Р Е Ш Е Н И Е
№ 219
град Сливен, 27.08.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Въззивен състав, в открито съдебно заседание на
деветнадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Нина Кънчева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 422 по описа на Окръжен съд Сливен
за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно и се движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 10763 от
26.06.2020г., подадена от К.Г.Д., ЕГН: **********, действащ чрез процесуален
представител по пълномощие срещу Решение № 515 от 11.06.2020г., постановено по
гражданско дело № 3286 по описа на Районен съд Сливен за 2019г. в частта, с
която е уважен предявеният иск с правно основание чл.422 вр. с чл. 203, ал. 2 КТ вр. с чл. 45 ЗЗД.
С атакуваното решение Районен съд Сливен е признал за
установено, че К.Г.Д., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Симперто“ ЕООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление:
град Бургас, ул. „Константин Величков“ № 59 А на основание чл. 422 вр. с чл.
203, ал. 2 КТ вр. с чл. 45 ЗЗД сума в размер на 6159,26 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, от която 5230,24 лева – претърпени загуби за
платени глоби, наложени за нарушения в Република Сърбия при и по повод
изпълнение на служебни задължения по трудов договор № 17 от 19.07.2018г. при управление на пътно
превозно средство с рег. № А3646МС и ремарке с рег. № PA6450ЕЕ за времето от 15.08.2018г. до 12.09.2018г. и
неспазване на законовите изисквания за определени часове шофиране и почивки и
задържане на превозното средство в чужбина и 929,02 лева – пропуснати ползи по
договор за превоз и доставка с „Трауссинг“ Д.О.О Словения, ведно със законната лихва върху
сумите от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 23.04.2019г. до
окончателното им изплащане. Претенцията е отхвърлена за сумата над
6 159,26 лева до пълния предявен размер от 7556,60 лева като неоснователна
и недоказана. С решението дружество „Симперто“ ЕООД,
ЕИК: *** е осъдено да заплати на К.Г.Д., ЕГН: ********** на основание чл. 128
вр. с чл. 242 и чл. 269 КТ сума в размер на 195,75 лева, представляваща остатък
от незаплатено трудово възнаграждение за месец август 2018г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба –
30.07.2019г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен като
неоснователен и недоказан над уважения размер до пълния предявен размер от
510,00 лева. Дружеството е осъдено на основание чл. 215 КТ да заплати на К.Г.Д.,
ЕГН: ********** сумата от 211,23 лева, представляваща незаплатени
командировъчни за периода 29.08.2018г. – 01.09.2018г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 30.07.2019г. до окончателното изплащане. Съобразно
изхода на спора всяка от страните е осъдена да заплати на насрещната пропорционална част от сторените разноски
съобразно уважената, респективно отхвърлена част от исковете, а ищцовото
дружество е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Районен съд Сливен на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба
от ответника в първоинстанционното производство и ищец по насрещните искове, с
която решението се обжалва в частта, с която е уважен положителния установителен иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 203,
ал. 2 КТ вр. с чл. 45 ЗЗД.
Въззивникът намира
първоинстанционното решение в обжалваната му част за незаконосъобразно. Навежда оплакване, че ищецът по делото не е
установил съобразно разпределената му доказателствена тежест наличието на
всички предпоставки за реализиране на имуществената отговорност по чл. 203, ал.
2 КТ. Изтъква, че не се установява наличието на умисъл в действията на
работника. Посочва, че ако са налице основания за ангажиране имуществената
отговорност на работника, то следва същата да се ограничи до размера на
уговореното месечно трудово възнаграждение, тъй като се касае за хипотезата на
увреждане съгласно чл. 206 КТ. На следващо място въззивникът твърди, че по
делото са представени като доказателства документи за наложени глоби на него,
от които се установява той да е заплатил претендираната
от ищцовото дружество сума, а няма доказателства за
заплащане на глобите от работодателя – ищец.
Навеждат се оплаквания във връзка
с присъдената сума за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи по
договор за превоз и доставка, като се акцентира, че съгласно чл. 205 КТ
работникът не отговаря за пропуснати ползи. Твърди се още, че от доказателствата
по делото не се установява, че причината за неплащане на сумата от контрагента
на ищцовото дружество е виновното поведение на
работника. Излага съображения и за несъответствие в наименованието на
дружеството контрагент по този договор, посочено в исковата молба и в
решението. В заключение въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част като неправилно и незаконосъобразно и да
постанови друго, с което да отхвърли предявеният иск като неоснователен и
недоказан. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищцовото
дружество, действащо чрез процесуален представител по закон, отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл. 261 от ГПК. Въззиваемото
дружество изразява становище за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Твърди, че по делото се доказва, че въззивникът,
изпълнявайки трудовите си задължения при въззиваемото дружество, е нарушил разпоредбите на Регламент № 561/2006г. на
Европейския парламент и на Съвета от 15.05.2006г. (наричан за краткост
Регламента) като не е спазвал установеното в него време управление и почивка на
управляваното от него моторно превозно средство. Посочва се още, че за горното
деяние въззивникът е бил признат за виновен и санкциониран по надлежния ред
съгласно законодателството на Република Сърбия. Въззиваемият твърди, че
деянието е извършено умишлено, тъй като въззивникът е запознат с изискванията
на Регламента съгласно длъжностната си характеристика, същият е съзнавал, че с
действията си извършва нарушение, за което при евентуална проверка ще бъде
санкциониран. В тази връзка се оспорват като неоснователни доводите на
въззивника за ангажиране отговорността му на основание чл. 206, ал. 1 КТ, а не
на основание чл. 203, ал. 2 КТ. На следващо място се твърди, че по делото се
доказва, че наложената в Република Сърбия глоба е заплатена именно от
работодателя. Релевират се подробни съображения в тази посока. Във
връзка с присъдената сума за пропуснати ползи се посочва, че от доказателствата
по делото се установява, че именно тази сума не е заплатена на въззиваемото
дружество от насрещната страна по договора за превоз, тъй като е удържана като
неустойка за забавено изпълнение – стоката е доставена на 12.09.2018г. вместо
на уговорената дата - 03.09.2018г. В заключения въззиваемото дружество моли
съда да потвърди първоинстанционното
решение като правилно и обосновано и да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК
няма подадена насрещна въззивна жалба.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано в частта му, с която са уважени насрещните осъдителни искове с правна
квалификация чл. 128 вр. с чл. 242 вр. с чл. 269 КТ и чл. 215 КТ,
както и в отхвърлителните му части по отношение на установителния и на осъдителните искове.
В жалбата и в отговора на същата
не са направени доказателствени искания.
В откритото
съдебно заседание въззивникът се представлява от процесуален представител по
пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, който поддържа въззивната жалба, не прави
доказателствени искания. В хода на устните състезания моли съда да постанови
решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част по
съображения, изложени във въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. В
условията на евентуалност при потвърждаване на решението в обжалваното му част,
моли на насрещната страна да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер.
В откритото съдебно заседание въззиваемото дружество се
представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 3 ГПК,
който оспорва въззивната жалба, не прави доказателствени искания. В хода на
устните състезания моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната
му част като законосъобразно и правилно и да остави въззивната жалба без
уважение като неоснователна по изложените в отговора на въззивната жалба
съображения. Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение
и пътни разходи за явяване в откритото съдебно заседание пред въззивния съд.
Представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Окръжен съд
Сливен, действащ като въззивна инстанция, като съобрази доводите
на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и при
условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета
на въззивното производство:
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите
на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и
с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда,
който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално
допустима. Жалбата е редовна, тъй като
отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно, тъй като отговаря на
изискванията на чл. 236 ГПК, а в обжалваната си част е допустимо. В частта, с
която са уважени насрещните осъдителни искове с правна квалификация чл. 128 вр. с чл. 242 вр. с чл. 269 КТ и чл. 215 КТ, както и в
отхвърлителните му части по отношение на установителния и на осъдителните
искове първоинстанционото решение не е обжалвано и предвид извода за валидност е
влязло в сила.
Проверката на
законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която
настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава
от наведените във въззивната жалба оплаквания.
Районен съд Сливен е бил сезиран с положителен
установителен иск с правна квалификация чл. 422 вр. с чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ
вр. с чл. 45 ЗЗД, както и с насрещни осъдителни искове с правна квалификация
чл. 128 вр. с чл. 242 вр. с чл. 269 КТ и чл. 215 КТ. С оглед наведените във
въззивната жалба оплаквания предмет на настоящото производство е решението
единствено в частта, с която е уважен предявеният положителен установителен иск с правна квалификация чл. 422 вр. с чл.
203, ал. 2 КТ.
Ищецът се стреми да ангажира отговорността на ответника
по реда на чл. 203, ал. 2 КТ. В посочената норма е регламентирано, че за вреда,
която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не
при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се
определя по гражданския закон. Предявената искова претенция се субсумира под първата хипотеза.
В доказателствена тежест на работодателя – ищец е да
установи при условията на пълно и главно доказване осъществяването на всички
елементи от правопораждащия фактически състав на този
текст, а именно: 1) наличие на трудово
правоотношение между ищцовото дружество и ответника
към момента на причиняване на вредите; 2) деяние, изразяващо се в нарушение от
страна на ответника на правилата за режим на труд и почивка при управление на
пътни превозни средства; 3) противоправност на
деянието; 4) настъпила вреда – вид и размер; 5) причинна връзка между деянието
и вредата; 6) че от субективна страна ответникът е действал умишлено. По
отношение на последният елемент от фактическия състав на спорното материално
субективно право следва да се отбележи, че установената в нормата на чл. 45,
ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се отнася единствено до
обичайната релевантна за гражданското право форма на вината –
непредпазливостта. Същата обаче не намира приложение, когато фактическият
състав предполага наличието на умисъл – пряк или евентуален, какъвто е
разглежданият случай. Съгласно трайната и непротиворечива практика в
доказателствената тежест на работодателят е да установи всички елементи от правопораждащия фактически състав, включително и
релевантната форма на вина – умисъл ( в този смисъл Решение № 8 от 01.02.2018г.
по гр.д. № 1111/2017г., на ВКС, IV ГО и др.)
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите,
наведени във въззивната жалба
и съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ
т. нар. ограничен
въззив (апелация) страните не спорят
относно обстоятелството за наличие на
валидно сключен трудов договор. С протоколно определение
от 22.11.2019г. Районен съд
Сливен е обявил за безспорно по
делото, че в периода 19.07.2018г. – 01.02.2019г. ответникът по първоначалния иск е работил при ищцовото дружество
на длъжност „шофьор товарен автомобил международни превози“ на основание трудов
договор № 17 от 19.07.2018г.
Страните спорят по въпроса
дали за ищцовото дружество са настъпили твърдяните вреди – а именно налагане на
глоба за нарушение на законовите изисквания за определени часове шофиране и
почивки в Република Сърбия и заплащането ѝ и неполучаване от ищцовото
дружество на част от уговорено възнаграждение по договор за превоз и доставка с
дружество „Трауссинг“ Д.О.О. Любляна, Словения. Спорно по делото е и обстоятелството
дали деянието е извършено от работника умишлено или не, респективно обема на
имуществената отговорност, която работникът носи.
Настоящият съдебен състав
намира, че по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на
спорното материално субективно право.
По делото се доказа, че
ответникът при изпълнение на трудовите си функции като водач на тежкотоварно
пътно превозно средство по време на командировка за периода 15.08.2018г.-12.09.2018г.,
на 01.09.2018г. на територията на Република Сърбия, движейки се по магистрала
посока от Белград към Ниш при стълб км 598 е спрян за контрол и при проверка на
цифровия тахограф на превозното средство е установено, че водачът е извършил
нарушения на Закона за работното време на екипажа на моторното превозно средство
в сухопътния транспорт и тахографи, като неколкократно не е спазил изискването
за девет часова почивка в рамките на двадесет и четири часов период на
управление на процесното тежкотоварно МПС.
От изложеното следва, че е
налице противоправно поведение на работника, изразяващо се в нарушение на
нормативни разпоредби при изпълнение на трудовите му задължения.
Установява се и настъпването
на имуществени вреди в патримониума на дружеството работодател.
За констатираните нарушения е
ангажирана административно наказателната отговорност на ответника чрез
постановяване на съдебно решение от 07.09.2018г. на Съд за нарушения в Белград
по дело № 2940/2018г. с което са му наложени глоби в общ размер на 50 000
сръбски динара. Установи се и извършването на множество нарушения на Закона за
безопасност на пътищата на Република Сърбия, за които са издадени заповеди за
нарушения, извършени с процесното МПС, за които са наложени глоби в размер на
265 000 сръбски динара. Част от глобите са наложени на водача на превозното
средство, а част от глобите на дружество „Симперто 1“
ЕООД – собственик на процесния тежкотоварен авотомобил
и наемодател на ищцовото дружество затова, че
позволило на водача - ответник да управлява МПС без да спазва регламентираните
почивки. Общо наложените глоби за нарушения в това число и съдебните разноски
по делото пред Съд за нарушения в Белград възлизат на 316 200 сръбски
динара. Изчислени по среден обменен курс на Сръбската Централна банка към
07.09.2018г., датата на плащане на глобите, видно от извлечение от интернет
страницата на банката /приложено към делото/ средният курс за един български
лев e 60,4562 сръбски
динара или левова равностойност на наложените и заплатени глоби възлиза на
5230,24 лева. Възражението във въззивната жалба, че по делото не се установява
стойността на наложените глоби да е заплатена от работодателя е на първо място бланкетно, тъй като въззивникът не излага никакви аргументи
в тази посока, а също така и неоснователно. От представения и приет като
писмено доказателство пред първоинстанционния съд пътен лист № 18/09/МР/12774
срещу сумите 1527,50 лева и 4300,00 лева е записано, че същите представляват
стойността на наложени глоби в Република Сърбия и е отбелязано, че сумите са
платени с банкова карта. От друга страна от заключението на назначената и
изслушана допълнителна съдебно счетоводна експертиза се установява, че ищцовото дружество е превело по банков път на ответника
суми на обща стойност 8800,00 лева, като при всички преводи с изключение на
един като основание е посочено „аванс командировка“, а в един превод от
31.08.2018г. на сумата от 161,90 лева като основание е посочено работна заплата
за месец юли 2018г. Доколкото посочената в пътния лист стойност от 5827, 50
лева е близка до общия размер на платените глоби и същата е преведена по банков
път, то съдът приема че тази сума е част от общата стойност от 8800,00 лева,
която е преведена от дружеството на ответника.
Доказва се и, че ищцовото
дружество търпи имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се
в неполучаване на половината от догореното възнаграждение за превоз на товар от
възложителя по договора за превоз „Трауссинг“ Д.О.О. Любляна, Словения. От представената и приета като
писмено доказателство по делото фактура № ********** от 10.09.2018г., издадена от
ищцовото дружество „Симперто“ ООД на „Траусинг“ Д.О.О. е видно, че за услугата
транспорт от Република Словения до Република България с процесния товарен
автомобил е начислена сумата от 950,00 евро, като е посочено, че същата следва
да се плати на 25.10.2018г. по банкова сметка *** (видно от извлечение от
онлайн банкиране, находящо се на л. 209 от първоинстанционното производство,
посочената във фактурата банкова сметка *** „Симперто“
ЕООД). От справка от разплащателната сметка в евро на ищцовото дружество се
установява, че на 17.01.2019г. последното е получило превод от дружество„Трауссинг“
Д.О.О. по фактура № ********** на сумата от 475,00 евро (929,02 лева по курса
на БНБ 1евро= 1.95583 лева). Видно от извлечение от счетоводните книги на
дружеството, че сумата е осчетоводена на
същия ден като плащане по фактура № **********, а останалата част от дължимата
по фактурата сума в размер на 475,00 евро (929,02 лева по курса на БНБ 1евро=
1.95583 лева) е осчетоводена като неустойка и е отписана като вземане.
Обстоятелството, че възложителят по договора за превоз е начислил неустойка в
размер на половината от договореното възнаграждение се доказва и от приложената
към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК писмени
доказателства, приобщени към исковото производство, писмена кореспонденция
между словенското дружество и ищцовото от дата
11.09.2018г., в което първото заявява, че е получило възражение от неговия
контрагент българското дружество „Студио Модерна“ за закъснялата доставка на
превозваната стока и след получаване на претенцията за неустойка от страна
„Студио Модерна“ ще бъде ангажирана отговорността на ищцовото
дружество. Установява се и, че ищцовото дружество е
ангажирало колекторска фирма за съдействие по събиране
на вземането, като от отговорът на последната от 14.01.2019г. (три дни преди
плащането на фактурата) е видно, че възложителят по договора за превоз съгласен
да плати половината от размера на уговореното възнаграждение. Вредите, които ищцовото дружество търпи от неполучаване на цялото
възнаграждение по договора за превоз безспорно представляват пропуснати ползи,
доколкото се изразяват в неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на
кредитора, което при точно изпълнение във времево отношение на договора за
превоз би настъпило. Неоснователно е и възражението на въззивника, че тъй като
съгласно чл. 205 КТ работникът не отговаря за настъпилите вреди под формата на
пропуснати ползи, то неправилно е ангажирана отговорността на ответника.
Имуществената отговорност на работника по чл. 203, ал. 2 КТ за вреда, причинена
умишлено се определя от гражданския закон – в случая от нормите на Закона за
задълженията и договорите. А съгласно разпоредбата, уреждаща границите на
гражданската отговорност чл. 82 ЗЗД в обхвата на обезщетението от неизпълнение
влизат и пропуснатите ползи, доколкото същите са пряка и непосредствена
последица от неизпълнението, като при недобросъвестност (умисъл) на длъжника,
какъвто е настоящият случай, той отговаря за всички вреди независимо дали е
могъл да предвиди настъпването им при пораждане на задължението. Възражението
на въззивника за несъответствие между посоченото в исковата молба дружество
страна по договора за превоз – „Студио Модерна София“ ЕООД и установеното по
делото, съответно записано в първоинстанционното решение „Трауссинг“
Д.О.О., Любляна, Словения е неоснователно. Очевидно
се касае за техническа грешка. В представената писмена защита пред
първоинстанционния съд ищцовото дружество изрично е
заявило, че договорът за превоз е сключен между него и словенското дружество „Трауссинг“ Д.О.О. Видно от
материалите по делото българското дружество „Студио Модерна София“ ЕООД има
сключен договор със словенското за продажба на определени стоки, които ищцовото
дружество по силата на сключен договор
за превоз със словенското дружество се е задължило да превози и достави
на купувача „Студио Модерна София“ ЕООД.
Доказва се, че настъпилите за
ищцовото дружество имуществени вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи са
в пряка причинно следствена връзка с противоправното поведение на ответника.
Заплатените глоби, чрез които е намаляло имуществото на работодателя са
наложени във връзка с извършени от водача ответник нарушения на
законодателството с Република Сърбия, регламентиращо периодите на почивка и
работа в рамките на двадесет и часов период на водачите на пътни превозни
средства. Този съдебен състав не споделя възражението на въззивника, че по
делото няма доказателства, че неплащането на половината сума по договора за
превоз е в причинна връзка с виновното поведение на водача на тежкотоварното
МПС. От описаната по - горе писмена кореспонденция между ищцовото дружество и
дружеството - възложител по договора за превоз става ясно, че именно във връзка
със закъснението на пристигането на товара словенското дружество ще ангажира
отговорността на дружеството превозвач. А доставката на товара закъснява поради
виновното и противоправно поведение на ответника – водач, следствие на което
процесното МПС е спряно от движение за осем дни.
Противоправното деяние е
извършено от водача при евентуален умисъл. Като водач на пътно превозно
средство по професия той е длъжен да познава нормативните изисквания за
управление на последното в това число и нормите за труд и почивка, следователно
той е предвиждал обществено опасния характер на деянието си, предвиждал е
настъпването на обществено опасните последици – а именно риска от налагане на административни санкции за противоправното му
поведение при евентуална проверка от компетентните органи.
Нарушените от ответника нормативни
изисквания за труд и почивка, имплементирани в законодателството на Република
Сърбия, са закрепени в Регламент ЕО № 561/2006г. на Европейския парламент и на
Съвета от 15.03.2006г. за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство,
свързани с автомобилния транспорт, за изменение на Регламенти (ЕИО) № 3821 и
(ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета. Съгласно чл. 4, б. „г“ от Регламента „почивка по време
на работа“ е всеки период от време, през който водачът не може да кормува или
да извършва друга работа и който се използва изключително за възстановяване. В
чл. 4, б. „ж“ е посочено, че „нормална дневна почивка“ е всеки период на
почивка с продължителност от поне единадесет часа, а „намалена дневна почивка“
е всеки период с продължителност от поне девет часа, но по- къс от единадесет
часа. Съгласно чл. 8, § 1 и § 2 от Регламента водачът ползва дневни и седмични
почивки като за всеки период от двадесет и четири часа след края на предходната
дневна или седмична почивка водачът следва да е ползвал следващата дневна
почивка, която е поне девет часа – намалена дневна почивка. В представената и
приета като писмено доказателство по делото длъжностна характеристика, която е
връчена на работника срещу подпис в деня на сключване на трудовия договор
19.07.2018г. е записано изрично, че работникът следва да спазва режим на труд и
почивка съгласно разпоредбите на горния Регламент. Следователно, дори и да не е
знаел правилата за движение по пътищата в Република Сърбия, въпреки, че с оглед
упражняваната професия ответникът е бил длъжен да знае и да спазва нормите на
Регламент ЕО № 561/2006г. на Европейския парламент и на Съвета от 15.03.2006г. относно
режима на труд и почивка при управление на пътното превозно средство.
С оглед гореизложеното съдът намира, че по
делото се доказват всички елементи от фактическия състав на спорното материално
субективно право, поради което искът с правна квалификация чл. 206, ал. 2 КТ се
явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, а въззивната жалба
съответно да бъде оставена без уважение.
Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло
първоинстанционното решение, в обжалваната си част, е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на спора с право на разноски за тази
инстанция разполага въззиваемото дружество. Последното чрез процесуалния си
представител по пълномощие претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство, както и пътни разноски в размер на
12,00 лева. Представя списък по чл. 80 ГПК. Пълномощникът представя
доказателства за сторените пътни разноски – билет за пътуване от датата на
откритото съдебно заседание - 19.08.2020г. по направление град Бургас – град
Сливен. Размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение тази инстанция
определя съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ вр. с чл. 23, т. 1 пр. 2 от Наредба за заплащане на правната
помощ и като взема предвид невисоката фактическа и правна сложност на спора,
процесуалното поведение на страната, чиито пълномощник която е изготвил отговор
на въззивната жалба, явил се е открито съдебно заседание, на тази база съдът
намира за справедлив размер сумата от 150,00 лева. Възражението от откритото
съдебно заседание на пълномощника на въззивника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на насрещната страна в минимален размер, съдът намира за
неоснователно по изложените вече съображения за процесуална активност на пълномощника,
определеното от съда възнаграждение е към минималния и под средния размер,
предвиден в чл. 23, т.1, пр. 2 Наредба
за заплащане на правната помощ (от 100,00 лева до 300,00 лева) и изцяло
съответства на степента на фактическа и правна сложност на делото и проявената
от страната процесуална активност.
Следователно въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото
дружество на основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 162,00 лева,
представляваща сторените във въззивното производство деловодни разноски за
юрисконсултско възнаграждение и пътни разходи.
Решението подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен
съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 515 от
11.06.2020г., постановено по гражданско дело № 3286 по описа на Районен съд
Сливен за 2019г. в обжалваната му част,
като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА К.Г.Д., ЕГН: **********,
адрес: *** да заплати на „Симперто“
ЕООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: град Бургас, ул. „Константин
Величков“ № 59 А на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 162,00
(сто шестдесет и два) лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция
разноски за юрисконсултско
възнаграждение и пътни.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната
част е влязло в сила.
Решението може да се обжалва
с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България
в едномесечен срок от връчването му
на страните при условията на чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: