Р Е Ш Е Н И Е № 39
гр.
Варна, 10.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският апелативен
съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти март през две хиляди
и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ МАРИНОВА
при участието на
секретаря В. Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 70 по описа за 2020г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по
въззивна жалба, подадена от М.А.Н. от гр. Търговище чрез адв. К. Д. ***,
насочена срещу решение № 192/19.12.19г. по гр.д. № 293/19г. на ОС-Търговище, с
което е бил отхвърлен предявения от жалбоподателката иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК, да се признае за установено по отношение на ответника ІV ОУ „Иван Вазов”,
ЕИК *********, гр. Търговище, кв. „Запад”, № 2, че ищцата не дължи плащане на
сумата от 48412.58 лв. по изп.д. № 20197690400260 по описа на ЧСИ А.З.,
образувано на 21.02.19г., поради погасяване на вземането по давност, съответно
на правото му на принудително изпълнение. Счита се, че решаващите правни
аргументи, изложени в обжалваното решение са противоречащи на закона, на
задължителната съдебна практика и на събраните по делото доказателства. Не се
споделя начина, по който съдът е приел, че следва да се прилага постановеното
от ОСГТК на ВКС ТР № 2/15г. по т.д. № 2/13г., позовавайки се на едно изолирано
и несъставляващо задължителна съдебна практика решение на ВКС – решение №
170/17.09.18г. по гр.д. № 2382/17г. на ІV г.о. Счита се, че това решение
противоречи на предходно постановената задължителна съдебна практика на ВКС.
Изложени са подробни съображения защо следва да се прилагат постановките на
цитирания тълкувателен акт на ВКС и за заварените правоотношения, позовавайки
се на други тълкувателни решения на ВКС, както и на съдебни актове, постановени
по конкретни дела, изхождайки от основното съображение, че при създадена
колизия между два задължителни акта /в случая между ППВС № 3/80г. и Решение №
31/09.09.10г. по т.д. № 400/09г., ІІ т.о., постановено с цел осъвременяване на
практиката и с оглед изменените обществени отношения/, приложение следва да
намери по-новият, тъй като по-правилно отразява изменените обществени условия.
Освен това се поддържа, че поради непредприемането на никакви изпълнителни
действия, изграждащи даден изпълнителен способ, за период от 2 години, то
прекратяването /перемпцията/ е настъпила по силата на закона на 11.03.15г., а
не на 26.06.15г., както е приел първоинстанционният съд. Това прекратяване не
запазва прекъсването на погасителната давност, настъпила чрез образуване на
изпълнителното дело, поради което и давността е изтекла. Поддържа се, че и
самото образуване на изпълнителното дело през 2013г. не е прекъснало давността,
тъй като същото е било образувано по нередовна молба до съдебния изпълнител,
поради което и не е било учредено валидно процесуално правоотношение, което е
годно да породи свързаните с него правни последици, вкл. и на прекъсване на
погасителната давност. Оспорва се и вторият решаващ мотив на съда, че с молбата
на М.Н. от 20.03.19г., съдържаща изявлението й, че ще плаща по 100 лв. месечно
по новообразуваното изпълнително дело, е налице признаване на задължението и
отказ от изтеклата в нейна полза погасителна давност. Изложени са подробни
съображения в подкрепа на тезата, че с така подадената молба липсва признание
на дълга, както и отказ от изтекла давност. Претендира се отмяна на обжалваното
решение и уважаване на предявения установителен иск.
Преди откритото с.з. е депозирана писмена
защита, в която са развити оплакванията, изтъкнати с въззивната жалба. Допълва
се, че постановеното от ВКС тълкувателно решение се прилага от деня, когато е
влязъл в сила актът, който се тълкува по арг. от чл. 50 от ЗНА. Действие само
занапред на тълкувателния акт може да се придаде от неговия автор по
изключение, ако обратното му действие може да създаде усложнения – чл. 50, ал.
2 от ЗНА. По това се различават самите нормативни актове и актовете по тяхното
тълкуване. Акцентира се на обстоятелството, че в ТР № 2/26.06.15г. по т.д. №
2/13г. на ОСГТК ВКС не е придал действие на тълкувателния акт само занапред.
Аналогия с чл. 14 от ЗНА е недопустима, тъй като тази норма касае само
нормативните актове. Отделно от това с решението, на което първоинстанционният
съд се е позовал /Решение № 170/17.09.18г. по гр.д. № 2382/17г. на ІV г.о./, се
разрешава конкретен правен спор и поради това то няма задължителен характер по
арг. от указанията, дадени с ТР № 1/19.02.10г. по т.д. № 1/09г. на ОСГТК на
ВКС.
В предвидения срок не е депозиран отговор на
въззивната жалба от насрещната страна ІV
ОУ „Иван Вазов”, гр. Търговище. В с.з. пред настоящия съд въззивната жалба се
оспорва като неоснователна чрез процесуален представител, който поддържа, че обжалваното
решение е законосъобразно и съобразено със задължителната съдебна практика.
Претендира се обжалваното решение да бъде потвърдено, ведно с присъждане на
направените от въззиваемата страна разноски по делото.
По предмета на предявения отрицателен
установителен иск.
Производство
пред първоинстанционния съд е било образувано по подадената на 07.10.19г.
искова молба, с която М.Н. е отправила искане до съда да приеме за установено
по отношение на посоченото училище, че ищцата не дължи плащането на сумата от
48 412.58 лв. по изп.д. №
20197690400260 по описа на ЧСИ А.З., образувано на 21.02.19г., поради
погасяване на вземането по давност, съответно на правото му на принудително
изпълнение. Правната квалификация на предявения иск е по чл. 439, ал. 1 от ГПК
– упражнена е защита на длъжника по изпълнението чрез предявяването на иск за
отричането на факта на дължимостта на сумата по изпълнителния лист, послужил
като основание за образуване на посоченото изпълнително дело, основан на
твърдението за изтекла погасителна давност. Последната представлява факт,
осъществен след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
било издадено изпълнителното основание и осъществява изискването на чл. 439,
ал. 2 от ГПК.
В
исковата молба се твърди, че в молбата за образуване на изпълнителното дело на
11.01.2013г. и по-късно по време на висящността на изпълнителното дело,
взискателят не е посочил конкретен изпълнителен способ и поради това и няма
предприето и извършено от ЧСИ изпълнително действие, поради което и
погасителната давност за вземането е започнала да тече от деня, следващ датата
на влизане в сила на осъдителната присъда, инкорпорираща паричното вземане на
взискателя срещу длъжника – от 04.01.13г. След като същата не е била прекъсвана
съобразно указанията, дадени с ТР № 2/15г. по т.д. № 2/13г. на ОСГТК на ВКС,
погасителната давност е изтекла на 04.01.18г. Наред с горното е била налице и
хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като взискателят по
изпълнителното дело не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, което е довело до прекратяване на изпълнителното дело,
независимо че тази правна последица е била прогласена от ЧСИ чрез нарочен акт
едва на 21.02.19г. Правният интерес от предявения установителен иск се извежда
от факта, че взискателят въз основа на същия изпълнителен лист е образувал
посоченото по-горе изпълнително дело през 2019г., по което са наложени възбрани
върху имоти на ищцата.
Искът
е допустим и произнасянето по същия от първоинстанционния съд с обжалваното
решение налага извода за допустимост и на последното.
По фактите, установени по делото въз основа на
събрания от първоинстанционния съд доказателствен материал.
Видно
от материалите по изп.д. № 20137690400028 по описа на ЧСИ А.З., гр. Търговище,
че същото е било образувано въз основа на подадената на 11.01.13г. от ОУ „Иван
Вазов”, гр. Търговище молба и въз основа на представения изпълнителен лист,
издаден на 08.01.13г. въз основа на Присъда № 68/19.12.12г. по НОХД № 879/12г.
на РС-Търговище, с който М.А.Н. е била осъдена да заплати на училището сумата
от 48 412.58 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането и до окончателното й
изплащане и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист. В молбата си до ЧСИ
взискателят е поискал да се образува изпълнително дело и да се изпрати на
длъжника призовка за доброволно изпълнение, а при липсата на предприети
действия по доброволно изпълнение на задължението – да се пристъпи към
принудително изпълнение. Отправено е искане до ЧСИ да предприеме и действия по
проучване на имотното състояние на длъжника. В тази връзка ЧСИ е отправил
искане до ТП на НОИ да му се предостави информация за изплащаната на длъжника
пенсия – основание, размер и дата на отпускането, както и начина на
получаването й. На 16.01.13г. е била получена от М.Н. и изпратената й от ЧСИ
покана за доброволно изпълнение, в която са били посочени дължимите по
изпълнителното дело суми – главница, лихви за посочен период, присъдени
разноски и разноски по изпълнителното дело. На 17.01.13г. е получен отговор от
ТП на НОИ, в който е посочено, че Н. получава пенсия в размер на 268.92 лв.,
отпусната й от 01.11.11г. и изплащана по банкова сметка ***, върху която няма
наложени удръжки. Направени са справки и за семейното положение на длъжника и
данни за нейния съпруг, както и данни за притежаваните или възстановени
земеделски земи от длъжника, както и наличието на притежавани от двамата МПС.
Последната получена от съответните институции справка е от 17.03.15г. Липсват
предприети изпълнителни действия по изпълнителното дело. С постановление от
21.02.19г. и на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК ЧСИ е прекратил изпълнителното
дело.
С
молба от 21.02.19г. училището въз основа на посочения по-горе изпълнителен лист
от 08.01.13г. по НОХД № 879/12г. на РС-Търговище е отправил искане до същия ЧСИ
да се образува изпълнително дело против М.Н. за заплащане на присъдените
парични суми. Отправено е искане и да се извършат справки за установяване на
имущественото състояние на длъжника. По образуваното изп.д. № 20197690400260 са
бил предприети от ЧСИ действия по проучване имуществото на Н. /справка за
банкови сметки и сейфове, справка за всички отбелязвания по партидата на
длъжника и съпруга й в СВ-Търговище относно недвижими имоти/. Изпратени са
запорни съобщения до съответни банки за налагане на запори върху вземания на
длъжника от банките – на 22.02.19г. Изпратена е покана за доброволно изпълнение
да длъжника, получена на 07.03.19г. С молба от 20.03.19г. М.Н. е направила
изявление пред ЧСИ, че поради затрудненото й материално състояние и
невъзможността да изплаща задължението си по изпълнителния лист от 08.01.13г.,
вписано и в поканата за доброволно изпълнение от 21.02.19г., няма възможност да
изплаща задължението си в по-големи размери. Поради това отправя искане да
заплаща ежемесечно при получаване на пенсията си – по 100 лв. на всяко
получаване на пенсията.
Въз
основа на отправеното от ЧСИ искане до СВ-Търговище, на 23.04.19г. е била
вписана възбрана върху подробно посочени имоти на длъжника Н.. На 05.06.19г.
взискателят е отправил искане да се извърши опис на възбранения недвижим имот.
Такъв е бил насрочен за 26.06.19г., за което длъжникът е бил уведомен на
17.06.19г. На 21.06.19г. е депозирано по изпълнителното дело подаденото от
длъжника писмено изявление, с което е посочено, че е изтекла погасителната
давност за вземането на взискателя, поради което се претендира прекратяване на
изпълнителното дело. С постановление от 04.07.19г. ЧСИ е прекратил
производството по изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С
решение № 124/07.08.19г. ОС-Търговище е отменил посоченото постановление на ЧСИ
и върнал изпълнителното дело за продължаване на изпълнителните действия.
Правни изводи въз основа на установените по
делото факти.
Поради наличието на противоречива
практика на ВКС към настоящия момент е налице образувано и висящо т.д. № 2/20г.
на ОСГТК на ВКС по въпроса: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС
№ 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?”. В едната част от съдебните актове по този
въпрос се приема, че давността върху вземания, предмет на изпълнително
дело, образувано преди 26.06.2015г., тече от момента на последното валидно
изпълнително действие, тъй като давност в изпълнителния процес тече. Изоставя
се разбирането, прието в ППВС № 3/1980 г., че давността не тече във висящия
изпълнителен процес, включително по отношение на изпълнителни дела, образувани
преди 26.06.2015г. В друга част от съдебните актове ВКС е приел, че отмяната на
ППВС № 3/1980 г., прогласена с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, няма обратно действие и в този смисъл давността върху вземания,
предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015г., не тече - така
Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, и
Решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО.
Настоящият състав на съда възприема второто от изложените
две становища, тъй като до отмяната на даден тълкувателен акт не може да бъде
изисквано от съответните органи и от заинтересованите правни субекти да не
съобразяват действията си с него, нито същите могат да предвиждат съдържанието
на нов тълкувателен акт по приложението на действащата правна норма, който още
не е приет.
При това положение за настоящия казус следва да се
приеме, че от момента на образуване на първото изпълнително дело за събиране на
присъденото парично вземане с влязлата в сила осъдителна присъда против
ответницата, което е станало на 11.01.13г., е била прекъсната погасителната
давност и същата не е текла – извод, наложен от тълкуването на закона, дадено с
ППВС № 3/1980г. В тази връзка е без значение дали молбата за образуване на
изпълнително дело № 20137690400028
е била редовна поради липсата на посочен способ за изпълнение, както твърди
въззивникът, тъй като връщане на молбата не е било предприето от ЧСИ и
изпълнителното производство е останало висящо до 21.02.19г. От момента на
постановяването на т. 10 от ТР № 2 на 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, с което е дадено
ново тълкуване на правната норма и е обявено за изгубило сила горното
постановление, е започнала да тече нова погасителна давност от 5 години. Същата
обаче е била прекъсвана с предприемането на действия от взискателя по
принудителното изпълнение на вземането му по новообразуваното изп. д. № 20197690400260 – с налагането на запори
върху банкови сметки на 22.02.19г. и с налагането на възбрани на 23.04.19г.
(насроченият опис на имотите за 26.06.19г. не е бил осъществен от ЧСИ).
При
това положение следва да се приеме, че за периода от 26.06.15г. и до
22.02.19г., респ. след това до 23.04.19г., не е изтекла предвидената в закона
обща погасителна давност за погасяване на установеното с влязъл в сила съдебен
акт парично задължение на ищцата към взискателя по изп.д. № 20197690400260 по
описа на ЧСИ Ан. Загорова, гр. Търговище, за което е издаден изпълнителен лист
на 08.01.13г. Поради това и предявеният иск е неоснователен.
Относно
правната същност на изявлението, инкорпорирано в подадената от длъжника Н.
молба по изпълнителното дело на 20.03.19г.:
Настоящият
съд намира, че същото може да се определи като признание на вземането от
длъжника по см. на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, с което също е прекъсната
погасителната давност /а не като отказ от изтекла погасителна давност по см. на
чл. 113 от ЗЗД/. Това е така, защото с това си изявление длъжницата е признала
наличието на задължението си, инкорпорирано в изпълнителен лист от 08.01.13г.,
издаден от РС-Търговище по НОХД № 879/12г., вписано подробно в поканата за
доброволно изпълнение с изх. № 3038/21.02.19г., изпратена й по изпълнителното
дело, и е поискала да заплаща по 100 лв. месечно поради материални затруднения.
По въпроса до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за
признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на осн. чл.
116, б. „а” от ЗЗД, също е налице противоречива съдебна практика и поради това
е образувано и висящо т.д. № 4/19г. на ОСГТК на ВКС.
Дори
и да не се приеме, че е налице прекъсване на давността и на 20.03.19г. чрез
признаване на вземането от длъжника, то с предприетите от взискателя действия
по налагане на запори и възбрани върху имущество на длъжника, прекъсването на
давността преди нейното изтичане, е налице. Формираният
по-горе извод за неоснователност на предявения иск не се променя.
Обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските за настоящата инстанция.
Съобразно
отправеното от въззиваемата страна искане и представените доказателства за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. /така в представения
договор за правна защита и съдействие, в който е отразено плащането в брой на
уговорената сума – л. 21/, въззивницата следва да бъде осъдена да й заплати
тази сума на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 192/19.12.19г., постановено по гр.д. № 293/19г. на ОС-Търговище.
ОСЪЖДА М.А.Н., ЕГН ********** *** да заплати на ІV ОУ „Иван Вазов”,
ЕИК *********, гр. Търговище, кв. „Запад”, № 2, сумата от 800 /осемстотин/ лв.,
на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщението до страните /чрез
процесуалните им представители/ при наличието на предпоставките за допускане на
касационно обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: