Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
07.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 6873 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 336333 от 12.02.2018г. по гр.д. № 24110/2017г. Софийски районен
съд, 67 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Р.В.Б., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
сумата 1 473.15 лв. за доставена топлинна енергия в периода 01.05.2014г. -
30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2017г. до изплащане
на вземането, и сумата 42.36 лв. - дължима сума за дялово разпределение за
периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2017г.
до изплащане на вземането, които вземания касаят топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „*******, и за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 2689/2017г. по описа на СРС, 67 състав, и отхвърлил като
неоснователни предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата 129.20 лв. – обезщетение за забавено плащане върху
главницата за топлинна енергия, и за сумата 8.24 лв. – обезщетение за забавено
плащане на главницата за дялово разпределение, касаещи периода 15.09.2015г. -
12.01.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на
ищеца сумата 278.36 лв. - разноски за исковото производство, и сумата 76.42 лв.
- разноски за заповедното производство, съразмерно с уважената част от
исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответницата сумата 28 лв. - разноски за исковото производство съразмерно с
отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца - „Б.“ ООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Р.В.Б., която го
обжалва в частите, с които главните искове са уважени, с оплаквания за
неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение
на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че между страните не е
налице спор по въпроса кой е потребител на топлинна енергия за имота – голият
собственик, какъвто била ответницата, или носителят на вещно право на ползване.
Ответницата оспорила пасивната си легитимация с отговора на исковата молба при
твърдения, че е гол собственик, а върху имота има запазено ограничено вещно
право на ползване на трето лице. Ищецът не доказал правото на ползване да се е погасило.
От кореспонденцията между страните ставало ясно единствено, че ответницата е
заявила, че не приема общите условия на ищеца и не е обвързана от тях. След
като ищецът не провел пълно доказване по отношение качеството на ответницата
„потребител“, предявените искове следвало да се отхвърлят като неоснователни. Поради
това моли съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за
разноските и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноските по делото, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 05.03.2019г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивницата адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.” ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 473.15
лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, аб. № 096053, за периода м.
05.2014г. - м. 04.2016г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 129.20
лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 15.09.2015г. -
12.01.2017г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 42.36 лв. – главница за дялово разпределение
за периода м. 05.2014г. - м. 04.2016г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 8.24
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово
разпределение за периода 15.09.2015г. - 12.01.2017г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 18.01.2017г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
2689/2017г. на СРС, 67 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор, с който е
оспорила предявените искове, вкл. и с поддържаното във въззивната жалба
възражение, че не е пасивно легитимирана да отговаря по исковете, тъй като макар
да е собственик, върху топлоснабдения имот имало запазено вещно право на
ползване. Искала е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в атакуваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК
и исковете са допустими.
Предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност е
първоинстанционното решение в частите, с които главните искове са уважени. В
отхвърлителните части решението не е обжалвано, и предвид извода за валидност
на решението, в тези части то е влязло в сила.
Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното решение
в атакуваните му части не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в
жалбата доводи е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. В срок до 30 дни след влизането в сила
на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения – ал. 3 на
чл. 150 ЗЕ.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетия и неоспорен нотариален акт № 105/1992г. на нотариус при Втори
РС – София се установява, че ответницата е собственик по дарение на имота, като
единият от дарителите – Н.К.Н., дядо на ответницата, роден на ***г., си е
запазил пожизнено правото на ползване върху дарените от него 4/6 идеални части
от имота. Следователно Н.К.Н. е останал вещен ползвател на имота по силата на запазеното
право на ползване за 4/6 идеални части докато е жив, върху които части
надарената ответница е придобила голата собственост, и е станала изключителен
собственик на останалите 2/6 идеални части.
С отговора на исковата молба няма въведени твърдения, че
роденият на ***г. вещен ползвател Н.К.Н. все още е жив, с оглед на което
районният съд е приел, че липсва изрично въведен спор относно това, че в
процесния период вещното право на ползване не е съществувало, доколкото е било погасено
със смъртта на титулярa. Тежестта на доказване факта на погасяване на правото
на ползване действително е на ищеца /който трябва да докаже наличието на
облигационна връзка между страните/. Въззивният съд намира обаче, че от
съвкупната преценка на приетите и неоспорени писмени доказателства - протокол
от 2012г. от общо събрание на етажната собственост в процесната сграда за избор
на нов топлинен счетоводител /в който като потребител за процесния апартамент е
посочена ответницата, която е подписала протокола/, документ за главен отчет от
20.05.2015г. /подписан за „потребител“ от ответницата/, документ за главен
отчет от 19.05.2014г. /подписан от съпруга на ответницата/, както и от
съдържанието на кореспонденцията между страните от 2011г., на която се е
позовал и районният съд, безпротиворечиво се установява, че поне към 2011г.
вещният ползвател вече е бил починал, съответно се е погасило правото на
ползване върху 4/6 идеални части от имота, а ответницата е станала пълноправен собственик
на целия имот.
Относимите към процесния период Общи условия на ищеца от 2014г.
са публикувани във вестник „24
часа”, в брой от 10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни
от публикацията. Ответницата не твърди да е предложила на ищеца специални
условия, респ. между страните да е било подписано допълнително споразумение,
поради което и съгласно чл. 150 ЗЕ същата е обвързана от Общите условия на
ищеца. Ето защо ответницата, като клиент на топлинна енергия за битови нужди,
дължи на ищеца цената на доставената в имота топлинна енергия, а по силата на чл.
22, ал. 2 от Общите условия на договора – и цената за услугата „дялово
разпределение“. От приетото в първоинстанционното производство заключение на
СТЕ, което не е оспорено от страните се установява, че стойността на
доставената в процесния период топлинна енергия възлиза на 1 473.23 лв.,
като в съответствие с диспозитивното начало районният съд е уважил този иск до
претендирания размер. Предвид неоспорването на размера на дължимите суми за
дялово разпределение, правилно районният съд е уважил и този иск.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, а доводите в
жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваните части. Това обосновава и извод за присъждане на
разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от СРС размери,
определени съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки, че освен подаването на молбата от 05.03.2019г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 336333 от 12.02.2018г., постановено по гр.д. № 24110/2017г. на
Софийски районен съд, 67 състав в обжалваните части.
ОСЪЖДА Р.В.Б., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 24110/2017г. на
Софийски районен съд, 67 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.” ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.