Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 07.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на
девети декември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.
съдия КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия Станчева в.гр.дело № 2414 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 20227768 от 16.10.2020 г., постановено по гр. д. № 43979 по описа за 2019г.
на СРС, 63 състав, е признато за установено
че Д.Н.Т. дължи на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79 ЗЗД сумата от 148,26 лева - представляваща непогасена главница за лизингови
вноски по договор за лизинг на устройство Samsung Grand Prime White VE от 22.12.2015 г.,
ведно със законната лихва от 29.01.2019 г. до окончателното плащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 5634/2019 г. по описа на СРС, 63 състав. Със същото
решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца са присъдените
сторените от последния разноски в хода на заповедното и исковото производства.
Недоволен
от постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство,
с оглед което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. С въззивната жалба решението на първия съд се оспорва с доводи за
неговата недопустимост, неправилност и незаконосъобразност. Жалбоподателят
поддържа, че подал отговор на исковата молба, с която своевременно оспорил
вземанията. Ищецът сочел различни правопораждащи факти за вземането си, с оглед
което недопустимо съдът се произнесъл по предявения иск, доколкото липсвал
идентитет между заповедта за изпълнение и предявения иск. Вместо да прекрати по
реда на чл. 130 ГПК производството съдът се произнесъл с решение, което
следвало да се обезсили като недопустимо. В условията на евентуалност иска
решението да бъде отменено като неправилно, тъй като ищецът не доказал в
условията на пълно и главно доказване основателността на претенцията си.
Подаден е отговор на въззивната жалба от ищеца в
производството „Т.Б.“ ЕАД, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият обръща
внимание, че ответницата не е депозирала отговор на исковата молба, а в проведените
пред първия съд заседания не се е явила и не е представлявана, с оглед което
прекудирани се явяват всички възражения, направени за първи път едва във
въззивното производство. Отделно от това счита доводите, съдържащи се в
жалбата, за неоснователни, като излага подробни съображения в тази връзка.
Искането е въззивната жалба да бъде отхвърлена, а решението – потвърдено.
Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
приема следното от фактическа и правна страна:
Предмет
на въззивното производство е решение на СРС, с която е изцяло уважен
предявеният от ищеца по реда на чл. 422 ГПК установителен иск с правна
квалификация по чл.79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 345 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за стойност на лизингови вноски по сключен между страните договор за лизинг
от 22.06.2015 г. и допълнително споразумение към договора за лизинг от 22.12.2015
г. в общ размер на 148,26 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно,
допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което
и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Безспорно е във въззивното производство, че на
22.06.2012 г. между страните е сключен договор за мобилни услуги, неразделна
част от който е и приложение – ценова листа за абонаментни планове за частни
лица от същата дата, ведно с приложимите общи условия на търговеца, както и
допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги с номер + *****от
22.12.2015 г. и договор за лизинг от същата дата. Въведените от въззивницата
възражения в посока, че не е налице валидна облигация между страните в
производството са неоснователни, доколкото на първо място самата тя с подписа
си върху писмените доказателства е удостоверила съгласието си да се обвърже с
дружеството-ищец, а отделно от това, ако е оспорвала истинността на документите
/подписа си/ е имала възможност по реда на чл. 193 от ГПК да оспори с отговора
по чл. 131 ГПК приложените към исковата молба документи. Предвид липсата на
депозиран отговор от ответницата, настоящият състав на съда счита, че същата се
е съгласила с представените от ищеца документи, подпис върху който е положен от
нея самата.
В
горепосоченото допълнително споразумение и договора за лизинг е уговорено, че
при подписването на същото, потребителят Т. получава устройство Samsung Grand Prime
White VE със сериен номер
355313078157805, като последният е предоставен за временно и възмездно ползване
за срока на действие на договора до 22.12.2017 г. при общ размер на цената за
лизинга – сумата от 243, 57 лв. Предвидено е изплащане на задължението чрез
погасяване на 23 броя месечни вноски, всяка от които в размер на сумата от
10,59 лв.
Съгласно чл. 12 от представения договор за лизинг от
22.12.2015 г. в случай на неизпълнение на задълженията от страна на
лизингополучателя, лизингодателят има право с писмено уведомление до
лизингополучателя да откаже едностранно изпълнение по договора, да обяви
месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички разписани в договора
за лизинг суми, да поиска връщане на предоставеното устройство, както и да
удовлетвори вземането си чрез продажба, прехвърляне или последващо отдаване под
лизинг на съответното устройство, като последна алтернатива е посочено
принудително удовлетворяване на вземането от предоставения като обезпечение
запис на заповед.
По отношение процесния период от 01.10.2016 г. до
22.11.2017 г. /14 пълни месеца/ дължимите лизингови вноски на осн. чл. 162 ГПК
съдът изчисли, че същите действително възлизат на сумата от 148,26 лв. /14
месеца по 10,59 лв./, предвид установения механизъм за изчисляване на
лизинговите вноски, залегнал в клаузата на чл. 5 от процесния договор за
лизинг.
Доколкото
ответницата, чиято е доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК,
нито твърди, нито установява, че е заплатила стойността на ползваните от нея през исковия период лизингови услуги, то релевираната
претенция законосъобразно е била изцяло уважена от първоинстанционния съд,
ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
На следващо място въззивният съд приема, че в чл. 12
от Общите условия към процесния договор за мобилни услуги са предвидени
основанията и начина за прекратяване действието на договора, като едно от тези
основания е неплащането на дължимите суми от потребителя в уговорените срокове.
Съпоставени обаче, тези основания налагат извода, че с клаузата на чл. 10, ал.
2 и чл. 11, ал. 1 е налице съгласие на договарящите за отклонението им от
диспозитивното правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, водещо до изключване на необходимостта кредиторът да
отправя предупреждение до длъжника /и дава срок за изпълнение/ в хипотезата на
неплатени дължими суми и автоматично преустановяване на договорната обвързаност
на страните с произтичащите от това правни последици.
Следователно доколкото с неплащането на дължимата
стойност на лизинговите вноски се е осъществило договореното в чл. 10 и
следващите до чл. 12 от горепосочените Общи условия основание и е настъпило
автоматично преустановяване на облигационната връзка между страните, то с оглед
клаузата на чл. 5 от Общите условия на ищеца по договор за лизинг за
предоставяне на лизинговото устройство, е бил осъществен и фактическият състав
за настъпване на изискуемостта на месечните лизингови вноски, дължими по
договора за лизинг, в частност тези, които се отнасят за отчетния период от 01.10.2016
г. до 31.10.2016 г., видно от представената по делото фактура номер **********
от 01.11.2016 г. В последната са начислени оставащите месечни такси до крайния
срок на договора /м.12.2017 г./, които са 14 на брой, считано от м.10.10.2016
г. Ето защо ищцовата претенция в размер на 148, 26 лв. следва да бъде в цялост
уважена. Предвид съвпадане на крайния извод на настоящия съд с този, формиран
от контролираната инстанция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната
жалба следва да бъде посочено, че възраженията на ответницата касателно
неполучаване на едностранното уведомление за прекратяване действието на
договорната връзка /договора за лизинг от 22.12.2015 г./, са ирелевантни, тъй
като процесният договор е бил с 2-годишен срок на действие, който към настоящия
момент и съобразно установеното в чл. 235, ал. 3 ГПК правило, е изтекъл и последното
следва да бъде съобразено от настоящия съд като обстоятелство, имащо значение
за спорното право и настъпило след предявяване на иска. Неоснователни са и
другите две, наведени с въззивната жалба, възражения. Както законосъобразно е
констатирал и първият съд давност по отношение на процесните вземания не може
да се приложи, тъй като същите са станали изискуеми на 23.10.2016 г. /първата
вноска е платима към дата на сключване на договора – 22.10.2015 г., респективно
всяка следваща е платима на същата дата за съответния месец/, а заявлението по
чл. 410 ГПК е депозирано на 29.01.2018 г. или по-малко от 3 години, считано от
датата, на която погасителната давност е започнала да тече. Без уважение следва
да бъде оставено и възражението по чл. 130 ГПК, въведено от въззивницата, тъй
като в издадената на 28.03.2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК е посочена именно сумата от 148, 26 лв. при основание –
лизингови вноски, натрупани за периода от 01.10.2016 г. до 31.10.2016 г.,
дължими по договор за лизинг от 22.12.2015 г. за устройство Samsung Grand Prime
White VE, ведно със законната лихва от
датата на заявлението – 29.01.2019 г. до окончателното изплащане. Идентична е
претенцията, която има за предмет и исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, като
в същия смисъл е и произнасянето на проверявания съд в обжалвания акт, ето защо
напълно несъстоятелен е инвокираният довод за недопустимост на иска по чл. 422
от ГПК, както и на производството, поради въвеждането на други, различни и
допълнителни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в заявлението.
Предвид последното налице е пълен идентитет между вземанията в производството
по гр.д. № 43979/2019 г. по описа на
СРС,63 състав с тези, предмет на заповедното производство – ч.гр.д. № 5634/2019
г. по описа на СРС, 63 състав.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските. Съобразно
изхода от спора в полза на въззиваемата страна - ищец на основание чл. 78, ал.
1 ГПК следва да се присъди сумата от 300 лева за реално сторени разноски за
адвокатско възнаграждение, доказателства за което се съдържат в сключения
договор за правна защита /л.28 по делото/.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20227768 от 16.10.2020 г., постановено по гр. д. № 43979 по описа за 2019 г.
на СРС, 63 състав.
ОСЪЖДА Д.Н.Т.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати
на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк,
сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лева – разноски за производството пред СГС.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3,т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.