Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 14.02.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шести февруари през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с. СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Ивайла Куманова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Алексиева възз.гр. д. № 3 по описа за
2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №
1194/18.10.2018 г. по гр.д.№ 5943/2017 г. на Сливенски районен съд, с което е
осъдена ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ********, да заплати на Г. П. Т. ЕГН **********,***,
както следва:
- Сумата от
819,23 лв. представляваща неплатено възнаграждение с приспаднати удръжки за
положен извънреден труд в периода от 01.07.2014 г. до 30.11.2015 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 21.11.2017 г. до окончателното изплащане,
както и мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба в размер на
206,11 лв.
- Сумата от
4053,23 лв., представляващи обезщетение с приспаднати удръжки за неизползван
допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50те часа за тримесечията в
периода 25.02.2003 г. до 30.06.2014 г. – общо 779 часа извънреден труд, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 21.11.2017 г. до окончателното
изплащане;
- Сумата от
1800 лв., представляваща разноски по делото, както и сумата от 261,41 лв.,
представляваща държавна такса по делото и 610 лв. разноски за вещо лице.
Въззивната жалба е подадена от
ответника в първоинстанционното производство ГД „Пожарна безопасност и защита
на населението“ и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в
цялост.
В жалбата си ГД „Пожарна безопасност и
защита на населението“ – София чрез пълномощника си гл. юриск. Б. твърди, че
първоинстанционното решение е нищожно, недопустимо, неправилно и
незаконосъобразно. Счита, че липсват мотиви на решението, тъй като не са
обсъдени доказателствата и възраженията на страните. Посочва, че съдът не е
цитирал правната норма, която прилага, което прави невъзможно определянето на
волята му и как съотнася доказателствата към закона, както и се претендира
неправилност на решението, тъй като не може да се упражнят процесуалните права
на ответника във въззива поради непосочването на относимата материално-правна
норма. Навежда се довод, че допълнителният, но неизползван отпуск е бил
изплатен, и аргумент за това въззивикът черпи от факта, че ищецът не бил
възразявал да има още неизползван, но неизплатен отпуск. Развива се довод, че
натрупаният допълнителен отпуск от изработения извънреден труд е бил използван
в рамите на изминалите години, тъй като видно от справката, служителят бил използвал
повече от полагаемия му се годишен отпуск. Твърди се, че времето за инструктаж
и приемане и предаване на дежурството не били регламентирани за периода
2014-2015 г. и следователно служителите не били длъжни да се явяват по-рано и
да отстъпват по-късно. Развива се тезата, че са недопустими свидетелски
показания за доказването на факти, които могат да се извлекат от писмени
доказателства.
Прави
се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и таксите за пред
първа инстанция. Претендират се разноски. Не са направени доказателствени
искания.
В
законоустановения срок от въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната
жалба, с който ищецът по първоинстанционното производство, чрез пълномощника
си, оспорва въззивната жалба и изложените в нея съображения като неоснователни.
Аргументира се обоснованост на атакувания съдебен акт от гледна точка на
непротиворечивост на доказателствата, като се изтъква, че спорният по делото
момент не е правилно отчетения и заплатен труд, а този, който не е отчетен и
заплатен, но е положен. Сочи се ирелевантност на възраженията на служителя пред
работодателя за допълнително заплащане
или отпуск. Цитира се практика на върховната инстанция в подкрепа на
тезата за допустимост на свидетелски показания. На следващо място въззиваемата
страна защитава позиция за дължимост на компенсацията за извънреден труд преди
и след дежурствата. По отношение на твърдението на въззивника, че служителят е
бил компенсиран за изработения извънреден труд се излагат аргументи за недоказаност
на твърденията, подчертава се правилността на доклада на първата инстанция и
разпределението на доказателствената тежест, а именно за работодателя. Излага
се твърдение, че допълнителните дни, извън полагащите се като платен годишен
отпуск са неизползван такъв от предходни години. Моли се решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
В с.з., въззивникът ГД „ПБЗС” – София, редовно призован, не изпраща представител, нито
по закон, нито по пълномощие. Постъпило е писмено становище от юрк. Б., която
заявява, че поддържа въззивната жалба и моли да се обяви решението за нищожно
или да се отмени като неправилно. Прави
искане за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В
с.з. въззиваемият Г. П. Т., редовно призован, не се явява и
не се представлява. От процесуалния му представител по пълномощие адв. Н.П. е
постъпило писмено становище в което заявява, че не може да присъства на
съдебното заседание, но моли да се остави въззивната жалба без уважение и да се
остави в сила първоинстанционното решение. Моли за присъждане на разноски,
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният
съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При
извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
По въпроса
за валидността на решението, с оглед изтъкнатото възражение в жалбата за липса
на мотиви на решението. Съгласно трайната практика на ВКС обективирана в редица
решения пълната липса на мотиви водят до необснованост и неправилност на
решението, но не и до нищожност на акта, което е най-тежкият порок и се
обуславя от такава неразбираемост на мотивите или противоречие, че да не може
да се извлече каквато и да е воля на съда. В първоинстанционното решение не са
налични нито единият порок, нито другият. Съдът намира, че първоинстанционното
решение има мотиви. Описана е приетата фактическа обстановка такава, каквато е
очертана от събраните доказателства, а именно заключението от изготвената
експертиза и събраните писмени доказателства, както и устните такива, а именно
показанията на разпитания свидетел. Посочено е, че фактическата обстановка се
установява от всички събрани по делото доказателства, като за решаващия съд те
са непротиворечиви и се допълват, за да обосноват приетото от фактическа
страна.
Действително
не са анализирани доказателствата поотделно, но това не се явява порок, тъй
като те не си противоречат и волята на съда не е неясна. Показанията на
свидетеля са кредитирани, като допълващи писмените документи, както и
експертното заключение в цялост. Допълнителните минути, за които се дават
показанията не са включени в писмените доказателства, което се подкрепя и от
самите доказателства и от твърденията на ответника, които са еднопосочни, че са
отчитани и заплатени дежурствата от по 24, респ. 48 часа. Свидетелските
показания се отнасят за други, извън отразените в документите и нито ищецът,
нито ответникът оспорват вписаните часове, а ищецът се домогва да докаже, че
има и други изработени, но неотразени. Това по своята същност представлява
противоречия с твърденията на ответника, но не и на доказателствата. Поради
това не се споделя от настоящия състав твърдението на въззивника за липса на
мотиви поради липса на доказателствен анализ и вътрешно противоречие на акта. Изложено
е кои факти се приемат от съда за доказани и това е ставало въз основа на
всички доказателства. Действително съдът не е цитирал правната норма по която е
квалифицирал исковете, но е препратил в доклада си към исковата молба, което е
некоректно, но не е неясно за ответната страна. Този порок не може да повлече
неправилност на атакувания акт само поради не повтарянето (от исковата молба)
на цифровото изражение на квалификацията на иска в обстоятелствената част на
решението, тъй като словесната квалификация на иска е направена още в първото
изречение на решението, което изключва невъзможността на ответника да упражни
правото си на защита.
Съдът е възприел, че квалификацията на иска
е по чл. 229, ал.1 т.9 (предишна 8) вр. с чл. 212, ал. 5 т.2 пр. второ от ЗМВР
(от 1997 г. отм.) и по чл. 212, ал.1, т.3, вр. с чл. 211, ал.5, т.2, пр. второ
от ЗМВР (от 2006 г. отм.), както и иск на основание чл. 187, ал.5 т.2 от ЗМВР.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Този състав
на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и
кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Както вече
беше отбелязано съдът счита, че не се установи твърдяното противоречие на
доказателствата, поради което не следва да коригира фактическата обстановка, а
следва да приеме същата за установена от събраните писмени и гласни
доказателства, както и от заключението на изготвената по делото експертиза. Вещото
лице е съобразило както представените писмени доказателства, така и гласните
такива, без да ги противопоставя или да ги изключва, същата е изготвена
компетентно и съвестно и съдът не намира причина да не я кредитира. Що се
отнася до справката 2588/15.12.2015 г. в същата са посочени само дните платен
годишен отпуск, като никъде не са посочени дни за допълнителен отпуск.
Експертизата обаче е съобразила, че на ищецът са изплатени 407 часа компенсация
за положен извънреден труд, като това е съобразено и в решението на първата
инстанция.
По
възражението на въззивника относно недопустимостта на свидетелските показания
следва да се има предвид нормата на чл. 164, ал.1 ГПК. Същата обосновава
допустимост на свидетелските показания във всички случаи освен в изрично
посочените хипотези. Настоящият случай не обосновава нито една от хипотезите. Тъй
като е в тежест на работника, респ. служителя да установи продължителността на
работния ден то за установяването на това са допустими свидетелски показания,
както и всички други доказателствени средства (Р № 120/24.07.2015 г. по гр. д.
№ 6446/2014 г. на ВКС ІІІГО, О № 136/15.04.2014 г. по гр. д. № 7540/2013 г. ВКС).
Поради това и първата инстанция правилно е допуснала същите и се е позовала на
тях в решението си, както и те са били ползвани и при изготвяне на експертното
заключение.
Мотивите за
оспорването на експертизата от страна на въззивника не се споделят от настоящия
състав на съда и същата следва да се кредитира.
От така
изведената фактическа обстановка почиващата на доказателствата по делото съдът
следва да направи следните правни изводи.
Установен е
фактът на полагане на извънреден труд извън отчитаните часове за всяка смяна за
сдаване и поемане на дежурство. Съдът не споделя изводът на въззивника, че тъй
като такъв не бил нормативно нормиран, то не следва и да се полага и служителят
не бил длъжен да се явява или да остава след дежурство. Не се установи по
делото, че явяването за застъпване и отстъпване на дежурните пожарникари се е
случвало по тяхно желание. Напротив от свидетелските показания и житейската
логика е установено, че практиката за извършване на специфичната дейност, с
която се занимават служителите в ГД „ПБЗН“ е такава, че се налага пристигане
по-рано и оставане след дежурства за специфични дейности. Това е било наложена
практика за всички служители, тъй като работния процес е непрекъснат и страничните
дейности като сдаване и поемане на смяната е следвало да се извършват преди или
съответно след часовете на дежурството. Необходимост от полагането на този труд
е имало, а работодателят е следвало да изчисли и включи тези изработени часове
към нормата на служителя, за да бъдат те съответно компенсирани. Извън предмета
на иска остава въпросът дали е следвало служителят да направи възражение към
момента на изчисляването и заплащането на извънредния труд, че същият не му е
изчислен правилно.
При
установен правопораждащ факт на полагането на извънредния труд, същият следва
да бъде компенсиран с парично обезщетение до 50 часа на тримесечие, а над тази
норма с допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни на година, както повеляват
разпоредбите на ЗМВР от 1997 отм., ЗМВР 2006 г. отм. и ЗМВР действащ, поради
което предявения иск се явява основателен след предприетото навременно
изменение.
По
възраженията изложени в жалбата следва да се отбележи следното: безспорен е
фактът, че на ищеца са платени неизползвани дни платен годишен отпуск. От
писмените доказателства обаче никъде не става ясно, че в тези дни влизат именно
часовете извънреден труд, за които се спори, нито че тези дни са получени от
приравнения нощен труд. Върху ответника тежи доказателствената тежест да докаже
твърденията си, че в справката за ползван отпуск дните над полагащия му се
отпуск на година са именно от допълнителните 12 дни за извънреден труд, тъй
като съдът не може да предполага дали те се дължат на това, на остатък
неизползван отпуск или друга причина (като награда, компенсация за даване на
кръв и др.)
Не е
доказано от ответника, въпреки правилно разпределената доказателствена тежест,
че в изплатения при прекратяване на правоотношението отпуск са включени и тези 12 дни на година
полагащи се за компенсиране на извънреден труд. Защото именно в тежест на
ответника по иска е да докаже правопогасяващия факт на плащането.
Посочените в
Справката за часовете положен извънреден труд на лицето Г.Т. са безспорни. Те
не се оспорват, не се твърди че не са изплатени или компенсирани и поради това
съдът не ги коментира и вещото лице не ги взима предвид, тъй като същите
остават извън предмета на настоящото дело.
Ако и да не
е посочено в нормативен акт, полагането на труд извън работното време на
служителя е ставало със знанието на прякото му ръководство, тъй като именно
пред тях той е сдавал дежурствата си. Основанието за полагане на този труд,
както се посочи по-горе произтича от спецификата на изпълняваните задачи и не
зависи от нормативната уредба, а не пряко от нормативния акт, поради което
задължителният характер на полагането му
е неоспорим, а липсата на нормативна уредба не се отразява на
реципрочното задължение на работодателя за заплащане/компенсирането му.
Във връзка с
уважаването на главната претенция то и уважаването на акцесорното искане за
законна лихва върху сумите от подаването на исковата молба до окончателното им
изплащане, следва да се уважи.
Поради
съвпадението на извода на въззивния и първоинстанционния съд то атакуваното
решение следва да се потвърди.
Тъй като
липсва своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в
първа инстанция, а именно до приключване на устните състезания, както е
споменато и в определение № 4166/19.12.2018 г., възможността за това е
преклудирана, а и няма подадена частна жалба срещу цитираното определение, поради
което съдът не е валидно сезиран да обсъжда прекомерността на адвокатското
възнаграждение на ищеца в първата инстанция в това производство и да ревизира
акта на първата инстанция. Същото се отнася и до възнаграждението за вещо лице
и платената държавна такса от въззивника.
Съгласно
изхода от спора, за въззиваемата страна възниква правото на разноски, съгласно
чл. 78, ал. 3 от ГПК, която доказва направени такива в размер на 900 лв. за
адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от
20.12.2018 г. По делото липсва направено възражение от въззивника за
прекомерност на адвокатското възнаграждение в настоящата инстанция, поради
което разноските следва да се заплатят в цялост.
Ръководен от
гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1194/18.10.2018 г. по гр.д.№ 5943/2017 г. на
Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА ГД
„Пожарна безопасност и защита на населението“, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ********, да заплати на Г. П. Т. ЕГН **********,***
сумата от 900 лв., представляваща направените във въззивното производство
разноски.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.