извършване на нотариално удостоверяване. Не свързва
процесния договор с нещо конкретно.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е
валидно.
Жалбоподателите
релевират оплаквания за недопустимост на обжалваното съдебно решение поради
липсата на идентиност на основанието на заповедта за изпълнение и предявения
иск.
Налице
е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по въпроса за задължението
на съда да извърши преценка за идентичност на претендираното материално право в
исковия процес и постановената заповед за изпълнение. Тази преценка се извършва
от съда въз основа на индивидуализацията на спорното право, въведена от ищеца
по иска за установяване съществуването на вземането. Липсата на идентичност на
вземането по издадената заповед за изпълнение и предмета на предявения по реда
на чл.422, ал.1 ГПК иск води до липса на правен интерес от предявяване на
установителен иск и обуславя недопустимост на производството по делото (определение
№ 106 от 28.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6763/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО)
С
формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика - решение № 152 от
28.04.2014 г. по гр. д. № 7541/2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 171 от
24.04.2012 г. по гр. д. № 801/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 50 от
29.06.2012 г. по гр. д. № 716/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 412 от 5.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г.
на ВКС, ГК, ІV ГО и др., е разяснено, че предявяването на специалния
установителен иск по чл.422 ГПК се предпоставя наличие на издадена в полза на
кредитора - ищец заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, която е оспорена от длъжника
с възражение в срока по чл.414 ГПК. Подаването на възражение поражда правен
интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по чл.415,
ал. 1 ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на
оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да
послужи същата като изпълнителен титул за принудително реализиране на вземането
срещу длъжника - аргумент от чл.416 ГПК. Заявителят в заповедното производство
трябва да посочи всички фактически обстоятелства, които са от значение за
възникването и съществуването на вземането, което индивидуализира предмета на
същото и съдът, който разглежда иска по чл. 422 ГПК следва да съобрази, че
предметът на доказване по този установителен иск следва да се изведе от естеството
на възражението на длъжника като защитно средство. С него кредиторът
продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното
производство, поради което съдът не може да променя материалноправната
характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното
в заповедното производство. Ищецът по иска с правно основание чл.422 ГПК следва
да посочи кое е материалното право, чието изпълнение се претендира в
заповедното производство и да докаже пораждането на задължението по него. По
този начин кредиторът продължава защитата си по исков път, като следва да
докаже основателността на претенцията си.
В
разглеждания случай в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК заявителят е посочил,
че претендираното вземане произтича от договор за спогодба с нотариална заверка
на подписите, по който е извършено частично плащане от длъжниците на сумата от
3 483 лв.
Депозираните
от длъжниците възражения са на бланка, в която се съдържа изявление, че не
дължат изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. В срока по
чл.131 ЗЗД ответниците своевременно са възразили срещу посочените допълнителни
обстоятелства от ищеца във връзка с правоотношенията между страните преди
сключване на процесния договор за спогодба, като са развили доводи за нищожност
на последния поради заобикаляне на закона, липса на основание, липса на
съгласие, невъзможен предмет и противоречие с добрите нрави.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че при липса на своевременно
релевирани от ответниците възражения във връзка с предходните правоотношения
между страните, по повод на които е сключен договора за спогодба от 17.09.2015
г., въвеждането им едва с исковата молба е несвоевременно. Доколкото обаче
независимо от въведените нови фактически твърдения в исковата молба е възпроизведено
точно и заявеното в заповедното производство основание на претендираното
вземане, следва да се приеме, че е налице идентичност на предмета на заповедта
за изпълнение и предявения иск, като договорът за спогодба от 17.09.2015 г. е
източник на задълженията на ответниците към ищцата. Останалите фактически
твърдения за правоотношенията, обусловили сключването на процесния договор за
спогодба са извън спорния предмет, доколкото са несвоевременно заявени от
ищеца, респ. липсват въведени възражения по отношение на тези правоотношения от
ответниците с депозираните възражения с оспорената заповед или в срока по
чл.131 ГПК.
В
случая с обжалваното решение съдът е признал съществуването на вземане в полза
на ищеца срещу ответниците, удостоверено в договор за спогодба с нотариална
заверка на подписите рег. № 1301/17.09.2015 г. на нотариус № 447. Така същият
се е произнесъл относно съществуването на вземането, за което е постановена
оспорената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК. Изводите на съда относно съществуването на правоотношенията, във
връзка с които е сключен договорът за спогодба от 17.09.2015 г., имат отношение
към правилността на обжалваното решение, но не и относно неговата допустимост.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че обжалваното решение е
процесуално допустимо, постановено във връзка с установяване съществуването на
вземане по договор за спогодба от 17.09.2015 г., за което е постановена
оспорената заповед за изпълнение. Ето защо доводите на жалбоподателите в тази
насока се явяват неоснователни.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се
установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК.
На 17.09.2015 г. между страните в производството е сключен
договор за спогодба с нотариална заверка на подписите. С него страните са
приели за безспорно в техните отношения съществуването на дълг в тежест на
ответниците за сумата от 22 331, 02 лв., срокът и редът за погасяването
му, последиците от забавата на длъжниците, както и възможността въз основа на
този договор да се инициира заповедно производство от кредитора.
Жалбоподателите поддържат във въззивното производство
възраженията си за липсата на взаимни отстъпки между страните, поради което
договорът не съставлява договор за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД.
За определяне същността на сключения между страните договор
правно релевантни са постигнатите между страните уговорки, а не даденото от
страните наименование на същия. Действително в съдържанието на договора не е
налице обективирана воля на страните относно постигнати помежду им взаимни
отстъпки. Това обстоятелство обаче няма отношение към валидността и действието
на сключения договор. Същият има установителен характер и в него страните са
обективирали безспорното помежду им обстоятелство, че ответниците дължат заедно
на ищцата сумата от 22 331, 02 лв. Липсва пречка чрез такъв договор –
установителен или друг ненаименован договор, сключен в рамките на установената
в нормата на чл.9 ЗЗД договорна свобода, страните да удостоверят наличието на
съществуващ дълг и реда за неговото погасяване, респ. да преуредят отношенията
си с обратна сила по друго правоотношение. Ето защо липсата на формирана воля
за взаимни отстъпки между страните не влияе върху валидността и действието на
процесния договор за спогодба от 17.09.2015 г.
Жалбоподателите поддържат, че в договора за спогодба от
17.09.2015 г. не е описано съществуването на предходни правоотношения,
включително договори за заем, нито такива доказателства са ангажирани по
делото. Липсват и доказателства за предаване на заетата сума.
Съгласно изложеното по – горе, в спорния предмет не се
включват своевременно заявени твърдения и възражения относно правоотношението,
обусловило сключването на процесния договор за спогодба от 17.09.2015 г. Ето
защо установяването наличието на заемно правоотношение не е част от спорния
предмет, очертан от заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
възраженията на длъжниците.
Независимо от това и с оглед изчерпателност на изложението
е нужно да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени с решение № 379 от
06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., на ВКС, ГК, ІV ГО, получаването на
сумата се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне“, а
не да „даде“ нещо (задължава се да върне този, който е получил, освен ако се
задължи да върне, след като получи). Затова в тежест на оспорващия реалното
предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването (напр.
ако заемателят оспорва задължението си, като твърди, че с договора за заем се
преуреждат отношения по предходен заем и част от изтеклите лихви по предходния
заем са включени като главница по последващия и в противоречие на закона е капитализирана
лихва), в негова тежест е да докаже, че е получил по-малко или е върнал повече
- посочената главница по последващия заем надхвърля непогасения остатък от главницата
по предходния заем. Страните могат също да подновят (новират) едно задължение,
ако намерението им е да се погаси старото задължение заедно с всички
обезпечения и на негово място да възникне ново задължение с нови или без
обезпечения. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез
подновяване (новация), така и чрез спогодба, установителен или друг
ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в
първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория - с обратна
сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да
не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо
задължение (напр. дължал е обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е
поел или поръчителствал за чужд дълг). В този случай заемателят е „получил
реално“ премахването на един пасив от своя патримониум.
В разглеждания случай в съдържанието на договора за
спогодба от 17.09.2015 г. страните са се съгласили, че ответниците заедно дължат
на ищцата към момента на нотариалната заверка сумата от 22 331, 02 лв.,
като се задължават да погасят това задължение в срок до една година. Поемането
на задължение за погасяване на съществуващо задължение предполага безспорност
между страните, че такова задължение е възникнало към датата на подписване на
договора. Ответниците не са заявили и съответно доказали възражения срещу този
дълг, които да опровергаят удостовереното в договора от 17.09.2015 г.
задължение към ищцата. Нужно е да се отбележи също така, че ответниците са
предприели изпълнение на договорното си задължение по процесния договор, като
са платили сумата от общо 3 483 лв. – обстоятелство, което е безспорно в
отношенията между страните и за което са ангажирани доказателства по делото.
Макар в платежните нареждания като основание за извършените плащания да не е
посочен изрично договорът от 17.09.2015 г., то страните не твърдят и съответно
не установяват тези плащания да са във връзка с други правоотношения помежду
им. С извършеното частично изпълнение на договорните задължения ответниците са
признали наличието на задължение към ищцата. Следва да се отбележи също така,
че показанията на разпитания пред СРС свидетел В.Л.В.– фактически съпруг на ответницата
Ц.Е., за постигнати между страните уговорки, каквито не са включени в спорния
предмет, не би могло да доведе до промяна на предмета на доказване. Отделен е
въпросът, че тези показания, ценени по реда на чл.172 ГПК, се ползват с ниска
доказателствена стойност и не кореспондират в тази им част с останалите
ангажирани по делото доказателства. Ето защо релевирания довод от
жалбоподателите за липсата на реален дълг, който предхожда подписването на
договора за спогодба от 17.09.2015 г., се явяват неоснователни.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че макар в
тежест на ищеца е да докаже наличието на предходно заемно правоотношение, съдът
е приел, че ответниците не са оборили презумпцията по чл.26, ал.2 ЗЗД.
В нормата на чл.26, ал.2, изр.2 ЗЗД е установена оборимата
презумпцията, че основанието се предполага. Тази презумпция се отнася до
основанието - каузата, причината, типичната цел на договора, който се
претендира да е нищожен поради липса на основание. В тежест на страната, която
се позовава на нищожност на договора поради липса на основание, е да установи
липсата на основание на договора. В случая на липсата на основание на процесния
договор се позовават ответниците, поради което тяхна е доказателствената тежест
да оборят установената в нормата на чл.26, ал.2, изр.2 ЗЗД презумпция за наличие
на основание на договора (решение № 721 от 03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г.
на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК и др.). В хода на
производството същите не са провели доказване в тази насока, поради което
възражението им се явява неоснователно.
Жалбоподателите поддържат, че необосновано решаващият съд е
приел, че предхождащите процесиня договор правоотношения не противоречат на
закона, на добрите нрави, не заобикалят закона или са без основание.
С писмения отговор на исковата молба ответниците са заявили
тези оспорвания по отношение процесния договор за спогодба от 17.09.2015 г., а
не по отношение на предходни правоотношения между страните. С обжалваното
решение съдът е разгледал тези доводи спрямо процесния договор, както са
заявени от ответниците, а не спрямо предходните правоотношения между страните.
С оглед на това възражението на жалбоподателите се явява неоснователно.
Във въззивната жалба са изложени оплакзвания, че неправилно
решаващият съд е отказал да кредитира показанията на свидетеля В.. По силата на
чл.172 ГПК показанията на лицата, които са заинтересовани в полза или във вреда
на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по
делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. С оглед на това
показанията на свидетеля В., който живее на семейни начала с ответницата Ц.Е.,
следва да се ценят при отчитане на възможната му заинтересованост от изхода на
делото, като се съобразят и останалите събрани доказателства по делото.
В случая решаващият съд е обсъдил в коя част свидетелските
показания са допустими и в коя – не, както и е преценил доказателствената
стойност на показанията в допустимата им част. Така съдът не е игнорирал
ангажираните гласни доказателствени средства, а е обсъдил същите заедно с
останалите ангажирани по делото доказателства. Ето защо решаващият съд не е
допуснал соченото от жалбоподателите процесуално нарушение.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ищцата е изпълнила
доказателствената си тежест да докаже по делото наличието на валидна
облигационна връзка между страните, възникнала по силата на сключения на
17.09.2015 г. договор за спогодба, с който страните са установили съществуването
на задължения в тежест на ответниците спрямо ищцата в размер на 22 331, 02
лв., част от които са платени от ответниците – сумата от 3 483 лв.
Доколкото уговореният срок за пълното погасяване на задължението е изтекъл,
както и ответниците не са доказали погасяването на остатъка от дълга в размер
на 18 848, 02 лв., предявеният иск се явява изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по
производството:
При този изход на
делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателката следва да се присъдят
сторените разноски във въззивното производство техният размер възлиза на
1 285 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 133613/26.06.2020 г., постановено по гр. д. № 51705/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 148 състав.
ОСЪЖДА Ц.П.Е., ЕГН ********** и В.Ц. Е., ЕГН ********** и двете
с адрес ***, ж. к. „**********и съдебен адрес *** – адв. С.Т., да заплатят на Л.
А. Е., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „**********вх.А, ет.******и съдебен
адрес *** – адв. К.Г., сумата от 1 285
(хиляда двеста осемдесет и пет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на
процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.