№ 4214
гр. София, 08.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110143586 по описа за 2023 година
Предявени са кумулативно субективно съединени искове с правно основание
по чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС.
Ищците И. Т. М. и И. В. М. са предявили срещу ответницата П. В. П. искове за
признаване на установено по отношение на последната, че са придобили по давностно
владение собствеността върху притежаваната от ответницата ½ част от ===, находящ
се в ==========, с идентификатор: ======, състоящ се от една стая, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено помещение №28,
с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата, заедно със съответно
право на строеж върху терена, при съседи: на жилището: от север ап. №30, от юг ап. №
28, от изток тревна площ, отгоре таван и отдолу ап. №25, на избеното помещение - от
север коридор, от юг коридор, от изток мазе №30 и от запад коридор.
Твърди се в исковата молба, че ищецът И. М. и ответницата П. са сключили брак
на 31.07.1988 г., с == на НС ===. Във връзка със сключения брак и с оглед съвместното
им съжителство, те закупили процесния апартамент чрез договор за продажба на
държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на Наредбата за
държавните имоти, като договорът е бил сключен на 05.03.1992 г., в гр. София между
подп. инж. =====, началник на КЕ и ГЖЧ, от една страна, и от друга И. Т. М. и П. В.
М.. Сочи се, че имотът бил закупен за сумата от 10 051 лева, заплатена към момента на
подписване на договора от И. М., като той е използвал личен кредит в размер на 5000
лв. Останала част от цената на имота била покрита отново от М., който взел назаем
5000 лв. от негов колега и приятел. Сочи се, че владението върху имота е предадено
въз основа на договора и от сключването му съпрузите И. М. и П. М. /понастоящем П./
започнали съвместен живот в процесното жилище. През м. юни 1993 г. П. М. напуска
процесното жилище поради разрив в отношенията между съпрузите. Впоследствие, с
решение ===ския районен съд от 28.10.1993 г., влязло в законна сила на 06.12.1993 г.,
бракът между двамата бил прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен. Със
съдебното решение ползването на семейното жилище в г==== било предоставено на И.
1
М..
Излага се, че след като ответницата напуснала процесния апартамент през м. юни
1993 г., ищецът започнал да владее целия апартамент, като още същата година сключил
брак с втората ищца - И. В. М., като семейството ползва апартамента като семейно
жилище заедно с родената от брака им дъщеря. В този период, продължил над 30 г.,
двамата извършили редица необходими и полезни разноски за имота, включително
заплащане на дължимите данъци и такси към МДТ. Извършвали и ремонтни дейности
в апартамента. През м. 04.2021 г. ответницата отправила до ищеца покана за заплащане
на наем за ползваната нейна ½ част от имота.
Ищците твърдят, че владеят процесния имот повече от тридесет години, като и
двата елемента на придобивната давност са осъществени. Сочат, че в случая е
приложима на общо основание презумпцията на чл. 69 ЗС. Считат, че в случаите, при
които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта
на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия
имот в срока по чл. 79 ЗС, т.е. този от съсобствениците, който упражнявал
фактическата власт върху чуждите идеални части, е възможно да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Намират, че ищецът М. го е
осъществил в случая, доколкото самостоятелно е владял процесния имот и не е
допускал ответницата до същия. Сочат, че владението им през този повече от 30-
годишен период е било непрекъснато, не им е било отнето от трето лице, било е
несъмнено и спокойно, доколкото не са били повдигани каквито и да било спорове по
негово отношение. Считат, че е било и явно по отношение на ответницата. Поради тези
и останалите изложени съображения молят предявеният иск да бъде уважен.
Претендират разноски.
В срочно постъпил отговор ответницата оспорва основателността на предявените
искове. Признава факта, че с ищеца са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с
решение по гр. д. № 132/ 1993 г. на PC - ===. Не оспорва и факта, че имотът е придобит
по време на брака помежду им, като с решението за развод, по споразумение между
страните, е бил предоставен за ползване на ищеца. Оспорва твърдението в исковата
молба, че апартаментът бил закупен изцяло с лични средства на ищеца, като счита
въпроса за ирелевантен за спора. Признава и факта, че напуснала семейното жилище
кратко време преди развода. От прекратяването на брака им до 2020 г. сочи, че не се е
чувала с ищеца и не са поддържали никакъв контакт. Сочи, че през 2020 г. ищецът
отишъл в с. Стряма, за да потърси ищцата, но там открил нейната сестра, тъй като П.
П. от 10 години живеела в чужбина. Ищецът обяснил на сестрата на ответницата, че
иска да закупи дела на ответницата от процесния имот, за да го прехвърли на дъщеря
си. Малко след това бившите съпрузи се свързали по телефона, като се разбрали П. да
прехвърли на М. собствената й ½ идеална част срещу цена, която трябвало да бъде
определена от оценител. Тъй като около една година след разговора не били
предприети никакви действия от страните, 2021 г. ответницата изпратила писмена
покана до М.. Сочи, че ищецът в нито един момент не е оспорвал притежаваната от
ответницата ½ част от имота. Сочи, че след прекратяването на брака, ответницата не е
искала достъп до апартамента, тъй като още със споразумението по делото за развод
страните се разбрали, че ищецът ще го ползва, а и тя живеела в чужбина от много
години. Твърди обаче, че по никакъв начин ищецът не е показал/манифестирал пред
ответницата, че е престанал да държи идеалните й части от апартамента и е започнал да
ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност. Счита, че съпругът, който
живее в семейното жилище на основание предоставено право на ползване на семейното
жилище, следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си
съпруг, че променя намерението си и започва да владее за себе си, каквито действия
2
ищецът не е осъществил. Относно претенцията на ищцата М. сочи, че не я познава и
никога не я е виждала, поради което намира, че не са осъществени признаците на
владението, съответно хипотезата на придобивна давност. Моли исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът като прецени по реда на чл. 12 ГПК събраните по делото и относими към
разрешаване на спора доказателства, във връзка с доводите и съображенията на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
За основателността на предявения иск, в тежест на ищците е да установят правото
си на собственост върху описания имот, придобито на основание давностно владение –
упражняване на фактическа власт върху имота, което законът свързва с владеене
/непрекъснато, спокойно и явно с намерение да го свои/, изтеклия период от поне 10
години на непрекъснато упражняване на фактическата власт, както и че са
манифестирали пред ответницата, че са започнали да държат идеалните й части от
имота за себе си с намарение да ги своят.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 24.12.2023 г. и
приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 15.02.2024 г. без
възражения от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните по делото са отделени фактите, че: ищецът И. М. и
ответницата П. П. са сключили граждански брак на 31.07.1988 г., който е прекратен с
решение от 28.10.1993 г., постановено по гр. д. № 132/1993 на РС ===, влязло в сила на
06.12.1993 г.; че процесният имот е придобит от страните по време на сключения
между тях брак с договор от 05.03.1992 г.; че с решението за прекратяване на брака
процесният имот е предоставен за ползване на ищеца И. М.; че ответницата е
напуснала процесния имот през м. юни 1993 г.; че през м. април 2021 г. ответницата е
изпратила до ищеца покана за заплащане на наем за ползването на собствената й ½ част
от имота.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни факти за
доказани. Същите се установяват и от приетите по делото доказателства: договор за
продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на Наредба
за държавните имоти от 05.03.1992 г.; решение от 28.10.1993 г., постановено по гр. д.
№ 132/1993 на РС ===, влязло в сила на 06.12.1993 г.; покана от м. април 2021 г., с
която ответницата кани ищеца да й предостави реален достъп до притежаваната от нея
½ част от имота, респ. заплащането на наем за ползването на тази част.
От представеното по делото удостоверение за сключен граждански брак между И.
Т. М. и И. В. Т.а, се установява, че ищците са в граждански брак, считано от 23.04.1994
г.
Събрани в производството по делото са гласни доказателствени средства чрез
разпита на трима свидетели. От показанията на свидетеля ===== – приятел на ищеца,
се установява, че И. М. живее в процесния апартамент от момента на придобиването
му през 1992 г. Първоначално там живеела и ответницата, но за кратко – докато двата
се разделили през 1992 г. През есента на 1992 г. ищецът заживял в процесния имот с
ищцата И. М.. Сочи, че ответницата преди около 12-13 години е искала достъп до
имота, но ищецът И. М. не я е допуснал. Пред свидетеля ответницата П. П. никога не
била изявявала каквито и да е претенции относно имота, като казвала че ищецът си е
платил за имота и е поел разходите за него. Споделя за среща между ищеца И. М. и
сестрата на ответницата при тяхна обща роднина в === през 2021 г., след което ищецът
получил нот. покана от ответницата. Свидетелства, че през годините ищецът правил
редица ремонти в имота.
От показанията на свидетеля === – съсед, живеещ на ===== на процесния
жилищен блок. Сочи, че с ищеца имали по-чести контакти до преди 2-3 години, от
3
когато ищците не пребивават на адреса, тъй като понастоящем там живеела дъщеря
им, заедно с нейния съпруг и дете. Свидетелят сочи, че се нанесъл в жилищния блок
през 2006 г., към който момент в процесния апартамент живеели двамата ищци.
Заявява, че не е виждал и не познава ответницата П. П.. Споделя, че през годините И.
М. правил редица ремонти в процесния имот.
Разпитана в производството е и свидетелката === – сестра на ответницата. Сочи,
че нейната сестра живяла в София преди около 30 – 40 години, докато се разделила с
ищеца И. М., след което не е ходила в имота. Сочи, че след раздялата им, бившите
съпрузи не са поддържали никакъв контакт – нито по телефона, нито на живо. Заявява,
че сестра й живее повече от 20 години в чужбина. Сочи, че пред 2-3 години срещнала
ищеца И. в дома на общ роднина в с. Стряма, като той я помолил да предаде
телефонния му номер на ответницата, за да се свърже с него и да се разберат за
апартамента. Свидетелства, че предала телефонния му номер на сестра си, като
ответницата й споделила, че се свързала с ищеца. Свидетелката не знае за провеждан
преди това разговор между страните, в който нейната сестра да е искала достъп до
имота. Сочи, че до момента, в който И. предал телефонния си номер на свидетелката,
за да го предаде на сестра си, бившите съпрузи нямали никакъв контакт, не знаели
дори телефонните си номера.
Съдът кредитира свидетелските показания, като счита същите за пълни, логични и
непротиворечиви – както помежду си, така и с останалите събрани в производството
доказателства. Показанията на свидетелите ===== и =====, в частта, в която свид.
===== сочи, че преди 12-13 години ответницата искала достъп до имота, но такъв не й
бил осигурен от ищеца, не противоречи на показанията на свид. =====, която заявява,
че такъв случай не й е известен.
Други относими доказателство в производството не са събрани. Представените
документи за платени МДТ не са относими. Съдът споделя трайната практика на ВС и
ВКС, че владението следва да се манифестира по отношение на собственика и носителя
на вещни права върху имота, а не по отношение на държавните органи и местната
администрация.
За установяване на претенцията на ищците, че са собственици на притежаваната
от ответницата ½ част от процесния имот и за уважаване на предявените искове,
претендиращият собствеността по давност следва да е упражнявал фактическа власт в
период не по-малък от 10 години без противопоставяне и без прекъсване за време, по-
дълго от 6 месеца, като е демонстрирал спрямо собственика на вещта, че е
осъществявал фактическата власт с намерението да я свои, като съществените
признаци на владението съгласно чл. 68 ЗС са два: обективен и субективен, логическо
следствие от което съобразно теорията и практиката, изведени по логически път и от
опитните правила, са владението да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и
явно. В случая от приетите по делото свидетелски показания се установява, че ищците
И. М. и И. М. са осъществявали фактическа власт върху имота за период от време,
който от есента на 1992 г. до 2-3 години преди устните състезания /в този смисъл
показанията на свидетеля ===/, е по-дълъг от 10 години.
За основателността на иска следва при условията на пълно и главно доказване в
хода на процеса да се установи не само, че ищецът И. М. е осъществявал фактическа
власт върху имота, но и че тези действия са израз на намерението му да го свои и да са
били демонстрирани спрямо останалия съсобственик. Както е посочено в Решение №
145/14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/2010 г. на І г.о. на ВКС и в Определение
№60378/08.11.2021 по дело №2707/2021 на ВКС, ГК, I г.о., общият принцип на
справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се
черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност,
4
поради неведение, да се брани. Относно въпроса дали е приложима презумпцията по
чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици е налице трайна практика на ВКС (така
напр. Решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840 от 2013 г., ВКС, I г.о., решение
№41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на I г.о. на ВКС; Решение №291/09.08.2010г.,
постановено по гр.д.№859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; Решение №270/20.05.2010г.,
постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; Решение №145/14.06.2011г.,
постановено по гр.д.№627/2010г. на І г.о. на ВКС; Решение №12/19.02.2014г.,
постановено по гр.д.№1840/2013г. на I г.о. на ВКС и др.) в смисъл, че в хипотеза, при
която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /в
случая въз основа на придобит чрез покупко-продажба по време на брака имот/, което
легитимира владелеца като владелец по отношение само на своята идеална част и
държател по отношение на идеалните части на останалите съсобственици и липсва
уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и
трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не
намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента
на установяването си. В същия смисъл е и Тълкувателно решение №1/06.08.2012 г. по
тълк.д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, според което, след като основанието, на което
съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такива и на
останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е
достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по
давност правото на собственост върху чуждите идеални части, собственикът, който не
е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането си във
владение. Тези действия следва да са такива, че с тях по явен и недвусмислен начин да
се показва отричане на владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на
придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези
действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването на
частите на другите съсобственици и промяната в намерението поначало следва да се
манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и
установяващи своене, освен в случаите, когато това е обективно невъзможно. Във
всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани.
В процесния случай по отношение на ищцата И. М., която е чужда за
собствеността, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 69 ЗС, според която
се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи
за другиго. Тя не е съсобственик с ответницата на процесния имот, поради което
спрямо нея не е налице общ юридически факт, въз основа на който да е владелец
единствено на своите ид. части и държател на ид. части на съсобственика. Ето защо, по
отношение на И. М. следва да се заключи, че по естеството си фактическата власт
върху имота представлява владение още от момента на установяването си през есента
на 1992 г.
Ищецът И. М. е придобил владението върху недвижимия имот като съсобственик,
което го легитимира като владелец на своята идеална част и държател на идеалните
части на другия съсобственик. В случая се установява действия, с които ищецът И. М.
да е демонстрирал намерение за своене спрямо ответницата П. П., които са достигнали
до нейното знание и могат да се възприемат като отричане по категоричен начин
нейните права върху имота и да сочат намерение за своене на имота. Такова действие
представлява недопускането на ответницата до имота и отказа да й бъде осигурен
достъп през 2012 г. – в този смисъл са показанията на свидетеля =====, който заявява,
че по време на празнуване на неговата 15-годишнина от пенсионирането, П. П.
5
поискала достъп до имота, но такъв й бил отказан от ищеца. Съдът намира, че по този
начин ползването на имота като външен израз на фактическата власт е доказано да е
демонстрирано спрямо ответницата. Това може да се приеме и като началния момент,
от който е доказано да е настъпила промяна в намерението на И. М. да свои имота и
момента, в който тази промяна е манифестирана по отношение на ответницата.
Отказът за предоставяне на достъп на ответницата до имота се установява и от
изпратената от нея покана до ищеца от 09.04.2021 г., в която е посочено, че ищецът не
предоставя реална възможност на ответницата П. П. да ползва своята ½ част от
имота, макар че същата е поискала това многократно. Така направеното изявление в
изпратената от ответницата до ищеца покана представлява извънсъдебно признание на
факта, че същата не е била допусната до имота, което следва да бъде взето предвид от
съда.
Ето защо се налага извод, че ищецът е извършил действия, представляващи своене
на идеалните части от имота, притежавани от ответницата, като те са били доведени до
нейното знание. Ищецът установи да е демонстрирал намерение за своене на
недвижимия имот и обръщане на държането на идеалните части на ответницата във
владение спрямо нея.
Независимо от достигнатия от съда извод за основателност на иска, за пълнота
следва да се изложи следното:
Ответната страна отрича, че от нея е правен опит да достъпи до имота и
респективно да не е била допусната /въпреки отразеното в изпратената от нея покана в
обратния смисъл/. В случая че е така, то следва да се има предвид следното: Както
беше посочено, съгласно Тълкувателно решение №1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012
г. на ВКС, ОСГК при придобиване на владение върху съсобствена вещ на основание,
признаващо такава и на останалите съсобственици, завладяването на частите на
другите съсобственици и промяната в намерението поначало следва да се манифестира
пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи
своене, освен в случаите, когато това е обективно невъзможно. Съгласно трайната и
непротиворечива практика на ВКС, изразена в Решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о., Решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. №
2923/2016 г., II г. о., Решение № 60141 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2021 г.,
II г. о. и др., може да се приеме, че владеещият целия имот не е изпълнил надлежно
задължението си да обективира спрямо другия съсобственик намерението да владее
идеалните му части за себе си, само в случай, че местонахождението на невладеещия
съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е
изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но
въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършвал
действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да бъдат
възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него
намерението си да свои целия имот. Ако невладеещият съсобственик е с неизвестно
местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не
е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, манифестирането на подобни
действия е обективно невъзможно. В подобна хипотеза и ако не е установено трайното
отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което
той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била
демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява
явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. В процесния
случай категорично се установи, че ответницата П. П. е напуснала пределите на
страната преди повече от 20 години, както и че ищецът не е имал никакъв контакт с
нея, нито е разполагал с телефонния й номер /в този смисъл показанията на сестрата на
6
ответницата =====/. Ето защо, не се установи в производството ищецът И. М. да е
могъл да манифестира спрямо ответницата П. П. промяна на намерението си за
превръщането му от държател във владелец на нейните идеални части. Няма данни
ответницата да се е интересувала от имота, да е имал каквото и да е отношение към
него, поради което следва да се приеме, че е налице трайно дезинтересиране от нейна
страна към посочения недвижим имот. От свидетелските показания на двамата
свидетели ===== и === се установява, че ищците са демонстрирали спрямо третите
лица фактическа власт върху недвижимия имот. Поради това следва да се приеме, че
манифестирането на намерение за своене спрямо ответницата П. П. е обективно
невъзможно, поради което спрямо нея ищецът И. М. е бил недобросъвестен владелец и
е придобил нейния дял от наследствения недвижим имот чрез давностно владение в
продължение на 10 години.
Поради изложеното, предявените искове следва да бъдат уважени като
основателни.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски възниква за ищците. Дължимата
държавна такса в производството по делото е в размер на 113,42 лева, до който размер
следва да бъде уважено искането на ищците за присъждане. Не е представено
доказателство за направен разход за вписване на исковата молба, поради което
разноски за това не следва да бъдат присъждани в полза на ищците. Претендира се адв.
възнаграждение в общ размер от 2500 лева, за което са представени два договора за
правна защита и съдействие – от 05.07.2023 г. и от 14.12.2023 г. Ответницата е
направила възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, което е
основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като
разглеждането му е приключило с проведено едно открито съдебно заседание.
Минимално предвиденият размер на възнаграждение съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС възлиза на сумата от 1420,81 лева, до който размер
следва да бъде уважено искането за присъждане на възнаграждение. На осн. чл. 78, ал.
1 ГПК в полза на ищците следва да бъде присъдена сумата от 1534,23 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1
ЗС по отношение на П. В. П., ЕГН **********, че И. Т. М., ЕГН ********** и И. В.
М., ЕГН ********** са собственици въз основа на придобивна давност на припадащата
се на ответницата П. В. П., ЕГН ********** ½ /една втора/ ид. части от ===, находящ
се в ==========, с идентификатор: ======, състоящ се от една стая, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено помещение №28,
с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата, заедно със съответно
право на строеж върху терена, при съседи: на жилището: от север ап. №30, от юг ап. №
28, от изток тревна площ, отгоре таван и отдолу ап. №25, на избеното помещение - от
север коридор, от юг коридор, от изток мазе №30 и от запад коридор.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК П. В. П., ЕГН ********** да заплати на И. Т.
М., ЕГН ********** и И. В. М., ЕГН ********** сумата от 1534,23 лева,
представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8