№ 93
гр. Плевен, 25.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20214430104767 по описа за 2021 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от С. Р. С. от гр. Плевен против „***“ *** гр.
***. В молбата се твърди, че на *** год. ищецът е сключил договор за
потребителски кредит № *** с „***” ***. Твърди се, че в договора е
посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 5000 лв., а общата сума,
която следва да върне ищецът е в размер на 516, 90 лв., платима тридесет дни
след сключването на договора. Твърди се, че уговореният фиксиран лихвен
процент е в размер на 3. 38 % /лихва в размер на 16, 90 лв./, а годишният
процент разходи /ГПР/ е в размер на 49. 85 %. Твърди се, че в договора е
уговорено, че изпълнението на задължението на ищеца ще бъде обезпечено от
„***“. Твърди се, че в изпълнение на горното на същия ден ищецът е сключил
договор за гаранция с „***“, по силата на който се е задължил да изплати
възнаграждение в общ размер на 148, 10 лева. Твърди се, че ищецът е погасил
изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 665 лв.
Твърди се, че последната е изплатена на „***” ***. Твърди се, че
гореописаните договори са нищожни /недействителни/ на основание чл. 22 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, тъй като
противоречат на законоустановените императивни правила. Твърди се, че
1
процесните договори са нищожни на основание чл.10 ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК,
тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че
настоящият случай касае сключването на договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до
сключването на договорите са използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Твърди се, че за действителността на договорите
следва да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Твърди се, че настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчиците „***“ *** и „***“ не са изпълнили императивно вменените им
задължения да предоставят на ищеца С.С. в качеството му на потребител
изискуемата преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на
потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за
условията, при които последният може да се откаже от тях. Твърди се, че
всички разменени между доставчиците и потребителя електронни съобщения
не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Твърди се, че по
своята същност те представляват електронни документи, които обаче се
явяват неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената процедура за
удостоверяване на техния действителен автор /например чрез квалифициран
електронен подпис/, респективно същите нямат т. нар. „формална
доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от ГПК. Твърди се, че ответното
дружество е приело за сключени процесните договори с ищеца в нарушение
на предвидените императивни правила, без последният да е изразил валидно
своето съгласие. Твърди се, че е нарушено изискването процесните договори
да са написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не
по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договорите. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11 ал. 1 т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита. Твърди
се, че за действителността на договора е необходимо в общия размер на
кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване
от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/
и кога следва да бъде изплатена. Твърди се, че в случая е налице единствено
2
формално посочване на размера на отпуснатия заем /500 лв./. Твърди се, че
липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в
какъв срок. Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Твърди се, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране
на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посоченият в договора ГПР от 49. 850 %, е в пряко противоречие
с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4
от ЗПК. Твърди се, че в договора единствено е посочен фиксиран лихвен
процент по заема от 3. 38 %, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че освен посочената
възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не са включени всички
останали такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения
договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до
различен размер на ГПР от посочения. Твърди се, че съгласно
решение от 20. 09. 2018 год. по дело *** год. на СЕС „На непосочването на
ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в
договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този
ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В
подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат е
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му“. Твърди се, че в договора
за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв /в размер на 396. 00 % за конкретния договор/ е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не е посочена и общата сума,
дължима от ищеца. Твърди се, че в т. 5 от процесния договор е посочено, че
3
заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „***“ в полза на „***“
***. Твърди се, че на същия ден ищецът С.С. се е задължил да заплати на
„***“ възнаграждение в общ размер на 148, 10 лв., която сума впоследствие е
изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „***“ ***. Твърди
се, че в настоящия случай сключеното с „***“ съглашение не отговаря на
принципното значение и цел на договора за поръчителство, тъй като
смисълът на последния се изразява в гарантиране на изпълнението на
задължението на длъжника към кредитора. Твърди се, че предвид
обстоятелството, че ищецът е сключил такъв договор за поръчителство, с
лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което е заплатил такса,
равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия кредит, без да е
налице неизпълнение на задълженията от негова страна, може да се направи
единственият обоснован извод, че сключеният договор за поръчителство
излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а има за цел
единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Твърди се, че
настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. Твърди се, че
клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице- „***
, в полза на „***“ ***, се намира в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена
4
преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и
дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника
се вменява задължение да сключи договор за поръчителство с точно
определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Твърди се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна, тъй като
същата е във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143 ал. 1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/- не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните. Твърди се, че
клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така
и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора- чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП. Твърди се, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че от начина, по
който е формулирана процесната клауза и особено от изречение трето
„Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“
става ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение
между ищеца С.С., „***“ *** и „***“. Твърди се, че целта на включване в
правоотношението на третото свързано с ответника лице „***“ е заобикаляне
на изискванията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и чл.10а ал. 2 от ЗПК под предлог, че
незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“.
Твърди се, че впоследствие обаче тези такси се заплащат на заемодателя „***
***. Твърди се, че от една страна одобряването на кредита като бърз кредит
неминуемо води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна
кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при поръчителство на
точно определено трето свързано лице. Твърди се, че тази клауза е уговорена
още при сключването на договора с „***“ ***, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и е
абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.
Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 вр.
чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК „***“ *** не е включило в ГПР разходите за
заплащане на възнаграждението по сключения с „***“ договор за възлагане
на поръчителство от ищеца, което по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
5
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ЕПР. Твърди се,
че получаването на сумата по кредита е било обусловено от сключването на
договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя, за което той
дължи възнаграждение в общ размер на 148, 10 лв. Твърди се, че това
обстоятелство безспорно е било известно на „*** ***, предвид това, че
сключването на договора за поръчителство е предвидено в самия договор за
потребителски кредит. Твърди се, че сумата в размер на 148, 10 лв. е част от
общо дължимата сума по кредита и макар в договора да е посочено, че същата
представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „***“,
същата е заплатена от ищеца на „***“ *** /което не я е прехвърлило
впоследствие на „***“/ като част от дължимите суми по самия кредит. Твърди
се, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, поради
което на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че „***“ *** е нарушило
императивното правило на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и незаконосъобразно не е
включило таксата за поръчител от 148, 10 лв. в размера на ГПР. Твърди се, че
при условие, че същата е била законосъобразно посочена, действителният
ГПР е щял да възлиза на 396, 00 %. Твърди се, че поради това е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Твърди се, че с тези действия „***“ *** е заобиколило изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Твърди се, че всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално
6
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно
договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата
цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите
адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми
да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на
кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно
значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и възнаграждение
за поръчител/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези
съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер
на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и
посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора.
Твърди се, че в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР
е изведено като съществено условие на договора. Това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Твърди се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се, че на самостоятелно основание договорът е недействителен, тъй
като грешно посоченият размер на ГПР води и до неправилно посочване на
общата сума, дължима от потребителя по кредита. Твърди се, че съгласно
процесния договор общата сума е в размер на 516, 90 лв., но ищецът реално е
изплатил на „***“ *** сумата в общ размер на 665, 00 лева. Твърди се, че по
7
този начин е нарушена и втората част от задължителното съдържание на
договора уредена в разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че
посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на правото на ЕС. Твърди се, че в смисъл е и решение от 15. 03. 2012 год. по
дело С-453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 май 2005 год. относно нелоялни търговски практики от страна на
търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.
11 ал. 1 т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Твърди се, че определеният от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и възнаграждението за
поръчител) е изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми,
респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди се,
че в тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва
води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл.11 ал. 1 т. 9 вр. чл.
22 от ЗПК/. Твърди се, че е налице несъответствие между посочения в
преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент и този,
посочен в процесния договор. Твърди се, че на самостоятелно основание
договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 11
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
8
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Твърди се, че в нарушение на императивните изисквания в т. 2
на процесния договор е посочено единствено, че общата сума по кредита /в
размер на 516, 90 лв./ се дължи тридесет дни след сключването на договора,
респективно падежът на задължението е датата *** год. Твърди се, че липсва
каквото и да е посочване на периодичността на дължимите вноски /напр.
седмично, месечно и др./, както и датата на падежа на всяка една от тях /с
изключение на първата/. Твърди се, че също така погрешно изчислената и
посочена обща сума, дължима от потребителя /516, 90 лв., вместо реално
изплатената 665, 00 лв./, води и до погрешно изчислен и посочен брой и
размер на погасителните вноски. Твърди се, че клаузата не е формулирана по
ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП. Твърди се, че процесният
договор следва да бъде обявен за недействителен и на основание чл. 11 ал. 1 т.
11 вр. чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е
нищожен и на основание чл. 11 ал. 1 т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29 ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за
размера на лихвения процент на ден. Твърди се, че нищожността на
процесния договор за потребителски кредит води до нищожност и на
свързания с него договор за гаранция. Твърди се, че в случай, че съдът приеме
процесните договори за валидни, то същите са унищожаеми на основание чл.
29 ал. 1 от ЗЗД поради измама или евентуално на основание чл. 28 ал. 1
поради грешка. Твърди се, че оглед всички изложени съображения в
настоящата искова молба е единствено изводимо, че към момента на
сключване на договора за потребителски кредит на *** год. и свързания с
него договор за гаранция, в съзнанието на ищеца са били наведени неверни
представи относно съществените елементи от неговото съдържание. Твърди
се, че „***“ *** е въвел в заблуждение ищеца относно действителните
9
размери на отпуснатия заем, на общата сума, която следва да върне, на ГПР и
на погасителните вноски. Твърди се, че при условие, че ищецът е бил
запознат с действителното съдържание на тези многобройни и съществени
уговорки, той със сигурност е нямало да сключи процесния договор. Твърди
се, че процесните договори са унищожаеми на основание чл. 33 ал. 1 от ЗЗД с
оглед сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни условия.
Твърди се, че ищецът е бил принуден да сключи договора за потребителски
кредит и свързания с него договор за гаранция, предвид обстоятелството, че
се е намирал в крайна нужда. Твърди ес, че към този момент той не е
разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на
неговото семейство основни потребности- заплащане на разходи за
комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Твърди се,
че именно тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на
вътрешната му воля да сключи договора. Твърди се, че при условие, че тези
факти не са биха били налице ищецът е нямало да сключи процесния договор,
а най-малкото със сигурност не би го сключил при тези условия. Твърди се, че
са налице явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното
несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации.
Твърди се, че ищецът е получил сумата в размер на 500, 00 лв., като
впоследствие е върнал сумата от 665, 00 лв., респективно ответното
дружество реално е получило възнаграждение за предоставения заем в размер
на 165, 00 лв. или печалба за предоставената услуга в размер на около 33 %.
Твърди се, че това обстоятелство явно не съответства на пазарните и
икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема- ***
год. Твърди се, че ако съдът приеме договорите за валидни и действителни, то
те са нищожни на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД поради нарушение
на закона, чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност, отделните
клаузи от процесиите договори. Твърди се, че ответното дружество е
отпуснало на ищеца заем в размер на 500, 00 лв., като впоследствие ищецът е
погасил и превел единствено на ответното дружество изцяло сумата в общ
размер на 665, 00 лв. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК
„Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита“. Твърди се, че за ищеца възниква правния интерес
10
от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество. В
заключение ищецът моли съда да осъди ответното дружество да му заплати
сумата от 25, 00 лв., представляваща частичен иск от сумата в размер на 165,
00 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
С определение от 25. 10. 2021 год. е допуснато изменение на
предявения иск като размерът на същия е увеличен от 25, 00 лв. на 165, 00 лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
Основната претенция на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Касае се за вземане за връщане на
суми, дадени при начална липса на основание /по- конкретно дадени по
нищожен договор/. По делото е безспорно, че на *** год. е бил сключен
договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние № ***
между „***” *** като заемодател и С. Р. С. като заемател. Видно е, че
съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 500 лв., който е
следвало да се върне в срок от 30 дни. Видно е, че лихвеният процент е 3. 38
%. В договора е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на
49. 85 %. Уговорено е в договора, че заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от *** в полза на дружеството.
Основната част от възраженията на процесуалния представител на
ищеца касае действителността на сключения между страните договор. Твърди
се, че последният нарушава редица разпоредби на ЗПК, поради което се явява
нищожен и не е породил своите правни последици. Така наведените доводи
са основателни. На първо място следва да се отбележи, че съгласно чл. 10 ал.
1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт- не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за всяка от страните по
договора. В случая от заключението на назначената съдебна- техническа
експертиза се установява, че процесният договор за потребителски кредит е в
11
шрифта Bookman Old Style, размер 10. Нарушаването на императивната
разпоредба на чл. 10 ал. 1 от ЗПК обуславя недействителността на договора.
Налице са и други основания, потвърждаващи този извод. Така например
съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 (към
закона) начин. В процесния договор е посочен годишен процент на разходите,
но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран- изрично е уговорен
само годишен лихвен процент 49. 85%. От друга страна в годишния лихвен
процент не е отчетен размерът на дължимото се от заемателя възнаграждение
за поръчителство, като съгласно заключението на вещото лице Т.И., което не
е оспорено от страните и съдът кредитира като обективно и компетентно, при
включване на същото в ГПР по процесния договор за заем същият ще
надвиши многократно пет пъти законната лихва. Следователно налице е явно
противоречие с разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като действителният
годишен процент на разходите по договора надвишава значително
законоустановения. Неспазването на всички посочени по- горе изисквания
води до нищожност на процесния договор за заем- чл. 22 от ЗПК, а оттам
заемателят по договора дължи връщане само на чистата стойност на заема, но
не и лихва и други разходи /чл. 23 от ЗПК/. От заключението на вещото лице
Т.И. безспорно се установява, че общо платената от ищеца сума по договора
възлиза на 665, 00 лв., като главницата е 500 лв. Ирелевантно за спора е
обстоятелството, че след получаването от ответното дружество на
възнаграждение за предоставената гаранция в размер на 148, 10 лв. същото е
било преведено на едно трето лице- ***. Същественото в случая е, че
основание за извършеното плащане от ищеца е клауза от нищожния договор
за заем, регламентираща обезпечение чрез поръчителство, и че плащането е
извършено именно към ответника, като отношенията на последния с
поръчителя са без пряко правно значение за предявения иск. Предвид това
недължимо платената сума възлиза на 165, 00 лв., в който размер предявеният
от С. Р. С. от гр. Плевен против „***“ *** гр. *** осъдителен иск по чл. 55 ал.
1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен. При тези
обстоятелства е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца за
12
нищожност, респ. унищожаемост на сключения договор за заем.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски в размер на 550, 00 лв., в които са включени платена
държавна такса, разходи за съдебно- счетоводна експертиза и адвокатско
възнаграждение.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
***, ж. к. „***“, бул. „***“ № ***, представлявано от *** и ***, да заплати на
С. Р. С. от гр. Плевен, ЕГН **********, сумата от 165, 00 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние № ***/ *** год., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /21. 07. 2021 год./ до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
***, ж. к. „***“, бул. „***“ № ***, представлявано от *** и ***, да заплати на
С. Р. С. от гр. Плевен, ЕГН **********, сумата от 550, 00 лв.,
представляваща направени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13