№ 18574
гр. София, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110105948 по описа за 2024 година
Производството е първоинстанционно, исково.
Производството по делото е образувано по предявен иск от Столична община против С.
А.. Ищецът твърди, че със заповед от 2003г. на Кмета на СО, Район Подуяне, издадена на
основание чл.4 ЗОС, ответницата е настанена в общинско жилище, заедно с четиричленното
си семейство. Твърди, че между ищец и ответник е бил сключен договор на 6.6.2003г.
Ищецът твърди, че договорът е бил прекратен, преди изтичане на уговорения срок. Твърди
се, че ответницата продължила да ползва отдаденият под наем по прекратения договор за
наем имот, като била издадена заповед от 17.12.2013г. за изземването му, която към
предявяване на иска не била изпълнена. Издадената заповед се посочва като
противопоставяне на продължилото ползване. Сочи се, че между страните са подписани две
споразумения, като със споразумението от 16.10.2015г. било уговорено натрупаното до
момента задължение за наемни вноски /което се сочи, че било техническа грешка/ да се
разсрочи, а с друго споразумение от същата дата, било разсрочено плащането на такса за
битови отпадъци Твърди се, че през 2015г. между страните бил сключен нов договор, въз
основа заповедта за настаняване.
Ищецът счита, че след изтичане на една година от издаване на заповедта за настаняване,
е отпаднало основанието ответницата да ползва отдадения общински имот, като ползването
му продължило въпреки противопоставянето на наемодателя. Предявен е иск за заплащане
на сумата от 7200,91 лева обезщетение за ползване на общински имот на отпаднало
основание, заедно със сумата 2819,38 лева лихва.
С уточнителна молба от 1.3.2024г., ищецът уточнява периода – сумата 7200,91 лева се
1
твърди да се дължи за период от 1.2007г. до 9.2015г., от 1.2023г. до 12.2023г., лихвата за
забава се дължи за период от 9.2007г. до 9.2015г. включително и от март 2023г. до 12.2023г.
включително. Сочи се, че главницата се формира от сумата от 6787,99 лева – обезщетение за
лишаване от ползване на имота, както и такса за битови отпадъци 321,92 лева / за период
1.2007г.-9.2015г. и от 1.2023г. до 12.2023г./, като лихва за забава не се дължи върху нея. Сочи
се, че Столична община заплаща дължимата такса за битови отпадъци, като таксата се
дължи, според изложеното в молбата, от държателя на общинското жилище.
Ответницата, получила препис от исковата молба на 15.4.2024г., на 14.5.2024г. по пощата
е подала писмен отговор. В отговора се оспорва редовността на исковата молба, тъй като
същата препраща към справка, и като неоснователна, защото се сочи, че от представения
протокол от 5.9.2018г. ищецът е констатирал, че ответникът е в забава в плащането, съгласно
т.3 от споразумението, поради което и цялото задължение по споразумението е станало
предсрочно изискуемо.
Сочи се, че на 9.11.2018г.е подадено заявление по чл.417 ГПК, по което е образувано гр.д.
№ 71815/2018г. на СРС, по което ответницата е подала възражение, проведено е исково
производство, по което искът на същия ищец е отхвърлен. По иска за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползване, същият се оспорва, защото за исковия период
останалите трима, настанени заедно с ответницата, са били пълнолетни, поради което и ако
тя дължи заплащане, то евентуално е за ¼ от претенцията. Сочи се, че липсват доказателства
ищецът да е собственик на имота, няма доказателства ответницата да е ползвала същият.
Прави се възражение, че за период от 1.2007г. до 9.2015г, вземането е в погасителна давност,
като давността за вземането не е прекъсната. По иска за останалия период, искът се оспорва,
защото за него е налице валидно сключен договор за наем от 1.10.2015г., като се твърди, че
за периода вземанията са платени от ответницата. Относно претенцията за ТБО, се счита, че
тя се дължи от собственика, а от ползвателя или наемателя – само при клауза в договора, а
при липса на договор, и липса на доказателства ищецът да е платил таксата, искът е
неоснователен. Сочи се, че вземането е и в погасителна давност. По иска за обезщетение за
забава, претенцията се оспорва, поради неоснователност на главната, както и защото липсва
покана. Прави се възражение за давност. Взема се становище по алтернативната претенция.
С разпореждане, СРС остави без движение производството, именно във връзка с
евентуално предявената претенция, като с молба от 4.6.2024г., ищецът сочи, че оттегля иска,
като остава само претенцията му за обезщетение за ползване на общинския имот, като се
сочи, че обезщетението за забава само върху главницата по този иск е в размер 2819,38 лева,
обезщетение за забава върху главницата за ТБО не се претендира.
Предявени са, обективно съединени: осъдителен иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.3
ЗЗД / за обезщетение за ползване на имот по прекратен договор за наем, с изтекъл срок, за
ТБО/ и чл.86 ЗЗД / за обезщетение за забава върху първата главница/.
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад без възражения в тази част от
страните по делото, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните,
въз основа влязло в сила решение № 601276.3.2020г. по гр.д.№ 12383/2019г. между същите
2
страни е проведено производство по установяване на вземане по заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК по гр.д.№ 71815/2018г. на СРС, като с влязло в сила на 5.6.2020г. решение искът
на Столична община против С. А. за признаване за установено, че А. дължи на ищеца
сумата 8932,45 лева, от които 6176,79 лева – наемна цена на общински имот, по договор за
наем от 6.6.2003г- за период от 1.12.2007г.- до 30.9.2015г., 2755,66 лева – лихва от 15.8.2007г.
до 30.9.2015г., 419,53 лева – ТБО за период 1.12.2015г.- 30.9.2015г. , е отхвърлен, като е
прието, че договорът за наем е бил прекратен.
СРС, в настоящия състав, със същото определение е намерил, че страните не спорят
изрично, поради което и не се нуждаят от доказване следните факти, твърдени в исковата
молба: че на 22.2.1999г. за имота е издаден акт за частна общинска собственост, че на
19.5.2003г. Кмет на СО, район Подуяне е издал настанителна заповед, за срок от една
година, с която настанява ответницата, както и съпруг, син и дъщеря в общинско жилище, за
срок 1 година, както и че на 22.5.2003г. между СО, район Подуяне и ответницата е сключен
договор за наем, при уговорена наемна цена от 25,02 лева на месец, на 1.10.2015г. е сключен
договор за наем въз основа същата настанителна заповед, между същите страни и уговорена
цена 60,77 лева на месец, който е безсрочен, че на 30.9.2015г. е сключено споразумение, с
което ответницата се е задължила да плаща разсрочено сумата 6890,36 лева / посочено наем,
за период от 7.2007г. до 30.9.2015г./ и 4021,06 лева – лихва, на същата дата е сключено
споразумение, с което ответницата се е задължила да заплаща разсрочено 419,53 лева / ТБО
за период 8.2007г.- 30.9.2015г./
Представен е акт за частна общинска собственост на триетажна сграда без сутерен, с
адрес град София, район Подуяне, ж.к.Хаджи Димитър, улица Дончо Ватах № 71, договор за
наем, сключен между страните поделото на 1.10.2015г. за същия имот, който е безсрочен.
Представено е споразумение от 30.9.2015г., с което ответницата е признала
дължимостта на сумите 10911,42 лева – наем за период м.7.2007г- 30.9.2015г., от които
главно вземане 6890,36 лева главно вземане, 4021,06 лева – лихва, като основание е вписано,
че вземането е за общинското жилище, в което ответницата е била настанена със заповед от
19.5.2003г., представена по делото. В споразумението е вписано признание, че и към
сключването му, имотът се ползва от домакинството на ответницата, като същата се
задължава да заплати задължението разсрочено, на вноски, с падежи от 30.10.2015г. до
30.9.2020г.. Представено е споразумение, сключено на същата дата – 30.9.2015г., с което
ответницата е признала дължимостта на сумите 419,53 лева – такси за битови отпадъци за
период м.8.2007г- 30.9.2015г., от които главно вземане 294,22 лева главно вземане, 125,31
лева – лихва, като основание е вписано, че вземането е за общинското жилище, в което
ответницата е била настанена със заповед от 19.5.2003г., представена по делото. В
споразумението е вписано признание, че и към сключването му, имотът се ползва от
домакинството на ответницата, като същата се задължава да заплати задължението
разсрочено, на вноски, с падежи от 30.10.2015г. до 30.9.2020г..
Ответната страна е представила операционна бележка за платена на 2.5.2024г. в полза
на СО, район Подуяне сума от 700 лева, с вписано основание „общински наем”, както и
3
удостоверение за наследници, от което е видно, че съпругът на ответницата *** е починал на
4.5.2020г, като семейството има две, вече пълнолетни деца – *** роден през 1986г. и ***,
родена през 1992г.
От правна страна се налагат следните изводи:
Предявен е иск за връщане на сума от ищеца, при отпаднало основание за
получаването й. С Постановление № 1/1979г. на ВС по тълкувателно дело № 1/1979 г. на
Пленума на ВС, се приема, че основанието съществува при получаване на престацията, но
след това е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на
договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение,
при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие.
Ищецът сочи в уточнителната молба, че е договорът за наем е бил прекратен.
Съгласно разпоредбата на чл.236,ал.1 ЗЗД, ако след изтичане на уговорения в договора за
наем срок, ползването продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, то
се счита, че договорът за наем е продължен за неопределен срок.
За да е основателен предявеният главен иск, следва да се докаже, че след изтичане на
уговорения в договора срок, ответната страна е продължила със знанието и без
противопоставянето на наемодателя ползването на отдадения по договор за наем имот.
С посоченото по – горе съдебно решение, влязло в сила на 5.6.2020г., СРС е приел, че
договорът за наем е бил прекратен за исковия период, съвпадащ с периода, предмет на
разглеждане по настоящото дело, поради което е налице сила на пресъдено нещо по
отношение първата предпоставка за уважаване на иска- прекратяването на договора за наем.
С извънсъдебно споразумение, сключено на 30.9.2015г., ответницата е признала
неизгоден за себе си факт / по смисъла на чл.17 ГПК/ - че дължи сумата от 6890,36 лева ,
съставляващо наем за период м.7.2007г- 30.9.2015г, както и че към датата на сключване на
споразумението – 30.9.2015г., общинският имот се ползва от домакинството на ответницата
С. А.. Ето защо, оспорването, направено в отговора – че недоказано е твърдението, че
имотът се ползва от ответницата, е недоказано. Доводите на защитата на ответника, че
жилището се е ползвало от общо трима пълнолетни, поради което и ответната страна следва
да заплати едва една трета от задължението, са неоснователни. Разпоредбата на чл.236,ал.1
ЗЗД предвижда при продължило от наемателя ползване след изтичане на уговорения срок в
договора за наем, наемателят да продължи да изпълнява задълженията си по наемния
договор, поради което и доколкото искът не е по чл.59 ЗЗД, то и доводите на ответницата са
и неотносими. Със същото споразумение се установява и размерът на дължимото
обезщетение за продължилото след изтичане на срока на договора за наем ползване,
доколкото ответницата е поела задължението да заплати същото разсрочено. Ето защо, искът
за заплащане на наемна цена за период м.7.2007г- 30.9.2015г., е доказан по основание и
размер. Не така стои въпросът за периода от март 2023г. до 12.2023г. включително, за който,
с определението по чл.140 ГПК съдът даде указания на ищеца,че не сочи доказателства, за
който период искът е недоказан – не се ангажираха никакви доказателства, че за този период
4
ползването е продължило. Противното се установява от върнатото съобщение по чл.131 ГПК
по делото, с което съдът е изпратил препис от исковата молба и уточнението към нея на
адреса на имота - лице от адреса е посочило на връчителя, че към 13.3.2024г., ответницата е
била напуснала имота от около 2 години.
Следователно, искът за заплащане на обезщетение за продължилото ползване е
основателен за период м.7.2007г- 30.9.2015г. и следва да се разгледа възражението за
погасителна давност, направено в отговора на исковата молба. Разпоредбата на чл.111,б.В
ЗЗД предвижда тригодишна погасителна давност за периодични вземания, сред които и
вземания по договор за наем. Със споразумението от 30.9.2015г., задължението за
натрупаната обща сума от 6890,36 лева , съставляващо наем за период м.7.2007г- 30.9.2015г,
е признато от ответницата, на основание чл.116, б.а ЗЗД, поради което и давността за това
задължение е била прекъсната,а с поетото задължение същата да се плати разсрочено с
последна вноска с падеж 30.9.2020г., давността затова вземане започва да тече от 1.10.2020г.
и изтича на 1.10.2023г., тъй като разпоредбата на чл.113 ЗЗД забранява скъсяването и
удължаването на давностните срокове. Цитираната разпоредба следва да се тълкува и в
смисъл, че дори при признато задължение, освен в хипотезата на чл.117,ал.2 ЗЗД/установено
със съдебно решение задължение, при което давността всякога е петгодишна/, давността за
вземането е давността за самото задължение, тоест, в настоящия случай, за периодично
вземане на ищеца – давността е тригодишна, и тече от датата на последния падеж , или от
1.10.2020г. Същата не е била прекъсната с проведеното исково производство между страните
за същото вземане, на основание чл.116,б.жЗЗД претендирано от ищеца на различно
основание, тъй като искът е бил отхвърлен.
Ето защо, претенцията, предмет на делото е в рамките на погасителна давност, което на
основание чл.119 ЗЗД се отнася и до акцесорната претенция за обезщетение за забава, и
искът следва да се отхвърли изцяло.
Неоснователна е и претенцията за такса за битови отпадъци 321,92 лева / за период
1.2007г.-9.2015г. и от 1.2023г. до 12.2023г./- за периода до 9.2015г., по признатото със
споразумението задължение, е изтекла погасителна давност, а за периода от 2023г, искът е
недоказан, по съображенията, изложени по – горе.
При този изход на спора, право на разноски има само ответникът.
СРС не присъжда претендираните с молба № 309871/2.10.2024г. разноски за
адвокатско възнаграждение, поради следното.
Последното о.с.з., в което съдът даде ход на устните състезания по спора, се проведе
на 30.9.2024г. Договорът за правна защита и съдействие е сключен на 25.4.2024г., който
следва да е бил в държане на ответницата, респективно – нейния процесуален представител
и към датата на подаване на отговора на исковата молба /16.5.2024г/ и , макар
доказателствата за платено възнаграждение да не са част от предмета на доказване по спора,
за тях разпоредбата на чл.133 ГПК се прилага на общо основание.
5
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Столична община, ЕИК ********* с адрес град София,
улица Московска 33, представлявана от кмета на СО –Васил Терзиев, против С. Н. А. ЕГН
********** с адрес град София, район Подуяне,, улица „Дончо Ватах” № 54 иск за
заплащане на сумата от 7200,91 лева обезщетение, дължимо на отпаднало основание –
прекратен договор за наем на общински имот с адрес град София, улица Дончо Ватах 71,
дължимо за период от 1.2007г. до 9.2015г., от 1.2023г. до 12.2023г., 2819,38 лева лихва за
забава за период от 9.2007г. до 9.2015г. включително и от март 2023г. до 12.2023г. такса за
битови отпадъци 321,92 лева / за период 1.2007г.-9.2015г. и от 1.2023г. до 12.2023г./.
Отхвърля претенцията на ответната страна за присъждане на разноски.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му, пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6