О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260739 , 19.04.2021 г.
гр.Бургас
ОКРЪЖЕН СЪД БУРГАС, Гражданско отделение, пети въззивен състав в закритото заседание на деветнадесети април две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Вяра Камбурова
Членове: Галя Белева
мл. съдия Александър Муртев
като разгледа
докладваното от младши съдия Александър Муртев ч. гр. д. № 2697 по описа за 2020 г. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.274 и сл. от ГПК и е образувано по частна жалба на М.Д.Д. и М.М.Д.,
двамата с адрес: ***, против
Определение № 260337 от 19.08.2020г. по гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС, с което производство по делото е прекратено.
С
частната жалба се изразява недоволство от цитираното прекратително определение
като се навеждат доводи, че същото е неправилно и незаконосъобразно.
Жалбоподателите
намират за неправилен извода на съда, че гр.д. № 7539/2018г. е идентично с гр.д. № 4215/2018г., предвид разликата
в правните основания на предявените искове. Сочат, че първото касае претенция
за обезщетение за ползване на таванско помещение, а другото неоснователно
обогатяване, посредством което ответникът се е обогатил с техен собствен имот
за сумата от 250 000 евро.
На следващо място
навеждат доводи, че с оглед на така предявените претенции, гр.д. № 7539/2018г. не е подсъдно на Районен съд – Бургас, а на Окръжен
съд, тъй като същите са за над 25 001 лева, а именно частични претенции от
37 500 евро и съответно 195 000 евро.
По изложените
съображения молят обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно като бъде постановено ново такова, с което БРС да изпрати
делото по подсъдност на БОС, с оглед цената на исковата претенция.
В законоустановения
срок е постъпил отговор от насрещната страна Г. А. А., депозиран чрез адв. Тасков,
с който жалбата се оспорва като неоснователна. Излага се, че съдът правилно е
приел, че е налице идентичност между предмета на двете дела, както и
идентичност между иска за неоснователно обогатяване от ползването на таванското
помещение на ищцовата страна и иска за неоснователно обогатяване и паричния иск
за ползването на таванското помещение.
Излагат се
съображения, че неслучайно делото първоначално делото е било спряно, а не
прекратено поради обстоятелството, че заведеното дело е било образувано по
частичен иск за сума различна от тази, предявена като предмет на настоящото
дело. В тази връзка се сочи, че само и единствено разликата в сумите и
възможността при пълно уважаване на иска пред БОС да се търси допълнително
присъждане на останалата част от частично заявената претенция обосновава
липсата на пълна идентичност между двете дела и съответно спиране на настоящото
производство.
На второ място се
навеждат доводи, че именно влязлото в сила решение на БОС по преюдициалното
дело предопределя прекратяването на настоящото производство, тъй като
предявеният пред БОС частичен иск не е бил уважен в пълен размер, а само
частично и отхвърлен за горницата над присъдената от съда сума. Застъпва се
становище, че при това положение следва да се приеме, че исковата претенция за
целия претендиран от ищеца размер е основателна само до размер на вече
присъдената по частичния иск сума и съответно неоснователна за целия остатък
над вече присъденото. В тази връзка се позовава на разясненията дадени с ТР № 3
от 22.04.2019г. на ВКС по т.д. № 3/2016г., съгласно които с
отхвърлянето на частичен иск над определена присъдена сума се формира сила на
присъдено нещо не само досежно отхвърления остатък, но и досежно целия размер
на претенцията.
На трето място се
оспорват като неоснователни и оплакването на жалбоподателя, за това че едното
дело касае неоснователно обогатяване, а другото – обезщетение за ползване на
таванското помещение. В тази връзка се навеждат доводи, че двата иска – този по
чл.59 ЗЗД и чл.31, ал.2 от ЗС са различни, регламентирани са от различни закони
и се основават на различни фактически предпоставки. В допълнение на това се
изтъква, че обезщетението за ползване касае иска между съсобственици, докато
искът за неоснователно обогатяване се предявява от собственик против трето за
собствеността лице. Твърди се, че именно тази специфика на правното основание е
преценена от БРС при преценка
идентичността на предмета по двете дела, тъй като и по двете дела ищците
твърдят, че ответникът не е собственик на таванското помещение, което се
твърди, че ползва и за което се иска плащане на претендираните суми.
По изложените
съображения се претендира потвърждаване на обжалваното определение. Претендира
се присъждането на разноски.
Бургаският окръжен
съд намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по
чл.274 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Като съобрази доводите на страните и служебно се запозна
с материалите по гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС
съдът установи следното от фактическа страна:
На 13.11.2017г. по
гр.д. № 680/2014г. е постъпила молба
с правно основание чл.214 от ГПК от жалбоподателите за изменение на предявения
от тях иск по чл.108 ЗС да бъде прието за установено, че ищците са собственици
на апартамент № 20 и ответника Г.А. бъде осъден да предаде владението му, както
и да бъде обезсилен нот. Акт № 30, т.XV, н.дело № 8376/05.11.1996г. на нотариус с район на действие РС – Бургас,
като вместо това е поискано на основание чл.55 от ЗЗД А. да бъде осъден да
заплати: 50 000 лв. предявени частично от общо 37 500
евро и 187 000 лв. предявени частично от сумата от 212 500 евро, като
втората да заплати само на ищеца М.Д., като неоснователно обогатяване от
получаването на апартамент № 20 без ответника /неговия
праводател А. А./ да заплати на истинските собственици М.Д.
и Д. Д. нищо.
С определение № 1062/04.06.2018г. по гр.д. № 680/2014г. по описа на БОС, депозираната молба е оставена без уважение като
недопустима и е било постановено по същата да бъде образувано отделно
производство.
С разпореждане от
08.06.2018г. на ищците е указано да внесат държавна такса в размер на 7480 лв.
и да приложат доказателства за това по делото.
С молба от
29.06.2018г. ищците М. и М.Д. са намалили исковите си претенции като са поискал
А. да бъде осъден да заплати: 24 500 лв. предявени частично
от 37 500 евро и 24 500 лв., предявени частично от сумата от
212 500 евро, като втората да заплати само на ищеца М.Д., представляващи
неоснователно обогатяване от получаването на апартамент № 20.
С Определение № 1285
от 02.07.2018г. производството е прекратено, а делото е изпратено в БРС по
подсъдност на основание чл.103, вр. чл.104, т.4 от ГПК. По повод горното било
образувано и гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС.
С разпореждане от
25.10.2018г. по гр.д. № 7539/2018г. исковата молба е
оставена без движение като на ищците са дадени указания за отстраняване на
констатираните от съда нередовности.
С молба от
03.12.2018г. ищците са конкретизирали претенциите си както следва:
За
М.Д.:
-
частичен иск за сумата от 24 500 лв. от иск в общ
размер на 37 500 евро за неоснователно обогатяване, ведно със законната и
мораторната лихва;
-
частичен иск за
сумата от 7900 лв. от иск в общ размер на 18 000 лева за причинени
имуществени вреди за ползване на таванско помещение № 21, ведно със законната лихва.
За
М.Д. :
– частичен иск в
размер на 24 500 лева от общ иск в
размер на 212 500 евро за неоснователно обогатяване, ведно със законната
лихва и мораторната лихва;
-
частичен иск в размер на 7900 лв. от иск в общ размер на
18 000 лева за причинени имуществени вреди за ползване на таванско
помещение № 21, ведно със законната лихва.
С Разпореждане от
05.12.2018г. по гр.д. № 7539/2018г. исковата молба е
оставена без движение, с указания да се посочи периода, за който се претендира
мораторна лихва по иска с правно основание чл.59 от ЗЗД, както и периода, за
който се отнася претендираното от тях обезщетение за причинени имуществени
вреди, изразяващи се в ползване на таванско помещение № 21. Идентични указания
са били дадени и с Разпореждане от 05.02.2019г.
С молба от
25.03.2019г. ищците са уточнили, че претендираната от тях мораторна лихва касае
периода от 15.12.2013г. до датата на завеждане на исковата молба, а периодът на
претенцията за неимуществени вреди обхваща времето от 15.12.2013г. до датата на
завеждане на исковата молба, ведно със законната лихва от същата дата.
С Определение № 2601/26.03.2019г. по гр.д. № 7539/2018г. ищците са освободени от заплащане на дължимата по делото държавна такса.
С Разпореждане № 6553 от 26.03.2019г. по гр.д. № 7539/2018г. БРС е разпоредил да бъде изпратен препис от исковата
молба на ответника.
На 02.05.2019г. е бил
депозиран отговор на исковата молба от ответника Г.А.А., чрез адв. Тасков, в
която последната е оспорена като недопустима и неоснователна. В отговора на
исковата молба е било обективирано и искане за спиране на производството по
гр.д. № 7539/2018г., обосновано с
доводи за наличие на преюдициална връзка между гр.д. № 98/2011г. и гр.д. № 7539/2018г.
От представения по
делото заверен препис на Решение № 153 от 10.05.2017г., постановено по гр.д. №
98/2011г. се установява, че последното е било
образувано по предявени от ищците при условията на обективно и субективно
съединяване осъдителни искови претенции против Г.А.А. като същите са били
уважени в цялост и ответникът е бил осъден да заплати на М.М.Д. сумата от 300
лв., а на М.Д.Д., сумата от 15 366 лв., представляващи части от общо
обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването на
основание членство в ЖСК на право на собственост по отношение на апартамент №
20, изграден от прекратената през 1995г. ЖСК “Агалина” в гр. Бургас, находяща се на адрес гр. Бургас, ул. “Шейново” № 46, вх.Б, ет.1 –
жилищен.
С Определение № 5244
от 27.06.2019г. на БРС производството по гр.д. № 98/2011г. по описа на БОС е било спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт
на спора между същите страни по гр.д. № 98/2011г. по описа на БРС.
С обжалваното
Определение № 260337/19.08.2020г. БРС е констатирал, че
Решение № 153/10.05.2017г. постановено по гр.д. 98/2011г. е влязло в сила от 27.07.2020г., поради което е счел,
че са отпаднали предпоставките за спиране на производството по гр.д. № 7539/2018г. и е възобновил производството.
За да прекрати производството
районния съд е изложил съображения, че е налице пълна идентичност между
страните и предмета по двете дела по претенциите на ищците М.Д. и М.Д. в
размери съответно на 24 500 лева за всеки от тях дължими за
неоснователното обогатяване на ответника със стойността на апартамент № 20 в
ЖСК “Агалина” в гр. Бургас и тези
по гр.д. № 98/2011г. по описа на БОС.
Посочил е, че частично предявените по гр.д. № 7539/2018г. искове касаят общи суми и периоди от време, които съвпадат с тези по
гр.д. № 98/2011г. по описа на БОС,
което обуславя извода, че гр.д. № 7539/2018г. е част от предмета
на по-рано заведеното дело пред БОС с № 98/2011г., поради което и следва да бъде прекратено.
Намерил
е, че същите предпоставки са налице и по отношение на предявените в настоящото
производство искове за суми в размер на по 7 900 лева за всеки от ищците,
дължими за неоснователно обогатяване на ответника с лишаването им от ползване
на таванско помещение № 21, тъй като и в тази му част е счел, че е налице пълна
идентичност на страните и предмета на делото с тези по гр.д. № 4215/2018г. по описа на БРС, за което е посочил, че е висящо.
От служебно изисканото за целите на настоящото
производство гр.д. 4215/2018г. по описа на БРС,
се установява следното:
Производството по
гр.д. № 4215/2018г. по описа на БРС е
образувано по исковата молба на М.Д.Д. против Г.А.А., с която е поискано от
съда да осъди ответника да заплати на ищеца:
-
сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за
ползване без основание на собственото на Д. таванско помещение към апартамент №
21, находящо се в гр. Бургас, ул. “Шейново” № 46, вх.Б, ет.1, дължимо за периода от 29.08.2014г. до
подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
29.08.2014г. до окончателното плащане;
-
сумата от по 250 лв. месечно, представляваща обезщетение
за наем на процесното таванско помещение, считано от подаване на исковата молба
до настъпването на законови причини, водещи до изменението или прекратяването,
ведно със законната лихва върху всяко просрочена вноска от деня на забавата до
окончателното плащане;
-
сумата от 6 500 лв., представляваща мораторна лихва
върху претенцията за обезщетение за наем от 16.08.2014г. до подаване на
исковата молба.
С молба вх. № 36727/07.09.2018г. ищецът Д. е заявил, че прави изменение на иска
и предявява частични искове от по 1250 лв. от така предявените общи искови
претенции срещу ответника.
С разпореждане от
20.09.2018г. районния съд е дал указания на ищеца за поясняване на молбата от
07.09.2018г.
На 30.10.2018г. е
постъпила молба от М.Д., с която в изпълнение указанията на БРС е уточнено, че
намалението касае първата и третата искова претенция, като се предявени
частични искове от по 1250 лв. от така предявените общи искови претенции.
Посочено е, че не се прави изменение на втората претенция за заплащане на
обезщетение за наем в размер на по 250 лв. месечно, считано от датата на
завеждане на иска до настъпване на законни причини, водещи до изменение или
прекратяването, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от
деня на забавата до окончателното плащане. Уточнено е също, че претенцията е по
250 лв., тъй като ответникът дава под наем двете тавански помещения, които са
обособени като апартамент, за сумата от 500 лв., поради което същият дължи на
ищеца 250 лв., всеки месец до окончателното плащане.
С Определение № 7970/31.10.2018г. БРС е прекратил производството по делото,
поради неотстраняване от страна на ищеца на допуснатите нередовности, указани му
с разпореждане на съда от 10.07.2018г. – да внесе държавна такса за
производството, за което да представи доказателства по делото. Посочено е, че
по делото са постъпили молби за намаление размера на исковете, но държавна
такса за производството не е постъпила
по сметка на съда и върху тези намалени размери.
С Определение № II-280 от 15.02.2019г. на БОС е било отменено Определение №
7970/31.10.2018г. и делото е било върнато за продължаване на
съдопроизводствените действия.
С разпореждане от
08.04.2019г. на ищеца М.Д. са били дадени нови указания за внасяне на дължимата
държавна такса.
На 26.06.2019г., в
срока за отстраняване на нередовности по делото е постъпила втора молба от
ищеца за освобождаването му от заплащане на дължимата държавна такса по делото.
С Определение № 5308/01.07.2019г. БРС не е приел за разглеждане повторната молба
на ищеца от 26.06.2019г. за освобождаване от държавната такса за производството
и не е приел за отстранени допуснатите по делото нередовности.
Със същото
определение БРС е задължил ищеца, в едноседмичен срок от съобщението да поясни
петитума на исковете по делото и да внесе държавна такса за производството по
сметка на съда в размер на 410, 00 лв.
На 12.08.2019г. е
постъпила молба от ищеца М.Д. за отвод на съдията-докладчик, която е била
оставена без уважение. Със същото определение, БРС е констатирал служебно, че в
определения от него едноседмичен срок, изтекъл на 16.01.2020г. в 17.00ч., ищецът
по делото не е отстранил допуснатите нередовности, указани му с разпореждането
на съда по делото от 01.07.2019г., поради което е прекратил производството по
гр.д. № 4215/2018г.
Определението в
частта на неприетата повторна молба за освобождаване от държавна такса е било
обжалвано от ищеца пред БОС, който с Определение от 25.10.2019г. постановено по
в.ч.гр.д. № 1282/2019г. го е потвърдил
като правилно и законосъобразно.
Определението от
25.10.2019г. постановено по в.ч.гр.д. № 1282/2019г. е било обжалвано от ищеца пред ВКС, който с Определение № 8/08.01.2020г. по ч.гр.д. № 31 не е допуснал касационно
обжалване.
При така установените факти настоящия състав намира
депозирана частна жалба за основателна, като формира следните правни изводи:
Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите
страни, за същото искане и на същото основание.
Съгласно т. 18 от ТР
№ 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено
нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право,
въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.
Предмет на делото е
претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което
се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата
молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално
право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното
субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното
право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното
правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата
молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното
или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали
ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното
право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и
петитум.
При предявяване на
осъдителен иск за парично вземане в петитума на исковата молба ищецът сочи и
размера на иска. Когато ищецът претендира с петитума на исковата молба само
част от размера на вземането, той предявява частичен иск. Посоченият в исковата
молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява
основанието на иска, включително при предявяването му като частичен.
Независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното
основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както
при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за
разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. В
основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на
правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от
ищеца спорно материално право. При постановяване на решението съдът е длъжен да
обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните, да установи
реално осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод
за възникването, съществуването, прекратяването или погасяването на съответното
материално правоотношение, разбирано като двустранна правна връзка, обединяваща
корелативни субективни права и юридически задължения от момента на тяхното
възникване до реализацията им - аргумент от чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
Обективните предели
на СПН очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или
несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което
произтича от него, а субективните предели - страните по материалното
правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от
установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално
правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни
предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право
произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото
правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да
бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. Страните
по материалното правоотношение са необходимата част от обективните и субективни
предели на СПН.
Когато искът е за
установяване на факт, обективните предели на СПН обхващат само съответния факт,
а субективните предели - лицата, за които осъществяването на този факт има
правно значение.
При исковете за
правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а
предмет на установяване са накърненото субективно материално право и
правоотношението, от което то произтича - тяхното съществуване може да бъде
отречено, въпреки че всички правопораждащи факти са се осъществили, както и
въпреки че някои от правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното
правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от
това кои факти са се осъществили и кои - не. Силата на пресъдено нещо на
решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем,
препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението
на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на
ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално
правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на
установеното или отречено от съда спорно право - не само до неговия размер, но
и до основанието и правната му квалификация.
Настоящия състав намира, че преценката на БРС за наличие
на обективен и субективен идентитет между двете дела е неправилна.
Правилна
е преценката на БРС, че страните между които са били водени производствата по
гр.д. № 98/2011г. по описа на БОС и
гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС са
едни и същи, както и че е налице тъждество между правопораждащите факти на
спорното материално право, т.е. основанието на исковете, в частта, в която са
се претендирали сумите от 24 500 лв. от всеки един от ищците, а именно
неоснователно обогатяване на ответника с пазарната стойност на придобития от
последния апартамент № 20 в ЖСК “Агалина” в гр. Бургас по гр.д. № 7539/2018г. на БРС, респ. сумата от 300 лв. и 15360 лв. по гр.д. № 98/2011г. При извършване на тази преценка обаче, районния съд не
е съобразил, че така предявените от ищците искови претенции са били предявени
като частични в размер от 37500 евро за М.Д. и 212 500 евро за М.Д. по
гр.д. № 7539/2018г., от общ размер от
250 000 евро за М.Д. и 250 000 евро за М.Д. по гр.д. № 98/2011г. Гореизложеното
обуславя извода, че с тези частични искове ищците са въвели като предмет на делото
само част от спорното субективно материално право, като в разглеждания случай
касаещ парични притезания, предмет на делата се явяват само претендираните
части от дължимата сума, на която съответства и предметът на осъдителното
решение.
Тъй
като предявените първоначално частични искове от спорното материално право са
били уважени в пълен размер с Решение по гр.д. № 98/2011г. по описа на БОС, за жалбоподателите не е съществувала процесуална пречка
да предявят искове за останалата непредявена част от вземането си. В хипотезата
на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да
съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на
положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на
делото, а по останалата част може да се формира нова - различна СПН.
При уважаване на
частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от
които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и
съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право.
Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за
частичния иск по гр.д. № 98/2011г. по описа на БОС,
така и за иска за останалата част от вземането по гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС, те се ползват от последиците на СПН
при разглеждане на иска за останалата част от вземането.
Тъй като в
разглеждания случай по гр. д. № 7539/2018г. по описа на БРС,
предмет на предявения иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от
вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в
останалия незаявен с предявения преди това по гр.д. № 4215/2018г. частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и
също вземане, но в различен обем, различни части. В допълнение на изложеното
следва да се спомене, чрез с оглед правоустановяващото и преклудиращото
действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от
вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му
квалификация.
Обжалваното
определение на БРС е неправилно и в частта, в която производството по гр.д. № 7539/2018г. е било прекратено досежно предявените от ищците искове
за суми в размер на 7900 лв. за всеки от тях, дължими за неоснователното
обогатяване на ответника с лишаването им от ползване на таванско помещение №
21, поради идентичността на производството в тази му част с висящото към този
момент пред БРС гр.д. № 4215/2018г.
Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи
две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно
заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за
присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по
вече висящ частичен иск.
Прекратяването на
по-късно заведеното дело при друг висящ процес на основание посочената правна
норма изисква пълен идентитет от субективна и обективна страна между двете
дела.
За да се прекрати
по-късно образуваното дело по частичен иск, е необходимо двете дела да са
изцяло идентични - да са между едни и същи страни, на едно и също основание и за
една и съща част от вземането, т. е. по-късно образуваното дело да е за същата
част от вземането, за която е предявен частичният иск по по-рано заведеното
висящо дело. В този случай производството по последващия частичен иск следва да
бъде прекратено.
Когато между същите
страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен
иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде
предявена в друг исков процес. В този случай е налице изключението, предвидено
в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни,
на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също
вземане, не е налице идентитет между двете дела. Необходимо е в първоначалната
искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в
последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или
за остатъка от вземането, произтичащо от същото право.
В този случай
производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в
сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание
чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде
уважен, съдът следва да възобнови спряното производство и да зачете СПН, с
която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи
факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен,
производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като
недопустимо, тъй като със СПН се отрича цялото спорно материално право.
Спирането на
производството по последващия частичен иск може да бъде избегнато чрез съединяване
на двете дела /по частичния иск и по иска за останалия размер от спорното
право/ за разглеждането им в едно производство и издаване на общо решение по
тях на основание чл. 213 ГПК.
В хипотезата, когато
в първоначалната искова молба ищецът не е посочил изрично, че претендира част
от спорното право, част от вземането, то се счита, че с исковата молба е
предявено цялото спорно право, цялото вземане. В този случай предявеният
последващ иск за същото вземане или за част от него е недопустим поради
наличието на обективен идентитет между двете дела и съществуването на
процесуална пречка за паралелната им висящност. Производството по второто дело
следва да се прекрати поради недопустимост на иска на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.
От съдържанието на
депозираната по гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС
искова молба, в т.ч. и последващите уточняващи такива изрично е било посочено,
че претенциите на ищците са частични и касаят само част от неудовлетвореното
парично притезание в размер на 7900 лв. частично от 18 000 лв. за всеки
един от тях, а от исковата молба по гр. № 4215/2018г. се установява, че е бил предявен частичен иск в размер на 1250 лв. от
общо 15 000 лв. С оглед изложеното, въпреки идентичността на
юридическите факти на двете частични искови претенции, основани на твърдения за
ползване на таванското помещение от страна на ответника без правно основание и
тъждеството на вида на търсената по двете производства съдебна защита, то
предвид разясненията посочени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по
тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС и предвид липсата на влязло в сила решение,
по което първоначално заведения частичен иск да е бил отхвърлян като
неоснователен, не може да се обоснове извод за наличие на процесуална пречка по
смисъла на чл.216, ал.1 ГПК. Между двете производства не е налице и субективен
идентитет, доколкото гр.д. № 4215/2018г. е било образувано
само по искова претенция от страна М.Д., но не и от М.Д..
Изложеното мотивира
отмяната на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд
за продължаване на съдопроизводствените действия.
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
изцяло Определение № 260337 от 19.08.2020г.
постановено по гр.д. № 7539/2018г. по описа на БРС и ВРЪЩА делото на
същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.