Р Е Ш
Е Н И Е
№ 261398 29.04.2021
година град
Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХV граждански състав, в публично заседание на четвърти февруари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Петя Карабиберова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14568 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба на С.З.Д., ЕГН **********, против В.Г.К.,
ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени главни установителни
искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл. 240, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД, кумулативно съединени с насрещни
конститутивен иск по чл. 32, ал. 3 ЗЗД във вр. чл. 30 ЗЗД и установителен иск
по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД във вр. чл. 92 ЗЗД.
В исковата молба, ищецът твърди, че на 26.03.2018
г. сключил с ответника Договор за заем. Била предоставена сумата в размер на
4 830 лева, със задължение да бъде върната в срок до 30.04.2018 г. В чл. 3
от договора, било предвидено, че в случай, че заемателят не изпълни точно и на
деня на падежа, дължимата по чл. 1 сума, цялата дължима сума, приета за
установена в Договора в чл. 1 – главница, лихва за забава, както и неустойка в
размер на 20 % от главницата стават ликвидни и изискуеми на деня на
неизпълнения падеж, без допълнителна покана и заемодателят има право да
предприеме предвидените в закона действия за удовлетворяване на вземането си.
Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № 4587/23.05.2018 г. и заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
826/28.01.2019 г., по ч.гр.д. № 8172/2018 г. на ПРС, IV гр.с., за сумата в общ размер на 5 796 лева, от
които: сумата от 4 830 лева – главница по Договор за заем, ведно със
законната лихва върху главницата от 21.05.2018 г. до погасяването, както и за сумата
от 966 лена - неустойка за
неизпълнение на основание чл. 3 от Договора от 26.03.2018 г., представляваща
20% от дължимата главница. В срок постъпили възражения за недължимост, при
което се породил правен интерес от предявяване на настоящите установителни
претенции в срока по чл. 415 ГПК. Моли се за уважаването им. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете
по основание и размер.
На първо място,
оспорва твърдението на ищеца, че между страните е възникнало заемно
правоотношение за сумата от 4830 лева, поради незавършен фактически състав. В
тази насока излага, че договорът за заем е реален и същият се счита за сключен
с предаването на парите, а не с постигане на съгласие между страните. Излага,
че в настоящия случай, дори да се приеме, че договорът за заем е подписан между
страните, то същият не бил сключен, тъй като ищецът не бил предал на заемателя
сумата от 4830 лева.
Поради горното
моли така предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
На следващо място,
твърди, че представеният по делото договор е неистински и/или с невярно
съдържание. Оспорва да е подписвал горепосочения документ с цитираното
съдържание за предоставяне в заем на сумата от 4830 лева, като твърди, че
подписът, поставен „за заемател“ не е негов, както че са налице промени в
съдържанието на документа.
На следващо място,
прави възражения за унищожаемост на договора за заем на основание чл. 32, ал. 3 ЗЗД, във връзка с чл. 30 ЗЗД. Предявява конститутивен иск за унищожаемост по чл.
32, ал. 3 ЗЗД, с който моли съда да прогласи процесния договор за заем за
унищожаем на основание чл. 30 ЗЗД, тъй като твърди, че е налице заплашване от
страна на заемодателя С.З.Д. по отношение на В.Г.К., изразяващо се в създаване
на основателен страх от уволнение чрез злоупотреба със служебното си положение.
Твърди, че към 26.03.2018 г. (момента на „сключване“ на твърдения от ищеца
договор) се е намирал в трудовоправна зависимост спрямо ищеца С.З.Д..
Последният е работодател и пряк ръководител на В.Г.К. по силата на трудов
договор № *** г., като е на длъжността „***“ в „БИТОВА ТЕХНИКА-Г.“ АД. Излага,
че към 26.03.2018 г. ответникът има 33 години стаж в съответната фирма, като
съгласно чл. 68, ал. 1 КСО придобиването право на пенсия за ответника възниква
при навършване на 63 години и 10 месеца и осигурителен стаж от 38 години и 2
месеца. С оглед на наближаващата възраст и осигурителен стаж за придобиване
право на пенсия и с оглед дългогодишния стаж на ответника в горецитираната
фирма, ответникът желаел и се стремял към запазване на работата си в последните
5 години преди пенсиониране. Навежда доводи, че за човек, намиращ се в
последните 5 години преди пенсиониране, би било изключително трудно да започне
работа на ново място и тепърва да придобива нови трудови навици и да се вписва
в нов колектив. Твърди, че използвайки тези обстоятелства, ищецът нееднократно
е предоставил на ответника набор от документи, които той да подпише, един от
които бил именно процесния договор, като бил заплашен, че ако не го подпише, то
ще бъде уволнен. Ответникът, с оглед дългогодишния си стаж във фирмата, се
доверил на работодателя си и подписал всички дадени му документи, като вярвал
и получил уверение от работодателя си - С.З.Д.,
че за него няма да настъпят никакви неблагоприятни последици и че няма да бъде
уволнен и ще се пенсионира, изпълнявайки трудовите си функции до момента. Сочи,
че за твърдяната заплаха свидетелства и настъпилото ден по-късно уволнение със
Заповед от 27.03.2018 г. от С.З.Д., и.д.на „БИТОВА ТЕХНИКА-Г.“ АД. Трудовото
правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т.
1 КТ, както свидетелстват Споразумение от 27.03.2018 г. и Заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение от 27.03.2018 г, които документи
отново са подписани от ответника не по негово желание. Твърди се, че ищецът по
настоящото производство със собствени действия е мотивирал ответника, чрез
предизвикване на основателен страх от уволнение да сключи правна сделка, чиито
последици ответникът не желае да настъпят.
Навежда доводи, че
за да се приложи хипотезата на чл. 30 ЗЗД, следва да се установи дали без
поведението на заплашващия, лицето би сключило сделката. В тази връзка твърди,
че ответникът В.К., към 25.03.2018 г. е имал салдо в „Сосиете Дженерал
Експресбанк“, в размер на 18 303.89 лева - парични средства, които той е
събирал с оглед своето пенсиониране. Поради тази причина сочи, че към
26.03.2018 г. не е изпитвал нужда от каквито и да е било парични средства. Също
така с оглед възрастта, пенсионирането на ответника, малкият размер на пенсията
и социално-икономическата обстановка в страната, ответникът нямал абсолютно
никаква мотивация да взема заем, който може да няма възможност да върне и който
изключително много ще го затрудни и ще застраши спестяванията му за
пенсионирането му. Като следствие на така изброените факти, счита, че следва да
се направи логическия и обоснован извод, че В. Г.К. не би сключил договор за
заем с работодателя си, ако последният не е предизвикал основателен страх от
уволнение у него.
На следващо място,
оспорва и предявения иск за заплащане на неустойка за неизпълнение на процесния
договор на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 3 от Договора за
заем от 26.03.2018 г., поради нищожност на уговорената в договора неустойка
поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка се позовава на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед естеството и размера на задължението,
за който е уговорена неустойката, и при съпоставяне размера на неустойката с
очакваните при сключване на договора вреди за кредитора от евентуално
неизпълнение, смята, че неустойката противоречи на добрите нрави поради това,
че е несъразмерно висока спрямо евентуалните вреди на кредитора. В
евентуалност, ако съдът прецени, че клаузата за неустойка е действителна, то
моли да се намали размера й поради прекомерност, на основание чл. 92, ал. 2,
предл. 1 ЗЗД, тъй като уговорените вреди многократно надхвърляли действителните,
претърпени вреди.
Предвид
изложеното, моли съдът да приеме, че не е възникнало заемно правоотношение
между страните поради незавършен фактически състав, и/или поради наличие на
документни подправки по подписа и съдържанието на представения по делото
документ, поради което и моли да се отхвърлят исковете на ищеца.
В условията на
евентуалност, на основание чл. 30 ЗЗД, се иска да се прогласи унищожаемостта на
договора поради порок във волята, изразяващ се в заплашване с уволнение.
В случай, че съдът
приеме, че главницата по договора е дължима, искането е да се прогласи така уговорената неустойка за нищожна
на основание чл, 26, ал. 1, предл, 3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.
В случай, че се приеме, че неустойката е действителна, то моли да се намали
като прекомерна, поради значително по-малкия размер на претърпените вреди от
страна на ищеца съгласно чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД.
Претендира
направените разноски.
В срока за
отговор, ответникът по насрещния иск е депозирал отговор на насрещната искова
молба.
На първо място,
оспорва, че такова заплашване е реализирано от страна на ищеца. В тази връзка
излага, че същият като физическо лице е отделен и различен правен субект от
бившия работодател - „Битова Техника Г.“ АД и е нямал трудови правоотношения с
ответника, поради което и няма как да го е заплашвал с „уволнение“. Освен това
заемът е предоставен от страна на С.Д.,
а не от страна на „Битова Техника Г.“ АД.
На следващо място,
излага, че видно от приложените към отговора на исковата молба документи,
прекратяването на трудовото правоотношение между ответника и „Битова Техника Г.“
АД е било извършено по взаимно съгласие, като страните са подписали
споразумение в този смисъл и К. не е бил „уволнен“ от страна на „Битова Техника
Г." АД. Твърди още, че прекратяването на трудовото правоотношение е
станало по инициатива и по изричната писмена молба на К. в този смисъл.
На следващо място,
счита, че твърдяното от ответника „заплашване с уволнение“ не попада в дефиницията
за „заплашване“, тъй като съдържанието на заплашването може да се извлече от
нормата на чл.144 ал.1 НК, което се изразява в закана да се извърши
престъпление спрямо личността на страната по договора или спрямо негов имот,
както и спрямо личността и имота на негови ближни. Самото заплашване трябвало
да се обективира така, че да възбужда основателен страх от осъществяване на
престъплението.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 4587/23.05.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр.
дело № 8172/2018 г. на ПРС, ІV гр. с-в, е
разпоредено ответника В.Г.К. да заплати на ищеца С.З.Д., сумата от 4 830
лева – главница, по договор за заем от 26.03.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 21.05.2018 г. до изплащане на вземането. Със заповед
за изпълнение на парично задължение № 826/28.01.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 8172/2018 г. на
ПРС, ІV гр. с-в, е разпоредено ответника
В.Г.К. да заплати на ищеца С.З.Д. и сумата от 966 лева – неустойка за
неизпълнение по договор за заем от 26.03.2018 г.
Срещу издадените заповеди за изпълнение са постъпили
в срок възражения от длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да
предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на
съобщението.
Исковете са предявени в преклузивния едномесечен
срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Относно тяхната
основателност, съдът намира следното:
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
гражданския процес, ищецът следва да докаже сключване на договор за заем, вкл.
предаване на заемната сума на длъжника, уговорката за неустойка за неизпълнение
на задължението по договора за заем, размера на претенциите, а ответникът –
евентуално изплащане на процесните суми.
По насрещния иск ищецът следва да докаже създаване на страхови представи у
него от страна на ответника по насрещния иск, под въздействие на които е
подписан договорът за заем, наличието на фактите, обосноваващи нищожност на
уговорената неустойка, а в тежест на ответника – да докаже положителните факти,
от които черпи благоприятни правни последици и възраженията си при условията на
насрещно доказване.
От приетия като писмено доказателство – Договор за заем от 26.03.2018 г. (в
оригинал), се установява, безспорно, че между ищеца С.З.Д., наричан
„Заемодател“, от една страна, и В.Г.К., наричан „Заемател“, от друга страна, са
сключили договора за заем. В чл. 1 от същия договор, е посочено, че с този
договор, Заемодателят предоставя на Заемателя, заемна сума в размер на
4 830 лева, наричана „заемната сума“, а Заемателят се задължава да я върне
по реда и съгласно условията на Договора. Заемната сума е предадена реално в
брой от Заемодателя на Заемателя при подписване на настоящия Договор, за което
същият служи като разписка. Според чл. 2 от същия договор, страните са се
уговорили, че заемната сума ще бъде върната от Заемателя на Заемодателя, както
следва: сума в размер на 4 830 лева, в срок до 30.04.2018 г. Съгласно чл.
3, ал. 3 от Договора, в случай, че Заемателят не изпълни точно и на деня на
падежа, която и да е от дължимите по чл. 1 суми, всички дължими плащания, на
основание настоящия договор, както и неустойка в размер на 20 % от главницата, стават
ликвидни и изискуеми на деня на неизпълнения падеж, без допълнителна покана и
Заемодателят има право да предприеме предвидените в закона действия за
удовлетворяване на вземането си.
По смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за паричен
заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари,
срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита за
сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на
съгласието на страните, за това независимо дали е налице писмен акт между тях
или само устна уговорка, като само с предаването на съответната сума е завършен
фактическия състав на съглашението. Именно предвид реалния характер на
договора, писменото обещание за връщане на парична сума, ако не съдържа в себе
си признание, че тя е получена от задължено в заем лице, не може да се цени
като доказателство за сключен договор. Тежестта на доказване на съществуването
на такъв договор е на страната, която търси изпълнение по него, в случая на ищеца,
който твърди, че ответникът не му е върнал съответната сума.
От събраните по делото
доказателства – Договор за заем от 26.03.2018 г., съдът приема за установено,
че между страните е сключен договор за заем, като ищецът С.Д. е предоставил на
ответника В.К., заемна сума в размер на 4 830 лева, която последният се е
задължил да върне изцяло, в срок до 30.04.2018 г.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответника, че сумата не е предадена от Заемодателя на Заемателя, поради
следното:
Това възражение е необосновано, тъй
като се опровергава от съдържанието на самия договор. Още в чл. 1 от договора,
е посочено, че заемодателят „предоставя“ на заемополучателя заемна сума в
размер на 4 830 лева, която заемна сума е предадена реално в брой от
Заемодателя на Заемателя при подписване на настоящия Договор, за което същият
служи като разписка.
Възраженията на
ответника, че договора за заем от 26.03.2018 г. е неистински и/или с невярно
съдържание, останаха недоказани.
От приетата по делото съдебно – почеркова експертиза, изготвена от в. л. М.С.,
като обективна,
компетентно дадена и неоспорена от страните, се установява, че договорът за
заем от 26.03.2018 г. е подписан от В.Г.К.. От експертизата се установява също,
че не са налице каквито и да са признаци по отношение на подправки на
съдържанието на представения документ по отношение на страните, датата,
заемната сума, имайки предвид отделните части на документа. Те са изпълнени
заедно, по едно и също време, няма разлики в шрифтове, плътността на буквите.
Не се установяват каквито и да са признаци относно това, че текстът не е
изпълнен по едно и също време. Не се установява да са били извършвани, каквито
и да са добавки и/или подправки в текста. Подписът е положен след разпечатване
на текста. В. л. установява и, че подписът не е положен на празен лист.
Посочените изявления, както и установеното
авторство от страна на Заемателя – ответник К., сочат недвусмислено, че
заемната сума от 4 830 лева е била реално предадена от ищеца, съответно
получена от заемополучателя – ответник, към деня на сключване на договора.
Безспорно от приетата съдебно-почерковата експертиза се установява, че
договорът е подписан от Заемополучателя – ответник В.Г.К., както и, че същият
документ не е подправен.
Следващият спорен
въпрос по делото, с оглед възраженията на ответника, е дали подписаният Договор
за заем от 26.03.2018 г. е унищожаем на основание чл. 32, ал. 3 във вр. чл. 30 ЗЗД. В тази насока ответникът заявява, че е бил заплашен от страна на
заемодателя С.Д. по отношение на ответника В.К., изразяващо се в създаване на
основателен страх от уволнение, чрез злоупотреба със служебното си положение. За да бъде
прието това възражение, следва по делото да е установено осъществяване на
психическо въздействие върху ответника, което се състои във възбуждане на
основателен страх, който е станал причина за обективираното волеизявление по
сделката (договора за заем).
По делото като писмени доказателство е прието
– Извлечение от 17.08.2018 г. /л.56/ от банковата сметка на В. Г.К., открита в
„Сосиете Женерал Експресбанк“, с крайно салдо към 25.03.2018 г. в размер на
18 303.89 лева.
По делото като писмени доказателства са приети – Молба /л.70/ от В.Г.К. от
27.03.2018 г. до Директора на „Битова Техника Г.“ АД, с която на основание чл.
325, т. 1 КТ, моли за съгласие за прекъсване на трудовото му правоотношение,
считано от 02.04.2018 г., като в случай, че молбата му не бъде приета, е посочил,
същата да се счита за едномесечно писмено предизвестие; Споразумение от
27.03.2018 г. /л.54/, сключено между „Битова техника – Г.“ АД и В.Г.К., на
основание чл. 325, ал. 1 КТ, с подписването на което, страните прекратяват
трудовото си правоотношение между тях, възникнало по силата на Трудов договор №
*** г. и Допълнителните споразумения към него, считано от 02.04.2018 г., по
взаимно съгласие и Заповед от 27.03.2018 г./л.55/, с която се прекратява
трудовото правоотношение, считано от 02.04.2018 г. с В.Г.К. в „Битова техника- Г.“
АД.
По реда на чл. 176, ал. 1 ГПК е изслушан ищецът С.З.Д.,
който на зададените му от ответника въпроси е отговорил, че г-н К. е запознат
предварително със съдържанието на процесния договор, доколкото, след като
станало ясно, че има нужда да му даде процесните средства, разпечатал договора
и К. се запознал с него. Ищецът обяснява, че това е станало в един и същи ден.
Били на работното му място, което е на ул. „П.“ № *, след което се качили на
колата на ищеца и отишли до Н., на ул. „**“, но било затворено. След това се
върнали до автомобила му и К. подписал договора. Било между 17.30 – 18
часа. Ищецът отговоря също, че договорът
е една страница и е шаблонен договор. Същият не е представян на отвеника на
по-ранна дата. Ищецът отговаря, че не питал К. за какво са му тези пари. Знае,
че са лични мотиви, както и знае, че имал някакви здравословни проблеми в
семейството, но не е влизал в детайли. Отговаря още, че не е имал
трудови правоотношения с К.. Представлява дружество, на което той е бил
дългогодишен служител. Посещава дружеството, от два до четири път месечно, и на
другия ден той не е бил в дружеството, когато К. е подал лично молба пред Отдел
„Ч. р.“ за напускане.
Свидетелят Г. В. К. – с. на ответника – твърди, че както обичайно, така и
на 26.03.2018 г., след работа, отишъл с колата, да вземе б. му от неговата
работа – „Битова техника“, находящ се на моста на „А. м.“, на изхода на П., за
да се прибират вкъщи. Твърди, че когато отишъл, било около 5 без 15 часа,
видял, че б. му е в стаята на директора. Затова го изчакал отвън и след около 5
минути, б. му излезнал зачервен, силно притеснен и треперещ. Казал на свидетеля
да изчака, защото ще се забави. Свидетелят го попитал какво става, предложил му
вода, защото според него б. му бил в прединфарктно състояние – целият треперил,
не го бил виждал в такъв вид досега. Б. му, му отговорил: „Заплашват ме и ме
карат да подпиша един документ, този празен лист. Ако не го направя, ще остана
без работа“. Отпил една глътка вода и се върнал в стаята на директора.
Свидетелят твърди, че когато той бил вън и разговарял с б. си, когато му подал
шишето с вода, г-н Д. излезнал пред врата и се провикнал страшно грубо и
арогантно спрямо б. му да идва в стаята. Според свидетеля, директорът на
фирмата – г-н Д. заплашва б. му, защото дядо му по бащина линия, също работел в
същата фирма, от основаването на фирмата, бил акционер в самата фирма „Битова
техника“. След пенсионирането на дядо му, се започнала репресия спрямо б. му,
всекидневни нападки спрямо него, за да може дядо му да продаде акциите на Д.,
който искал да стане едноличен собственик на самата фирма, като изкупи всички
тези акции. Дядо му веднага отказал, защото искал да ги задържи. Свидетелят
твърди, че след това, б. му казал, че е подписал едни празен лист, за да може
да запази работата си. Свидетелят твърди още, че бил много учуден, когато
разбрал, че съдят б. му за сума пари, тъй като тяхното финансово и имотно
състояние е задоволително добро, тъй като б. му в този момент имал няколко пъти
над тази сума, св. се осигурявал на добра заплата, майка му работила на сигурна
държавна работа. Никога не били взимали заеми, кредити или ипотеки. След този
период, не е видял б. си да разполага с определена сума пари вкъщи, по-голяма,
защото нямало и преведена такава в техните банкови сметки. Свидетелят сочи
също, че б. му се занимавал също и с преподаване на народни танци – имал
фолклорна група, която жънела голям успех и оттам имал доста добри приходи.
Финансовото им състояние било доста задоволително, за да взимат каквито и да
било суми на заем. Не са имали нито покупки, нито различни харчове в този
период. Свидетелят твърди, че на следващия ден б. му преустановил работния си
трудов договор във фирмата на Д., поради причината, че самата вечер б. му бил
страшно зле здравословно и семейството му го посъветвало по-добре да прекрати
работния си процес, отколкото да продължава да бъде излаган на този стрес и
тормоз от страна на директора.
Съдът намира, че изложените в
подкрепа на това твърдение, обстоятелства не се подкрепят от събраните по
делото доказателства.
Обстоятелството, че ответникът К. е
разполагал с парични средства по банковата си сметка, е ирелевантно за
настоящия спор, предвид обстоятелството, че наличието на парични средства по
банковата си сметка, не изключва възможността да вземеш заем за определена сума
пари. Мотивите за това могат да бъдат най-различни. Съдът намира, че в
процесния случай, не се доказа заплашване от страна на заемодателя по отношение
на заемателя В.К., изразяващо се в създаване на основателен страх от уволнение,
чрез злоупотреба със служебното си положение. От една страна, в случая, заемът
е предоставен от С.Д. като физическо лице, а не като представляващ „Битова
техника – Г.“ АД, а от друга страна – видно от представените писмени
доказателства, на следващия ден – 27.03.2018 г. ответникът е подал лично молба
за прекратяването на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие с
работодателя му „Битова техника – Г.“ АД. Житейски нелогично е, ако на единият
ден, въпреки волята си, под страх от уволнение, да си подписал договор за заем,
на следващия ден и въпреки подписаният договор за заем, да подадеш доброволно
молба за напускането си.
При преценка на
всички доказателства по делото и съобразявайки близката родствена връзка на
разпитания свидетел с ответника (негов син) и анализирайки изложените от него
факти, съдът намира, че от показанията му, дори да се установяват влошени
отношения между страните във връзка с притежавани от б.та на ответника акции в
„Битова техника – Г.“ АД, не се установява по безпротиворечив начин именно
процесният документ – договор за заем от 26.03.2018 г. да е подписан в
условията на заплашване. Дори, напротив, от показанията му се установява, че б.
му го „карат да подпише един документ – празен лист“. От приетата и неоспорена от страните съдебно
– почеркова експертиза, обаче, безспорно се установява, че подписът не е
положен на празен лист, а е положен след разпечатване на текста.
Предвид изложеното, съдът приема
от правна страна, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за заем - ищецът е предал на ответника сумата от 4
830 лева, като срокът на договора е изтекъл на 30.04.2018 г. и е настъпило
задължението за заемополучателя да върне тази сума. Доколкото ответникът не доказа, че е върната получената в заем
сума, този иск е доказан и следва да се уважи. Предявеният от ответника насрещен
конститутивен иск за унищожаемост на договора за заем на основание чл. 32, ал.
3 ЗЗД, във връзка с чл. 30 ЗЗД, е неоснователен.
Главното вземане в размер на
4 830 лева е налице, същото не е изпълнено в срок, като е налице и
уговорка за дължимост на конкретна сума за неустойка – 20 % от главницата,
която става ликвидна и изискуема на деня на неизпълнения падеж.
Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010
г. на ОСТК на ВКС за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Възражение в тази насока е направено и изрично
от ответника. След анализ на договора и клаузата за неустойка, съдът намира, че
тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
За да достигне до тези правни
изводи, съдът отчете, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да
е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за
неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе
извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от
страните.
Преценката за накърняване на
пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би следвало да се
основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена
неустойката, на начина на определянето й – като глобална сума или процент от
главницата, на базата за начисляването й – съотношение между задължението и
предварително определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на
липсата на такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на
продължителността на неизпълнението, респ. възможни са и други критерии.
В случая неустойката е уговорена изрично
за неточно изпълнение, изразяващо се в забава на изплащането на дължимата сума
от 4 830 лева. В договора е предвиден малко повече от месечен срок за връщането
й, който предвид икономическите условия в страната е изключително кратък.
Същевременно, видно, че датата на подаване на заявлението от ищеца – 21.05.2018
г., същото е подадено двадесет дена след изтичане на падежа, като върху
главницата е присъдена и законна лихва, считано от подаване на заявлението до
изплащането й. Освен това неустойката надвишава неколкократно законната
лихва. Вярно е, че като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера
на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни
своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите,
настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка обаче, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, тъй като съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави.
В случая е видно, че уговорената
неустойка от 20 % от заемната сума, се явява несъразмерно висока спрямо
предоставената сума, в значителен дори сам по себе си размер, като същата пряко
нарушава принципа на справедливостта и създава реални условия за неоснователно
обогатяване на ищеца при заплащането й. Тази неравностойност на насрещните
задължения придава на уговорената неустойка функции, излизащи извън присъщите й
обезпечителна и обезщетителна, които законодателят определя, като не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението
- Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г.
о., ГК; Решение № 123 от 17.10.2010 г. по т.д. № 698/2009 г. на ВКС, ІІ т.о..
Поради изложеното по-горе съдът
намира, че уговорената клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, което води до извод за
неоснователност на претенцията и отхвърляне на този иск изцяло.
С оглед горното се явява безпредметно
произнасянето на съда по възражението на ответника за намаляване на размера на
неустойката поради прекомерност по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г.
на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивната
част на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва
да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното
производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила
на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.
1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по делото следва да се присъдят
разноски по съразмерност на уважените и отхвърлените искови претенци.
Ищецът е представил доказателства и претендира
разноски в общ размер от 1833.95 лева, от които 493.95 лева (96.90 –
държавна такса и 397.05 лева – заплатено адвокатско възнаграждение) в
заповедното производство и 1340 лева (96.60 лева – държавна такса и 1243.90 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение) в настоящото исково производство.
Ето защо и, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените разноски за заповедното –
493.95 лева и исковото производство
– 1116.66 лева, или в общ размер от 1610.61 лева, съразмерно с уважената
част от исковете.
Ответникът е представил доказателства и претендира
разноски в общо размер от 1253.84 лева за исковото производство (213.84 лева –
държавна такса, 800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение и 240 лева – за
експертиза).
Общият размер на разноските за
исковото производство, дължими в полза на ответника е 208.97 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на В.Г.К., ЕГН **********,***, че същият дължи на С.З.Д., ЕГН **********,***,
сумата от 4 830 лева (четири хиляди осемстотин
и тридесет лева) – главница, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда
– 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане, представляваща невърнат заем по
Договор за заем от 26.03.2018 г., за която сума е издадена Заповед № 4587 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2018 г. по ч.гр.д. № 8172/2018
г. по описа на РС - Пловдив, ІV гр.с., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на
сумата от 966 лева (деветстотин
шестдесет и шест лева) - неустойка за
неизпълнение на основание чл. 3 от Договора от 26.03.2018 г., представляваща
20% от дължимата главница, за която сума е издадена Заповед № 826 за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 28.01.2019 г. по ч.гр.д. № 8172/2018 г. по описа на РС -
Пловдив, ІV гр. с., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.З.Д., ЕГН **********,*** срещу В.Г.К., ЕГН **********,***, иск за унищожаване на
сключения между страните Договор за заем от 26.03.2018 г., поради заплашване, като неоснователен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните
В.Г.К., ЕГН ********** и С.З.Д., ЕГН
**********, че уговорената в чл. 3, ал. 3 от сключеният между тях Договор от
26.03.2018 г., неустойка в размер 20 % от главницата, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА В.Г.К., ЕГН **********,***, да
заплати на С.З.Д., ЕГН **********,***, сумата от общо 1610.61 лева (хиляда шестстотин и десет лева и шестдесет и една
стотинки) - деловодни
разноски, от които сумата от 493.95 лева
– деловодни разноски за производството по частно гр. дело №
8172/2018 г. на РС - Пловдив, ІV гр. с-в и сумата от 1116.66 лева – деловодни
разноски по настоящото гр.д. № 14568/2018 г. на ПРС, ХV-ти състав.
ОСЪЖДА С.З.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на В.Г.К., ЕГН **********,***, сумата от общо 208.97 лева (двеста и осем лева и деветдесет и седем стотинки) - деловодни разноски по настоящото
гр.д. № 14568/2018 г. на ПРС, ХV-ти състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано
в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ