Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 23.04.2020 година

 

    В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:                                  

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: М. ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор .………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4611 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

          С решение №459144 от 27.07.2018г., постановено по гр.дело №11984/2016г. по описа на СРС,  І Г.О., 43-ти състав, е осъден Т.Д.М. да заплати на М.Б.А. на основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД сумата от 290.00 лв., представляваща неплатена част от наемната цена за месец декември 2015г., дължима съгласно договор за наем от 20.08.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от 01.03.2016г. до окончателното й изплащане; на основание чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД сумата 2378.94 лв., представляваща разходи, свързани с ползването на наетия имот, предмет на договор за наем от 20.08.2008г., за потребена топлиннa енергия и дялово разпределение от 01.10.2013г. до 19.12.2015г. в размер на 2233.40 лв., за потребена електрическа енергия за периода от 14.10.2015г. до 12.12.2015г. в размер на 89.57 лв. и за потребена студена вода за периода от 28.09.2015г. до 19.12.2015г. в размер на 55.97 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 01.03.2016г. /дата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане, както и сумата 399.96 лв., представляваща лихва за забава върху месечните консумативни разходи за топлинна енергия и дялово разпределение за периода от 01.10.2013г. до 19.12.2015г.; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 595.16 лв., представляващи направени разноски по делото.

         Постъпила е въззивна жалба от ответника - Т.Д.М., чрез адв.Вл.Б., с която обжалва изцяло решение №459144 от 27.07.2018г., постановено по гр.дело №11984/2016г. по описа на СРС,  І Г.О., 43-ти състав, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 и пр.2 от ЗЗД от ЗЗД. Инвокирани  са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като постановен в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Излага се, че е бил сключен договор за наем от 20.08.2008г. за процесния имот с наемодател Й.Б., трето неучастващо по делото лице, поради което ищцата не е активно легитимирана да предяви срещу ответника в качеството му на наемател искове за плащане на наемна цена и консумативни разходи за процесните периоди досежно имота, предмет на сключения наемен договор. Твърди се още, че в случай, че съда приеме, че договорът на наем е сключен между страните по делото, то не е доказано от ищцата, че ответникът като наемател фактически е ползвал отдадения под наем имот след 10.10.2015г. до м.12.2015г., поради което претенцията за заплащане на сумата от 290.00 лв., представляваща неплатена част от наемната цена за месец декември 2015г., дължима съгласно договор за наем от 20.08.2008г., се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че предявените искове за плащане на консумативни разходи за топлоенергия, ел.енергия и студена вода за исковия период са неоснователни, тъй като ищцата не е ангажирала доказателства, че е заплатила дължимите суми към съответните дружества, при което в случай, че бъдат уважени така предявените искове то това би довело до неоснователно обогатяване на ищцата. Излага се още, че неправилно СРС е обосновал извода, че направеното възражение за прихващане със сумата за направени разходи за извършени видове СМР в имота е неоснователно и недоказано. Твърди се, че в представена извънсъдебна спогодба между страните от 05.09.2015г. не се съдържа изрично изявление на ищцата за прихващане на дължими от ответника като наемател суми за наем за месеците януари – юни 2015г. с направените от него разходи за извършени видове СМР в имота. Поддържа, че разходите на извършени в имота видове СМР не са предмет на сключената между страните спогодба между страните от 05.09.2015г. и същите подлежат на заплащане от ищцата. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани, респективно като погасени чрез прихващане. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

         Въззиваемата страна - М.Б.А., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез адв.Делибашев, изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага доводи, че обжалваното решение на СРС е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона. Поддържа се, че първоинстанционният съд е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства и е обосновал правилен извод, че през исковия период от време страните са били обвързани с валидно облигационно правоотношение между тях на основание сключен договор от 20.08.2008г. за отдаване под наем на имот – апартамент №94, находящ се в град София, ж.к. „*****. Поддържа се още, че правилно е преценено от СРС, че с оглед липсата на представени от ответника доказателства за заплащане на дължима от него част от наемна вноска за месец декември 2015г., на консумативни разходи за потребена топлиннa енергия и дялово разпределение за периода 01.10.2013г. до 19.12.2015г., за потребена електрическа енергия за периода от 14.10.2015г. до 12.12.2015г., за потребена студена вода за периода от 28.09.2015г. до 19.12.2015г., както и на лихва за забава върху месечните консумативни разходи за топлинна енергия и дялово разпределение за периода от 01.10.2013г. до 19.12.2015г., са налице основанията в закона за ангажиране на неговата отговорност и заявените искови претенции се явяват основателни и доказани. Допълнителни съображения излага в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение на СРС. Претендира присъждане на сторени разноски за въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.

         Предявени са от М.Б.А. срещу Т.Д.М. при условията обективно съединяване искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 и пр.2 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от М.Б.А. срещу Т.Д.М. при условията обективно съединяване искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В конкретната хипотеза въззивника-ответник оспорва факта за валидно възникнало облигационно правоотношение между страните на основание сключен между тях договор за наем от 20.08.2008г. за отдаване под наем на имот – апартамент №94, находящ се в град София, ж.к. „*****, с твърдение, че договорът за наем е сключен с Й.Б., като наемодател – трето неучастващо по делото лице. Правилно е прието от първостепенния съд, че тежестта за доказване на неистинността на оспорения договор като частен документ пада върху ответника, тъй като посоченият документ носи неговия подпис /по аргумент за противното от разпоредбата на чл.193, ал.3, изр.2 ГПК/, като изрично е било указано в изготвения доклад за съответната доказателствена тежест. Доколкото ответникът не е ангажирал годни доказателства в подкрепа на твърдението си, че сключеният от него договор за наем от 20.08.2008г. е с  Й.Б., като наемодател – трето неучастващо по делото лице, правилно е прието от СРС, че оспорването не е доказано /чл.194, ал.2 от ГПК/. При това положение и след съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, се налага единственият правилен извод, че по делото е доказан факта на валидно сключен наемен договор между страните от 20.08.2008г., съгласно който наемодателят - М.Б.А. е предоставила за временно и възмездно ползване на наемателя -Т.Д.М. процесния недвижим имот, като страните са уговорили, че договорът се сключва за срок от 1 година, считано от 20.08.2008 г. /раздел II, т.2 /, при уговорена месечна наемна цена /раздел III, т.1/, платима до 20-то число на текущия месец /раздел III, т.2/. В раздел V, т.2 е уговорено, че наемателят се задължава да заплаща всички разходи, свързани с обикновеното ползване на наетия имот – ток, вода, парно отопление, сметките на телефонните постове. Уговорено е в раздел VII, т.2. б.„г“ при неспазване на задълженията на наемателя, визирани в раздел V от договора, наемодателят да има право едностранно да прекрати договора. Наемодателят в изпълнение на задължението по Раздел IV, т.2 е предал на ответника отдадения под наем имот, за което е съставен двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 20.08.2008г..

С оглед на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че сключеният като срочен договор за наем от 20.08.2008г. се е трансформирал като безсрочен такъв и страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение помежду си за периода от 20.08.2008г. до 19.12.2018г., съответно за посочения период наемателят дължи изпълнение на поетите с договора за наем задължения да заплаща уговорената наемна цена и консумативни разходи. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът приема за недоказано твърдението, че въззивникът е освободил имота на 10.10.2015г. и фактически не го е ползвал след тази дата до 19.12.2015г., поради което не дължи заплащане на наемна цена за част от месец декември 2015г.. В доказателствена тежест на ответника е да ангажира доказателства, че е освободил ползвания от него под наем имот на 10.10.2015г., но такива не са събрани, предвид на което и след като се вземат предвид показанията на разпитаната свидетелка – Н.Б.– касиер в ЕС, които следва да бъдат кредитирани като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени впечатления, както и приетото като доказателство известие, връчено на ответника на 16.11.2015г., с което ищцата прави волеизявление, че отправя предизвестие за разваляне на договора за наем на основание раздел VII, т.2, б.„г“ от същия поради неизпълнението от страна на ответника на задължението за заплащане на изразходвани в наетия имот разходи за топлофикационни услуги /задължение по Раздел V, т.2/ и системно неизпълнение на задължението за заплащане на договорената наемна цена /задължение по Раздел V, т.1/, се установява обстоятелството, че наемателят е ползвал имота, предмет на сключения между страните договор за наем, до 19.12.2015г.. Съгласно разпоредбата на чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща наемната цена за наетата от него вещ. След като е налице валидно наемно правоотношение, възникнало между страните по делото, през процесния период наемателят дължи заплащане на наемната цена за предоставения му за временно и възмездно ползване недвижим имот. В доказателствена тежест за въззивника-ответник е да ангажира доказателства, установяващи изпълнение на задължението му, поето със сключването на договора за наем, а именно да заплаща в уговорения срок дължимата наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване недвижим имот. Изцяло неоснователен е релевираният във въззивната жалба довод, че по делото е установено изпълнение на задължението на наемателя за заплащане на дължимата от него наемна цена за исковия период от време. Доказателства в тази насока не са представени до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство. Следователно при липсата на доказателства за погасяване на задължението на наемателя за заплащане на наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване недвижим имот, същият се явява  неизправна страна по договора за наем и следва да бъде ангажирана неговата отговорност. По изложените съображения решаващият състав приема, че предявеният иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД се явява основателен и доказан за сумата, за която е предявен - 290.00 лв., представляваща неплатена част от наемната цена за месец декември 2015г., дължима съгласно договор за наем от 20.08.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от 01.03.2016г. до окончателното й изплащане. Като е достигнал до същия правен извод СРС е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

По иска с правно основание за чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД за заплащане на консумативни разходи за топлинна енергия, ел.енергия и студена вода настоящият състав приема, че изцяло правилни и законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд в постановеното съдебно решение за основателност на така предявения иск. Съгласно разпоредбата на чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща разходите, свързани с ползването на наетата вещ. Такова задължение въззивникът-наемател е поел и със сключения договор за наем от 20.08.2008г. в раздел V, т.2 наемателят се задължава да заплаща всички разходи, свързани с обикновеното ползване на наетия имот – ток, вода, парно отопление, сметките на телефонните постове. Следователно страните са постигнали съгласие наемателят да заплаща отделно от наемната цена всички консумативни разходи за ползването на вещта. В конкретния случай размера на консумативни разходи за топлинна енергия, ел.енергия и студена вода за исковия период не се оспорва от ответника. Ирелевантно за основателността на този иск е дали ищцата като наемодател е заплатила на съответните доставчици консумативните разходи за топлинна енергия, ел.енергия и студена вода за исковия период. В тази връзка направеното в този смисъл възражение във въззивната жалба за липсата на доказателства, че ищцата е заплатила на съответните доставчици претендираните от нея суми за топлинна енергия, ел.енергия и студена вода за исковия период се явява неоснователно. От единствено правно значение за основателността на предявения иск е да се докаже размера на консумативни разходи за топлинна енергия, ел.енергия и студена вода за исковия период за отдадения под наем имот, което в случая е сторено. По горните съображения въззивният съд счита, че неизпълнението на задължението да се платят консумативните разноски е основание да се ангажира отговорност на неизправния наемател. Предявеният иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.2  от ЗЗД се явява основателен и доказан по размер. Като е достигнал до същия правен извод СРС е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.        

Относно направеното от въззивника-ответник възражение за прихващане на вземанията на ищцата със сумата за направени разходи за извършени видове СМР в имота съдът намира за неоснователно като счита, че изложените от СРС правни аргументи в обжалваното решение са законосъобразни, обосновани са след правилен анализ на събраните по делото доказателства. Действително по делото са събрани доказателства за направени от ответника разходи за извършени в имота видове СМР, но от събраните доказателства се установява, че тяхната стойност е приспадната от дължимите от ответника суми за наем за месеците януари-юни 2015г., който факт изрично е посочен от ответника в представен по делото като доказателство приходен касов ордер от м.септември 2015г. и липсата твърдения и данни за заплащане на наемната цена за посочения период. Действително приетия като доказателство приходен касов ордер от м.септември 2015г. представлява частен свидетелстващ документ, но доколкото съдържа неизгодни за неговия издател факти, съдът счита, че представлява годно доказателство за удостоверените в него обстоятелства, а именно за извършена компенсация на разходите за видове СМР със стойността на дължимите суми за наем за месеците януари-юни 2015г., поради което задължението на наемодателя за заплащане на извършените видове СМР следва да се счита за валидно погасено и направеното възражение за прихващане се явява неоснователно.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в т.ч. и в частта за разноските като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция основателна е претенцията на въззиваемата страна за присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да плати на въззиваемия сумата от 700.00 лв., разноски за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №459144 от 27.07.2018г., постановено по гр.дело №11984/2016г. по описа на СРС,  І Г.О., 43-ти състав.

ОСЪЖДА Т.Д.М., с ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, да заплати на М.Б.А., с ЕГН **********, със съдебен адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 700.00 лв. /седемстотин лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ :                     ЧЛЕНОВЕ : 1./                      2./