№ 185
гр. София, 14.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Красимира Г. Г.
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000500489 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по
въззивна жалба на № 262162/14.01.2022 г. на ищцата В. Л. П. срещу Решение
№ 266911/10.12.2021 г., гр.д. № 10072/2019 г., поправено с Решение от
23.01.2023 г. по описа на СГС, І-8 състав в частта, с която е отхвърлен искът
на ищцата за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди
от ПТП от 18.05.2015 г. за разликата над уважения размер от 5 000 лв. до
претендирания размер от 60 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата
от 24.12.2018 г., в частта, с която е отхвърлен искът за законна лихва върху
главницата за периода от 18.05.2015 г. до 24.12.2018 г., както и в частта, с
която ищцата е осъдена да заплати сума в размер на 1380 лв., представляваща
разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от иска. Въззивната
жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат М., надлежно
упълномощена с пълномощно приложено към въззивната жалба.
Въззивницата счита, че решението в обжалваната му част е
необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие
на материалния и процесуалния закон, както и в противоречие на съдебната
практика при прилагане разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Твърди, че при
1
установяване на фактическата обстановка, първоинстанционният съд не е
определил застрахователно обезщетение по справедливост съгласно
изискването на чл.52 от ЗЗД, а е определил същото съобразно разпоредбата на
§96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г./, с която е въведен лимит до
5000 лв. за обезщетяване на братя и сестри за неимуществени вреди от
смъртта на техен роднина. Поддържа, че тази разпоредба противоречи на
правото на ЕС. Твърди се, че от събраните по делото доказателства
категорично се е установило, че връзката между ищцата и брат й е била
специална и изключителна по смисъла на ТР № 1/2016 г. Поддържа се, че
размерът на присъденото обезщетение е изключително занижен и не
съответства на претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на
процесното ПТП и същият противоречи изцяло на съдебната практика.
Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е определил началния
момент, от който започва да тече законната лихва за забава. Поддържа се, че в
случая са приложими разпоредбите на част от ІV от отменения КЗ на
основание §22 от ПРЗ на КЗ, поради което лихва се дължи от датата на
настъпване на деликта. Твърди се, че от този момент ответникът в качеството
му на компесаторен орган дължи лихва, тъй като отговорността му е
функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на
застрахователното събитие. Във въззивната жалба се излагат подробни
аргументи по съществото на спора.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него да
постанови друго, с което да присъди на ищеца още сумата от 55 000 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение разликата над присъдения
размер от 5000 лв. до пълния претендиран размер от 60 000 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 18.05.2015 г. до окончателното
издължаване на сумата. Претендират се разноските и за двете инстанции, като
адвокатското възнаграждение се претендира по реда на чл.38, ал.2 от Закона
за адвокатурата за осъществена в полза на ищцата безплатна правна помощ за
пред двете инстанции, изчислено по реда на НМРАВ.
Решението и в частта на уважения иск в размер на сумата от 5000 лв. е
влязло в сила, поради необжалването му.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ответника Сдружение „Национално бюро на
2
българските автомобилни застрахователи“, чрез неговия процесуален
представител адвокат З. Х. В., надлежно упълномощена с пълномощно
приложено към първоинстанционното дело /л.95/.
Счита, че постановеното решение е правилно и законосъобразно,
постановено при спазване на материалния закон и константната съдебна
практика. Поддържа се, че решението е съобразено със събраните по делото
писмени и устни доказателства. Излага подробни съображения по съществото
на спора.
В открито съдебно заседание, въззивницата поддържа въззивната си
жалба чрез процесуалния си представител. Моли съда да присъди
справедливо обезщетение и да бъде приложена правилно разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД. Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80
ГПК. Заявява възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение. Възразява, че не се представят
доказателства за реалното му заплащане. Липсва платежен документ.
Въззиваемата страна в съдебно заседание чрез своя процесуален
представител оспорва въззивната жалба с писмена молба, представена в
заседанието и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски съобразно представен
списък по чл.80 ГПК.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.282, ал.4 във връзка с чл.284, ал.1
връзка с ал.2, т.1 от КЗ /отм./ във връзка с чл.226, ал.1 от КЗ /Обн., ДВ, бр. 103
от 23.12.2005 г., отм., считано от 01.01.2016 г./, във връзка с §22 от ПЗР на КЗ,
в сила от 01.01.2016 г., вр. с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от В.
Л. П. срещу Сдружение «Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи» с искане за заплащане на застрахователно обезщетение за
причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на неиния брат Т.
Л. С. при ПТП, настъпило на 18.05.2015 г. на АМ «Тракия», км 221+00,
виновно причинено от водача на МПС-влекач марка «МАН» с ДКH *******,
3
ведно с прикачено към него полуремарке, марка „FPUEHAUF“ с ДКН
*******, по отношение на което МПС е имало валидно застрахователно
правоотношение, възникнало по силата на застрахователен договор за МПС,
сключен с „Powszechny Zaklad Ubezpieczen S.A.“
Въззивният съд намира, че правната квалификация на предявените
искове е по реда на отменения КЗ, доколкото застрахователното събитие, от
което ищцата претендира заплащане на неимуществени вреди е настъпило по
време на действие на отменения Кодекс, а именно на 18.05.2015 г.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Между страните няма спор по фактите, обосноваващи основанието на
иска, а и с оглед влизане на решението в сила за присъдената сума от 5 000 лв.
застрахователно обезщетение, между страните със сила на пресъдено са
установени правопораждащите факти на спорното субективно материално
право.
С влязла в сила на 23.09.2015 г. Присъда № 35/08.09.2015 г.,
постановена по н.о.х.д. № 263/2015 г. по описа на Старозагорски окръжен съд,
В. Ш., роден на ******** г. в Република Полша е признат за виновен в това,
че на на 18.05.2015 г. в района на км 221+00 на автомагистрала «Тракия» в
землището на село Сърнево, обл.Стара Загора, при управление на МПС -
влекач марка «МАН» с полски рег.№ ******* и прикачено към него
полуремарке, марка „FPUEHAUF“ с полски рег. № *******, в посока от
запад на изток, в южното платно нарушил правилата за движение по
пътищата чл.20, ал.1, чл.58, т.3 от ЗДвП, като не е следял непрекъснато
пътната обстановка, не е контролирал непрекъснато управлявания от него
влекач с полуремарке и не е осъществявал непрекъснато, адекватно и
безаварийно движението на управлявания от него влекач с полуремарке по
начин непозволяващ безпричинното му напускане на дясната активна лента за
движение на автомагистралата, както и безпричинно е навлязъл в крайната
дясна лента за принудително спиране при скорост от порядъка на 90 км/ч,
при наличие на спрял лек автомобил и стоящ до вратата на водача му човек -
пострадалият Т. Л. С., в резултат на което по непредпазливост е причинил
смъртта му.
Съобразно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
4
задължителна за съда, разглеждащ гражданско правните последици от
конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено,
дали е противоправно и дали деецът е виновен, поради което и с оглед
влязлата в сила присъда съдът приема, че деянието, авторството и виновното
поведение на водача на увреждащия автомобил В. Ш., причиняването на
смъртта на Т. Л. С. в пряка причинна връзка от това виновно поведение, са
установени в настоящия процес с влязлата в сила на 23.09.2015 г. Присъда №
35/08.09.2015 г.
Между страните също така не е било спорно, че по отношение на влекач
марка «МАН» с полски ДК № *******, ведно с прикачено към него
полуремарке, марка „FPUEHAUF“ с полски ДК № ******* и към датата на
настъпване на събитието-18.05.2015 г. е имало валидно застрахователно
правоотношение, възникнало по силата на застрахователен договор за МПС,
сключен с „Powszechny Zaklad Ubezpieczen S.A.“, с което е установен и
фактът на сключване на застрахователен договор на виновния водач със
застраховател, установен в държава членка, различна от Република България.
Не е било спорно, а и с представеното удостоверение за наследници от
11.02.2019 г. на Община Пловдив се установява, че ищцата и пострадалия Т.
С. са сестра и брат.
За установяване на търпените от ищцата неимуществени вреди пред
първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на Л. П. П. и Н.
Б. М..
Свидетелката П. установява, че познава ищцата отпреди повече от 20
години, а чрез нея се е запознала и с брат й. Установява, че братът на ищцата
приживе имал частна фирма и тъй като се нуждаел от средства, В. продала
собствен апартамент, за му помогне. Свидетелката установява, че бащата на
В. и брат й, бил починал преди много години, а ищцата е разведена от повече
от 30 години, няма деца и брат й бил единствения човек, на който можела да
се опре. Свидетелката установява, че двамата били изключително близки, а
двете дъщери които имал брат й, ищцата приемала за свои деца. Едно от
децата носи името на ищцата-В. и докато това дете било студентка в София,
живеело при леля си В.. Сега и двете деца живеят в Германия. Братът на В.
също бил разведен, двете му деца се установили в чужбина, поради което
всичко необходимо за вземане на тялото и организация по погребението било
5
извършено именно от ищцата. Свидетелката установява още, че в един
момент В. си намерила работа в Пловдив и отишла да работи и живее там,
като се установила в апартамента на брат си и това продължило около десет
години. Двамата били като едно семейство, тъй като всеки един от тях нямал
късмет да направи друго семейство. При разговори В. често споменава брат
си и много плаче. И в момента е много нестабилна и емоционална и много
плаче за брат си. Свидетелката установява, че брат и сестра живеели в
Пловдив в едно домакинство. Отделно от това имали наследствена къща в
село Момчиловци, която също посещавали заедно и се събирали по повод с
други техни роднини или приятели.
Свидетелят М. установява, че е първи братовчед на ищцата и нейния
брат. Като семейство те отначало живеели в гр.Мадан до 1964 г., след което
се преместили в гр.Пловдив. В. и брат й били много привързани още от
гр.Мадан, особено когато дошли да живеят в чужда за тях обстановка в
гр.Пловдив. В ученическите години В. като по-голяма много помагала на своя
брат. През периода 2010 г.-2015 г. В. завършила в Германия, където се
омъжила за един българин, но след няколко години се развела и започнала да
живее с брат си, който малко по-късно също се развел, но децата му останали
да живеят при него. Ищцата и починалият й брат били много задружни и даже
първите години тя работила в неговата фирма. Свидетелят установява, че В. и
до смъртта на нейния брат са живеели заедно в едно домакинство, около
десет години, почти винаги заедно посещавали и наследствения имот в село
Момчиловци. В. много трудно преживяла съобщението за смъртта на брат си.
Именно тя отишла в Стара Загора, за да идентифицира трупа, след това го
преместила в гр.Пловдив, където го погребала при спазване на всички
християнски ритуали. В. извършила всичко това сама, защото брат й бил
разведен, а дъщерите му били в Германия. Това обстоятелство се
потвърждава и с приетото по делото Постановление от 25.05.2015 г. (грешно
изписана година 2014 г.) на Прокурор при ОП-Стара Загора, от което е видно,
че тялото на Т. Л. С. е предадено именно на ищцата.
При така установените безспорно по-горе факти, първоинстанционният
съд е приел основателност на иска, а по отношение на размера на дължимото
застрахователно обезщетение е счел, че същото следва да бъде определено в
размер на сумата от 5000 лв., съобразно нормативно установеното
ограничение за максимален размер на платимото застрахователно
6
обезщетение на основание §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, в сила от
07.12.2018 г., като изрично е посочил, че не споделя съдебната практика, че с
тази норма се нарушава правото на ЕС.
По горните съображения уважил предявения иск за сумата от 5000 лв. и
го отхвърлил за разликата до пълния претендиран размер от 60 000 лв.
Пред въззивната инстанция е допуснато и прието заключение на СПЕ,
неоспорено от страните, от което се установява, че преживяната от ищцата
загуба на брат й на 18.05.2015 г., представлява психотравматизиращо,
стресогенно събитие от висок порядък, което е оказало негативно отражение
в нейното психическо, емоционално и социално развитие. При ищцата са
възникнали негативни емоционални преживявания-силна душевна болка от
преживяването на загуба, чувства на тъга и емоционален шок. Към момента
не се установява актуална психотична симптоматика, налице са
психологически последици-чувство за непредотвратима загуба, както и
понижен праг на емоционална реактивност. Засилила се е самоизолацията от
обкръжението по отношение на споделяне и себеразкриване. Ищцата е
станала «затворена», по-рядко споделя душевния преживявания, станала е
«отдръпната», не предприема инициативи за контакт, по-скоро отговаря на
покани за среща и съвместни дейности, идващи от обкръжението. Останало е
нарушението на съня, което снижава качеството на живот. Заключението на
вещото лице е, че описаните психологически и физиологични прояви към
момента, са в изразена степен и нарушават функционирането на ищцата в
социалната и личната сфера.
При така установената по-горе фактическа обстановка настоящият
съдебен състав приема следното от правна страна:
Предявен е иск за заплащане на застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, който въззивният съд квалифицира по
чл.282, ал.4 във връзка с чл.284, ал.1 връзка с ал.2, т.1 от КЗ (отм.) във връзка
с чл.226, ал.1 от КЗ (Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., отм., считано от
01.01.2016 г.), във връзка с §22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., вр. с
чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Спорът в настоящото въззивно производство между страните е само
досежно размера на дължимото застрахователно обезщетение, доколкото и
предвид влизане на решението в сила за присъдената сума от 5 000 лв.
7
застрахователно обезщетение, между страните със сила на пресъдено са
установени правопораждащите факти на спорното субективно материално
право.
В случая, със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между
страните по делото относно наличието на предпоставките на чл. 284, ал. 1, т. 1
и чл. 284, ал. 2, т.1 от КЗ (отм.), ангажиращи отговорността на ответното
сдружение НББАЗ като компенсационен орган за изплащане на обезщетение
за вреди, причинени при ПТП на увредения ищец, пребиваващ в РБ, а именно:
наличието на валиден застрахователен договор на виновния водач, сключен
със застраховател, установен в държава членка, различна от Република
България, наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи
отговорността на застрахования делинквент спрямо увредения ищец -
извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител на
вредите (управление на МПС в нарушение правилата на ЗДвП, причиняване
на ПТП и в пряка причинна връзка от него смърт на брата на ищцата),
вредоносен резултат (причиняване на неимуществени вреди на ищцата -
болки и страдания от смъртта на нейния брат), причинна връзка между
противоправното деяние и вредоносния резултат, виновност на дееца,
установена с влязла в сила присъда, представителят на чуждестранния
застраховател за уреждане на претенции в РБ на застрахователя на
делинквента не е изпълнил задълженията си в срока, посочен в чл. 271, ал. 1
КЗ (отм.).
По възраженията на въззивницата, че определеното от
първоинстанцинния съд обезщетение е крайно занижено и не съответства на
реално претърпените вреди.
Възражението е основателно.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно
убеждение. Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са
в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното
определяне имат значение различни обстоятелства.
При определяне на дължимото обезщетение съдът изхожда и от
икономическата конюнктура в страната в страната към момента на
увреждането и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на
8
съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с
нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност"
на автомобилистите.
Икономическата конюнктура е в основата на непрекъснатото
осъвременяване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени
вреди, причинени от застрахования на трети лица. Съгласно действащите през
различните периоди Наредби за задължителното застраховане лимитите на
застрахователните суми за неимуществени вреди са увеличавани почти
ежегодно, като от 25000 лв. за всяко събитие са достигнали до 700 000 лева за
всяко събитие при едно пострадало лице и до 1 000 000 лева - при две и
повече пострадали лица. Последните посочени минимални размери са
приложими до 01.01.2010 г. като след тази дата са определени значително по-
високи размери на застрахователните суми по застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите съгласно § 27 ПЗР КЗ и чл. 266 КЗ /отм./,
съответно тези суми са 1 000 000 лв. и 5 000 000 лв., а след 11.06.2012 г. тези
суми са съответно: 2 000 000 лв. и 10 000 000 лв. и са приложими в настоящия
случай с оглед датата на събитието-18.05.2015 г. Конкретните икономически
условия и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за
определяне на обезщетението момент /в случая настъпилото ПТП, в резултат
на което на ищцата са причинени неимуществени вреди от смъртта на нейния
брат/ следва да се отчитат като ориентир за определяне на размера на
дължимото застрахователно обезщетение, независимо от функционално
обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия
причинител на застрахователното събитие. В този смисъл е даденото
разрешение в задължителната практика на ВКС, формирана в решения,
постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело
№ 795/2008 г. на ВКС, ТК, II о, решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011
г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010 г. на
ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС,
ТК, I т. о., решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, ТК, II т.
о. и други съдебни актове.
Ищцата притежава материално правна легитимация по предявения от
нея иск, с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21 юни 2018
г., постановено по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С решението се прие,
че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
9
вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай
е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди.
Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че лицето,
което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания.
Настоящият съдебен състав намира, че ищцата доказа горните
обстоятелства. Доказаха се конкретни житейски обстоятелства, които сочат
на силна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейния брат.
Безспорно се установи, че същите са родени, израсли в един дом. Установи
се, че ищцата няма свое семейство, няма свои деца. За кратко време била
омъжена в Германия, но се развела. След развода си започнала да живее със
своя брат в един апартамент в гр.Пловдив (около десетина години), като след
няколко години и той се развел, но двете му деца останали при него. Първите
години В. работела във фирмата на брат си. През времето, когато едното дете
на брат й било студент в гр. София, то живеело в апартамента на ищцата в гр.
София. Към момента и двете деца на починалия й брат живеят и работят в
Германия, което наложило именно ищцата да прибере трупа на своя брат и да
организира погребението му. Установява се, че освен че споделяли едно
домакинство ищцата и нейния брат ходели почти винаги заедно и в семейната
(наследствена) къща в с. Момчиловци. Споделяли общ дом, работа, почивки.
Именно поради така изградената с годините силна емоционална връзка
преживяната от ищцата загуба на брат й, оказала негативно отражение в
нейното психическо, емоционално и социално развитие. Безспорно се
установи, че при ищцата и следствие от загубата на неяния брат, са налице
психологически последици-чувство за непредотвратима загуба, както и
10
понижен праг на емоционална реактивност, засилена самоизолация от
обкръжението по отношение на споделяне и себеразкриване, затвореност,
изразяваща се в по-рядко споделяне на душевни преживявания, отдръпнатост,
изразяваща се в не предприемане на инициативи за контакт, нарушение на
съня, което снижава качеството на живот. Тези психологически и
физиологични прояви при ищцата са налични и към момента и са в изразена
степен, която нарушава функционирането на ищцата в социалната и личната
сфера.
С оглед на горе установеното съдът намира, че ищцата търпи болки и
страдания по-големи по интензитет от нормално присъщите за тази родствена
връзка, поради което ответникът, следва да обезщети ищцата за действително
претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на брат й.
По отношение на размера на предявения иск:
Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за да се реализира справедливо
възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се
отчете действителният размер на моралните вреди.
При отчитане на установените по-горе характер, сила, интензитет и
продължителност на търпените от ищцата болки и страдания, на степента на
преживяваните от нея отрицателни емоции, въззивният съд намира, че
паричният еквивалент на понесените неимуществени вреди, причинени от
смъртта на брата на ищцата, с който тя е имала трайна емоционална връзка,
при съобразяване на възрастта на починалия (61г.), както и годината на
настъпване на произшествието (2015 г.) неговата жизнеспособност, възлиза
на 40 000 лева.
Като изхожда от установените по делото факти, относно действително
претърпените болки и страдания от ищцата, вследствие търпените от нея
болки и страдания, изведени както от доказателствата по делото, така и на
база съществуващите житейски морално-етични принципи, настоящият
състав намира, че определеното обезщетение не е завишено по своя размер,
спрямо действително установените по делото факти и не противоречи на
принципа на справедливостта.
Въззивният съд намира, че в конкретния случай е неприложим
нормативно въведения с чл.493а, ал.4 от КЗ във връзка с параграф 96, ал. 1 от
ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г. лимит до 5 000
11
лева за обезщетяване на братя и сестри за неимуществени вреди от смъртта на
техен роднина.
Посочената норма в случая е неприложима, защото както е посочено по-
горе в мотивите на настоящото решение, при спора между ищцата и
ответника, следва да се приложи нормата на чл. 284 от КЗ /отм./, тъй като
застрахователното събитие е настъпило на 18.05.2015 г., т.е. преди влизане в
сила на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., съответно изменението на 07.12.2018 г.
Тази норма няма обратно действие, в какъвто смисъл са Решение № 70 от
03.06.2019 г., т.д. № 755/2018 г. на ВКС, Второ търговско отделение, Решение
от 06.02.2019 г., т.д. № 2429/2017 г., ВКС, Второ търговско отделение,
Решение № 57/25.07.2019 г., т.д. № 1218/18 г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по
реда на чл.290 ГПК.
С оглед на горното е видно, че първоинстанционният съд не е отчел
действително съществуващата близка емоционална връзка между ищцата и
пострадалия, както и интензитета и продължителността на търпените от нея
душевни болки и страдания, в резултат на преждевременната смърт на брат й,
поради което е присъдил занижен размер на дължимото обезщетение,
несъответстващ на данните по делото.
По горните съображения въззивната жалба ще следва да бъде уважена
частично, а първоинстанционното решение отменено в частта, с която
исковата претенция за неимуществени вреди и отхвърлена за разликата над
присъдената сума от 5000 лв. до дължимата сума от 40 000 лв. и вместо него
бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на
ищцата допълнитено сумата от 35 000 лв. Съответно решението и в
отхвърлителната му част за разликата над сумата от 40 000 лв. до 60 000 лв.
следва да бъде потвърдено.
По възражението във въззивната жалба, относно момента на
присъждане на законна лихва. Същото е неоснователно.
Неправилната правна квалификация дадена от първоинстанционния съд
е довела и до неправилно определяне на началния момента от който се дължи
законната лихва.
Както е прието в константната съдебна, началният момент на
обезщетението за забава на ответника, се основава на особения статут на
Бюрото, чиито задължения не са производни от отговорността на
12
делинквента, както това е валидно за застрахователя, като по отношение на
последния няма спор, че носи отговорност за обезщетението за забава при
правилото на чл. 84, ал. 3 ЗЗД - от датата на застрахователното събитие.
Неприложимо е и правилото на чл. 107 вр. чл. 105 КЗ (отм.), доколкото
регламентира правилата на правоотношение между страни по
застрахователния договор, а в случая се касае за правата на трето на
облигационната връзка увредено лице.
Безспорно е в съдебната практика и правната доктрина, а и статутът му
налага това, че Бюрото действа, като компенсационен орган, когато изплаща
обезщетение в посочените от закона случаи. За да получи обезщетение,
увреденото трето лице трябва да предяви претенцията си пред Бюрото заедно
с доказателствата с които разполага. То не е длъжно да доказва, че виновният
водач не може или отказва да плаща. Самото бюро няма правораздавателни
функции и преценява законосъобразността на искането само от външна
страна - дали са спазени сроковете и формата. В същото време то уведомява
застрахователя, неговия представител в България, виновния водач и
компенсационния орган в държавата-членка. Бюрото изплаща обезщетение на
претърпените от трето лице вреди, както и законната лихва върху сумата след
изтичане на определения от закона (КЗ) срок от деня на подаване на
претенцията. В случая това е срокът по чл. 271, ал. 5 КЗ (отм.) към който
препраща чл. 282, ал. 3 КЗ (отм.).
В този смисъл Решение № 207 от 15.01.2016 г. на ВКС по т. д. №
3234/2014 г., I т. о., ТК, Решение № 163 от 4.10.2016 г. на ВКС по т. д. №
3456/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 43 от 11.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
3074/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 37 от 19.03.2018 г. на ВКС по т. д. №
1341/2017 г., II т. о., ТК.
В конкретния случай претенцията е предявена пред Бюрото на
24.10.2018 г., като по правилото на чл.60, ал.3 от ГПК този срок е изтекъл на
24.01.2019 г., от който момент ответникът е изпаднал в забава и дължи
законна лихва върху присъдената главница.
По горните съображения неправилно е становището на въззивницата, че
законна лихва се дължи от деня на деликта, т.е. от 18.05.2015 г. Съответно и
неправилно първоинстанционният съд е присъдил законна лихва от
24.12.2018 г., доколкото тя се дължи от по-късен момент-24.01.2019 г., но
13
предвид липсата на въззивна жалба от ответника и принципът да не се
влошава положението на жалбоподателя при липса на друга жалба чл. 271, ал.
1, изр. 2-ро ГПК, решението в тази част ще следва да бъде потвърдено.
По разноските в настоящия процес:
При този изход на делото въззивният съд следва да преизчисли
разноските направени пред първоинстанционния съд, съобразно изхода на
делото.
Ищцата е освободена на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК от държавна
такса и разноски, поради което такива не е правила, съответно не й се
присъждат.
Видно от договор за правна помощ от 03.09.2018 г. същата е
представлявана безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА от адвокат Р. И.
М., поради което и на основание чл.38, ал.2 от ЗА ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адвокат М. адвокатско възнаграждение, съобразно
уважената част от иска и с начислено ДДС.
При материален интерес от 60 000 лв. минималният размер на
адвокатското възнаграждение, определен на основание действащата към 2021
г. норма на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 2 330 лв.,
съответно с ДДС 2 796 лв., от която и съобразно уважената част от иска /40
000 лв./ се дължи сума в размер на 1553,33 лв., съответно 1864 лв. с ДДС.
Следователно ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на адвокат М.
допълнително още сумата от 1284 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществяваната от нея безплатна правна помощ на
ищцата пред първоинстанционния съд, която сума представлява и разликата
над присъдената от първоинстнационния съд сума от 580 лв. до дължимата от
1 864 лв.
Ответникът и в първоинстанционното произвдство е направил разноски
в общ размер на сумата от 3 196 лв., от която: сума в размер на 400 лв.
депозит вещо лице и 2 796 лв. с ДДС заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно представените писмени доказателства фактура и извлечение от
сметка. Предвид определения по-горе минимален размер на адвокатското
възнаграждение, то заплатеното от 2 796 лв. с ДДС не е прекомерен и
съответства на законоустановения в Наредбата минимум (в този смисъл е и
14
неоснователно възражението за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение).
От общата сума от 3 196 лв. и съобразно отхвърлената част от иска
/20000 лв./ ищцата дължи на ответника сума в размер на 1065,33 лв.
Следователно първоинстанционното решение и в частта, с която ищцата е
осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати разноски за разликата над
дължимата сума от 1 065,33 лв. до присъдения размер от 1 380 лв. следва да
бъде отменено.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът ще
следва да бъде осъден да внесе в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на Градски съд-София допълнително още сумата от 1400 лв.-държавна
такса върху размера на уважения иск и още сумата от 133,33 лв.-заплатени от
бюджета на съда възнаграждения на вещи лица.
По разноските във въззивното производство.
Адвокат М. претендира възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА.
При обжалваем материален интерес от 55 000 лв. минималното
адвокатско възнаграждение, изчислено на основание актуалната редакция на
разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от
5 050 лв., от която сума и съобразно уважения размер на въззивната жалба от
35 000 лв. се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 3 213,64 лв.,
съответно 3 856,37 лв. с ДДС.
Ответникът - въззиваем претендира адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 5050 лв., съответно 6 066 лв. с начислено ДДС, съобразно
представените доказателства за плащането му-два броя фактури от 28.01.2022
г. и от извлечение от сметка и преводно нареждане. Неоснователно е
възражението за прекомерност на така заплатеното възнаграждения по
съображения изложени по-горе, относно минималния размер на адвокатското
възнаграждение, съобразно новата редакция на нормата на Наредба № 1.
От тази сума въззивницата дължи сума в размер на 2 203,64 лв.,
съобразно отхвърлената част от въззивната жалба (20 000 лв.)
Ответникът и на основание чл.78, ал.6 от ГПК ще следва да внесе в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Апелативен съд – София и
15
сумата от 700 лв. държавна такса за въззивно обжалване върху уважения
размер от въззивната жалба (35000 лв.), както и сумата от 191,91 лв.,
заплатено пред въззивния съд от бюджета на съда възнаграждение на вещо
лице
Водим от горното, Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 266911/10.12.2021 г., гр.д. № 10072/2019 г.,
поправено с Решение от 23.01.2023 г. по описа на СГС, ГО, І-8 състав в
частта, с която е отхвърлен искът на ищцата за заплащане на обезщетение за
причинени неимуществени вреди от ПТП от 18.05.2015 г. за разликата над
уважения размер от 5 000 лв. до дължимия от 40 000 лв., ведно със законната
лихва върху сумата от 24.12.2018 г., в частта, с която ищцата е осъдена да
заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски на ответника за разликата
над дължимата сума от 1065,33 лв. до присъдената сума от 1380 лв. и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, БУЛСТАТ *********, с адрес: гр.София, п.к.1000, ул. „Граф
Игнатиев“ № 2, ет.2 да заплати на основание чл.282, ал.4 във връзка с чл.284,
ал.1 връзка с ал.2, т.1 от КЗ (отм.) във връзка с чл.226, ал.1 от КЗ (Обн., ДВ,
бр. 103 от 23.12.2005 г., отм., считано от 01.01.2016 г.), във връзка с §22 от
ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., вр. с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД на В.
Л. П., ЕГН **********, гр.***, ул. „***“ № ***, вх.*, ет.*, ап.* допълнително
сумата от още 35 000 лв. /тридесет и пет хиляди лв./, представляваща
разликата над присъдена сума от 5 000 лв. до дължимата сума от 40 000 лв.,
застрахователно обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди-
болки и страдания от смъртта на брат й Т. Л. С., настъпила в пряка,
причинно-следствена връзка с ПТП, реализирано на 18.05.2015 г. на
автомагистрала „Тракия“, км 221+00, Пловдив-Стара Загора, виновно
причинено от водача на влекач марка «МАН» с полски ДК № *******, ведно
с прикачено към него полуремарке, марка „FPUEHAUF“ с полски ДК №
*******, което към датата на настъпване на събитието-18.05.2015 г. е имало
валидно застрахователно правоотношение, възникнало по силата на
застрахователен договор за МПС, сключен с „Powszechny Zaklad Ubezpieczen
16
S.A.“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.12.2018 г.
до окончателното издължаване.
ПОТВЪРЖДАВА решението, в частта, с която искът е отхвърлен за
разликата над сумата от 40 000 лв. до претендираната сума от 60 000 лв.,
както и в частта, с която искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на законна
лихва върху присъдената главница, е отхвърлен за периода от 18.05.2015 г. до
24.12.2018 г.
Решението в останалата част като не обжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА В. Л. П., ЕГН **********, гр.***, ул. „***“ № ***, вх.*, ет.*,
ап.* да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на Сдружение „Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи“, БУЛСТАТ *********, с
адрес: гр.София, п.к.1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет.2 сумата от 2203,64
лв. (две хиляди двеста и три 0,64 лв.), разноски направени пред настоящата
инстанция.
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, БУЛСТАТ *********, с адрес: гр.София, п.к.1000, ул. „Граф
Игнатиев“ № 2, ет.2 да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат Р. И. М., гр.***, ул. „***“ № *, ет.* адвокатско
възнаграждение в размер на допълнително още 1 864 лв. с ДДС (хиляда
осемстотин шестдесет и четири лв.) за осъществяваната от нея безплатна
правна помощ на ищцата пред първоинстанционния съд, както и адвокатско
възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция в размер на 3
856,37 лв. с ДДС (три хиляди осемстотин петдесет и шест и 0,37 лв.).
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, БУЛСТАТ *********, с адрес: гр.София, п.к.1000, ул. „Граф
Игнатиев“ № 2, ет.2 да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на Градски съд-София допълнитело
още сумата от 1400 лв.(хиляда и четиристотин лв.)-държавна такса върху
размера на уважения иск и още сумата от 133,33 лв. (сто тридесет и три и 0,33
лв.)-заплатени от бюджета на съда възнаграждения на вещи лица, КАКТО и в
17
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Апелативен съд – София
сумата от 700 лв. (седемстотин лв.) държавна такса за въззивно обжалване
върху уважения размер от въззивната жалба (35 000 лв.), както и сумата от
191,91 лв. (сто деветдесет и един и 0,91), заплатено пред въззивния съд от
бюджета на съда възнаграждение на вещо лице.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18