Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.08.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8251 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 200343 от 24.08.2017 год.,
постановено по гр.дело № 16441/2015 г. на СРС, І ГО, 47 състав, са отхвърлени
предявените от Т.И.С., с ЕГН ********** срещу М.Б.К., с ЕГН ********** и М.А.Р.,
с ЕГН **********, субективно пасивно съединени искове с правно основание чл.32,
ал.2 от ЗС за разпределение ползването на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с
площ от 380 кв.м., представляващо УПИ ХІ-26, находящ се в кв.42 по рег.план на
гр.София, м.“ДТЦ-Зона Б-15“, при съседи: ул.“ Панагюрище“, Е.М., Н. Б. и Я.Г.,
с адм.адрес: гр.София, ул.“ ********, съставляващ самостоятелен обект с
идентификатор 68134.514.292 с площ от 354 кв.м. с предназначение на територията
урбанизирана и начин за трайно ползване ниско застрояване, при съседи:
68134.514.293, 68134.514.385,
68134.514.291, 68134.514.295, 68134.514.294, съобразно правата на
страните, като неоснователен. С решението на съда е осъден Т.И.С., с ЕГН **********,
да заплати на М.Б.К., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
направените по делото разноски в размер на 1300 лв. С решение от 26.03.2018 г.,
постановено в закрито заседание по гр.дело № 16441/2015 г. на СРС, І ГО, 47 състав е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в решението от 24.08.2018 г., постановено по гр.дело
№ 16441/2015 г. по описа на СРС, 47 състав, като на стр.1, ред 5 и 6 от горе на
долу да се чете „ две хиляди и седемнадесета година“.
Срещу
решението на СРС, 47 с-в е постъпила
въззивна жалба от Т.И.С., подадена чрез пълномощника адв.Л.Т., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което да разпредели ползването на процесния недвижим
имот, съобразно заключението на вещото лице. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото. С определение, постановено в съдебно заседание на 28.03.2019 г., по
настоящето дело, на основание чл.227 от ГПК е конституиран, като ищец по делото
на мястото на починалия ищец Т.И.С., неговия син Т.Т.С..
Въззиваемата
страна- ответник М.Б.К., чрез пълномощника си адв.З.О. оспорва жалбата, по
съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна
да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник- М.А.Р., не взема становище
по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като постановено
при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при
обоснованост на правните изводи за неоснователност на исковата претенция с
правно основание чл.32, ал.2 от ЗС за разпределение на ползването на процесния
недвижим имот. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Предмет на разглеждане в настоящето
производство е предявения от ищеца срещу
ответниците, иск с правно основание чл.32, ал.2 от ЗС за
реално разпределение на ползването на съсобствен недвижим имот- дворно място с
площ по нот.акт от 380 кв.м., представляващо УПИ ХІ-26, находящ се в кв.42 по
рег.план на гр.София, м.“ДТЦ-Зона Б-15“, при съседи: ул.“ Панагюрище“, Е.М., Н.
Б. и Я.Г., с административен адрес: гр.София, ул.“ ********, съставляващ
самостоятелен обект с идентификатор 68134.514.292 с площ от 354 кв.м.
Според правилото, установено в разпоредбата на
чл.32, ал.1 от ЗС, начинът на разпределение на ползването на общата вещ се
решава от самите съсобственици или от мнозинството от съсобствениците /т.е. от
тези, които имат по-голям дял от вещта/. Съдът може да се намесва в отношенията
между съсобствениците и да разпредели ползването само при наличието на следните
хипотези: 1/ ако не може да се образува мнозинство /т.е. при двама
съсобственика с равни права/; 2/ при разногласие между съсобствениците /когато
не може да се формира съгласие между съсобствениците, притежаващи повече от
половината от вещта/ и 3/ когато взетото от мнозинството решение е вредно за
вещта.
Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.1 от ЗС, всеки съсобственик може да си
служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея съобразно правата им. Известно е и от
правната доктрина, и от съдебната практика, че разпределението на ползването на
съсобствената вещ може да се извърши по два начина - чрез предоставяне на
реална част от нея за ползване на всеки съсобственик, при което вещта се ползва
едновременно от всички съсобственици, или чрез предоставянето й последователно
за ползване на всеки съсобственик за определен период. Въпросът по кой от двата
начина следва да се разпредели ползването е обусловен от вида и
предназначението на вещта. В съдебната практика се приема, че когато се касае
за движима вещ, обикновено по-удобно е да се извърши разпределение на
ползването по време, а когато се касае за недвижим имот - чрез предоставяне на
реална част на всеки съсобственик. Когато обаче видът, предназначението и
конкретните характеристики на недвижимия имот не позволяват да бъде ползван
реално от повече съсобственици, а разпределянето на ползването между тях по
време се явява неудобно, искът по чл.32,
ал.2 от ЗС
подлежи на отхвърляне, защото съдът не може да предостави имота за ползване на
един съсобственик и да лиши от ползване останалите. В тези случаи отношенията
между съсобствениците следва да бъдат уредени по друг ред/ чл.30, ал.1 ЗС, чл.31, ал.2 ЗС, чл.34 ЗС/. Такъв е и настоящия случай, при който се иска
разпределяне ползването по чл.32, ал.2 от
ЗС на процесния недвижим имот. При съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, както и с оглед заключението на вещото
лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза, прието, като неоспорено от
страните, съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че в процесния случай реално разпределение на ползването на
процесния съсобствен недвижим имот е невъзможно. Неоснователен е единствения и
основен довод на ищеца изложен във въззивната жалба, че по делото е прието
заключение на вещо лице по допусната съдебно- техническа експертиза, с даден
вариант за разпределение на ползването на съсобствения недвижим имот. Противно
на изложеното във въззивната жалба от заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно- техническа експертиза не се установява вариант за
разпределение на ползването на процесния недвижим имот, съобразен с
предвидените в закона предпоставки, а представянето на такъв е в тежест на
ищеца по делото. В този смисъл исковата претенция се явява неоснователна и като
такава правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд.
На следващо място съдът приема,
че искът за разпределение на реално ползване по чл.32,
ал.2 от ЗС имплицитно включва в съдържанието си
произнасяне и по правата на собственост, притежавани от съсобствениците, които
претендират определяне начина на ползване, с оглед отредените им площи от
съсобствен имот, които трябва да съответстват на притежаваните от тях идеални
части като квадратура. Освен това иска по чл.32, ал.2 от ЗС е средство за осъществяване на съдебна
администрация между съсобственици, респективно между съпритежатели на вещни права и е насочен към
създаване на промяна в използването на общата вещ. В този случай съдът замества
мнозинството от собственици и преценява целесъобразността, както и
възможностите, съобразно участието в съсобствеността за разпределяне
ползуването на общите имоти. От посочената дефинитивност на претенцията следва,
че съдът по този иск не разрешава спор за собственост между страните, а за
уважаването му са достатъчни данните за наличието на еднородни права върху
вещта - обект на администрирането, определящи правната фигура на съсобственост.
Този извод произтича от това, че решението, по чл.32, ал.2 от ЗС не се ползува със сила на пресъдено нещо и
при промяна на установеното по спора положение, респективно при наличие на
факти, неустановени чрез процесуалното им предявяване или настъпили след
произнасянето на съда, но установяващи права на страните различни от приетите в
това производство, няма процесуална пречка отново да бъде проведен такъв иск. В
процесния случай, именно начина на
фактическото ползване на общата вещ е породил повдигнатия правен спор, какъвто
очевидно е бил налице, за да се иска неговото разрешаване по пътя на съдебното
администриране. От фактическата обстановка, очертана в обстоятелствената част
на исковата молба и от нейния петитум, се определя претенцията, по която
сезирания съд дължи произнасяне. В тази насока правилно първоинстанционния
съд е отхвърлил иска, тъй като е било поискано реално
разпределяне на ползването, обосновано от наличие на обща вещ, за която ищецът е твърдял, че не е бил установен определен
начин, по който страните могат да реализират правата си, съобразно квотите им. От друга страна с оглед събраните по делото
доказателства съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че в процесния случай реално разпределение на ползването на
процесния съсобствен недвижим имот е невъзможно.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При
този изход на спора, на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата
инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на
въззиваемата страна- ответник М.Б.К. следва да се присъдят
своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1200 лв.,
съгласно договор за правна защита и съдействие
от 06.12.2017 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от
въззивника- ищец, чрез неговия пълномощник адв.Л.Т. възражение по чл.78, ал.5
от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, с оглед фактическата
и правна сложност на делото, същото следва да бъде намалено до размер на сумата
от 600 лв. При липса на направено искане на въззиваемата страна- ответник М.А.Р. не се следват
разноски за настоящата инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 200343 от 24.08.2017 год., постановено по
гр.дело № 16441/2015 г. на
СРС, І Г.О., 47 състав / поправено с решение от 26.03.2018 год.
постановено по гр.дело № 16441/ 2015 год./.
ОСЪЖДА Т.Т.С., с ЕГН **********,***, да заплати на М.Б.К., с ЕГН **********,***,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 600 лв. /шестстотин
лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.