№ 1410
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четИ.десети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело №
20221100504471 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20001604 от 10.01.2022 г. (поправено с решение №20024324 от
24.03.2022 г.) по гр. д. № 43915/2018 г. по описа на СРС, 24 състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Е. Б. С. (конституирана в
правата на починаталата в хода на процеса И. Б. С.), искове за признаване за установено, че
Е. Б. С. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД сумата от 1916,22 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от .08.2014 г. до м.07.2017 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с
аб. № 041850; сумата от 62,58 лв. – главница, представляваща стойност на услугата за
дялово разпределение за периода от м.05.2015 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 09.10.2017
до окончателното изплащане на сумите; сумата от 183,91 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 17.10.2014 г.
до 02.10.2017 г., и сумата от 10,14 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за дялово разпределение за периода от 17.10.2014 г. до 02.10.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 71904/2017 г. по описа на СРС, 24 състав.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена
въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Счита, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че ответницата, в качеството
на законен наследник на И. С. не е потребител на топлинна енергия за битова нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. В тази връзка сочи, че от представените към исковата
молба доказателства, в частност от настанителна заповед № 77-И-1 от 06.06.2007 г. се
доказвало по несъмнен начин, че наследодателката на ответницата била настанена в
процесния имот, респ. че същата се явявала ползвател на топлинна енергия. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира разноски за
двете съдебни инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Е. Б. С., чрез
адв. Б., с която същата се оспорва. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е
приел, че между страните не е налице облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка сочи, че от страна на ищеца не е
представен договор за наем между ответницата и общината съгласно разпоредбата на чл. 22
от Наредбата, а процесната настанителна заповед не може да замести липсата на сключен
между страните договор за наем. По изложените съображения моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено. Претендира
разноски за настоящата инстанция.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не е изразило становище
по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. По същество на спора с оглед наведените доводи във въззивната жалба за
неправилност на решението, съдът намира следното:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в
тежест на ищеца по същия е да установи по делото наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на
което е предоставил на ответниците топлинна енергия в твърдяния обем през процесния
период и на претендираната стойност, а за ответниците е възникнало задължението за
заплащане на продажната цена. В тежест на ответниците (при установяване на посочените
обстоятелства) е да установят по делото погасяване на задълженията си към ищеца.
По делото не спорно, че процесния имот е бил топлофициран през процесния период
и че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена
към топлопреносната мрежа.
Спорният по делото въпрос е дали между страните е съществувало валидно
договорно правоотношение за доставка на топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
Съгласно мотивите на ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмена форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл.
149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се
извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право
на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
2
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакцията на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ, действаща към процесния период.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот.
В случая по делото като писмено доказателство е представена Заповед № 77-И-1 от
05.06.2007 г., по силата на която кметът на Столична община, район „Искър“, на основание
чл. 19, ал. 1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински
жилища на територията на Столична община е настанила И. Б. С. в общинско жилище,
намиращо се в гр. София, ж.к. ****. Наследодателката И. С. се е подписала (който подпис
не е оспорен), че е получила заповедта на 05.06.2007 г. за настаняване в процесното
общинско жилище, както и че е уведомена, че „фактическото предаване на жилището ще се
осъществи с протокол – опис на 05.06.2007 г., и се е задължила в срок до 08.06.2007 г. да
сключи договор за наем с кмета на района.
По делото е прието и споразумение от 21.10.2014 г., сключено между „Т.С.“ ЕАД и
И. Б. С., от което се установява, че последната е признала дължимостта на задълженията за
заплащане на топлинна енергия за периода от 01.08.209 г. до 30.09.2014 г. и се е задължила
да заплати на „Т.С.“ ЕАД сума в общ размер от 1833,75 лв. разсрочено, на 8 равни месечни
погасителни вноски, съгласно посочен погасителен план.
По делото е приет и протокол от 25.11.2002 г. от Общото събрание на етажните
собственици на Етажна собственост с адрес: гр. София, ж.к. ****, в който е обективирано
взето решение да се сключи договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с
„Т.с.“ ЕООД. Упълномощени са лицата, които да сключат договора от името на етажната
собственост и да я представляват по време на изпълнение на договора. Към протокола е
приложен и списък на етажните собственици, в който под № 63, с аб. № 41850 е посочена И.
Б. С., от която е положен подпис.
Настоящият съдебен състав намира, че от анализа на посочените писмени
доказателства не може да се направи извод, че е налице първия елемент от фактическия
състав, обуславящ основателността на исковете, а именно – наличие на валидно
облигационно правоотношение между ищцовото дружество и наследодателката на
ответницата, за доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. Съгласно
чл. 22, ал. 1 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински
жилища на територията на Столична община (в приложимата към момента на издаване на
настанителната заповед редакция) „въз основа на настанителната заповед кметът на района
сключва писмен договор за наем (по образец, съгласно Приложение № 5), в който се
определят: правата и задълженията на наемателя и наемодателя; наемната цена; заплащане
на консумативи и такса смет; отговорността при неизпълнение; поддържането (текущи и
основни ремонти) и други условия по наемното правоотношение“. В случая по делото
липсва писмен договор за наем като основание, наред с настанителната заповед за
3
възникване на наемно правоотношение. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства,
от които по безспорен начин да се установи, че между Столична община, в качеството й на
собственик на топлоснабдения имот и И. С. е възникнало валидно наемно правоотношение,
като с оглед на това правоотношение последната е поискала откриване на партида на свое
име. От друга страна в чл. 20, ал. 5 от Наредбата за реда и условията за управление и
разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (в приложимата към
момента на издаване на настанителната заповед редакция) е предвидено, че настанителната
заповед влиза в сила от датата на фактическото предаване на жилището с протокол - опис.
По делото не е ангажиран такъв, което е пречка за установяване както влизането в сила на
процесната настанителна заповед, така и фактическото предаване на имота на
наследодателката И. С. - т. е. че последната фактически е обитавала и ползвала процесния
имот през процесния период.
С оглед изложеното следва да се приеме, че от страна на ищеца не е установено при
условията на пълно и главно доказване, че наследодателката на ответницата е имала
качеството клиент на топлинна енергия през исковия период. Ето защо съдът следва да
приложи неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената
тежест, като приеме недоказания факт за неосъществил се. Щом не е доказано наличие на
облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови нужди между
ищеца и наследодателката на ответницата по смисъла на посочените по - горе разяснения,
предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Този извод не се променя от обстоятелството, че наследодателката на ответницата в
о.с.з. от 08.10.2019 г. е завила, че е длъжник на претендираните от ищцовото дружество
суми и е поскала да й се даде възможност да сключи споразумение с „Т.С.“. Съгласно
практиката на ВКС, обективирана в Решение № 1037 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. №
ЗЗ99/2008 г., I г. о., ГК, както и с Решение № 113 от 13.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 929/2014
г., I т. о., признанието е доказателствено средство, което не освобождава противната страна
от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за ненуждаещ се от
доказване с доклада по делото. В конкретния случай от страна на ищеца не е възразено
срещу приетия от първоинстанционния съд доклад, с който съдът не е обявил за безспорно
наличието на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди между страните.
С оглед изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решение № 20001604 от 10.01.2022 г. (поправено с решение №20024324 от
24.03.2022 г.) по гр. д. № 43915/2018 г. по описа на СРС, 24 състав, следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна
Е. Б. С. има право на направените в производството разноски. Същата с отговора на
въззивната жалба претендирани такива за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. за оказана безплатна адвокатска помощ в размер на 384 лв.
(съгласно списък по чл. 80, адвокатско пълномощно и договор за правна защита и
съдействие от 07.03.2022 г., сключен между Е. Б. С. и адвокат К. Б.).
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20001604 от 10.01.2022 г. (поправено с решение
№20024324 от 24.03.2022 г.) по гр. д. № 43915/2018 г. по описа на СРС, 24 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„****, да заплати на адвокат К. Б., със съдебен адрес: гр. София, ул. „****“ **, офис-партер,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, сумата от
384 лв., представляваща безплатна правна помощ на ответницата Е. Б. С., във въззивното
производство.
4
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5