Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 172
гр. Русе, 17.07.2019
г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, в публичното заседание на дванадесети юли през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
Председател: НИКОЛИНКА
ЧОКОЕВА
Членове:
АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА мл. с.
при секретаря Ева Димитрова като
разгледа докладваното от съдия Атанасова
в. т. д. № 205 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази
следното:
Постъпила е въззивна жалба от „Профи Кредит България” ЕООД със седалище и адрес на управление: гр.София
против Решение № 39 от 11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 75/2018 по описа
на БРС, с което е отхвърлен предявеният от дружеството установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК относно вземането му
срещу Ц.С.С. в размер на 2 748,66 лв., представляващо неизплатено парично
задължение по ДПК № **********. Излага
оплаквания за неправилност на съдебното решение. Навежда твърдения, че ищцовото
дружество е небанкова финансова институция, поради което указанията на ТР № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК са неприложими. Иска от въззивния съд да постанови
решение, с което да отмени първоинстанционния съдебен акт и да постанови друг,
с който предявеният от дружеството иск да се уважи в пълен размер. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Ц.С.С. не е депозирала писмен отговор по реда и в срока по
чл. 263 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от
процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки
правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че Решение № 39 от 11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 75/2018 по описа на
БРС е
валидно и допустимо, а за да се произнесе по съществото на спора, съобразно
наведените от страните доводи, взе предвид следното:
Установено по делото е, че на 4.01.2016
г. ответницата е подала Искане за
отпускане на потребителски кредит. На същата дата е получила Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
както и допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към
стандартния европейски формуляр.
На 4.01.2016г. между ищеца и ответницата е
сключен Договор
за потребителски кредит № ********** със следните параметри: Сума на кредита: 1500 лв.;
Срок на кредита: 30 месеца; Размер на месечната вноска по кредита: 80,85 лв.;
Дата на погасяване:
12 ден от месеца; Годишен процент на разходите (ГПР %) 49.89; Годишен лихвен
процент: 41.17; Лихвен процент на ден: 0.11. Общо дължима сума по кредита: 2425,50
лв.
По делото е представено уведомително
писмо от ищеца до ответницата, че съгласно ОУ, считано от 31.01.2017 г.
договорът е едностранно прекратен и че задължението на ответницата по договора
за кредит е обявено за предсрочно изискуемо.
В процесния договор се съдържа и споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги - задължение на кредитора да
предостави на кредитополучателя, по искане на последния и при изпълнението на
посочените в ОУ изисквания, една или всички от посочените пет услуги,
изразяващи се в: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит;
2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на
дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства.
Общите условия на ищцовото дружество
са предадени на ответника, при подписването на договора, като неразделна част
от договора, удостоверено с подписа на ответника върху договора и върху Общите
условия /ОУ/.
Възнаграждението за закупения пакет
от допълнителни услуги е в размер на 1384,80 лв. /отпуснатата сума по кредита е
1500 лв./.
Размерът
на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги е 46,16 лв.
Общо
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е 3810,30 лв. /2425,50
лв. – дължимата сума по кредита с договорната лихва + 1384,80 лв. – възнаграждението за
закупения пакет от допълнителни услуги/. Общ размер на вноската – 127,01 лв.
На 8.06.2016 г. ответницата е подала
заявление за промяна на погасителния план по договора като е поискала да отложи
1 погасителна вноска. Между страните е подписан анекс към договора от
28.06.2016 г., съгласно който се отлага вноска № 5 по погасителния план и
същата се премества за плащане в края на плана.
На 30.06.2016 г. ответницата е подала друго
заявление за промяна на погасителния план по договора като е поискала да
промени падежната дата на 20- то число от месеца. Между страните е подписан нов
анекс от 7.07.2016 г. към процесния ДПК, уреждащ това.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Възражението на въззивника, че предсрочната
изискуемост е настъпила автоматично поради забава в плащането на една
погасителна вноска с повече от 30 дни, съгласно ОУ по договора за кредит,
настоящият съд намира за неоснователно и в тази връзка споделя напълно изводите
на проверяваната инстанция относно фактическия състав на предсрочната
изискуемост. Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса, че
надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване на
предсрочната изискуемост, както в случаите, когато се иска издаване на заповед
за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите, когато
кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от обстоятелството,
че въззивното дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и следва да намери приложение по аналогия. Няма основание заемодателят, който е
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило
в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в
заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва и основание за
поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови
институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за
банкови кредити.
Така първостепенният
съд е отхвърлил изцяло исковата претенция на ищцовото дружество доколкото по
делото не са събрани доказателства за достигане на волеизявлението на ищеца, че
счита кредитът за предсрочно изискуем до длъжника /ответницата/ към датата на
подаване на заявлението, като е изложил и съображения защо съдът не следва да
се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Във въззивната
жалба обаче се прави оплакване, че независимо от извода за ненадлежно обявена
предсрочна изискуемост на длъжника преди подаване на заявлението, съдът на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК е следвало да вземе предвид вземанията с настъпил
падеж по договора. В тази връзка настоящият състав съобразява разясненията,
обективирани в ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, което
независимо, че е прието след постановяване на първоинстанционното решение,
следва да намери приложение по всички висящи производства. Съгласно неговите
постановки е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, като искът следва да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо.
В настоящия случай договорът е сключен за срок
от 30 месеца, като последната вноска е дължима на 20.08.2018 г., т.е. още към
приключване на устните състезания пред първата инстанция /30.01.2019 г./ падежът
на договора е изтекъл. При така изложеното, постановеното първоинстанционно
решение, с което предявеният иск е отхвърлен изцяло се явява неправилно, поради
което настоящият състав следва да обсъди въведените с отговора на исковата
молба възражения на ответната страна за наличие на неравноправни клаузи.
В процесния ДПК № ********** за т. нар.
„Пакет от допълнителни услуги“, описан в раздел VI на договора „Параметри на
кредита“, е определена цена от 1384,80 лв. лв. от кредитора като тази сума е
разпределена на месечни вноски в размер на 46,16 лв. Изрично е сумирано общото
задължение по кредита със задължението по „Пакета от допълнителни услуги“, общо
- 3810,30
лв. лв., както и обща месечна вноска, включваща сбора от задължението по
кредита и задължението по „Пакета“- 127,01 лв.
Според чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е
регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в
допълнителния пакет услуги по същината си
представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,
поради което не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл.
10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл. 10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са
такива, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора. В настоящия случай обаче посочените в споразумението допълнителни
услуги по своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по
договора – конкретно тези описани по т. 2, т. 3 и т. 4 от Споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, респ. -
на кредитодателя по отношение на описаната по т. 1 допълнителна услуга, като по
отношение на нея съдът намира, че по същността си е действие по усвояването на
кредита.
Следва да се отчете и обстоятелството, че предоставянето от ищеца на така наречените
„допълнителни услуги“ накърнява общите принципи на добросъвестността и добрите
нрави, тъй като по съществото си същите не могат да доведат до придобиване на
икономическа полза за ответника, която да е еквивалентна на заплащаната цена.
Това от своя страна дава възможност за неоснователно обогатяване на едната от
страните по сделката, в случая на търговеца за сметка на потребителя.
Възнаграждението, което се е последният се е задължил да заплати за
предоставения му пакет от допълнителни услуги е в размер на 1384,80 лв. за
предоставянето /респ. възможността за предоставянето/. Съпоставянето на тази
сума с искания кредит в размер на 1500 лв. сочи на извода, че същата се явява
прекомерна и е налице противоречие с принципите на справедливост и
равнопоставеност на участниците в облигационната връзка и основния правен
принцип за защита на всеки признат от правото интерес. Отделно, заплащането на
това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за
„възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги и е без
значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните договор. Действително по делото има данни, че по
искане на ответницата е променен погасителния план по договора и падежа, за
което са съставени анекси между страните. Както е отбелязъл обаче правилно
първоинстанционният съд това обстоятелство е ирелевантно.
Отделно,
в нарушение на императивната разпоредбна на чл.10а, ал.4 ЗПК в процесния ДПК не
са посочени нито вида, нито размера, нито действието, за което се събират
съответните такси, като наред с това не е формирана цена за всяка от услугите
поотделно. В сключеното между страните Споразумение само са изброени услугите.
Констатира се, че нито една от тях няма стойностно измерение, от което да се
установява нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за
ползването на тези възможности. Съответно нито една от възможностите, визирани
по допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или във
времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно.
Така
изложеното дава основание да се приеме, че клаузите касаещи допълнителния пакет
услуги са в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК. Като такива
те са нищожни и не могат да породят правно действие между страните по договора.
Отделно от това, въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че този пакет услуги противоречи и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Основанието за това се извежда, че
начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не
представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по
кредита, с които се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на
ГПР и съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на
изплащане на задължението по договора за кредит.
Клаузите,
регламентиращи заплащането на цената на услугата по т.нар. „Допълнителен пакет
услуги“ са и неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. При подписването на
процесните клаузи кредитополучателят плаща пълната цена на тези услуги, но на
практика получаването им зависи единствено от волята на кредитора. Реално,
независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е да не бъдат
предоставени, това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или
намаляване на цената на този пакет услуги.
След като
заемополучателят плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята
на търговеца, то това води до неравновесие между правата и задълженията между
последния и потребителя и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на
чл.143, ал.1, т. 3 ЗПК. В последица от това и следва да се приемат за нищожни,
по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП.
Не може да
се игнорира и фактът, че процесните допълнителни клаузи на практика
представляват въвеждане на задължение на едната страна по договора да заплати
за нещо, което страната има по силата на самия закон - правото на страните да
променят срока на падежа на договора, както и свободата им да отложат една или
повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност на същите.
По изложените съображения съдът намира, че претендираната сума от 1384,80 лв.,
представляваща възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, не се
дължи от ответника и искът за нея се явява неоснователен.
Останалите искове, при съобразяване на постановките,
дадени с междувременно приетото ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, за главницата по договора за потребителски кредит и
за уговорената възнаградителна лихва /която е включена в цената на иска по
предявената искова молба/ в общ размер на 1363,86 лв. /след приспадане на
признатите от ищеца плащания от страна на ответницата преди завеждане на
делото/, са доказани по основание и размер. Върху претендираната сума в размер
на 393,66 лв., представляваща сбор от падежиралите към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение -15.09.2017 г. вноски /до 20.08.2017
г. вкл./ следва да бъде присъдена и законна лихва, считано от 15.09.2017 г. Върху сумата от 970,20 лв.,
представляваща сбор от падежиралите в хода на делото вноски, които следва да
бъдат съобразени на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
присъдена законна лихва, считано от 20.08.2018 г. /датата на последната дължима
вноска по кредита/.
При така направените изводи, съдът намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
установителната претенция е отхвърлена за сумата от 1363,86 лв., представляваща
задължение по ДПК № **********, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2017 г. до окончателното
ѝ изплащане и вместо това да бъде постановено друго, с което бъде уважен
иска в тази му част. В останалата си част решението следва да бъде потвърдено.
Ищецът
претендира разноските за двете инстанции и за заповедното производство, поради
което с оглед изхода на спора такива следва да му бъдат присъдени съразмерно на
уважената част от иска. Разноските за юрисконсултско възнаграждение по
заповедното, първоинстанционното и въззивното дело следва да бъдат определени
от съда съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК. Съгласно тази разпоредба присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. Според чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща чл. 37 ЗПрП,
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до
300 лева, а за защита по заповедни производства от 50 до 150 лева. Съдът
намира, че юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено на
минималните размери за трите производства, предвид конкретната фактическа и
правна сложност на делото.
По
съразмерност на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 52,18 лв. за
заповедното производство, 198,48 лв. за първоинстанционното производство и 63,21
лв. за въззивното производство.
Мотивиран
така, Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 39 от 11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 75/2018 по описа на
БРС в частта, с която предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД против Ц.С.С., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата до 1363,86
лв. е
отхвърлен и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ц.С.С.,
ЕГН ********** ***, че дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София,
район *** сумата от 393,66 лв., включваща неизплатена главница и възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит № **********/4.01.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 15.09.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от
970,20 лв., включваща неизплатена
главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **********/4.01.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 20.08.2018 г. до окончателното й изплащане, за които вземания по
ч. гр. д. № 938 по описа за 2017 г. на Беленския районен съд е издадена заповед
№ 394/18.09.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 39 от 11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 75/2018 по описа на
БРС в останалата част.
ОСЪЖДА Ц.С.С., ЕГН ********** *** да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, *** направените по делото
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, както следва: 52,18 лева /петдесет и два лева и осемнадесет
стотинки/ за заповедното производство, 198,48
лева /сто деветдесет и осем лева и четиридесет и осемстотинки/ за
първоинстанционното производство и 63,21
лева /шестдесет и три лева и двадесет и една стотинки/ за въззивното
производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: