№ 16917
гр. София, 17.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20231110124614 по описа за 2023 година
Ищецът Г. А. Н. е подала искова молба срещу ДРУЖЕСТВО за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 9, ал. 2 в сключения между
страните Договор за потребителски кредит № *********/11.02.2022 г.,
предвиждаща заплащане на такса за „динамично плащане“ в размер на 499,95
лева поради противоречие със закона и заобикаляне на закона, накърняване на
добрите нрави и неравноправност на клаузата.
Ищецът твърди, че на 11.02.2022 г. сключил с ответното дружество -
ДРУЖЕСТВО, Договор за паричен заем № *********. Излагат се твърдения,
че в договора било посочено, че клиентът ще се възползва от услугата
„динамично плащане“, за която било уговорено възнаграждение в размер на
499,95 лева или 50 % от главницата. Твърди се, че заплащането на
допълнителната такса е включено към месечните погасителни вноски. Счита
се, че оспорваната клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП, както и че не е индивидуално уговорена. Излага се твърдения, че т. 7.4 от
ОУ гласи следното „При ползването на тази възможност, кредиторът
осигурява свой представител, който ще посещава настоящия адрес на
кредитополучателя или друго предварително уговорено с него място при
условие, че то се намира в квартала по настоящия адрес на
кредитополучателя, в рамките на работното време на кредитора, за да
1
извърши кредитополучателят редовно плащане“. Ищецът излага, че тази
договорка е против икономическия му интерес, както и че не е бил посещаван
от служител на ответника, на когото да заплати дължимите вноски, а че е
извършвал плащания чрез „Изипей“ и на каса в офис на ответника. Твърди се,
че клаузата е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като
уговорката водела до оскъпяване на кредита, а не се предоставяла услуга на
кредитополучателя, както и поради противоречие с разпоредби на ЗПК. Сочи
се също, че е налице и заобикаляне на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, според която ГПР
не може да бъде в по-висок от 5 пъти размера на законната лихва. Посочва се,
че уговорката не кореспондирала и с изискванията на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК. Направено е искане за уважаване на исковата претенция и
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131. ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с
който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Оспорват се
изложените твърдения от страна на ищеца и се развиват подробно
съображения в насока, че клаузата е валидно уговорена при спазване на
законовите изисквания. Посочва се, че дейността на финансовите институции
се осъществява при регулаторен режим и контрол, гарантиращи пазарна
дисциплина и сигурност на клиентите, което не позволявало допускане на
пороците, визирани от ищеца. Възразява се срещу твърденията на ищеца, че
предлаганите от кредитора доброволни действия представлявали скрита
възнаградителна лихва, че ГПР не отговарял на истината и че не бил изчислен
съгласно методиката, посочена в закона. Посочва се, че допълнителните
действия не били калкулирани в ГПР. Подчертава се, че ищецът бил запознат
при сключване на договора с оспорваната клауза и сам е пожелал
извършването на допълнителните действия, което не била задължителна
предпоставка за отпускане на кредита. Направено е искане за отхвърляне на
исковата претенция и присъждане на разноски. Направено е възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от ищеца.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
между страните е сключен договор за заем № ********* от 11.02.2022 г., част
2
от съдържанието на който е оспорваната клауза, а именно: клаузата,
предвиждаща заплащане на такса за „динамично плащане“ в размер на 499,95
лева, с посочената от ищеца в исковата молба съдържание.
По делото е прието като писмено доказателство копие от договора за
кредит сключен между страните, инкорпориращ и погасителнен план в него.
Видно от съдържанието на същия страните са уговорили заемането от
ответника на ищеца на сумата в размер на 1000,00 лева, подлежаща на
връщане на 11 вноски, при годишен процент на разходите в размер на 36,06 %
и годишен лихвен процент в размер на 32,55 %. В чл. 5, ал. 5 oт договора е
предвидено, че сумата за връщане е в размер на 1169,96 лева. В чл. 4, ал. 2 от
договора е посочено, че веднага след подписване на договора заетата сума
бива изплатена, респ. преведена на кредитополучателя. Страните не спорят, че
ищецът е получил заетата сума, доколкото предаването на сумата е елемент от
фактическия състав по сключване на договора за заем, а страните не спорят, че
договорът е бил сключен. В чл. 9, ал. 1 от договора е уговорена дължимостта
на такса за ползване на услугата „бързо разглеждане на искането за кредит“ в
размер на 350,11 лева, дължима на равни части през периода на действие на
договора и съразмерно добавена във всяка погасителна вноска. В чл. 9, ал. 2
от договора е уговорена дължимостта на такса за ползване на услуга
„динамично плащане“ в размер на 500,00 лева, дължима на равни части през
периода на действие на договора и съразмерно добавена във всяка
погасителна вноска. Липсва изричното посочване в какво се състои услугата.
По делото не са представени споменатите в разпоредбата Общи условия, към
които се препраща относно условията на ползване на услугата. Страните не
спорят обаче, че услугата предвижда по Общите условия следното „При
ползването на тази възможност, кредиторът осигурява свой представител,
който ще посещава настоящия адрес на кредитополучателя или друго
предварително уговорено с него място при условие, че то се намира в квартала
по настоящия адрес на кредитополучателя, в рамките на работното време на
кредитора, за да извърши кредитополучателят редовно плащане“. В чл. 9, ал. 3
от договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита възлиза в размер
на 2020,04 лева и е обективиран погасителният план за плащанията.
С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до
следните изводи от правна страна:
3
Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
Отношенията между страните по процесния договор за заем са
подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В
настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по
договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе
в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, както и че в оспорените клаузи от договора са налице
твърдяните пороци.
Свободата на договаряне между страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
В процесния договор за кредит е посочен ГПР, като формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - такса за ползване на услугата „динамично плащане“ в размер на
500,00 лева, за което в отговора на исковата молба изрично е направено
признание от ответника, което съдът цени по реда на чл. 175 от ГПК като
признание на неизгоден за страната факт. Таксата представлява разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
4
процент на разходите. При изчисляването му следва да бъде включена и
таксата за бързо разглеждане на искането за кредитиране. ГПР съставлява
индикатор за общото оскъпяване на кредита, който съобразно правилото на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Това означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Това следва като извод и от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В договора е уговорен размер на ГПР от 36,06 %, но видно от
съотношението между заетата сума и горепосочените такси, същият не
отговаря на указаното и действителният надхвърля 50 %. Съдът счита, че
уговорената такса за динамично плащане, дължаща се ведно с договорната
лихва, създава съществено и неоправдано неравновесие между правата на
потребителя и търговеца по кредитното правоотношение, и като такава е
неравноправна и нищожна. Освен това очевидно е, че тази клауза има за цел и
резултат увеличение на възнаграждението на кредитора, поради което и
съгласно чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 5 от ЗПК е нищожна.
С уговорената такса за „динамично плащане“ се цели осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума, освен
уговорената вече възнаградителна лихва. Този извод следва от спецификата за
изпълнение на задължението, която е уговорена - същата не касае
предоставяне на услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, а се отнасят до
действия, свързани с управление на кредита, за които кредиторът не може да
изисква допълнително заплащане. Видно от съдържанието изпълнението на
5
услугата е поставено под условие – да се посещава настоящия адрес на
кредитополучателя или друго предварително уговорено с него място при
условие, че то се намира в квартала по настоящия адрес на
кредитополучателя, в рамките на работното време на кредитора, което е
уговорено изцяло в полза на ответника, явяващ се и по-силната страна в
правоотношението като кредитна институция, разполагаща с човешкия ресурс
да управлява дейността по кредитиране. Посоченото съдържание на
уговорката прави услугата договорена в противоречие с изискванията по чл.
10а, ал. 4 от ЗПК за яснота и точност на престацията. По делото не са
представени доказателства от ответника дали услугата реално е била
предоставена на ищеца или дали условието се е осъществило, за да се
престира по така уговорената клауза за допълнителна такса. По съдържанието
си услугата е свързана с управление на кредита – осигуряване на служител на
ответника, който физически да събира плащанията по вноските на кредита, т.е.
по обезпечаване изпълнението му, а не услуга, която се явява допълнителна,
т.е. странична, но свързана с договора за кредит.
Следва изрично да се посочи, че в исковата молба искането на ищеца е
да се прогласи нищожността на посочената в договора клауза по чл. 9, ал. 2,
предвиждаща дължимостта на таксата в размер на 499,95 лева. По делото се
установи, че оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвид което искът по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
подлежи на уважаване. По делото се установи обаче и че таксата не е
уговорена само до размера от 499,95 лева, а в размер на 500,00 лева.
Доколкото обаче искането е за прогласяване нищожността на посочената
клауза, а съдът констатира, че същата е нищожна и в определения в договора
по-голям размер, за да не се произнесе със свръхпетитум, съдът счита, че
следва да се придържа към искането в петитума на исковата молба и да
признае нищожността до искания от ищеца размер на таксата, а именно –
499,95 лева.
С оглед уважаване на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдът намира, че
е безпредметно обсъждането на останалите основания за нищожност,
доколкото ищецът не е заявил поредност на разглеждане на исковете по чл. 26,
ал. 1 от ГПК и оттам следва да се приеме (и съобразно практиката на
върховната инстанция), че същите са предявени при условията на
евентуалност при разглеждането им от най-силния към по-слабия по тежест
6
порок.
Предвид горепосочените пороци в процесния договор, съдът счита за
безпредметно обсъждането на останалите доводи в отговора на исковата
молба, доколкото релевираните възражения не биха променили правните
изводи на съда.
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски – за държавна такса в размер на 50,00 лева и адвокатско
възнаграждение. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, претендиран във връзка с осъщественото безплатно
адвокатско съдействие в полза на ищеца. Следва да се отбележи, че
адвокатският хонорар за безплатно предоставена адвокатска защита се
определя от съда. Предвид правната и фактическа сложност на делото,
минималният размер съобразно актуалната разпоредба на чл. 7 от Наредба №
1/2004 г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения,
към момента на осъществяване на защитата (доколкото липсва дата на
договора или пълномощното), и Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-
438/2022 г., съдът счита, че в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 480,00 лева (с ДДС),
предвид представените доказателства за регистрация по ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 9, ал. 2,
предвиждаща заплащане на такса за „динамично плащане“ в размер на 499,95
лева, в Договор за потребителски кредит № *********/11.02.2022 г., сключен
между ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, и Г. А. Н., ЕГН **********, по
предявения от Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС, срещу
ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
АДРЕС, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС, да заплати на Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС,
сумата в размер на 50,00 лева, представляваща сторени разноски за държавна
такса в първоинстанционното исково производство.
7
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
Код по БУЛСТАТ **********, с адрес: АДРЕС, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 480,00 лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца
безплатна правна защита в първоинстанционното исково производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8