Р Е Ш
Е Н И Е №88
гр. Сливен, 31.05.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Радост
Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №235
по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№165/11.02.2019г. по гр.д.№2471/2017г. на Сливенски районен съд, с което на основание чл.422,
ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК е прието за установено, че С.З.С. дължи на
„Топлофикация - София” ЕАД, гр.София следните суми, за които в производството
по ч.гр.д.№975/2017г. СлРС е издал заповед за изпълнение №574/17.03.2017г., а
именно: 967,42лв., представляваща стойността на топлинна енергия /БГВ и сградна
инсталация/ за периода 01.11.2013г. – 30.04.2016г., доставяна до недвижим имот,
представляващ Ателие №2 в ***********, ведно със законната лихва,
считано от 14.11.2016г. до окончателното й изплащане; 74,80лв. – мораторна
лихва върху главницата от 967,42лв., като за разликата над 74,80лв. до пълния
претендиран размер от 81,81лв. иска е отхвърлен
като неоснователен; сумата от 37,20лв. за услугата дялово разпределение,
ведно със законната лихва, считано от 14.11.2016г. до окончателното й изплащане
и сумата от 6,16лв. – мораторна лихва върху главницата от 37,20лв., като за
разликата над 6,16лв. до пълния претендиран размер от 6,20лв. иска е отхвърлен
като неоснователен. С Решението са присъдени разноски, в т.ч. за заповедното
производство, по съразмерност.
Решението е обжалвано от
ответника в първоинстанционното производство С.З.С. в частта, с която са уважени установителните искови претенции и относно
разноските.
В жалбата си въззивникът С.С.
чрез пълномощника си адв. П. твърди, че решението на СлРС е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, поради допуснато при постановяването му нарушение на
приложимите материалноправни разпоредби и съществени нарушения на процесуалните
правила. Посочва, че на първо място съдът се е позовал на документи, които не
са допуснати и приети като доказателства по делото – решение на общо събрание от
18.06.2010г., заявление – декларация от 15.10.2013г. и Общи условия на
„Топлофикация - София” ЕАД. При това положение останало недоказано, че имотът
му е присъединен към топлопреносната мрежа, нито сключването на писмен договор
между страните. От събраните по делото доказателства сочи, че е установено, че
в имота няма водочерпещи прибори, същият е недовършен и необитаем. Видно от
справката на „Софийска вода“ в имота били монтирани четири водомера – два за
топла и два за студена вода, показанията на които били нулеви, което
означавало, че в имота нямало потребление на БГВ. Същото е установило и вещото
лице при извършения в имота оглед. Поради това счита, че исковата претенция се
явява неоснователна. От друга страна посочва, че ищецът не е доказал релевантния
факт за служебно начисляване на количество БГВ – неосигурен достъп до имота за
извършване на отчет. Не било доказано спазване на изискването на чл.52, ал.3 от
ОУ на топлофикационното дружество за отправяне на писмено искане за осигуряване
на достъп до средствата за търговско измерване. От друга страна, въззивникът
посочва, че за потребителя имало право да иска допълнителен отчет в 3-месечен
срок от връчване на изравнителните сметки, които обаче така и не му били
връчени, а и не били представени по делото. С оглед на това, счита, че по
делото е установено, че за процесния период БГВ не е ползвана в имота. Счита, че след като по делото не е доказано
реално потребление на ТЕ, исковата претенция се явява неоснователна. С оглед
изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение н
неговата обжалвана уважителна част и вместо него да постанови ново, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира присъждане на направените пред
двете инстанции разноски.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр.
с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът С.З.С., редовно призован не се
явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. М.П.,
която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния
съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени и вместо
него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което да отхвърли
изцяло исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане
на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
В с.з. въззиваемата страна „Топлофикация - София” ЕАД, редовно призована, не се
представлява. Няма постъпило становище по въззивната жалба.
В с. з. третото лице –
помагач ФДР „Бруната“ ООД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.
Няма постъпило становище по въззивната жалба.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо
в обжалваните части.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея. Въз основа на правилно
установената фактическа обстановка, обаче първоинстанционният съд не е приложил
правилно относимите материално правни норми и е направил частично неправилни и
незаконосъобразни правни изводи.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове за установяване дължимостта, както следва: на
вземания за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2013г. – 30.04.2016г.
за обект в ************** в размер на 967,42лв.; за мораторна лихва върху тази главница в размер
на 81,81лв., начислена за периода 31.12.2013г. – 07.10.2016г.; сума за услугата
„дялово ръзпределение“ в размер на 37,20лв. и мораторна лихва върху нея в
размер на 6,20лв., начислена за периода 31.12.2013г. – 07.10.2016г., за които
вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок.
Предявените положителни установителни искове имат за
предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на
сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По
този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да
установи по безспорен начин неговото съществуване, дължимост спрямо ответника –
длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите,
които са породили неговото вземане.
В случая, ищцовото дружество следва да установи обстоятелството,
че ответника С.З.С.
е ползвал през процесния период 01.11.2013г. – 30.04.2016г.
за обект, находящ се в **************, топлинна енергия, за какво е
ползвана тази енергия, правилно ли е разпределена същата и правилно и
законосъобразно ли са начислени съответните суми за нея.
По делото е установено, че ответникът С.С. е собственик на имота, за който е начислена топлинна
енергия. Установено е че имотът – ателие, се намира в сграда етажна
собственост. Като собственик на имота, въззивникът се явява потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /обн. ДВ
бр.107/09.12.2003г./.
С оглед възражението на ответника в първоинстанционното
производство за липса на договорни отношения, съдът констатира, че през целия
процесен период са били налице изготвени, одобрени от ДКЕВР и публикувани Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация – София“
ЕАД на клиенти в гр.София, приложими в случая с оглед сградата, в която се
намира имота на ответника.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл.153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при
публично известни общи условия. В тази насока са изричните и задължителни
указания на ВКС, дадени с Тълкувателно решение №2/2017 от 17.05.2018г. по
тълк.д.№2/2017г.
Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Съгласно чл.150, ал.2 от
ЗЕ, топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията
общи условия най-малко в един централен и един местен всекидневник. Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите. В срок до 30 дни след влизането в сила
на общите условия, потребителите, които не са съгласни с тях имат право да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. Предложените от потребителите и приети от топлопреносните
предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения
/чл.150, ал.3 от ЗЕ/.
Следователно, с оглед нормативната уредба, не е
предвидено сключване на индивидуални договори нито между АС и топлопреносното
предприятие, нито между потребител за битови нужди /какъвто е ответника по
смисъла на цитираните по-горе разпоредби, като собственик на имот в сграда -
етажна собственост, топлоснабдявана от топлопреносното дружество/ и
предприятието.
Поради това, съдът намира възражението на ответника -
въззивник в тази насока за неоснователно - налице е писмен договор при общи
условия.
На следващо място, по делото е установено /от приетите
писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза/, че
сградата, в която се намира обекта е присъединена към топлопреносната мрежа,
като през целия процесен период в нея е подавана топлинна енергия. В имота на
ответника /ателие №2/ през процесния период 01.11.2013г. – 30.04.2016г., ищцовото дружество е доставяло ежемесечно топлинна
енергия, т.е. налице е ползване на топлинна енергия, като за ответника, като
потребител по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ, е възникнало задължението да
заплати стойността й. Безспорно е установено е, че в имота на ответника е
ползвана топлинна енергия за отопление само
в частта си отдадена от “сградна инсталация” през месеците с отопление. За
обекта не е начислявана ТЕ за отопление, която се измерва с индивидуален
топломер за топлоснабдявания имот.
Следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на
чл.153, ал.6 от ЗЕ, потребителите в сграда – етажна собственост, които
прекратят топлоотдаването към отоплителните тела в имотите си, остават
потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
сградата. Следователно ответника, дори и при не ползване на топлинна енергия за
отопление, отдадена от отоплителни тела, остава потребител на ТЕ отдадена от
сградната инсталация. Вещото лице, изготвило заключението по изслушаната и
приета от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, е дало
категорично заключение, че топлинната отдадена от сградната
инсталация е определена в съответствие с нормативните изисквания и методиката
за дялово разпределение. Топлинната енергия, доставена до сградата и отчетена
от топломера на АС е разпределена правилно, като са приложени цени, утвърдени
от КЕВР.
Следва да се отбележи, че отношенията между страните,
свързани с ползването на ТЕ са сложни и динамични и се уреждат не само по
правилата на общото гражданско законодателство, но са и предмет на регулиране с
държавновластнически актове, чието прилагане има императивен характер. След
като ответника, в качеството си на потребител на топлинна енергия, е ползвал
такава през посочения период, то за него е възникнало насрещното задължение да
заплати стойността й.
Както бе отбелязано, на първо място за имота е
начислена и съответно претендирана от ищцовото топлоснабдително дружество
стойност на ТЕ, отдадена от сградната инсталация която е и правилно и
законосъобразно начислена. Нейният общ размер за процесния период възлиза на
сумата от 199,33лв. /арг. заключението на назначената и кредитирана СТЕ/. В
тази част въззивният състав споделя извода на първоинстанционния съд за
основателност на исковата претенция и дължимост на сума за потребена ТЕ в този
размер – 199,33лв.
По отношение на останалата част обаче от начислената и
претендирана сума за потребена топлинна енергия, която се установи е за топла
вода /БГВ/ в размер на 768,11лв., въззивният състав намира, че исковата
претенция е неоснователна и недоказана в тази си част. Съдът намира
оплакванията във въззивната жалба в тази насока за неоснователни, а изводите на
първоинстанционния съд – за неправилни и незаконосъобразни.
От събраните по делото доказателства
категорично е установено, че в процесния имот са монтирани четири броя
водомери, от които 2 бр. за топла вода и 2бр. – за студена вода. Видно от
справката на „Софийска вода“ АД, представените контролни листи от извършени
проверки на водомерите и показанията им в имота и заключението на СТЕ /вещото
лице е извършило проверка в имота и на водомерите/, показанията и на четирите
на водомера, в т.ч. на тези за топла вода, както през целия процесен период,
така и към момента на извършване на експертизата, са били с нулеви показания.
Следователно, категорично е установено, че в имота на ответника – въззивник не
е ползвана вода /освен това в имота няма монтирани и водочерпещи уреди/, т.е.
не е налице потребление на топлинна енергия в частта й за БГВ.
Следва да се отбележи, че ищцовото
дружество, респ. дружеството, извършващо дяловото разпределение – третото лице
помагач, следваше да установи по безспорен начин потреблението на топла вода в
имота, както и наличие на основание за твърдяното служебно начисление и то по
максимален разход, на основание чл.69, ал.2, т.2 от Наредба №16-334/2007г.
Доказателства от ищцовата страна, носеща доказателствената тежест, относно
твърдението, че в имота не е осигурен достъп на негови служители за отчет на
уредите за измерване, респ. отказ за осигуряване на такъв няма ангажирани. Не е
установено по надлежен ред въобще дружеството, респ. третото лице помагач,
извършващ дяловото разпределение да е търсило, искало от ответника достъп до имота
за отчитане на уредите за индивидуално измерване на потреблението, както и да е
поискало проверка в имота на ответника на основание чл.52, ал.2 от ОУ, като е
спазил изискванията на чл.52, ал.3 от ОУ. Поради това съдът приема не само, че
неправилно и незаконосъобразно е начислена топлинна енергия за БГВ по максимално
потребление, но и въобще в имота през целия процесен период е липсвало каквото
и да е потребление на топла вода, установено по безспорен начин /категорично
нулеви показания на водомерите/.
С оглед на това, въззивният съд приема, че в тази част
за сумата от 768,11лв. – сума начислена за потребена топла вода, главната
искова претенция за заплащане на доставено количество топлинна енергия е
неоснователна и недоказана и като такава следва да се отхвърли.
С оглед на това, първоинстанционното решение в тази му
част е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени - в
частта за признатата за дължима сума за доставена топлинна енергия за обекта за
процесния период над размера от 199,33лв., дължима за сградна инсталация и да
се постанови ново, с което иска над този размер до пълния претендиран такъв от
967,42лв. се отхвърли като неоснователен и недоказан.
По отношение на акцесорната претенция за установяване
дължимост на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за доставена ТЕ, следва да се отбележи, че с оглед частичната основателност на
главната искова претенция, акцесорната е също частично основателна.
Върху начислената сума за дължима топлинна енергия при
неизпълнение на задължението на потребителя за плащане в срок, на основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД се дължи заплащане на обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата до момента на заплащане на топлинната енергия. В
случая деня на изпълнение е определен с Общите условия на дружеството, поради
което въззивницата изпада в забава след изтичането му, като не е необходимо
отправяне на нарочна покана за изпълнение на задължението й за заплащане на
цената на доставеното количество ТЕ.
С оглед дължимостта на горепосочената главница от 199,33лв.
за сградна инсталация за процесния период върху нея се дължи и съответно
обезщетение за забава, изчислено от съда с помощта на интернет програма за
изчисляване на законна лихва на осн. чл.162 от ГПК, от деня на падежа на всяка
съответна изравнителна фактура до 07.10.2016г. /съгласно исковата претенция/,
като взе предвид констативната част на СИЕ, възлизащо на общата сума от 11,97лв.
До този размер акцесорния иск следва да се уважи, а в останалата част до пълния
претендиран размер да се отхвърли като неоснователен.
Решението на първоинстанционния съд в тази му част
следва да се отмени над признатия за дължим размер на мораторната лихва върху
главницата за потребена топлинна енергия над размера от 11,97лв. и вместо него
да се постанови ново решение, с което тази акцесорна искова претенция се
отхвърли над размера от 11,97лв. до признатия за дължим от районния съд размер
от 74,80лв. Първоинстанционното решение в отхвърлителната част над сумата от
74,80лв. до пълния претендиран размер от 81,81лв., като необжалвано, е влязло в
сила.
По отношение на претенция за установяване дължимост на
сума за услуга „дялово разпределение“, въззивният съд споделя напълно правните
изводи на първоинстанционния съд, които са обосновани и намират опора в
приложимите към спора правни норми, препраща към тях и няма да ги преповтаря. В
тази насока няма изложени и конкретни оплаквания във въззивната жалба.
Установено е предоставянето на тази услуга и нейната цена, поради което
исковата претенция в тази й част за сумата от 37,20лв. е основателна и следва
да се уважи.
С оглед основателността на тази искова претенция, е
основателна и доказана и акцесорната такава за дължимост на обезщетение за
забава върху тази дължима главница в размер на законната лихва, възлизащо на
сумата от 6,16лв., така, както е уважен от първоинстанционния съд.
В тази част – относно признатата за дължима сума за
дялово разпределение и обезщетение за забава върху нея, решението на СлРС е
правилно и законосъобразно и следва да се потвърди. Следва да се отбележи, че в
отхвърлителната част /за разликата над присъдения размер от 6,16лв. до пълния
претендиран такъв от 6,20лв./ решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Следва да се отбележи, че върху двете главници /за ТЕ,
отдадена от сградната инсталация и за услугата „дялово разпределение“/ се дължи
законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК,
съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК, както правилно е процедирал и
районният съд.
С оглед изхода на спора, на
ищцовото дружество, на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат по съразмерност
разноски за заповедното и първоинстанционното производство, които възлизат,
както следва: 29,13лв. за заповедното производство и 215,60лв. за
първоинстанционното исково производство.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответника в първоинстанционното производство се дължат по съразмерност
разноски в размер на 670лв.
Като е присъдил на двете
страни разноски в различни от тези размери, районният съд е постановил неправилно
и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази му част и
въззивният съд да присъди посочените по-горе разноски.
По отношение на разноските във
въззивното производство:
С оглед изхода на спора и
частичната основателност на въззивната жалба, на въззивника С. се дължат по
съразмерност разноски в размер на 306,17лв.
Въззиваемото дружество не е
било представлявано пред въззивната инстанция, като няма и заявена претенция за
разноски, поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.
Ръководен от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
първоинстанционно Решение №165 от 11.02.2019г., постановено по гр.д. №2471/2017г. по описа на
Сливенски районен съд в частта, с
която е признато за установено, че С.З.С. с ЕГН ********** дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* по Заповед за изпълнение
№574/17.03.2017г. по ч.гр.д.№975/2017г. по описа на СлРС, както следва: цена на
доставена топлинна енергия за периода 01.11.2013г. – 30.04.2016г. за имот, представляващ *********** над сумата от
199,33лв. до
признатия за установен размер от 967,42лв. и мораторна лихва за забава в
плащането на главницата за доставена топлинна енергия над размера от 11,97лв. до признатия за установен размер от
74,80лв., както и в частта относно
присъдените на двете страни разноски, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “ТОПЛОФИКАЦИЯ – СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление на дейността: ***********, против С.З.С. с ЕГН **********
***, при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно
основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване на установено,
че ответника С.З.С.
дължи на “Топлофикация – София” ЕАД по Заповед за изпълнение
№574/17.03.2017г. по ч.гр.д.№975/2017г. по описа на СлРС, както следва: цена на
доставена топлинна енергия за периода 01.11.2013г. – 30.04.2016г. за имот, представляващ Ателие
№2 в гр.София, район Студентски, в жилищна сграда №1 с магазини, заведение и
гаражи на ул.“Димитър Стефанов“ №11А, вх.“А“, ет.3 над сумата от 199,33лв. до претендирания размер от
967,42лв. и мораторна лихва за забава в плащането на главницата за доставена
топлинна енергия над размера от 11,97лв.
до размера от 74,80лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА С.З.С. с ЕГН ********** *** да заплати на “ТОПЛОФИКАЦИЯ – СОФИЯ” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на дейността: ********* сумата от 215,60лв., представляваща
направени в първоинстанционното исково производство разноски, съразмерно с
уважената част от исковите претенции, както
и сумата от 29,13лв., представляваща съразмерна част от направени в
заповедното производство по ч.гр.д.№975/2017г. по описа на СлРС разноски.
ОСЪЖДА “ТОПЛОФИКАЦИЯ – СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление на дейността: *********** да заплати на С.З.С. с ЕГН ********** *** сумата от 670лв., представляваща
направени пред първата инстанция разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковите претенции, както и сумата от 306,17лв.,
представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция
разноски.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №165 от 11.02.2019г., постановено по гр.д.
№2471/2017г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца – „Бруната“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.