РЕШЕНИЕ
№ 21
гр. Кърджали, 17.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мариана Гунчева
при участието на секретаря Теди Чаръкчиева
като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело №
20235140101789 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск за нищожност на клауза от договор за потребителски кредит
поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави- чл.26,ал.1 от ЗЗД във връзка
с чл.11,ал.1,т.10, чл.10а,ал.2 и 4, чл.19,ал.4,чл.21,ал.1 от ЗПК и неравноправност –
чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП във връзка с чл.146,ал.1 от ЗЗП, обективно съединен с осъдителен
иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД за връщане на даденото при начална липса
на основание.
В исковата молба се твърди, че на 01.10.2021г. между ищцата, в качеството на
заемополучател и „С.К.“ ООД, в качеството му на заемодател е бил сключен Договор за
потребителски заем ****. Ищцата сочи, че в чл.3 от Договора страните били уговорили
основните параметри на правоотношението. Твърди, че съгласно посочената клауза размерът
на заема бил 600 лева с краен срок за погасяване 16.10.2021г. Сочи, че за предоставения
кредит заемополучателят дължал възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно, като
в чл.3,т.5 от Договора бил посочен годишен процент на разходите в размер на 49.57%.
Твърди, че съгласно чл.3 от Договора заемът следвал да бъде върнат на 1 месечни вноски,
дължими с падеж събота, респ. 1 вноска по 610 лева. Сочи, че съгласно чл. 3.10 от Договора
кредитополучателят дължал сума в размер на 104.99 лева такса за бързо разглеждане. Сочи,
че с оглед качеството на заемателя бил налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от
ДР на ЗЗП, по отношение на който намирали приложение съответно разпоредбите на ЗПК.
Счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл.11,ал.1,т.10 вр. чл.22 от ЗПК,
тъй като не било налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита, тъй като в договора за потребителски кредит било
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-висок от
посочения, което било над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл.19,ал. 4 от ЗПК. Твърди, че още със сключване на договора
било посочено, че потребителят дължи възнаграждение за допълнителна услуга от момента
на подписване на договора. Сочи, че следователно се касаело за уговорки по сключения
договор за потребителски кредит, още повече, че същата била инкорпорирана в самия
договор, поради което следвало да се включат в годишния процент на разходите, тъй като
това били разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на
1
чл.19,ал.1 от ЗПК. Твърди, че в този смисъл, невключването на допълнителните услуги от
ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлявало
заобикаляне на разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на
възнаграждения по пакети за допълнителни услуги не представлявало плащане за услуги, а
всъщност представлявало прикрити разходи по кредита, с които се стигало до надхвърляне
ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Сочи, че с тези действия „С.К.“ ООД
било заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника, като съгласно чл.21,ал.1 от ЗПК всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ били приети в Република България, въз
основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения
за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че
приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано
съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО
да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Сочи, че целта на уредбата на ГПР
била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди, че обстоятелството дали е
правилно изчислен и посочен ГПР се установявало на база изискванията на единната
формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което
същата имала и нормативно значение. Сочи, че гореописаните такси /в това число и
начислената „такса“/ безспорно попадали в изискванията на Директивата – те били
предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при тези условия и
били предварително заложени. Твърди, че по тези съображения тези клаузи изисквали
размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита, че
неправилното изчисляване и посочване било самостоятелно основание за недействителност
на договора. Сочи, че в подкрепа на това било и обстоятелството, че посочването на ГПР
било изведено като съществено условие на договора. Твърди, че това следвало и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива
2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно било
формулирано и затвърждавано. Смята, че от гореизложеното било единствено изводимо, че
грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен
ГПР по смисъла на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви
за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Счита, че посочването в договора на размер
на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало
„заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д,ал.1 и ал.2,т.1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Сочи, че в този смисъл било и
Решение от 15.03.2012г. по дело (2-453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Смета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и
2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) №2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“),
доколкото тя подтиквала или било възможно да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Счита за нищожна клаузата, с която
било уговорено, че ищцата се задължавала да заплати на кредитиращото дружество такса за
експресно разглеждане на кредита. Твърди, че възможността на кредитора да въвежда такси
извън стойността на договорения размер на заема била регламентирана в чл.10а от ЗПК и
била предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Сочи, че налице била изрична забрана, съгласно сочения текст, да се изискват такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Твърди, че в
2
случая не била налице допълнителна услуга по смисъла на чл.10а,ал.1 ЗПК. Сочи, че
допълнителни били тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя,
съдържаща се в облигационното отношение, възникнало в резултат на договора, а именно
отпускане на заема и неговото администриране. Твърди, че посочените услуги били
свързани с усвояването и управлението на кредита и следователно клаузата заобикаляла
изискванията на чл.10а,ал.1 и ал.2 ЗПК, поради което била нищожна съгласно чл.21,ал.1
ЗПК. Сочи, че същата не представлявала и реално предоставена допълнителна възможност
или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да
носи допълнителни ползи за него. Предвид това счита, че била нищожна клаузата, за която
била начислена такса експресно разглеждане. Твърди, че съгласно ЗПК кредиторът нямал
право да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и обслужването на кредита.
Сочи, че същата представлявала начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез
нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19,ал.4 от
ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване, се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва. Твърди, че всичко това било и пряко нарушение на разпоредбата на
чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като тези клаузи били неравноправни и противоречащи на добрите
нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение. Сочи, че
предвид гореизложеното за ищцата се пораждал правен интерес от предявяване на иск с
правно основание чл.26 от ЗЗД за обявяване на клаузата, предвиждаща заплащане на такса
експресно разглеждане за недействителна, както и иск с правно основание чл.55,ал.1 за
връщане на заплатените суми, платени при начална липса на основание. Моли съда да
постанови решение, с което да провъзгласи нищожността на клаузата, предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане предвидена в договора, сключен между
ищцата и „С.К.“ ООД, на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД, както и да осъди на основание
чл.55,ал.1 от ЗЗД ответника „С.К.“ ООД да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лева –
частична претенция от общо 104.99 лева, представляваща недължимо платени суми по
договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното заплащане. Претендира направените по делото съдебни
и деловодни разноски, включително и адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е представил отговор, с който оспорва исковата
молба като нередовна. Твърди, че всички доводи за нищожност на процесната клауза за
неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. Сочи, че процесните договори
следвало да се тълкуват стриктно и в контекста на трайните отношения между конкретния
потребител и търговец – между страните били налице сключени в различни периоди седем
договора за кредит. Твърди, че конкретното тълкуване на всеки договор за кредит в
контекста на трайните отношения между страните било необходимо, тъй като преценката за
неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвало от
въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, а след това дали
клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация,
за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Твърди, че именно на тази основа СЕС правил преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите
нрави и добросъвестността. Сочи, че ищецът бил сключил с ответното дружество общо
седем договора за идентични кредитни продукти, като във всички била уговорена неустойка.
Твърди, че четири от тях били предмет на изследване по гр.дела: 1790/2023г.; гр.д
1791/2023г.; 1792/2023г.; 1789/2023г. Сочи, че при разглеждане последователността на
сключването и погасяването на договорите можело да се направи извод, че между страните
било съществувало едно кредитно правоотношение, а не седем отделни, доколкото правило
впечатление, че лицето на няколко пъти погасявало текущи задължения като сключвало нови
договори за рефинансиране на предходни. Сочи, че предвид наличието на трайни отношения
между страните и сключването на множество договори при идентични условия не можело да
се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договора, както и липса на
информираност с условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се бил
запознал с тях многократно и всеки път бил имал възможност да не се задължава с тях, но
сам бил избирал да направи обратното. Сочи, че размерът на неустойката бил посочен в
Стандартния европейски формуляр, получен от ищеца преди сключване на процесния
3
договор. Твърди, че така на потребителя била дадена достатъчно информация, за да прецени
конкретните икономически последици, в случай, че не предостави обезпечение по договора,
като същият бил могъл още преди подписване на договора да реши да не се обвързва с
неговите условия или да преговаря за различни условия, но не бил сторил това. Сочи, че в
последствие отново се бил обвързал със същите условия. Твърди, че поради това в случая
било налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените
клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения , които се поемали с
тях. Сочи, че от тези обстоятелства било ясно, че ищцата е била информирана за условията
за ползване на продукта на търговеца предварително – да предостави обезпечение, като
имала право на избор какво да бъде то, като в случай, че не го направи, да плати неустойка в
точен и индивидуално определен размер. Твърди, че това изключвало възможността ищцата
да не е била предварително наясно с икономическите последици от сключваните договори за
кредит. Твърди, че сключването на седем договора за кредит оборвало твърденията на
ищцата за недобросъвестност от страна на ответника и противоречие с добрите нрави на
процесния договор, доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между
страните ставало ясно, че същите били договаряли равнопоставено, като ищцата сама била
инициирала сключването на всеки един от договорите при пълно знание за условията им.
Сочи, че предвид изложеното процесната клауза за неустойка напълно отговаряла на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на
националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
Твърди, че изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език,
следвало да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно
изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. Сочи, че заради направеното доброволно
плащане в гратисния период по смисъла на т.5.2 във вр.5.3 от договора, кредитополучателят
бил освободен от всякакви такси и разноски, вкл. от възнаградителна лихва. Сочи, че
представения от ищеца с молба от 15.04.2024г. коректен екземпляр на процесния договор с
***** бил „К.Г.. Твърди, че доколкото кредитополучателят се бил възползвал и бил платил в
гратисния период по т.5.2 от Договора се били активирали последиците на т.5.3 „през който,
съобразно конкретните условия на сключения договор, Заемателят може да върне получения
кредит при фиксирана лихва от 0 (нула) % и годишен процент на разходите 0 (нула) %, както
и без да дължи заплащане на допълнително заявени услуги. Сочи, че бил представил
счетоводна справка, от която се виждало, че кредитът бил погасен в гратисния период и
заради това клиентът бил върнал само чистата стойност на кредита. Сочи, че това твърдение
се потвърждавало и от представената по делото счетоводна експертиза. Смята, че по тези
причини ищцата не разполагала с правен интерес от водене на настоящото производство, в
резултат на което и двата иска следвали да бъдат отхвърлени като недопустими, при
евентуалност като неоснователни. Претендира направените по делото разноски, съгласно
представен списък за разноски по чл.80 ГПК.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск за нищожност на клауза от договор за потребителски
кредит на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.11,ал.1,т.10, чл.10а,ал.2 и 4,
чл.19,ал.4,чл.21,ал.1 от ЗПК и неравноправност – чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП във връзка с
чл.146,ал.1 от ЗЗП, обективно съединен с осъдителен иск с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание.
Безспорно по делото е, че на 01.10.2021г. между „С.К.“ ООД в качеството му на
заемодател и В. П. Ч., в качеството на заемател, е сключен договор за потребителски заем
****, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя паричен
заем в размер на 600 лева, а заемателят се е задължил да върне заетата сума с една
погасителна вноска в размер на 610.01 лева, дължима на 16.10.2021г., при ГПР в размер на
49.57% и фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.05%. Уговорено е заплащане на
такса за експресно разглеждане в размер на 104.99 лева, с която погасителната вноска
4
възлиза на 715.00 лева.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза заемната
сума от 600 лева, представляваща главница, е била заплатена на 12.10.2021г., с което
заемателят се е възползвал от уговорения гратисен период, като върне получения кредит при
фиксирана лихва от 0% и ГПР 0%, без да дължи заплащане на допълнително заявени услуги,
съгласно т. 5.2 вр. т.5.3 от Договор за потребителски заем ****. Други плащания не са
платени.
Съдът приема, че „С.К.“ ООД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е
налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Съдът приема също, че сключеният между страните договор за паричен заем има
правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9,ал.1 от
ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите правила за действителност на
договорите съгласно ЗЗД.
Разпоредбата на чл.10а,ал.1 от ЗПК дава възможност на страните по договор за
потребителски кредит да договарят допълнителни услуги като същите обаче следва да са
уговорени в съответствие с разпоредбата на чл.10а,ал.2 от ЗПК, забраняваща на кредитора
да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, какъвто е именно характерът на посочената клауза, поради което
същата се явява нищожна. Също така клаузата е формулирана неясно и в нарушение с
разпоредбата на чл.10а,ал.4 от ЗПК, съгласно която видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. От съдържанието на процесния договор за кредит не става ясно по
какъв начин е формиран размера на тази клауза и какви конкретни действия от страна на
заемодателя се включват в тази услуга.
На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по кредита по смисъла
на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР на основание чл.11,ал.1,т.10 от
ЗПК. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните
разходи по кредита, които ще направи, като по този начин всъщност се оскъпява кредитът,
чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство,
чиято стойност не е включена в определения в договора за кредит ГПР. Заплащането на този
допълнителен разход по кредита води до значително увеличение на тежестта на
задължението на потребителя, като основната цел на тази такса е да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на
императивната норма на чл.19,ал.4 от ЗПК. В този смисъл е и заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, според което при така уговорените параметри на кредита, ГПР,
съгласно формулата в Приложение №1 към чл.19,ал.2 от ЗПК, възлиза на 434,13%. Този
размер надхвърля драстично максимално допустимия размер на разходите по кредита и
противоречи на чл.19,ал.4 от ЗПК, поради което, съгласно чл.19,ал.5 и чл.21,ал.1 от ЗПК,
клаузата е нищожна.
Посочването на грешен размер на ГПР в значително по-нисък от действителния размер
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП, тъй като лишава
потребителя от възможността да извърши реална преценка на действителната икономическа
тежест на кредита и не му позволява да прецени икономическите последици от сключването
на договора. По делото липсват доказателства клаузата да е индивидуално уговорена между
страните, поради което същата се явява нищожна на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП.
Поради изложеното предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата,
предвиждаща начисляване на такса за експресно разглеждане, се явява основателен и следва
да бъде уважен.
Съдът приема за неоснователен предявения осъдителен иск с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД за връщане на платена при начална липса на основание въз основа
на нищожната клауза в размер на 5 лева, тъй като ищцата не е представила никакви
доказателства, че е заплатила на ответника такса в посочения размер. Също така и
5
назначеното вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза не е установило извършени
плащания, различни от изплатената главница, от страна на ищцата. Ето защо предявеният
осъдителен иск по чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
При този изход на делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, в тежест на ответника следва
да се възложат разноските по главния иск, а именно заплатена държавна такса по този иск в
размер на 100 лева, внесения депозит за вещо лице в размер на 350 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева, определено от съда по реда на чл.38,ал.2 от ЗА за
осъществена безплатна правна помощ.
На основание чл.78,ал.3 ищецът следва да заплати в полза на ответника адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева за отхвърления иск за неоснователно обогатяване,
определено от съда по реда на чл.38,ал.2 от ЗА за осъществена безплатна правна помощ.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на сключения между „С.К.“ ООД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: гр. София, *******, представлявано от Н.П.П. и
В. П. Ч., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***** договор за паричен заем **** от
01.10.2021г.. предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 104.99
лева, поради заобикаляне на закона – чл.26,ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.11,ал.1,т.10,
чл.10а,ал.2 и 4, чл.19,ал.4, чл.21,ал.1 от ЗПК и неравноправност – чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП във
връзка с чл.146,ал.1 от ЗЗП.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. П. Ч., с ЕГН **********, с постоянен адрес *********
против „С.К.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. София, *****,
представлявано от Н.П.П., иск с правно основание чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 5 лева, частично от 104.99 лева, представляваща недължимо платена сума при
начална липса на основание въз основа на клаузата за заплащане на такса за експресно
разглеждане, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78,ал.1 от ГПК „С.К.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, *******, представлявано от Н.П.Н., ДА ЗАПЛАТИ на В. П.
Ч., с ЕГН ********** от ****** сумата в общ размер на 450.00 лв., представляваща
направените по делото разноски - 100.00 лв. за внесена държавна такса, и 350.00 лв. –
заплатен депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
*****, представлявано от Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“
вписано в регистър БУЛСТАТ под *******, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св.
Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, *******
представлявано от Д. М. М. - управител, сумата в размер на 480 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца В. П. Ч., в
производството по гр. д. № 1789/2023 г. на Районен съд Кърджали, на основание чл. 38 от
ЗА.
ОСЪЖДА В. П. Ч., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***** ДА ЗАПЛАТИ на
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Н.У.М..“, код по БУЛСТАТ *** сумата в размер на 480 лева,
представляващо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответника
„С.К.“ ООД, в производството по гр. д. №1789/2023г. на Районен съд – Кърджали, на
основание чл.38 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кърджали в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
7