РЕШЕНИЕ № 309
гр. В*,30.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВОС, гражданско отделение, в публичното заседание на 04 ноември
две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:
В* В*
Членове: 1. АН* П*
2. В* М.
с участието на секретаря В* У* и в присъствието на
прокурора..........................., като разгледа докладваното от съдията П*ВЪЗЗИВНО
гражданско дело № 273 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по делото е по чл.258 и сл ГПК.
Образувано
е по постъпила въззивна жалба, подадена от П* Т.Г. ***, действащ
чрез особен представител адв.Сл.М., срещу решение № 63/24.02.20г., постановено
по гр.д.№2360/18г. на ВРС, с което е прието за установено на осн. чл. 422, ал.1 ГПК в отношенията между ищеца „АСВ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Д-р П** Д**”№25, офис-сграда Л*, ет.2, офис 4, от
една страна, и ответника, от друга страна, че ответникът дължи на ищеца
следните суми, а именно: сумата от 2 344,70лева
- главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.09.2017г.
до изплащане на вземането, сумата от 155,04 лева-договорна лихва от 09.02.2016г.
до 10.05.2016г., сумата от 388,30 лева-обезщетение за забава от 10.02.2016г. до
28.09.2017г., които суми са включени в Заповед № 2890 от 03.10.2017г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК издадена по гр. д. № 2842 /
2017г. на ВРС, като исковете за установяване на вземанията в останалата част и
до пълния претендиран размер са отхвърлени като неоснователни.
В жалбата
въззивникът е навел твърденията, че решението е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Счита, че
неправилно ВРС е приел, че е налице надлежно уведомяване за извършената цесия,
тъй като приложеното към исковата молба уведомление било връчено на особен
представител на ответника и задължителната процедура по чл.99, ал.3 ЗЗД не била
изпълнена. Моли решението да бъде отменено, като бъдат отхвърлени предявените
искове.
Въззиваемата страна АСВ ЕАД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. С*
, р-н Л*, ж.к. Л* - 10, бул. Д-р П* Д* №25, офис - сграда Л*т, ет. 2, офис
4, действащо чрез ю.к.И* Н*, е депозирала в срок отговор, с който счита
жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по
спора ВОС съобрази следното:
Производството пред
ВРС е образувано по предявен от АСВ ЕАД, ЕИК **, против П.Т.Г.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. с чл.415, ал.1 ГПК за
приемане за установено, че П.Т.Г. дължи на АСВ ЕАД, следните
суми: 2 644,82лева - главница, 155,04лева- договорна лихва за периода от
09.02.2016г. до 10.05.2016г., 994,64лева - неустойка за неизпълнение на
договорно задължение от 09.02.2016г. до 10.05.2016г., 388,30лева - обезщетение
за забава от 10.02.2016г. до подаване на заявлението в съда, както и законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда
до изплащане на вземането.
В исковата молба
поддържа, че между „И* А* М*” АД и П.Т.Г. бил сключен договор за паричен
заем № 2471790 от 18.01.2016г, по силата на който на кредитополучателя П.Г. е бил
предоставен кредит в размер на 3000 лева, срещу насрещното задължение на
последния да върне заетата сума, ведно с надбавка, покриваща разноските на
кредитора и определена печалба, имаща характер на възнаградителна лихва.
Договорено било това задължение да се изпълни чрез плащане на шестнадесет равни
седмични погасителни вноски, включващи главница и догов.лихва, първата от които
била с падеж 26.01.2016г., а последната с падеж 10.05.2016г. Излага, че
съгласно договора в случай на допусната забава в плащането на вноска с повече
от 30 календарни дни, заемателят дължал заплащане на заемодателя на такса за
разходи за събиране на просрочените вземания, чийто общ размер не можел да
надхвърля сумата от 45 лева. Сочи още, че заемателят се задължил в тридневен
срок от подписването на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение
на задълженията му по договора, а именно две физически лица – поръчители, всяко
от които да отговоря на определени, конкретно посочени в договора изисквания
или банкова гаранция с бенефициер дружеството – заемодател, издадена след
усвояването на паричния заем и отговаряща на конкретно поставени условия за
размер и срок на валидност. Излага, че поради непредставяне на нито едно от
тези обезпечения на заемателя била начислена неустойка за неизпълнение в размер
на 1204,96 лева, платима на 16 равни вноски, всяка една в размер на 75,31 лева,
на съответните падежни дати на погасителните вноски по договора за заем. Твърди
се, че длъжникът не изпълнил задълженията си по договора като с единствено
платената от него сума в размер на 655,30лева били погасени частично задължение
за неустойка в размер на 210,32лв. и такса разходи в размер на 45 лева,
договорна лихва в размер на 44,80 лева и
главница в размер на 355,18 лева. Сочи, че срокът на договора изтекъл с падежа
на последната погасителна вноска , а именно на 10.05.16г., и по силата и при
условията на сключен на 01.01.2017г.Приложение към Рамков договор за
прехвърляне на вземания и Приложение №1 от 01.04.2016г. към него, кредиторът „И*
А* М*” АД прехвърлил на „АСВ” ООД вземанията си от длъжника П.Т.Г.,
като били спазени условията на чл.99 от ЗЗД. Сочи, че ищецът се е
снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Ответникът П.Т.Г.
***, чрез особен представител адв.Сл.М. , в срока по чл.131 ГПК е депозирал
отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Твърди, че ищецът не притежава
активна процесуална легитимация и няма качеството на кредитор, тъй като
получаването на съдебните книжа, в т.ч. и исковата молба, от назначен особен
представител не може да се приеме като съобщаване за извършената цесия по см.
на чл.99, ал.4 ЗЗД. Ето защо счита, че цесията няма действие за длъжника.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и
като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази
проверка настоящият състав намира
предявените искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално допустими, поради което и дължи
произнасяне по същество на спора.
С оглед оплакванията
във въззивната жалба спорно се явява обстоятелството налице ли е надлежно
уведомяване на длъжника за извършената цесия, съответно надлежно активно материалноправно легитимиран ли е ищецът да
претендира процесните вземания от длъжника.
В настоящия случай за
установяване на легитимацията си като кредитор ищецът – заявител АСВ ЕАД,
е посочил и представил рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г., ведно с извлечение от Приложение 1/01.04.16г. към него , по
силата на който продавачът „И* А* М*” АД му е прехвърлил вземания към свои
длъжници в определен размер, произтичащи от договори за потребителски кредит,
индивидуализирани в съответното Приложение №1, срещу определено в договора
възнаграждение, сред които и този, сключен с длъжника П.Т.Г.. Представено е още
и издадено от цедента потвърждение за прехвърлянето на вземанията. Впрочем
липсва оспорване от страна на ответника на твърдения от ищеца факт, че
вземането е било надлежно прехвърлено по силата на сключения Рамков
договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. и Приложение
№1/01.04.2016г. към него.
По делото е приложено
и нарочно пълномощно от „И* А*М*” АД на АСВ ЕАД, от което е видно, че
е налице изрично изявена правно валидна воля от цедента за упълномощаването на
цесионера от негово име да предприеме фактически действия по уведомяването на
длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията, за извършването на което
действие от пълномощник липсва законова пречка. От представените по делото
доказателства не се установява факта на надлежно уведомяване на
длъжника за извършената цесия преди предявяването на иска, доколкото видно от
приложеното известие за доставяне, пратката, с която се твърди да е изпратено
уведомлението, е била върната на подателя с отбелязването, че адресът е непълен.
Доколкото обаче на
ответника чрез особения му представител са надлежно връчени преписи
от исковата молба и приложенията към нея (сред които договора за цесия от
16.11.2010г., ведно с приложение №1/01.04.16г. към него ; пълномощно от цедента
на цесионера за съобщаване на цесията; нарочно писмено уведомление до длъжника
от упълномощения за това цесионер), обосновано може да се приеме, че
съобщаването в конкретния случай на извършеното прехвърляне на вземането на
цедирания длъжник е сторено с връчването на книжата по реда на чл.131 ГПК, с
което правата и законните интереси на длъжника са гарантирани. Съдът съобразява
в тази връзка, че книжата по делото са били изпратени на вписаните в регистрите
настоящ и постоянен адрес на ответника, като на осн. чл.47, ал.5 вр. с ал.1 ГПК
предвид редовно извършена процедура по връчване на книжата по делото, на осн.
чл.47, ал.6 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се
назначава особен представител. Защитата, която се осъществява от назначения по
делото особен представител в тази хипотеза осигурява защита на страна по
делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални
действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.34,
ал.3 от ГПК, и съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения,
наведени от насрещната страна. Следователно връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици / в
този смисъл е Решение № 198/18.01.19г. по т.д.№193/18г. на ВКС/.
Предвид
гореизложеното съдът намира за неоснователни възраженията на особения
представител на ответника, свързани с липсата на надлежно уведомяване на
ответника за извършената цесия. Следва да се приеме, че процесната цесия
има действие за длъжника и тъй като не се твърди той да е извършил плащане на
прехвърлените суми, то ищецът - цесионер „АСВ” ЕАД се явява носител
на тези вземания.
С исковата молба
ищецът претендира установяване, наред с главница и лихви, така и на задължение
за неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора и такса разходи в
размер на 45лв. Настоящият договор за заем е сключен при действието на
Закон за потребителския кредит / обн.ДВ бр.18/05.03.10г./ и неговите
императивни правни норми следва да бъдат съобразени служебно от съда, предвид и
указанията, дадени с ТР №1/09.12.13г. по т.д.№1/13г. на ВКС. Клаузата на
чл.4 от процесния договор за заем се отнася до поемането на задължение за
осигуряване на поръчителство от трети лица или банкова гаранция, обезпечаващи
плащането на сумата по чл.2, ал.1, т.7 от същия този договор в общ размер на 994,64
лева. Въз основа правилото на чл.20 от ЗЗД се налага извода, че волята на
страните е била да се създаде обезпечение по главното задължение. Или
неустоечната клауза в този случай не се отнася до вредите от неизпълнението на
главното задължение на заемателя. Вредите от неизпълнението в срок на задължението
за връщане на заема е уредено в договора за заем самостоятелно. Така в чл.8,
ал.2 от договора за заем е предвидено плащане на законна лихва при забава в
погасителните вноски. В ал.2 на чл.4 е договорено, че непредоставянето на
обещаните поръчителство или банкова гаранция е източник на парично задължение,
фиксирано в размер на 994,64лева, начислено към всяка погас.вноска в размер на
75,31лв. В този смисъл предварителното калкулиране на тази сума и приобщаването
й към погасителните вноски, които според волята на страните се отнасят до
редовното изпълнение на главното задължение по заемното правоотношение, води до
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер
съизмерим с размера на кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи
свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.19 ЗПК).
Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване
на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да
посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка.
На следващо място в чл.8, ал.1 от договора е предвидено
задължението за заплащане на сумата до 45лв при забава в плащането на
погас.вноски за разходи, които заемодателя ще бъде принуден да направи за
провеждане на телефонни разговори, изпращане на напомн. покани и електронни
съобщения, посещения на адрес. Видно от тази уговорка е, че заплащането на тези
разходи е уговорено отнапред и изискуемостта им следва автоматично от момента
на изпадане на длъжника в забава, без да е обвързано това с реалното им
извършване. С оглед на това следва да се приеме, че посочената клауза по
съществото си съставлява една обезщетителна неустойка за забава.
Същевременно императивното правило на чл.33, ал.1 ЗПК, предвижда, че
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата.
С оглед на така изложеното и при съобразяване с разпоредбата на
чл.21, ал.1 ЗПК съдът намира клаузите на чл.4 и чл.8, ал.1 от договора за
нищожни и като такива същите не пораждат права и задължения за страните по
процесното правоотношение. Ето защо недължими се явяват претенциите на ищеца за
неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора в размер на 994,64 лева и такса разходи в размер на
45 лв. и решението на ВРС в частта, в
която са отхвърлени исковете за такса
за разходи и неустойка за
неизпълнение на договорно задължение в размер на 994,64
лв. е правилно.
Предвид изложеното, като е уважил предявените искове в останалата част районният съд е постановил законосъобразен
съдебен акт, който следва да се потвърди.
Предвид изхода на спора и направеното своевременно
искане за присъждане на разноски в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 552 лв – депозит за особен представител и
ю.к.възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 ГПК, както и д.т. в размер на 50 лева за
въззивното обжалване и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен
лист.
Воден от изложеното, ВОС
на осн. чл. 272 ГПК
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение 63/24.02.20г.,
постановено по гр.д.№2360/18г. на ВРС.
ОСЪЖДА П.Т.Г., ЕГН ******, с адрес ***, да заплати на „АСВ” ЕАД,
ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. С*, бул. „Д-р П* Д*” № *, офис
сграда Л*, ет. 2, офис 4, сумата в общ размер на 552 лева разноски в настоящето производство сумата от
100 лева за адвокатско
възнаграждение , определено съгл. чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
ОСЪЖДА П.Т.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати д.т. в размер на 50
лева в полза на бюджета на Съдебната власт по сметката на Окръжен съд за
въззивното обжалване и 5 лв. в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: