Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 04.07.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на десети юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
14271/2018година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе,
съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД от „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** срещу А.Й.К., ЕГН ********** ***, както
следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на
ищеца съществува вземане срещу ответника за сумата от 2917,47лева, представляваща неизплатена предсрочно изискуема
главница по договор за потребителски кредит № **********/21.07.2017г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 09.05.2018г. до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 3169/11.05.2018г. по ч.гр.д. № 6566/2018г. по описа
на ВРС, на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК; за осъждане ответника да заплати сумата от 3450,90лева, представляваща предсрочно изискуемо възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги по договор за потребителски кредит №
**********/21.07.2017г. съгласно сключено споразумение за предоставяне пакет за
допълнителни услуги и чл. 15 ОУ от договора и за осъждане ответника да заплати
сумата от 1348,11лева,
представляваща предсрочно изискуемо договорно възнаграждение начислено за
периода 15.10.2017г. до 15.08.2019г. дължимо на основание чл. 4 от договор за
потребителски кредит № **********/21.07.2017г.
Ищецът основава исковата си претенция на следните
фактически твърдения: На 21.07.2017г. с ответника е
сключен договор за потребителски кредит № **********. Въз основа на него,
финансовата институция е отпуснала на ответника сумата от 3000лева преведена по
посочена от него банкова сметка. ***рок до 24месеца съобразно погасителен план
с размер на погасителната месечна вноска от 185,46лева, или подлежаща на
връщане сума по договора била в размер на 4451,04лева при уговорени ГПР от
49,89% и ГЛП от 41,17%. Ответникът е извършил частично плащане по договора в
размер на 336лева, от които със сумата от 102,93лева е погасено договорно
възнаграждение, със сумата от 150,54лева е погасено възнаграждението за
допълнителен пакет услуги и със сумата от 82,53лева е погасена главница. Между
страните и по желание на ответника е било сключено споразумение за предоставяне
на допълнителни услуги. По него и на основание чл. 15 от ОУ към договора, ответникът
се сочи да дължи възнаграждение в размер на сумата от 3601,44лева, чието
погасяване е разсрочено и включено в месечната вноска по погасителния план към
договора за кредит. Посочва се, че неговото сключване не е било поставено като
условие за сключване на договора за кредит и сключването му е поставено на
волята на кредитополучателя, в частност дали желае искането му за кредит да
бъде разгледано в най- кратки срокове, да има възможност да отлага плащане на
вноски, респ. намаляване размера на месечната вноска, да променя датата на
падежа и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всички тези
услуги стоят на негово разположение, ако пожелае и закупи пакета от
допълнителни услуги. Получаването им не е свързано с дейността на кредитора по
кредитиране, а с потребностите на потребителя и поради това претендираното
възнаграждение се твърди да не представлява цена за реално получаване на тези
услуги, а възнаграждение относно тяхната наличност. Съгласно чл. 4 от ОУ,
ответникът дължи и договорно възнаграждение, което е било предварително
определено в договора и плащането му е разсрочено съгласно погасителния план.
Същото е било начислено за периода 15.10.2017г. /датата на първата погасителна
вноска/ до 15.08.2019г. /датата на последната погасителна вноска 24-та по ред/.
Доколкото ответникът е преустановил плащането на погасителните вноски по
договора, след изпадането му в забава се сочи, че на основание чл. 12.3 от ОУ
към договора, вземането по него е станало автоматично и предсрочно изискуемо
като на 09.01.2018г. договорът е прекратен автоматично и вземането по него е
обявено за предсрочно изискуемо. На 11.11.2018г. е
изпратено уведомително писмо до ответника относно настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането. Месечната погасителна вноска се сочи да е била в
размер на 335,52лева, с падеж 15-о число на месеца. Молбата е за уважаване на
исковата претенция и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е
постъпил отговор на исковата молба от ответника.
В проведеното открито
съдебно заседание ищцовото дружество, редовно уведомено чрез процесуален
представител с писмено становище поддържа исковата молба.
Ответникът редовно
уведомен по чл. 41, ал. 2 ГПК не се е явил и не е представляван.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, и приложимите материални норми, съдът
приема за установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предявен е положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК и съединени с него
осъдителни претенции с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД.
Предмет на исковата
претенция по установителния иск е сума,
представляваща непогасено задължение- главница по договор за потребителски кредит
№ ********** от 21.07.2017г. Правният интерес от търсената защита се извежда от предходно развило се
заповедно производство по ч.гр.д. № 6566/2018г. по описа на ВРС, по което е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на ответника по
реда на чл. 47 ГПК.
По делото са приобщени
материалите по ч.гр.д. № 6566/2018г. по описа на ВРС, от което се установява,
че в полза на ищеца в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумата от общо 7716,48лева
главница и други акцесорни вземания, които не са предмет на иска по изричната
воля на ищеца. В рамките на проведена процедура по чл. 129, ал. 2 ГПК е
направено от ищеца уточнение, че в общо посочената в заповедта сума като
главница, такава се явява само сумата от 2917,47лева, а останалата част представлява договорна лихва и
възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги. Ето защо, предмет на установителния иск е останала само сумата от 2917,47лева, и в тази част вземането
по заповедта е съответно на това по иска по чл. 422 ГПК. За останалата част от
вземанията са заявени осъдителни претенции.
Така очертаният предмет
на спора, възлага в тежест на ищеца установяване на следните твърдяни от него факти относно съществуване на спорното
право: валиден договор за потребителски
кредит № ********** от 21.07.2017г.., по който е предоставил на ответника сумата от
3000лева; настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора;
дължимост на възнаградителна лихва и нейния размер; наличие на валидна клауза
за неустойка, поради неизпълнение на задължение и обявяване вземането по
договора за предсрочно изискуемо и нейния размер; валидно сключено споразумение
за предоставяне пакет за допълнителни услуги, дължимост на възнаграждение по
него и неговия размер; изпълнение на
задълженията, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят и индивидуалното договаряне на условията по договора;
договаряне размера на лихвата в съответствие с типични разходи на кредиторите и
обичайна печалба.
От ангажираните по
делото писмени доказателства, неоспорени от ответника се установява следното:
На 20.07.2017г.
ответникът е отправил искане до ищеца за отпускане на потребителски кредит в
размер на 3000лева със срок на издължаване 24месеца, падеж на месечната вноска
15-о число на месеца. На 21.07.2017г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ********** с размер на отпуснатата сума- 3000лева, при
ГПР от 49,89% и ГЛП от 41,17%. Общо дължимата сума по кредита, ведно с
договорното възнаграждение възлиза в размер на 4451,04лева. Уговорено е, че
връщането на сумата следва да стане в срок до 15.08.2019г. при месечната вноска
от 335,52лева платима до 15-о число на месеца. Заедно със сключването на
договора между страните е сключено и допълнително споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, за което изрично е посочено в договора и в
него, че сключването му не е условие за отпускане на кредита или получаването
му при предлаганите условия. Размерът на възнаграждение по това допълнително
споразумение е сумата от 3601,44лева, плащането на което е разсрочено на вноски
от по 150,06лева месечно и включено в месечната погасителна вноска по
погасителния план. С подписване на договора и изрична декларация към него,
ответникът е удостоверил съгласието си със ОУ към договора и получаване
екземпляр от тях. Удостоверено е получаването на стандартен европейски формуляр
към договора и допълнителна преддоговорна информация
към него. Усвояването на отпуснатата сума по договора е извършено чрез банков
превод по посочена от кредитополучателя банкова сметка ***, в доказателство за
което е представено преводно нареждане. Следователно, между страните е
възникнало валидно заемно правоотношение с посочените параметри, по което
ответникът е получил заем в размер на 3000лева. В съответствие с уредбата на
чл. 11 ЗПК договорът съдържа ясна информация за броя и размера на погасителните
вноски, за годишния процент на разходите, дължимата лихва при просрочие, предупреждение за последиците от изпадане на заемателя в просрочие, информация
за правото на отказ от договора. Датата на сключване на договора е фиксирана,
както в съпътстващата договора декларация, така и в подписания от
кредитополучателя погасителен план. В настоящия случай ищецът е твърдял, че вземането по договора е обявено за
предсрочно изискуемо към дата 09.01.2018г., по реда на чл. 12.3 от ОУ, а именно
поради просрочие на месечна вноска с повече от
30календарни дни. От заключението на в.лице се установи, че ответникът е
извършил едно единствено плащане по договора на 24.07.2017г. в размер на сумата
от 336лева. С т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС се прие, че
при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането произтичащо от договор за
банков кредит става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Настоящият състав счита, че макар ищцовото
дружество да не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
даденото разрешение по аналогия следва да намери
приложение и по отношение на ищеца, защото то е
принципно и следва да се прилага не само за
настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков
кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по отношение
настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по
други договори, по които престацията на кредитора е
била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Предвид неизправността на кредитополучателя в
изпълнение задължението му да плаща погасителните вноски на падежа, то следва
да се приеме, че към 09.01.2018г. е било валидно възникнало правото на ищеца да
направи вземането си предсрочно изискуемо в цялост. Изявлението му в този смисъл
следва да е достигнало до ответника. Представено е уведомително писмо от 11.01.2018г.
изпратено до ответника. Доколкото липсва оспорване от ответника, съдът приема
че това изявление е стигнало до него предхождащо подаване на заявлението по чл.
410 ГПК /09.05.2018г./ и поради това е породило своето действие. Длъжникът не твърди и не доказва да е погасил дълга,
поради което претенцията за неиздължена главница е доказана по основание. За
установяване размера на дълга, по делото е изслушано и прието заключение на
в.лице И. по допусната съдебно- счетоводна експертиза, което като неоспорено от
страните, изготвено на база ангажираните по делото писмени доказателства и
направата на нужните справки, съдът възприема в цялост. От заключението се
установява, че с платената по договора сума от 360лева, ищецът е погасил
главница за 80,87лева, договорна лихва за 102,93лева, пакет допълнителни услуги
за 150,06лева и 2,14лева лихва за забава. Така, непогасената част на главницата
според в.лице е в размер на 2919,13лева. Исковата претенция е заявена в размер
на общо 2917,47лева, поради което следва да се уважи в цялост.
По отношение на претенцията за договорно възнаграждение, съдът съобразява
следното:
Дължимостта му е
уговорена в чл. 4 от ОУ, като размерът на това възнаграждение е предварително
определен на база лихвения процент по договора и плащането му е разсрочено на
вноски съобразно погасителен план. То се дължи за срока на действие на договора,
т.е за въведения период от 15.09.2017г. до 15.08.2019г.
/когато изтича срокът на договора/. В размер VI
„Параметри“ от договора е предвидено, че ГЛП е 41,17% или лихвен процент на ден
0,11%. Така върху чиста стойност на заема от 3000лева, дължимото договорно
възнаграждение е 1451,04лева. Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за
ползваните пари, уговаряването й е допустимо в ЗПК и е включено в общия разход
по кредита на потребителя. Факт е, че липсват императивни норми
регламентиращи максималния размер на възнаградителната
лихва към момента на сключване на договора. Доколкото обаче се касае за
потребителски договор, то прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне
търпи ограничение ползвайки се от защитата на специалните закони- ЗЗП и ЗПК и
това са „добрите нрави“. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 ЗЗД е налице именно тогава, когато се нарушава правен принцип,
какъвто е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения. Целта
на спазването му, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Затова
и максималният размер на лихвата, било възнаградителна, било за забава, е
ограничен. Обратното би означавало икономически по- слаби участници в оборота
да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за
един субект да се използва за облагодетелстване на друг. В този смисъл, по
договорите за заем обичайната минимална цена за ползване на заетите средства е
законната лихва, т.е 10% годишно. Съдебната практика приема, че е възможно
уговаряне и на по- висок лихвен процент с цел генериране и на печалба, като
допустимият праг за това е 20% годишно при обезпечени заеми и 30% годишно за
необезпечени вземания. В случая е видно, че уговореният лихвен процент
надвишава минималния такъв с 31,17%, при ГПР от 49,89%, който е на границата на приетия като
допустим от закона чл. 19, ал. 4 ЗПК. В нормата на чл. 19 ЗПК предвижда, че ГПР
изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи- лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими
на посредниците за сключване на договора, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна лихва представлява елемент от
формулата при образуване на годишния процент на разходите по кредита, за който
ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е фиксиран
лимит, който не може да бъде надхвърлян, а именно пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена
с ПМС № 100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично
се обявяват за нищожни клаузи в договора, в които са уговорени задължения в
размери надвишаващи лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Видно от съдържанието на договора
уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги не е включено като
формиращ ГПР елемент. Самият пакет от допълнителни услуги включва опции за
длъжника по промяна на падежа и/или размер на вноска по кредита; премия за
кредитора за приоритетното разглеждане на искането за отпускане на кредита. Т.е
уговорените опции за кредитополучателя касаят пряко размера и падежа на дълга. Срещу закупения
пакет кредиторът получава възнаграждение, компенсиращо заплащането на пълния
размер на вноска или неполучаване на същата на падежа. Ето защо, настоящият
състав приема, че възнаграждението по пакета следва да се включи като образуващ
ГПР елемент. Още повече възнаграждението се дължи периодично. Без значение е
обстоятелството, че изрично е упоменато, че сключването му не е предпоставка за
отпускане на кредита или условията, при които това става. Оформянето му като
допълнително споразумение към сключения договор всъщност говори, че се
заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, по арг. от
чл. 21, ал.1 ЗПК. Така, при добавяне на коментираното възнаграждение към ГПР,
последното би надхвърлило нивата по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК, всички клаузи относно вземания
образуващи ГПР, в това число и за възнаградителната
лихва, се явяват нищожни. По тези съображения следва да се отхвърли
осъдителната претенция за договорна лихва изцяло.
По отношение на претенцията за заплащане на
възнаграждение за допълнителен пакет услуги , съдът съобразява следното:
Предметът на претенцията
касае възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. С това споразумение заемодателят е поел задължение да предостави на
клиента по негово искане и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания една
или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За
така поетото задължение, заемателят дължи
възнаграждение от 3450,90лева.
Съдът
преценява, че тази договорна клауза е нищожна, като противоречаща на закона. Нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК предвижда възможност за
кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги свързани с
договора за потребителски кредит. Съдът преценява обаче, че процесното
споразумение отговаря само формално на тази законова разпоредба, предвид
естеството на уговорените с него услуги стоящи на разположение за потребителя. Съдържанието
на споразумението очевидно касае уговорка за
предоставена възможност, а не реално предоставени допълнителни възможности или
преференциални условия, защото ползването им е предпоставено
от наличие на воля на кредитора за тяхното предоставяне, от което пък следва
извод, че реални ползи или преференции за кредитополучателят няма. Не без
значение е и фактът, че уговореното възнаграждение за наличните възможности е в
размер надвишаващ размера на отпуснатата в заем сума и създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на ищеца. Освен
това, по същността си тези възможности реално касаят и усвояване и управление
на кредита. С чл. 10а, ал. 2 ЗПК е въведена забрана кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Видно от съдържанието на споразумението 15 %
от общия размер на възнаграждението, но не повече от 300лева, е за компенсиране
разходи на кредитора. С уговарянето на допълнително
възнаграждение в размер на 3601,44лева, дефакто се
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР, защото тези услуги на първо място няма сигурност, че ще бъдат потребени изобщо, а и възнаграждението за тях е начислено и
дължимо още при сключване на договора. Видно е от чл. 5.2 от ОУ, че всъщност в
ГПР не се включват разходите за допълнителни услуги свързани с договора за
кредит. Така, ако и тази величина се прибави като компонента на ГПР, то
безспорно би се превишил лимита на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На основание чл. 21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Отделно, редно е да се посочи и че не са ангажирани доказателства от страна
на ищеца за това въпросните услуги предмет на споразумението, реално да са
предоставяни на кредитополучателя, което допълнително обосновава тяхната недължимост. В заключение и тази претенция следва да се
отхвърли.
По разноските:
Предвид изхода на спора
такива се дължат на ищеца по общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК. Присъждането
им е поискано. Изводът за частична основателност на иска поставя въпроса за
размера на вземането за разноски в исковото производство, които следва да бъдат
редуцирани съобразно уважената част от иска. Претендират се такива в настоящото
производство от 300лева юк. възнаграждение, 250,31лева
ДТ и 200лева възнаграждение за в.лице. Съобразно отправеното искане, на ищеца следва да бъдат определи разноски за
юк. възнаграждение в размер на 100лева, определено на
основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и чл. 25, ал.1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ. Или общият размер на разноските е 550,31лева. Съобразно уважената част на исковата претенция в полза на ищеца следва да
се присъдят разноски в размер на 208,06лева.
Съобразно т. 12 ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се присъдят в полза на ищеца и сторените от
него разноски в заповедното производство съобразно уважената част на исковата
претенция. Сторените там разноски, при съобразяване частта на вземането по
заповедта предмет на установителния иск, са в общ
размер на 77,09лева, от които 58,34лева платена ДТ и 18,75лева юк. възнаграждение. Предвид уважаване на исковата претенция,
заявена с иска по чл. 422 ГПК в цялост, в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски в размер на 77,09лева.
Съдът не присъжда
разноски на основание чл.78, ал. 3 ГПК, доколкото ответникът не е поискал
такива.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че в полза на ищеца „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление *** съществува вземане срещу ответника А.Й.К., ЕГН ********** *** за сумата от
2917,47лева, представляваща
неизплатена предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит №
**********/21.07.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 09.05.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК № 3169/11.05.2018г. по ч.гр.д. № 6566/2018г. по описа на ВРС, на
основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление *** срещу ответника А.Й.К., ЕГН ********** *** за осъждане
ответника да заплати на ищеца сумата от 3450,90лева,
представляваща предсрочно изискуемо възнаграждение за закупен допълнителен
пакет от услуги по договор за потребителски кредит № **********/21.07.2017г.
съгласно сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и
чл. 15 ОУ от договора и за осъждане ответника да заплати сумата от 1348,11лева, представляваща предсрочно
изискуемо договорно възнаграждение начислено за периода 15.10.2017г. до
15.08.2019г. дължимо на основание чл. 4 от договор за потребителски кредит №
**********/21.07.2017г., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА А.Й.К., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление *** сумата от 77,09лева, представляваща направени в заповедното производството по ч.гр.д.№
6566/2018г. на ВРС съдебно-деловодни разноски, съразмерно
заявената част от вземането по заповедта, както и сумата от 208,06лева, представляваща сторени в исковото производство
разноски, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред ВОС в двуседмичен срок, считано
от връчване на съобщението за обявяването му, ведно с препис от съдебния
акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: