Р
Е Ш Е
Н И Е № 879
гр. Бургас, 17.04.2019 год.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – XL гр. състав, в публично съдебно
заседание на де-сети април през две хиляди и деветнадесета
година, с
Председател: Калин Кунчев
при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 7488 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Искове по
чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, чл.240, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени
от ”Профи Кредит България” ЕООД срещу Г.Д.Г..
Ищецът
твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника, въз основа на което е било образувано ч. гр. дело №
5622/2018г. на РС Бургас. По него е била издадена такава за сумата от общо
1 047.13 лв., представлява-ща главница, дължима по Договор за
потребителски кредит № ********** от 08.06.2017г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от 26.07.2018г. до окончателното плащане, както и за деловодните
разноски. Твърди, също така, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което му е указано да предяви иск
за вземането си. Предвид това, моли Съда да постанови решение, с което да се признае за
установено по отношение на Г., че същият му дължи общо
975.72 лв., в това число: 457.79 лв. – дадена в заем сума, 73.41 лв. –
договорено възнаграждение, и 444.52 лв. – въз-награждение по сключено
между страните Споразумение за предоставяне на пакет за до-пълнителни
услуги и чл.15 от ОУ, съобразно уточняваща молба от 13.11.2018г. Претенди-ра
разноски.
Ответникът,
чрез назначения му особен представител – адв. Ж.Й., оспор-ва
исковете. Излага съображения, че така претендираното възнаграждение от 444.52
лв., не се дължи, защото споразумението за предоставяне на пакет за
допълнителни услуги, с кое-то е договорено, съдържа неравноправни клаузи – по
смисъла на чл.143 от ЗЗП, и съгласно чл.146 от същия закон е нищожно. Моли Съда
да отхвърли претенциите.
Съдът – като
прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
По заявление на ”Профи Кредит
България” ЕООД е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против Г.Г. за исковата сума – по ч. гр. дело № 5622/2018г. на РС Бургас, приложено към настоящото.
Същата е връчена на ответника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Това обуславя наличието на правен интерес у ищеца от водене
на предявените уста-новителни искове.
Представен е Договор за потребителски кредит с № **********, сключен от
страните на 08.06.2017г., по силата на който ищецът е
предоставил на ответника сумата от 600 лв., а последният се е задължил да му я
върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 130.40 лв. /49.88 % ГПР и
41.17 % ГЛП – по 0.11 % на ден/, както и да му заплати възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги – 660.55 лв., общо 1 390.95 лв. – на
11 равни ме-сечни вноски от по 126.45 лв., с дата на погасяване – 9-ти ден от
месеца, до 09.05.2018г.
В т.12.3 от ОУ към него е
предвидено, че в случай, че кредитополучателят просрочи една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
креди-тодателят да изпраща на съконтрахента си уведомление, покана,
предизвестие или други.
При негова доказателствена
тежест, ответникът не е ангажирал доказателства да е за-плащал в срок уговорените
вноски на ищеца, поради което следва да се приеме, че дейст-вително – към 21.11.2017г.,
са били налице условия за прекратяване на договора и обявява-не на предсрочната
изискуемост на кредита, както се сочи в исковата молба.
Ищецът се
позовава на автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на за-дълженията
по договора за потребителски кредит, като твърди и че е уведомил ответника за
това с нарочно уведомително писмо от 27.11.2017г. То е представено с исковата
молба, но липсват доказателства да е било изпратено до Г., съответно – да е било получено от него. Това обаче в случая е без
значение, тъй като към датата на приключване на устни-те състезания по делото цялото
задължение е станало изискуемо.
Във връзка с възраженията на
особения представител на ответника, следва да се по-сочи, че т. нар. ”допълнителни
услуги“ по договора за кредит, всъщност, са част от възна-граждението
за предоставения заем, но са обособени самостоятелно с цел – заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходи-те. ”Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства“, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно – следващ кредит и условията по него, става по съ-гласие на страните. Останалите ”допълнителни
услуги“ са свързани с усвояване и управле-ние
на кредита – приоритетно отпускане, възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са такива – по договора за кредит, кое-то
противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а клаузите, с които е
уговорена дължимостта им, са нищожни, на основание чл.21 от с. з.
Но не само – понеже, както се каза, касае
се за възна-граждения по усвояване и отпускане
на кредита, те следва да са включени в годишния про-цент на разходите – чл.19,
ал.1 от ЗПК. И макар това да не е сторено, те – по
естеството си, са част от същия. Но с тях се надвишава ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради кое-то
клаузите за дължимост на възнагражденията за допълнителни услуги са нищожни и
на друго основание, чл.19, ал.5 от ЗПК. По тези
съображения вземането по договора за допъл-нителни услуги, не съществува.
Тук следва да се посочи и
че нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от им-перативен характер и за приложението им Съдът следи служебно. Когато страна се позова-ва на договор – ищецът черпи
правата си от договор за потребителски кредит, Съдът е длъ-жен да провери неговата действителност и без да има съответно позоваване –
в този сми-съл Решение № 384 от 02.11.2011г. на ВКС по гр. дело №
1450/2010г., I г. о. и Определение № 483 от 08.10.2015г.
на ВКС по гр. дело № 3383/2015г., I г. о.
Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД
предвижда, че страните могат свободно да определят съ-държанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави.
Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се ка-сае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се
полз-ва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че
максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е
ограничен. Обратното би означавало ико-номически по-слаби участници в оборота
да бъдат третирани неравноправно, като недос-тигът на материални средства за
един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Предвид това, в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за
обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – Решение № 906/ 30.12.2004г.
по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр.
дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело №
5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело №
6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният ГЛП от 41.17
% е в четири пъти по-висок размер от този на за-конната лихва, поради което
съответната клауза от договора за кредит се явява нищожна – на основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.
При това положение следва да се приеме, че за
Г. е
възникнало валидно задъл-жение да заплати на ”Профи Кредит България” ЕООД единствено главницата по процес-ния
договор за потребителски кредит, а именно – 600 лв.
В молбата от 13.11.2018г.
ищецът признава обстоятелството, че ответникът му е
пла-тил сумата от 415.23 лв., но за разлика от твърденията в първоначалната
искова молба, я е отнесъл, както следва: 142.21 лв. за главницата, 56.99 лв. за
договореното възнаграждение, и 216.03 лв. за възнаграждението по споразумението
за предоставяне на пакет за допълни-телни услуги. Последният
не е ангажирал доказателства за това да е извършил и други пла-щания.
Както, обаче,
беше посочено, Г. не дължи възнаградителна лихва и възнагражде-ние за
допълнителни услуги, поради което следва да се приеме, че с коментираното плаща-не е
погасил частично задължението си за главницата, като остатъкът от нея е 184.77
лв.
Искът по чл.422, ал.1 от ГПК в
този размер е основателен и следва да бъде уважен. За разликата – до 975.72
лв., претенцията следва да се отхвърли, като неоснователна.
Върху главницата се дължи законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 26.07.2018г., до
окончателното й из-плащане.
За разликата над 975.72 лв. до
първоначално заявения размер – от 1 047.13 лв.,
произ-водството по делото следва да се прекрати, тъй като ищецът не е отстранил
констатирана-та нередовност на исковата си молба – да посочи какво точно
представлява съответната су-ма. На основание чл.415, ал.5 от ГПК, издадената
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде обезсилена в съответната й част.
На ищцовото дружество следва да бъдат присъдени
направените в заповедното и на-стоящото производства разноски, съразмерно с
уважената част от иска – общо 70.58 лв. за държавни такси и възнаграждение за
особен представител, и общо 26.47 лв. юрисконсулт-ски възнаграждения.
По изложените съображения, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г.Д.Г., с ЕГН: **********,***, че същият дължи на ”Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С, бул.““ № , бл., вх., сумата 184.77 лв. – главница по договор
за потребител-ски кредит № **********/08.06.2017г., ведно със законната лихва считано от 09.05.2018г.
до окончателното плащане, за която е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 5622/2018г. на
РС Бургас, като за
разликата над нея до пълния предявен раз-мер от 975.72 лв., включваща
и сумите 73.41 лв. договорна лихва и 444.52 лв. възнагражде-ние за закупен
пакет допълнителни услуги, ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422, ал.1 от ГПК, като неоснователен.
ПРЕКРАТЯВА производството
по делото по иска по чл.422, ал.1 от ГПК за разлика-та над сумата от 975.72 лв.
до 1 047.13 лв. и ОБЕЗСИЛВА издадената по ч. гр. дело № 5622 /2018г. на
РС Бургас Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
в съответната й част.
ОСЪЖДА Г.Д.Г. да
заплати на ”Профи Кредит България” ЕООД направените в заповедното и в настоящото производства
разноски – общо 70.58 лв. за дър-жавни такси и възнаграждение
за особения представител, както и юрисконсултски възна-граждения в общ размер
от 26.47 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в двуседмичен
срок от връчването му на страните, а в прекратителната част, имаща характер на
определение – в 1-седмичен.
Съдия:/п/ Калин Кунчев
Вярно с оригинала: З.М.