Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260768
гр. Пловдив, 29.12.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито съдебно заседание на 11.12.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 7284/2020 г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е
по жалба на ТАКСИ-1-2009 ЕООД против
Наказателно постановление № 36-0000614/28.10.2020 г., издадено от Директор на РД АА-Пловдив, с което на ТАКСИ-1-2009
ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева.
С жалбата се навеждат конкретни съображения за
незаконосъобразност на НП и се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски.
Въззиваемата
страна взема писмено становище за неоснователност на жалбата. В
условията на евентуалност прави възражение
за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Жалбата е
подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се
запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в
жалбата и служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери,
че са налице основания за неговата отмяна по следните съображения:
В АУАН и
НП е приета за установена следната
фактическа обстановка: на 30.01.2020 г. около 10:01 часа в гр. Пловдив, бул.
"Освобождение" № 3, ет.4, офис 411, превозвачът - фирма
"Такси-1-2009" ЕООД, ЕИК *********, притежаващ удостоверение за
регистрация за извършване на таксиметров превоз № 10450 от 29.11.2011 г. не е организирал труда на водача К.Н.К.,
ЕГН **********, така че да спазва нормативно
установената максимална продължителност на между седмичната почивка,
съгласно ЗАвтП - 36 часа непрекъсната почивка, видно от пътна книжка № 236 от
03.10.2019г. след 6 дневни периода от
10:00 часа на 24.01.2020 г. до 10:00 часа на 30.01.2020 г.
Това
съдържание на АУАН и НП индикира на допуснати съществени процесуални нарушения,
които :
-
накърняват правото на защита на наказание субект;
-
затрудняват до степен на
невъзможност контролните правомощия на съда да провери правилността на
установените от наказващия орган
фактически положения и правни норми, доколкото същите не са изложени с
необходимата степен на яснота.
ПО ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА НА НП
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН
сред задължителните реквизити на АУАН и
НП са
1. описание на
фактическите признаци на нарушението;
2. посочване на
нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и
на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието.
В същото време е
безспорно, както в теорията, така и в съдебната
практика, че АУАН е акта в административно-наказателното производство,
аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по
делото. АУАН очертава
нарушението, с неговите съставомерни
фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между
инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва
да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита
изисква той да бъде запознат с тях още
от началото на административно-наказателен процес, т.е. от момента на
съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл.
40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).
В този смисъл са и
задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес
Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в
което е прието, че сред задължителното
съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички
съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация.
Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение
са винаги съществени и
непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице.
Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява
административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на
ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да
бъдат съотнесени и към неговото съдържание.
Наказателното
постановление от своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно
наказателния процес на ПРИСЪДАТА
от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата
форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са
и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността
на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически
положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация
следва да се съдържа в самия
правораздавателен акт, а не
да се извлича от доказателствата по делото.
От всичко
гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по
смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях са
надлежно описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда
начин съставомерните фактически признаци
на вмененото нарушение (време, място на извършване, конкретни фактически
действия, с които е причинен противоправния резултат,
ведно с всички необходими факти за преценка съставомерността на деянието).
В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически
критерий: АУАН и НП ще съответстват на
императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са
описани в тях, в случай, че се приемат за доказани, сами по
себе си сочат на съставомерно деяние по възведената правна квалификация.
В обратния
случай:
- ако в АУАН
и НП не са описани всички
съставомерни фактически признаци от субективна и обективна страна на
вменения административен състав или
- ако за
извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да установява допълнителни фактически положения,
които не са надлежно предявени на дееца,
- или ако
едва от акта на съда деецът може да разбере, за кои от неясно описаните в АУАН и НП фактически положения реално
му се повдига административно обвинение и бива наказан
НП следва
безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на
наказания субект.
На следващо място
АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.5
и чл. 57, т.6 ЗАНН ако в тях са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение,
както за дееца, така и за съда начин всички
правни норми (определящи противоправността на даден тип поведение), които
според контролните органи са нарушени.
В обратния
случай, ако в АУАН и НП:
- изобщо не
са посочени нарушените материално правни норми;
- или посочването им не е достатъчно пълно,
точно и ясно, така че
нарушителят реално да бъде запознат с правните рамки на повдигнатото му
административно обвинение;
- или
посочените правни норми не въвеждат достатъчно конкретно по съдържание
позитивно правило за поведение, включително и когато като нарушена е посочена
бланкетна правна норма, без бланкета да е запълнен с посочването на конкретните
разпоредби, към които препраща;
- или за преценка за съставомерността на
деянието на съда се налага сам да издири и приложи допълнителни правни норми, които не са надлежно
предявени на дееца.
НП следва
безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на
наказания субект да разбере кои са правните норми, които квалифицират
извършеното от него като противоправно и наказуемо деяние.
Точно такъв е и процесния случай
На първо
място, както в АУАН, така и в НП е посочен само
правния извод на контролния орган, че на 30.01.2020 г. около 10:01 часа
превозвачът не е организирал труда на водача К.Н.К., ЕГН **********, така че да
спазва нормативно установената максимална продължителност на между седмичната
почивка, съгласно ЗАвтП - 36 часа след 6 дневни периода от 10:00 часа на
24.01.2020 г. до 10:00 часа на 30.01.2020 г.
Липса
обаче, каквото и да било изложение на конкретни факти, извън механичното
възпроизвеждане в АУАН и НП на съдържанието на сочената като нарушена правна
норма, които факти да позволят проверка на правилността на изводите на РДАА.
С оглед
сочните като нарушени норми на чл. чл. 33, пр. 3 от Наредба №34 от 06.12.1999г.
на МТ във вр. с чл. 88а, ал. 4 от ЗАвтП възможния
минимум от съставомерни фактически обстоятелства, които е следвало да
намерят отражение в текста на АУАН и НП са:
-факти, които
да свържат началото на седмичния
период, за който водачът има право на 36 часа непрекъсната почивка, именно
с дата и час – 24.01.2020г. (петък), 10.00 часа (както в посочено в
АУАН и НП). Изложението на тези факти е от ключово значение предвид изричните
разпоредби на Кодекса на труда, на чл. 4, б „и“ от Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и съвета,
на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2002/15/EО на европейския парламент и
на съвета от 11 март 2002 , както и параграф 1, т.5 от ДР на Наредба за организация на работното време на лицата, които извършват
транспортни дейности в автомобилния транспорт, според които под седмица
се разбира периодът от 00,00 часа в понеделник до 24,00 часа в неделя.
В конкретния случай излагането на подобни факти, които да свържат началото на
седмичния период именно с 24.01.2020г. (петък) е особено съществено и доколкото от приложената по делото пътна
книжка е видно, ако се съобрази седмичен период с начало 00.00 часа
понеделник на 27.01.2020 до 24.00 часа на 2.02.2020г (неделя) водачът
е ползвал непрекъсната седмична почивка надхвърляща 36 часа. Само за
пълнота на изложението следва да се отбележи и че в процесния казус поставянето
на началото на седмичния период в 10.00 часа (петък) на 24.01.2020г. е и изцяло необяснимо и произволно, като това
начало не може да се свърже и с края на последната ползвана непрекъсната
седмична почивка, доколкото от приложената пътна книжка е видно, че от 06.00 часа на 23.01.2020г до
10.00 часа на 24.01.2020г водачът не е ползвал 36-часова почивка.
-
факти за прослужените от водача работни смени
през процесния период- брой и продължителност ;
-
факти на
ползваните от водача почивки в рамките на периода- брой и продължителност;
-
и най-малкото твърдение, че към 10.01 часа на 30.01.2020г. водача е бил на работа,
а не е ползвал почивка. Без наличие на подобно твърдение остава напълно
произволен извода, че нарушението е довършено именно в тази дата и час, още
повече, като се има предвид, че към
този момент седмичния период не е приключил, считано от 10.00 часа на
24.01.2020г. не е приключил и остават
още 24 часа.
Нито едно от
тези съставомерни обстоятелства не е намерило отражение в АУАН и НП, като
липсата им поставя:
-дееца в
положение да гадае кои са фактическите положения, въз основа на които вече е наказан;
-съдът пред
необходимостта, за да провери съставомерността на деянието едва на етап съдебно
следствие да извлича от доказателствата по делото факти, които до този
момент не са въведени по надлежния ред в обхвата на административното
обвинение.
На следващо
място от текста на АУАН и НП е видно, че решаващият мотив на администрацията,
за да счете, че деянието е съставомерно е убеждението,
че седмичната почивка в размер на 36 часа следва да се ползва от водача
непременно и веднага след изтичането
на шест дневни периода. В този смисъл е било безусловно необходимо контролният орган
да посочи правната норма, на която се
базира това убеждение.
Тази
необходимост е била с още по-голям интензитет, предвид тълкуването дадено от Съда на европейския съюз по отправено
преюдициално запитване с Решение от 9 ноември 2017 година на СЕС по дело C‑306/16.
Съобразявайки разпоредбите на Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993
година, изменена с Директива 2000/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
22 юни 2000 и Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4
ноември 2003. година относно някои аспекти на организацията на работното време,
СЕС е отговорил, че предвиждането
в националните правни уредби на право
на непрекъсната седмична почивка с определена продължителност, само по себе си, НЕ НАЛАГА седмичната
почивка да бъде предоставена задължително в деня, следващ шест последователни
работни дни. Точно обратното, баланса на интересите на работната сила и на
предприятието налага един по-гъвкав подход. Напълно възможно и допустимо е работникът да работи и повече от 7
последователни дни, ако в рамките на всеки седем дневен период ползва
нормативно отредената седмична почивка. Това
е в полза и на работодателя и на работника, на когото биха могли да се съберат няколко поред почивни дни
в края на единия период и началото на другия, което да му помогне по-ефективно да възстанови работната си
сила.
Според СЕС
държавите членки могат да предвидят и нещо различно, а именно изискване
седмичната почивка задължително да се ползва след изтичане на определен
интервал от време. Това обаче следва да стане с изрична и нарочна разпоредба, доколкото нормите, с които се предвижда правото на
непрекъсната седмична почивка сами по себе си не определят точното време, през
което тази почивка реално да се ползва, щом тя в крайна сметка е
предоставена на служителя и той е имал възможност да възстанови работната си
сила.
Пример за такава изрична норма е
разпоредбата на чл. 8, ал.6 от Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския
парламент и съвета, съгласно който седмичната
почивка започва не по-късно от края на шест 24-часови периода от края
на предишната седмична почивка. Видно от чл. 2 от Регламента, обаче таксиметровия превоз на пътници е извън
предметния му обхват, поради което и цитираната норма на чл. 8, ал.6 от
Регламента не може да намери пряко приложение към процесния казус.
С оглед
всичко гореизложено, ако контролния
орган е имал предвид конкретна разпоредба, която да задължава водачите
да ползват седмичната си почивка след изтичнаето на 6 работни дни, то тази норма безусловно е следвало да
намери отражение в АУАН и НП. В противен случай отговорността на дееца
би почивала на предположения и несигурни умозаключения (особено на фона на задължителните разрешения в обратен смисъл дадени
от СЕС по отправеното преюдициално запитване), което е изцяло
несъвместимо с принципите за законоустановеност
на нарушението и на наказанието, прогласени в чл. 3, вр. чл. 6 ЗАНН.
В случая констатираните
пороци при:
- описание на фактическите признаци на нарушението в
АУАН и НП
- и при очертаване на
правните норми, от които произтича противоправността на поведението на
наказания субект
няма как да бъдат санирани на етап съдебно следствие, като съдът сам очертае
съставомерните фактически положения и сам издири приложимите материално правни
норми, доколкото се касае не за
доказателствен дефицит, а за ненадлежно
предявено обвинение, което накърнява правото на защита на наказания
субект, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на
допълнителни доказателства.
Още повече, че в случая
се констатира и противоречие между
словесно предявеното административно обвинение и приложената законова норма,
доколкото както правилно се изтъква в жалбата- в АУАН и НП е посочено, че е
нарушен режима на максимална седмична
почивка, а чл. 88а ЗАвтП урежда минималната такава.
Следва да се отбележи
също така и че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария върховен
съд и на ВКС, всяко установяване за първи
път на етап съдебно следствие на
съставомерен факт, който до
този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по
своята правна същност представлява съществено
изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.
Така изрично Тълкувателно
решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС, Тълкувателно
решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на ВС.
В същото време съгласно
изричния текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се
ангажира в условията на съществено изменение на обстоятелствената част, само ако
е предприето надлежно изменение на обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна
практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо пред въззивната и касационната
инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 от ЗАНН има характер на
въззивно такова, то института на
изменение на обвинението не може да намери приложение при оспорване на
наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически
положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом
те не са предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред.
Така изрично Решение
№ 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен
съд,
От всичко
гореизложено следва, че за съда не съществува възможност да потвърди НП въз основа на:
- нови
съставомерни фактически положения, които са разкрити или доуточнени за първи път на етап съдебно
следствие и които не са надлежно предявени на дееца с АУАН и НП;
-на правни норми от значение за
съставомерността на деянието и за извеждане на неговия противоправен характер,
които макар да представляват действащо право, не са надлежно очертани в АУАН и
НП и по този начин не са част от
повдигнатото административно обвинение.
Изискванията за реквизити на АУАН и НП са
императивни и те не могат да бъдат
извличани по тълкувателен или дедуктивен път от доказателствата по
делото.
В този
изричен смисъл е и трайната и най-актуална практика на Административен съд
Пловдив- Решение № 1926 от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1871 / 2020 г. на
XIX състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 1924 от 29.10.2020 г. по
к. адм. н. д. № 1607 / 2020 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив,
Решение № 1938 от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1963 / 2020 г. на XXI състав
на Административен съд - Пловдив, Решение № 1911 от 28.10.2020 г. по к. адм. н.
д. № 2020 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение №
1828 от 21.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1796 / 2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 237 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
2349 от 19.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 2262 / 2019 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
Посочените
решения са постановени по казуси с различна правна квалификация, но съдържат принципни съображения, които са
изцяло приложими и в настоящия случай.
В този смисъл
са и редица решения постановени по казуси, по
които наказващ орган е бил именно ИААА.
Така Решение
№ 293 от 04.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 3762 / 2019 г. на XX състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 301 от 05.02.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 3828 / 2019 г. на XXIII състав на Административен съд - Пловдив, Решение №
619 от 11.03.2020 г. по к. адм. н. д. № 199 / 2020 г. на XXIV състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 2577 от 10.12.2019 г. по к. адм. н. д.
№ 2980 / 2019 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив , Решение №
166 от 17.01.2020 г. по к. адм. н. д. № 3439 / 2019 г. на XXVI състав на
Административен съд - Пловдив , Решение № 520 от 25.02.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 20 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 1563
от 04.07.2018 г. по к. адм. н. д. № 1569 / 2018 г. на XIX състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 1185 от 11.06.2015 г. по н. д. № 900/2015
г. на Административен съд - Пловдив
Да се процедира по
обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са съставомерните
фактически положения за които се наказва и действителните правни рамки на
повдигнатото му обвинение едва от акта на въззивната инстанция, след
като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с
правото му на защита.
Не на последно място
следва да се посочи, че ако съдът
служебно установи и накаже дееца за релевантните фактически
обстоятелства и сам издири и приложи коректните материално правна и санкционна
норма, без те да са надлежно
индивидуализирани в АУАН и НП, то същият
би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия
в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в
правомощията на наказващия орган.
В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване
на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните
правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на
наказваното лице. В случая обаче констатираните
пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради
което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
Ако се допусне тълкуване, според което съдът
може сам, за първи път със своя акт да установява съставомерните
фактически положения и правни норми, които до този момент не са надлежно
предявени на дееца, то напрактика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН процедура по повдигане,
предявяване и защита по административното обвинение.
ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 28 ЗАНН.
В случая
пороците при излагането на фактите и правната квалификация са особено
съществени и на още едно самостоятелно основание, доколкото с неправилното им
очертаване реално се възпрепятства преценката за приложение на чл. 28 ЗАНН.
Същевременно
съгласно разрешението дадено с ТР 1/2007
по тълкувателно дело 1/2005г. на ВАС- преценката за маловажност на случая е
такава по законосъобразност. Поради това изводът, че нарушителят трябва да бъде санкциониран, задължително следва да бъде предшестван от обсъждане на
въпроса позволява ли констатираната
обществена опасност да деянието ангажиране на административно-наказателна
репресия спрямо дееца.
В тази връзка
настоящия състав изцяло споделя трайно утвърдените в практиката принципни съображения, че при липса на
изрична законова дефиниция на понятието маловажен случай в ЗАНН, на основание
чл. 11 ЗАНН субсидиарно приложение следва да намери НК, според чл. 93, т.9 на който маловажен случай е налице когато с оглед липсата или незначителността на
вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, деянието представлява по-ниска степен на
обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на престъпление от
съответния вид.
Според
съда в конкретния случай са налице редица обстоятелства, които биха могли
да обусловят извод за по-ниска степен на обществена опасност на
деянието и дееца от типичния случай.
-непрекъснатата седмична почивка е
надлежно ползвана от водача на база седмица, започваща в понеделник (за
периода 27.01.2020-02.02.2020г), а не както произволно е избрано от контролния
орган на база седмица, започваща в петък;
- видно от
приложената пътна книжка, седмичната почивка е предоставена на водача
още на същия ден- 30.01.2020г., само няколко часа след соченото в АУАН
и НП време на извършване на нарушението- 10.00 часа;
-предоставената непрекъсната седмична
почивка е с продължителност по-голяма от минимално предвиденото в закона-
36 часа, по който начин в максимална степен са гарантирани интересите на водача;
- предоставяните
дневни почивки между отделните дневни периоди са с продължителност (средно
около 11 часа), която позволява възстановяване на работната сила на водача,
като по този начин не са застрашени нито неговото здраве, нито безопасността на
транспортната дейност;
-не са
изложени твърдения, а не са и представени доказателства от обстоятелството, че седмичната почивка е предоставена
няколко часа по-късно на същата дата- 30.01.2020г. да са произлезли
каквито и да било вредни последици.
Всички тези
обстоятелства нормално биха довели до извод за маловажност на случая. Начинът на описание на нарушението в АУАН и
НП обаче е такъв, че реално се препятства преценката по чл. 28 ЗАНН, доколкото
съдът няма как да обяви за маловажно нарушение, което предвид ненадлежното излагане
на факти и право, изобщо не е несъмнено установено, че е извършено. Посоченото флагрантно нарушава правото на
защита на наказания субект и е още едно основание за отмяна на НП.
ПО РАЗНОКИТЕ.
При този
изход на спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има
жалбоподателят. Същият е доказал реалното заплащане на 350 лева адвокатски хонорар за процесуално
представителство в производството, доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на
ВКС, договорът за правна защита и съдействие има характер на разписка за
изплатената в брой сума.
Въззиваемата
страна е направила възражение за
прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Съдът като
съобрази:
-
действителната фактическа и правна сложност на делото, която е завишена, предвид
необходимостта от познаване освен на националното и на законодателството на
Европейския съюз, включително и произнасянията
на СЕС по преюдициални запитвания;
- материалния
интерес от водене на делото- 1000 лева;
- вида на
осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно не само изготвяне на
жалбата (която е изключително подробна, мотивирана, с изложение на няколко
самостоятелни основания за отмяна на НП и позоваване
на обилна съдебна практика), но и процесуално представителство в
откритото заседание (чрез мотивирано писмено становище);
намира, че заплатения размер на адвокатски хонорар
се явява справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36 от Закона за
адвокатурата и следва да бъде присъден изцяло.
Само за
пълнота на изложението следва да се посочи, че Наредба № 1/ 9.7.2004 на Висшия
адвокатски съвет задава само
пределния долен праг на дължимия адвокатски хонорар, като по мнение на
настоящия състав присъждането по дефиниция само
на минималните размери по Наредбата, без да се съобразяват особеностите
на всеки конкретен случай би противоречало на принципа за пълно обезщетяване на вредите, намиращи се в
пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразните действия на
администрацията, прокаран в ТР 1/15.03.2017г. по т.д. 2/2016 на ВАС.
В конкретния
случай заплатеното от жалбоподателя възнаграждение съвсем незначително надвишава минималното по Наредба, поради
което и следва да се присъди изцяло.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от
административен орган" означава
поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е
административният орган. В случая въззиваемата страна РДАА-Пловдив не е самостоятелно юридическо
лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ИААА, като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 2, ал.1 от Устройствения
правилник на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация".
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 36-0000614/28.10.2020
г., издадено от Директор на РД АА-Пловдив,
с което на ТАКСИ-1-2009 ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Автомобилна
администрация" да заплати на ТАКСИ-1-2009 ЕООД, ЕИК ********* сумата от
350 лева, представляваща разноски пред
Районен съд.
Решението
подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от
получаване на съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п./
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
М.М.