№ 2721
гр. София, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:И. Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100506675 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20050306 от 23.02.2021 г., постановено по гр. д. 62310/2019 г., по описа
на СРС, III ГО, 155 състав, са отхвърлени предявените от И. Т. В., Л. Т. В. и Р. Т. В. срещу
„Т.С.“ ЕАД, активно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439 ГПК, че ищците не дължат на „Т.С.“ ЕАД, поради погасяване по давност
общо сумата от 477,83 лв., представляваща вземания за разноски, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 16.08.2011 г. по гр. д. № 22133/2010 г. по описа СРС, 41 състав, въз
основа на който е било образувано изп.д. № 20168560400170 по описа на ЧСИ Б.Б., с рег.
856, действаща та територията на СГС, при квоти по 1/3 част за всеки от ищците, а също и
сумата от 114 лв., представляваща такса за завеждане, проучване и водене на изпълнително
дело, сумата от 99 лв., представляваща пропорционална такса по чл. 26 от Тарифата за такси
и разноски към ЗЧСИ, както и сумата от 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение,
дължими по изп.д. № 20168560400170 по описа на ЧСИ Б. Б., с per. № 856, действаща в
района на СГС.
Със същото решение И. Т. В., Л. Т. В. и Р. Т. В. са осъдени да заплатят на ответното
дружество на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържат, че в конкретния случай от
влизане в сила на 31.12.2010 г. на Решение по гр. д. № 22133/2010 г. по описа на СРС, 41
състав, е изтекла предвидената в закона петгодишна давност. Счита, че неправилно
пъровинстанционният съд е приел, че давностния срок започва да тече от датата на издаване
на изпълнителния лист – 16.08.2011 г. Молят съда да отмени първоинстанционното решение
1
и да уважи изцяло предявеният иск. Претендират направените по делото разноски за двете
съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД не е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор
на ВЖ. С молба от 27.04.2022 г. чрез процесуалния си представител – юрк. Ф.И., взема
становище за неоснователност и недоказаност на въззивната жалбата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела, но е частично недопустимо, в частта, с която
първоинстанционният съд се е произнесъл за сумата от 114 лв., представляваща такса за
завеждане, проучване и водене на изпълнително дело, сумата от 99 лв., представляваща
пропорционална такса по чл. 26 от Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ, както и сумата
от 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение, дължими по изп.д. № 20168560400170 по
описа на ЧСИ Б. Б., с per. № 856, действаща в района на СГС. В тази връзка следва да се
отбележи, че съгласно разпоредбата на 439, ал. 2 2ГПК искът на длъжника може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Ето защо предмет на иска
по чл. 439 ГПК са само сумите, съдържащи се в изпълнителното основание – в случая
процесния изпълнителен лист от 16.11.2011 г., издаден по гр.д. № 22133/2010 г. по описа на
СРС, 41-ви състав, поради което и обжалваното решение следва да се обезсили за
посочените по-горе суми, а производството в тази му част следва да се прекрати.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване
на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на
давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането
е установено със съдебно решение, е винаги пет години. В конкретния случай по делото е
приложеното Решение от 17.11.2010 г., постановено по гр.д. № 22133/2010 г. по описа на
СРС, 41-ви състав, върху което е удостоверено, че същото е влязло в сила на 31.12.2010 г.,
и с което в полза на„Т.С.“ ЕАД е присъдена сумата от 477,83 лв., представляващи разноски.
Именно от този момент е започнала да тече и предвидената в разпоредбата на чл. 117, ал. 2
ЗЗД 5-годишна погасилна давност, а не с издаването на изпълнителен лист от 16.08.2011 г.,
който е издаден на основание влязло в сила съдебно решение, е започнала да тече
петгодишната давност за вземането.
В тази връзка следва да се посочи, че в мотивите по т.3 от ТР № 5/12.07.2018 г. по
тълк.д.№ 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че производството по издаване на
изпълнителен лист въз основа на визираните в чл. 404, т. 1 ГПК изпълнителни основания е
регламентирано в чл. 405 - чл.408 ГПК. При произнасяне по искане за издаване на
2
изпълнителен лист, проверката, която дължи компетентният съд, е относно правото за
принудително изпълнение в полза на соченото като кредитор лице и срещу посочения
длъжник по изпълняемото право, установено в съответното изпълнително основание. В това
производство проверката относно наличието на ликвидно и изискуемо притезание е
ограничена, предвид формалната доказателствена сила на подлежащите на принудително
изпълнение съдебни или арбитражни актове, с която последните удостоверяват
изпълняемото право. Производството по издаване на изпълнителен лист е друго, различно
от исковото производство. При произнасяне по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК, съответно при
реализиране на предвидената в чл. 407, ал.1 ГПК въззивна проверка за законосъобразност на
постановено разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен спор, свързан с
предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за наличие на предпоставки за
принудително изпълнение на акта, въз основа на който е поискано издаване на
изпълнителния лист. Постановеният от съда акт, с характер на разпореждане, не се ползва
със сила на пресъдено нещо нито относно изпълняемото право, нито по отношение правото
на принудително изпълнение.
С оглед характера на производството по чл. 405 – чл. 408 ГПК, следва да се приеме,
че разпореждането за издаване на изпълнителен лист няма правен ефект да удължава
срока на погасителната давност относно изпълняемото право по смисъла на чл.117
ЗЗД, именно защото този акт не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на
материалното право (вж. в т.см. – проф.Ж.С., „Бълг.ГПП”, 6-то изд., стр.696; „Бълг.ГПП”, 9-
то изд., стр.952). Поради това, че производството по издаване на изпълнителен лист, както е
посочено в ТР № 5/2018 г. на ОСГТК на ВКС, е „друго, различно от исковото производство”
то няма характера на „съдебен процес относно вземането” по смисъла на чл.115, б.”ж” ЗЗД и
не е основание за спиране на давностния срок. То не е и „изпълнително действие” с ефект да
прекъсне давността, съгласно чл.116 б.”в” ЗЗД, тъй като се развива преди изпълнителния
процес и има за цел да подготви предприемането на принудително изпълнение ( в т.см. –
т.10 и т.14 от ТР№ 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК). Постановяваните в това
производство съдебни актове не са от естество да преклудират нито правото на защита на
неудовлетворения кредитор срещу неизправен длъжник, нито правото на защита на
претендирания длъжник срещу привиден кредитор. Поради това и молбата по чл. 405, ал.1
ГПК, с която се сезира съдът в производството по издаване на изпълнителен лист, не може
да се зачете за действие, прекъсващо давностния срок за вземането, тъй като то не е предмет
на спор. Това не е и действие за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.”в” ГПК,
като в тази насока следва да се съобразят задължителните разяснения по т.10 и мотивите по
т.14 от ТР № 2/2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното налага обоснован извод, че към момента на подаване на молбата от
04.02.2016 г. до ЧСИ Б. Б. за образуване на изпълнително дело вземането, респ. правото на
принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД за разноски в размер на сумата от 477,83 лв.,
присъдена с влязлото в сила на 31.12.2010 г. Решение от 17.11.2010 г., постановено по гр.д.
№ 22133/2010 г. по описа на СРС, 41-ви състав, във връзка с което е бил издаден и
изпълнителния лист от 16.08.2011 г. е било погасено с изтичането на 5-годишния давностен
срок, тъй като нито молбата по чл.405, ал.1 ГПК, нито разпореждането на съда за издаване
на изпълнителен лист са действия с ефект да спрат или прекъснат давността за вземането.
Тъй като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която първоинстанционният съд
се е произнесъл за сумата от 114 лв., представляваща такса за завеждане, проучване и водене
на изпълнително дело, сумата от 99 лв., представляваща пропорционална такса по чл. 26 от
Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ, както и сумата от 350 лв. - юрисконсултско
възнаграждение, дължими по изп.д. № 20168560400170 по описа на ЧСИ Б. Б., с per. № 856,
действаща в района на СГС и отменено поради неправилно приложение на материалния
закон, в частта, с която исковете са отхвърлени за сумата от и следва да се постанови ново, с
3
което предявените от ищците в качеството на законни наследници на длъжника по
издадения изпълнителен лист - В.К. Т. отрицателни установителни искове следва да се
уважат.
При този изход на спора в полза на въззивниците и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят направените по делото разноски, а именно сумата от
750,00 лв., представляващи сбора от заплатената ДТ и разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СРС, както и сумата от 275,00 лв., представляваща
разноски в производството пред СГС.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСЛИВА Решение № 20050306 от 23.02.2021 г., постановено по гр. д.
62310/2019 г., по описа на СРС, III ГО, 155 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от И. Т. В., с ЕГН **********, Л. Т. В., с ЕГН **********, и Р. Т. В., с ЕГН
**********, всички от гр. София, ж.к. „*******, при квоти по 1/3 идеална част за всеки от
ищците,срещу „Т.-С.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. *******, активно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439 ГПК, за сумата от 114 лв., представляваща такса за завеждане, проучване
и водене на изпълнително дело, сумата от 99 лв., представляваща пропорционална такса по
чл. 26 от Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ, както и сумата от 350 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, дължими по изп.д. № 20168560400170 по описа на ЧСИ Б.
Б., с per. № 856, действаща в района на СГС и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му
част.
ОТМЕНЯ Решение № 20050306 от 23.02.2021 г., постановено по гр. д. 62310/2019 г.,
по описа на СРС, III ГО, 155 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Т.
В., с ЕГН **********, Л. Т. В., с ЕГН **********, и Р. Т. В., с ЕГН **********, всички от
гр. София, ж.к. „*******, при квоти по 1/3 идеална част за всеки от ищците, срещу „Т.-С.”
ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, активно
субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК
за сумата от 477,83 лв., представляваща вземания за разноски, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 16.08.2011 г. по гр.д. № 22133/2010 г. по описа на СРС, 41 състав,
както и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на сумата от 100,00 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Т.-С.” ЕАД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, че И. Т. В., с ЕГН **********, Л.
Т. В., с ЕГН **********, и Р. Т. В., с ЕГН **********, всички от гр. София, ж.к. „*******,
при квоти по 1/3 идеална част за всеки от ищците, не дължат на основание чл. 439 ГПК
на„Т.-С.” ЕАД, поради погасяването им по давност, сумата в общ размер от 477,83 лв.,
представляваща вземания за разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от
16.08.2011 г. по гр.д. № 22133/2010 г. по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА „Т.-С.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.*******, да заплати на И. Т. В., с ЕГН **********, Л. Т. В., с ЕГН **********,
и Р. Т. В., с ЕГН **********, всички от гр. София, ж.к. „*******, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 750,00 лв., представляващи сбора от заплатената ДТ и
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС, както и сумата от
4
275,00 лв., представляваща разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5