Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 250
гр.Пловдив, 24. 02. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно отделение – V с., в публичното
заседание на шестнадесети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ : Радостина Стефанова
Зорница Тухчиева
Секретар Петя
Цонкова
като разгледа
Докладваното от съдия Радостина Стефанова
възз.гр.д.№ 2015/2018г.
И
за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК във вр. чл.109 от ЗС, чл.31 ал.2 от ЗС във вр.
с чл.59 от ЗЗД и чл.45 от ЗЗД, и по
чл.248 във вр. с чл.274 от ГПК.
Образувано е по подадени
две въззивни жалби и една частна жалба -
съответно по въззивна жалба с вх.№
25422/27.04.2018г. от А.С.П., ЕГН - *********** и Г.Т.П., ЕГН –
**********,***, със съдебен адрес ***,
чрез адв. Н.А., против Решение № 1154/04.04.2018г. на ПдРС – XVII гр.с. по гр.д.№
5010/2016г.
-в частта, с която са
отхвърлени предявените от тях против А.И.П., ЕГН – **********, и С.В.Т., ЕГН – **********, искове по чл. 109 от ЗС да
бъдат осъдени ответниците да премахнат вътрешна жилищна сграда, построена в съсобствения между страните ПИ № 56784.531.763, с площ 440
кв.м с адрес: гр. **** и заснетата като самостоятелен обект с ИД №
56784.531.763.2 на КК и КР на гр.****, еднофамилна жилищна сграда със застроена
площ от 70 кв.м., брой етажи 2;
-както и в частта,
с която са отхвърлени предявените от тях
против А.И.П., ЕГН – **********,
искове по чл. 31, ал.2 от ЗС вр. с чл. 59 от ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати сумата от 4 800 лв., която представлява обезщетение за периода от 01.11.2014г.
до 30.04.2016г. за ползата от която ищците са лишени върху поземлен имот с ИД №
56784.531.763 с площ 440 кв.м с адрес- гр. **** ведно със законната лихва за
забава върху тази сума от датата на подаването на исковата молба 18.04.2016г.
до окончателното й изплащане
-както и в частта, с която са отхвърлени предявените от тях против
С.В.Т., ЕГН - **********,***, със съдебен адрес:*** – адв.
Н.Ш., искове с правна квалификация чл.
31, ал.2 във вр.
с чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 2 400 лв., която представлява
обезщетение за периода от 01.11.2014г. до 30.04.2016г. за ползата от която
ищците са лишени върху поземлен имот с ИД № 56784.531.763 с площ 440 кв.м с
адрес- гр. ****, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от датата
на подаването на исковата молба 18.04.2016г. до окончателното й изплащане като
неоснователни и недоказани;
съответно по въззивна жалба с вх.№
29170/15.05.2018г. от А.И.П., с ЕГН – **********, с адрес-***, против Решение №
1154/04.04.2018г. на ПдРС –
XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г.
-в частта само до размера на 624,84 лв., с която са отхвърлени
предявените от него искове по чл. 45 ЗЗД
да бъдат осъдени ответниците
А.С.П. с ЕГН - ***********, и Г.Т.П. с ЕГН – **********, да заплатят тази сума, представляваща обезщетение на
стойността на поставената каменната облицовка на димоотвода
преминаващ през хола и спалнята на неговия втори жилищен етаж, ведно със
законната лихва за забава,
-както и в частта, с
която са отхвърлени предявените от него против А.С.П., ЕГН *********** и
Г.Т.П., ЕГН **********, искове по чл.
109 от ЗС за осъждането на ответниците да преустановят действията, с които
пречат на ищеца да има достъп и да ползва по предназначение недвижим имот
сграда - гараж с ИД №
56784.531.763.6, която сграда е разположена в поземлен имот с ИД №
56784.531.763.
Жалбоподателите А.С.П.,
Г.Т.П. и А.И.П. молят решението в атакуваните части да бъде отменено и вместо
това да се постанови друго, с което да се уважат съответно предявените от тях
искове.
съответно по частна жалба с вх.№ 32711/31.05.2018г. от А.С.П. с ЕГН -
*********** и Г.Т.П. с ЕГН – **********, против Определение № 4961/11.05.2018г.
на ПдРС - XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г., с което е оставена
без уважение, подадената от тях Молба с
вх.№ 25423/27.04.2018г. на осн.чл.248 от ГПК
за изменение на Решение № 1154/04.04.2018г. на ПдРС – XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в частта му за разноските, присъдени на насрещните страни А.И.П. с
ЕГН – **********, и С.В.Т.,
ЕГН – **********.
Жалбоподателите А.С.П. и
Г.Т.П. молят да се отмени атакуваното определение и вместо това да се постанови
друго, с което да се уважи изцяло подадената от тях Молба с вх.№ 25423/27.04.2018г.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните
предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка
с доводите на страните, прие за установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от А.С.П. и Г.Т.П. е
заведена искова молба с вх.№
19691/18.04.2016г. против А.И.П. и
М. И. Т., която впоследствие в хода на делото е поч.
на 24.06.2017г. /справка на л.413, том 2/, заличена е като страна и вместо нея
с Определение № 6822/12.07.2017г. – на л.416, том 2, е конституиран единствения й наследник
С.В.Т.. Последният депозира по исковете Писмено становище на 25.08.2017г. /на л.433, том 2 /.
Ищците посочват, че първият от тях А.С.П. е
собственик на 1/3 ид.ч. от ПИ с ИД по КК и КР №
56784.531.763 по силата на Договор за дарение, оформен в нот.акт
№ 154/04.04.1968г., а двамата с ищцата Г.Т.П. са
етажни собственици в сградата с ИД 56784.531.763.1, като притежават първия жилищен етаж от същата. Ответникът А.И.П. притежавал 1/3 ид.ч. от дворното място, а ответницата М. Т. притежава 1/6 ид.ч от дворното място. В имота, освен горепосочената
масивна жилищна сграда с ИД 56784.531.763.1 в лицевата му част откъм
ул.„*****”, съществувала и стара полумасивна жилищна
сграда, собственост на наследодателя на ответниците
И. П., съгласно делбен протокол от 28.12.1967г.
Изтъкват, че по действащия ЗРП от 1984г. било предвидено осъществяването на
изцяло ново застрояване в дворното място, т.е. не било предвидено запазването
на въпросната полумасивна жилищна сграда. В
съответствие с плана било реализирано строителството на сградата с ИД
56784.531.763.1. Тази сграда била предмет на делба, извършена с влязло в сила
съдебно решение по гр.д.№ 4862/1992г., в резултат на което ищците придобили
правото на собственост върху първия жилищен етаж. Поддържат, че ответниците в качеството им на собственици на старата сграда
с ИД 56784.531.763.2 категорично отказвали да изпълнят задължението си за
премахването й, поради което и новопостроената сграда не била въведена в
експлоатация. Старата полумасивна жилищна сграда била
разположена приблизително в средата на дворното място и пречела за пълноценното
му ползване. През месец октомври 2014г. ищците изпратили до ответниците
нотариални покани, с които поискали от тях заплащане на обезщетение за
ползването на дворното място, чрез държането в същото на старата подлежаща на
премахване сграда. Ответниците нито премахнали
сградата, нито платили обезщетение.
Правят искане да бъдат осъдени ответнците да премахнат вътрешна жилищна сграда,
построена в съсобствения между страните ПИ №
56784.531.763 и заснета като самостоятелен обект с ИД № 56784.531.763.2 на
кадастралната карта на гр.****. Правят искане и ответниците
да бъдат осъдени да заплатят на
ищците обезщетение за ползването единствено от тях на съсобственото
дворно място в размер на сумата от общо 7 200 лева за периода от 01.11.2014г.-
30.04.2016г., респ. по 4 800 лв., ведно със законната лихва за забава
върху тази сума считано от датата на подаването на исковата молба до
окончателното изплащане на същата.
От ответниците са
депозирани Писмени отговори по чл.131 от ГПК, с които предявените искове се
оспорват по основание и размер, не се признават изложените от ищците твърдения.
Твърди се, че новата жилищна сграда не е въведена в експлоатация не поради
съществуването на старата полумасивна сграда в двора
чието премахване се иска, а поради това, че новата сграда не била изградена до
край, не бил построен предвидения по плана и по проекта четвърти етаж и не била
положена външна мазилка, което се явявало обективна пречка за въвеждането на
жилищна сграда в експлоатация със съответното разрешение на ДНСК. Относно
старата сграда с ИД 56784.531.763.2 се твърди, че е напълно законна и не
подлежи на премахване. В двора, освен сградите с ИД № 56784.531.763.1 и ИД №
56784.531.763.2 имало още четири сгради
и постройки с различни собственици, поради което дворното място не
представлявало обща част към първата сграда, а била налице хоризонтална етажна
собственост при което налице били няколко етажни собствености
и съответно прилежащата земя към сградите ги обслужвала. Реалното ползване на двора било разпределено
още през 1976г. с делбения протокол по гр.д.№
506/1967г., като този начин на ползване бил меродавен и към настоящия момент.
Именно поради това по гр.д.№ 4004/99г. на ПдРС, Х
гр.с. бил отхвърлен иск на ищците за ново разпределяне на реалното ползване.
От А.И.П. срещу А.С.П. и Г.Т.П. е постъпила Насрещна искова молба с вх.№
26484/25.05.2016г., която е приета за съвместно разглеждане. В нея се твърди,
че ищците по първоначалния иск са монтирали в собственото си североизточно
избено помещение котелна инсталация, обслужваща парната инсталация в жилището
им. При работа на котелната инсталация от димоотвода
/комина/, който преминава по вертикала през всички етажи се отделял задушлив
дим, по причина на който съответните помещения в жилището на ответника А.И.П.
били неизползваеми. Ето защо той се принудил да постави каменна облицовка на комина, преминаващ през жилището му. За
поставянето на облицовката той платил 800 лева, като счита, че необходимостта
от този разход произтича пряко и единствено от наличието на котелна инсталация
в избата на ищците. Посочва се, че той е собственик на гараж с ИД 56784.531.763.6, единственият достъп до който бил през
незастроената част от дворното място. Ищците редовно паркирали лични и служебни
автомобила на входа на двора, откъм улицата, като по този начин препятствали
възможността за ползването на гаража по предназначение. Прави искане да бъдат
осъдени А.С.П. и Г.Т.П. да заплатят
сумата от 800 лв., която представлява стойността на каменната облицовка на димоотвода преминаващ през
хола и спалнята на неговия жилищен етаж, която е с площ от 6,5 кв. м. и която
сума представлява обезщетение за претърпените вреди в резултат на използването
на котелната инсталация, ведно със законната лихва за забава върху сумата
считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.
Направено е искане и за осъждането на ответниците по
насрещния иск да преустановят действията,
с които пречат на ищеца по насрещния иск
да има достъп и да ползва по предназначение следния недвижим имот:
сграда-гараж с ИД № 56784.531.763.6, която сграда е разположена в процесния поземлен имот.
Ответниците А.С.П. и Г.Т.П. по насрещния иск са оспорили с Писмен
отговор по чл.131 от ГПК насрещната искова молба, като твърдят, че в котелната
инсталация се използват екологично чисти палети. Избеното помещение се
проветрявало, а сечението на комина било напълно достатъчно за отвеждане на
изгорелите газове. Поради това те считат, че е практически невъзможно
изгорелите газове дотолкова да натоварват комина, че да се разсейват встрани.
По отношение на гаража на ответника А.И.П. се твърди, че от години той го
ползва за складово помещение. Той притежавал и гараж на партерния етаж на
жилищната сграда, откъм улицата, който обаче бил преустроил в офис. Поради това
именно той паркирал свои и фирмени автомобили на входа на двора.
В хода на
производството пред Районен съд са били допуснати СТЕ /том 1, стр.195 и сл./,
изготвена от в.л.-геодезист В. К., чието
заключение е прието в съд. заседание на 26.10.2016г. /протокол на л.123, том1/;
СТЕ /на л.249 и сл./ с в.л. арх. Н.К., чието заключение е прието в съд.
заседание на 14.12.2016г. /протокол на л.213, том1/; СТЕ /на л. 359 и сл./ с
в.л. инж. В. Ш., чието заключение е прието в съд. заседание на 30.05.2017г.
/протокол на л.379, том 1/; СТЕ / на
л.369 и сл./ с в.л. инж. С. Й., чието заключение е прието в съд. заседание на
30.05.2017г. /протокол на л.379 и сл., том 1/; СТЕ /на л.514 и сл., том 2/ с в.л. инж. Н. П., чието заключение е
прието в съд. заседание на 29.01.2018г. /протокол на л.534, том 2/.
В съдебно заседание
на 12.02.2017г. /протокол на л.296, том 1/ са разпитани допуснатите до разпит
свидетели – за ищците Е. М., С.П., Е. Е. /доведени от А. и Г. П./ ; В. С. и М.
З. /за А.И.П./ и С.Т. е бил разпитан в качеството на свидетел / на страната на
своята майка М. Т./.
ПдОС – V гр.с.,
въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
I.1.По въззивната жалба на А.С.П. и Г.Т.П.
против Решение № 1154/04.04.2018г. на ПдРС
– XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в частта, с която са отхвърлени
предявените от тях против А.И.П. и С.В.Т.,
искове по чл. 109 от ЗС да бъдат осъдени ответниците
да премахнат вътрешна жилищна
сграда, построена в съсобствения между страните ПИ №
56784.531.763, с площ 440 кв.м с адрес: гр. **** и заснетата като самостоятелен
обект с ИД № 56784.531.763.2 на КК и КР на гр.****, еднофамилна жилищна сграда
със застроена площ от 70 кв.м., брой етажи 2.
Районният съд, за да
отхвърли исковете
на А.С.П. и
Г.Т.П. против А.И.П. и С.В.Т. излага основни
съображения, че страните са етажни собственици в новопостроената
триетажна жилищна сграда /два жилищни етажа и приземен- сутерен етаж/, на която
сграда има извършена и съдебна делба, с влязло в сила съд. решение по гр.д.№
4862/1992 г. на ПдРС
- V гр.с., приложено към
делото. А.С.П. и Г.Т.П. са собственици на първия жилищен етаж от сградата, а
А.И.П. е получил в дял жилището на втория жилищен етаж от сградата.
Застрояването е било извършено по силата на предвижданията на действуващия ЗРП, одобрен със заповед от 1984 г., като
старите съществуващи в дворното място сгради не се запазват от този план. За
осъществяването на строежа на новата сграда, старата жилищна сграда,
собственост на бащата на А.С.П. - С.П. е била премахната, а втората, стара
жилищна сграда, която се намира във вътрешната част на дворното място,
собственост на наследодателя на ответниците И. П.
съгласно Протокол за делба от 28.XII. 1967 г. на ПНС по гр.д.№ 506/1967 г.
съществува и досега, която е и предмет на първия на настоящия иск.
Процесната сграда с ИД №
56784.531.763.2 е законна, тъй като за същата са издадени две разрешения за
строеж - строително разрешение №45/17.02.1951г., и строително разрешение
№86/1971г., издадени от Пловдивски градски народен съвет. Съставен е протокол
от 06.03.1971г. за строителна линия и ниво. С представено по делото писмо изх.
№ Ю594-М-292/01.11.2005г. на кмета на район „****" при Община ****, е
признал законността на сградата и наличието на строителни книжа за нея. Това
прави описаната сграда заварен строеж по смисъла на §21 от ЗР на ЗУТ.
Същевременно въпросната сграда не се запазва в предвижданията на регулационния
план като елемент от осъщественото ново застрояване, съгласно одобрения застроителен план от 1984 г., което обстоятелства се
установява от приетата по делото техническа експертиза на в.л. арх. Н.К., а и от множеството писма,
изпратени от страна на техническата служба при Община ****.
Липсата на предвиждания в регулационния план от 1984г. обаче не означавало,
че екс леге сградата
подлежала на премахване, така както твърдяли ищците
съгласно чл.53а ЗУТ, тъй като съгласно тази разпоредба заварените и търпимите строежи,
невключени в режима на застрояване на урегулирания поземлен имот, се премахват от
възложителя най-късно до завършване на
разрешения строеж като ако възложителят не изпълни това,
строежът не се въвежда в експлоатация.
В случая новопостроената жилищна сграда следвала режима на собствеността на
дворното място като собственост са придобили всички собственици на терена, при
което изградените обекти в жилищната постройка са били предмет на съдебна делба
съгласно съдебно решение по гр.д. № 4862/1992г. на ПдРС,
V гр.с-в. Към момента на
изграждането на новата постройката процесната
заварена стара жилищна постройка с ИД 56794.531.763.2 не е била премахната като
ищците не сочат поради какви причини това не е сторено. От тук следва извода,
че страните е следвало да премахнат тази сграда преди да започнат да строят
новата сграда, за да изпълнят предвижданията на регулационния план в съсобственото дворно място, а ако нямат съгласие по този
въпрос да предприемат съотвените правни действия. В
този смисъл излага, че уважаването на негаторния
иск не е обусловено от незаконността на строителството, а от обективното
смущаване правото на собственост на ищеца Позовава се на Решение
№ 1190/02.07.99 г., по гр.д. № 2042/98 г., на IV г.о..
Затова, каквито и предписания да били
издадени от РДНСК, респ. от органите на Общината, щом не са налице
основанията за административно премахване на постройката, респ. същата да бъде
премахната по административен ред, то ищците не могат да черпят права от тези
предписания, защото те касаят отношенията между собствениците и Държавата в
лицето на съответната администрация, а отношенията помежду им които възникват
във връзка с ползването на изключителна собственост в общ съсобствен
парцел да уреждат по правилата на ЗС и ЗУЕС. Според Районния съд, основателно е
възражението на ответник С.Т., че сградата с ИД № 56784.531.763.1 не е необходимо да се въвежда в експлоатация,
доколкото същата е реализирана преди 09.04.1993 г. и също
представлява съществуващ заварен строеж, както впрочем и сградата с
идентификатор 56784.531.763.2. Съгласно §6 от ПЗР на Наредба №2/2003г. на МРРБ
за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минималните
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти Наредбата не се
прилага за заварени
строежи, завършени до 09.04.1993г., които не са били приети по
установения ред до 09.04.1993г. Този текст от наредбата въвеждал на практика
изключение спрямо строежи с описаните характеристики и облекчава техния режим,
като ги изключва от обхвата на наредбата, респ. за тях отпада необходимостта от
въвеждане в експлоатация. Затова основният довод на ищците, че не могат да
въведат в експлоатация притежаваната от тях сграда, при което им се пречи на
собствеността не се установявал. Отделно от това, не са били въведени твърдения
по какъв точно начин невъзможността за въвеждане в експлоатация на сграда
съставлява пречка за упражняване правото на строеж. В допълнение в
производството по чл. 109 ЗС не може да се замести чрез съдебен акт
бездействието или отказа на административен орган да премахне дадена постройка,
за да се изисква от граждански съд да прилага основанията за премахване на
сграда уредени в ЗУТ.
По отношение на
въпроса пречат ли ответниците на ищците да ползват
индивидуалната си, изключителна собственост върху сграда с ИД 56784.531.761.1 и
прилежащите към нея общи части от дворното място, Районният съд излага мотиви,
че ПИ с ИД № 56784.531.763 е съсобствен между
страните по настоящото дело и още едно лице, като ползването му следва да се
разпределя съобразно разпоредбата на чл. 32 ЗС и съобразно решенията на общото
събрание на етажната собственост като ползването на дворно място вече е било
разпределено между праводателите на страните
посредством делбен протокол от 28.12.67 год. по гр. д. № 506/67
год. на Пловдивски народен съд като към настоящия момент между
страните е налице влязло в сила съдебно
решение по гр. д. № 4004/99 год. на Районен съд - Пловдив, X гр. състав,
потвърдено с Решение от 16.01.2001 г. по в.гр.д. № 1741/2000 г. на Окръжен съд
Пловдив, което от своя страна е потвърдено с Решение № 262 от 01.08.2003 г. по
гр.д. № 925/2002 г. на ВКС, IV г.о., с което е отхвърлен иск, предявен
от ищците и техните праводатели за ново разпределяне
на ползването на поземлен имот с ИД № 56784.531.763. Същевременно се
твърдяло, че съществуването на старата
жилищна сграда /която се ползвала от ответниците чрез
държатели – техни наематели/ пречи и на ефективното реално ползване на дворното
место без обаче да се конкретизира по какъв точин
начин ползването на сградата пречи на ищците да ползват общите части от
прилежащото към сградата дворно място. Не се събраха и доказателства в тази
насока още повече, че ако все пак има пречене, то предявеният негаторен иск би следвало да има за предмет осъждането на ответниците да преустановят това пречене чрез съдебната
забрана да извършват определени действия, а не да премахват собствената си
сграда.
С въззивната жалба на А.С.П. и Г.Т.П. се въвеждат възражения,
че неправилно Районният съд е анализирал представените строителни книжа за
въпросната сграда, стигайки до извода, че същата е законна и премахването й
било от компетентността на техническата администрация, която нямала право на
прехвърля това задължение върху страните. Въпросите, касаещи искът за премахването на въпросната сграда не
са свързани с това, че същата следва да се премахне като съществуващ незаконен
строеж, а в това, че собствениците са длъжни да я премахнат с оглед на това, че
не се запазва като елемент от застроителния план на
парцела. Тя подлежи на премахване по като по силата на самия ЗРП /ПУП – план за
застрояване/ от 1984г., въз основа на който е вече осъществен строежа на новата
триетажна жилищна сграда в местото. Районният съд не бил отчел многобройните
писмени доказателства, представени още с исковата молба, както и СТЕ на в.л.
арх.Н.К.. Поддържат, че задължението на собственика да премахне старата сграда,
която не се запазва по плана от разпоредбата на чл.53а от ЗУТ. Жалбоподателите
считат за неправилен извода на Районен съд, че те като ищци не били посочили по
каква причина сградата не е премахната. Изтъкват, че тази стара сграда,
неподлежаща на запазване по плана,
изградена в дворното място, е собственост само на ответниците
и затова те трябва да я премахнат. Липсват отношения на съсобственост.
Поддържат, че тази стара сграда е пречка
за това - новият строеж да бъде въведен
в експлоатация.
На следващо място с въззивната
жалба се правят оплаквания срещу неправилните изводи на Районния съд, затова,
че е постановил с мотивите, че новопостроената сграда /предвид на това, че е
построена преди действието на Наредба №7 за приемане на строежите по ЗУТ/, не
следвало да се въвежда в експлоатация. Считат, че това е неправилно прилагане
на нормите, тъй като строежите, построени при стария режим /преди приемане на
ЗУТ/ са се въвеждали в експлоатация не с издаване на т.нар. „Разрешение за
ползване“, а с подписването на Акт- образец 16, подписан от приемателна
комисия, с който се удостоверява завършването на сградата и възможността за
ползване. И при старата уредба на предходната Наредба за приемане на строежите
при действието на ЗТСУ/отм./ е действало нормативното изискване – че старите
незапазващи се по плана сгради подлежат на премахване и представят пречка за приемане
на новопостроената сграда. Посочват, че в тази стара сграда ответниците
са настанили наематели. Също така, старата сграда пречи и на реалното ползване
на дворното място.
От
всички жалбоподатели - А.С.П. и Г.Т.П., от една страна,
както и от А.И.П., от друга страна, постъпиха искания за допускане на нова СТЕ.
А.С.П. и Г.Т.П. посочиха, че след извършена
допълнителна справка са констатирали, че в експертизата, изпълнена от в.л.
арх.Н.К., относно плана и застрояването е посочено, че е въз основа на издадената
Заповед № ОА-268/18.02.1994г.. Според тях,
това е една техническа грешка.
Това било така, защото ПУП за гр.****, район „****“, е одобрен през 1984г., а
не през 1994г. и заповедта няма как да е от 1994г. Ето защо застрояването няма
как да е от 1994г. Този въпрос за изясняване бил съществен, понеже трябва да се
установи кое е правилното записване по принцип за плана със Заповед №
ОА-268/18.02.1994г. или Заповед № ОА-268/18.02.1984г., за която последна година са
приложени писмените доказателства към исковата молба. Направено е искане за
допускане на експертиза към същото в.л. арх. Н.К..
Жалбоподателят А.И.П. в тази връзка също заяви, че
има въпроси от съществено значение за изясняване относно тази процесна заповед от 1994г. или от 1984г., за плана /ЗРП/ и
застрояването, като ги изложи в писмен вид с молба от 11.03.2019г. /на л.198/ с искане за допускане.
Окръжният съд счете за основателни всички доказателствени искания по въпросите за СТЕ, поставени от
тримата жалбоподатели А.С.П., Г.Т.П. и А.И.П..
Допусната е
СТЕ, като първоначално е назначено същото вещо лице арх.Н.К.. След неговия
отказ /на л.145, том 1/ да изготви експертиза поради подадена молба за
заличаване по здравословни причини от списъка като вещо лице, експертизата е
възложена и изпълнена от в.л. арх. Б.К.-Х..
Със заключението /л.245 и сл., том 2/ на в.л.- арх.
Б.К.-Х., след извършени необходими технически справки и външен оглед на място
на сградата, са направени констатации, че със Заповед № 1043/15.11.1984г. е одобрен ЗРП на кв.“****“-
****, гр.****. Съгласно извлечението за
кв.60-нов в пар.III -763
основното застрояване е на уличната регулационна линия, което е ново по отношение на съществувалото
дотогава и показано в кадастралната основа на плана от 1968г., свързано с
основното застрояване в съседния от запад пар. II- 762. Не е предвидено запазване на
съществуващото застрояване и вътре в дворното място, означено със сигнатура
„2пмж- двуетажна полумасивна жилищна сграда“ и „пм“- полумасивна, както и за
съществуващото застрояване в пар. II-762, означено със сигнатура „4мж“ и
„кл“ съгласно графичната част на заповедта. Със
Заповед № ОА-268/18.02.1994г. на
Зам.Кмет и Гл. арх на Община – **** е одобрен проект
за изменение на ЗРП /в застроителната част/ на част
от кв.60-нов по плана на кв.“****“- ****, гр.*****, за четириетажно застрояване
в парцели II-762, III-763, IV-764, XIV-774 и XV-775 и
КЗСП, съгласно което е предвидено увеличение на
H-кота корниз
от 11,50м. на 14,50 м. на свързаното основно застрояване в парцели II-762 и III-763. Също не е
предвидено запазване и на съществуващото застрояване вътре в дворното място,
означено със сигнатура „2мж“ и „мж“, както и на
съществуващото застрояване в пар.II- 762, означено със сигнатура „мж“ и
„кл“ съгласно графичната част на заповедта. С
изменението е дадена възможност за надстрояване с още един жилище етаж, но не
задължително да се осъществи. Вещото лице подчертава в заключението си, че тази
сграда, която е необходимо да се премахне,
с ИД № 56784.531.763.2, не е незаконен строеж и не е обект на РДНСК. Статутът й е такъв, че не е предвидено нейното запазване
съгласно ПУП-ПЗ и затова подлежи на
премахване. По данни от делото сградата със сегашен ИД 56784.531.763.1 по КК на КР на гр.**** е построена в периода
1979-1980г., като действащият КРП към цитирания период е одобрения със Заповед
№ 223/16.02.1968г. За сграда със
сегашен ИД 56784.531.763.1 по КК на КР на гр.**** са издадени – Скица на пар.XVIII-763, извлечение от улична и дворищна регулация,
утвърдена със Заповед № 223/16.02.1968г., с виза от 27.06.1976г., презаверена с изх.№ III-347/28.06.1978г.
и Строително разрешение № 561/21.11.1978г. от Първи РНС по одобрени проекти.
Експертизата дава окончателно заключение, че: Първо -
сградата със сегашен ИД № 56784.531.763.2
в ПИ 56784.531.763, за който е отреден парцел /УПИ/ XVII-763, кв.60-
нов по ПУП-ПРЗ на кв.“****“- ****, гр.****, не е предвидено да бъде запазена /няма градоустройствен статут/ по
действащия ПУП-ПЗ; и Второ –
разположението й в парцел спрямо основното застрояване /сграда със сегашен ИД
56784.531.763.1/ е недопустимо както по правилата, действали тогава, така и по тези, действащи сега и трябва
да бъде премахната. Трябвало е да бъде разрушена след построяване на новата
сграда съгласно строителните правила и норми, което не е направено и в този
смисъл /и на казаното в предходното изречение/ не попада в приложното поле
на §16 от ЗУТ, тоест сградата със
сегашен ИД № 56784.531.763.2 не е търпим
строеж.
При приемането на
заключението си в съд. заседание на 03.07.2019г. /протокол – на л.262, том 2/
по въпроси, поставен от адв.Г. /пълномощник на
А.И.П./, вещото лице арх.Б.К. -Х.
поясни, че това дали една сграда трябва
да бъде премахната няма нищо общо с конструкцията на самата сграда, а има отношение към
предвиждането на регулационните и застроителните
планове. Няма значение конструкцията
дали е паянтова и дали е масивна. Също така експертът поясни, че тази
сграда не се запазва нито като
сграда на основното, нито като
допълващото застрояване.
Жалбоподателят
А.И.П., чрез пълномощник, оспори в цялост заключението на експертизата и в тази
връзка на осн.чл.200
ал.2 от ГПК въззивната инстанция допусна нова тройна СТЕ с нов състав вещи лица- архитекти.
С тройната
експертиза /на л.320, том 2/, изпълнена от
в.л.- арх. А.Т., арх. А.Д. и арх.С.В., са направени всъщност аналогични
констатации, а именно, че - новата жилищна сграда със сегашен ИД 56784.531.763.1 е предвидена и изградена съгласно
ЗРП /ПУП – ПРЗ, одобрен със Заповед № 223/16.02.1968г. Същата сграда към
1980г. е била завършена във вида, в който се намира понастоящем с
изключение на допълнително изградения надземен гараж с ИД 56784.531.763.4 по КК и КР на гр.****. От
приложената по делото скица с виза става видно, че застроителното
петно на новата жилищна сграда с ИД 56784.531.763.1 попада изцяло върху съществуващата по предходния кадастрален
план със сигнатура „2 мж“ и частично върху
съществуващата сграда със сигнатура „мс“ и долепена от изток до първата жилищна
сграда. Експертите констатират, че до настоящия момент сградата не завършена
напълно и не е въведена в експлоатация. Независимо от горното, същата се
обитава понастоящем. Със Заповед № 1043/15.11.1984г. е одобрен ЗРП на кв.“****“-
****, гр.****. Съгласно същият ЗРП е предвидено запазването на вече
осъщественото основно застрояване /жилищната сграда, разположена на уличната
регулационна линия. По отношение на
втората жилищна сграда с ИД 56784.531.763.2 не
се създава траен градоустройствен статут. Със Заповед № 268/18.02.1994г. е одобрен действащия към момента
ЗРП /ПУП- ПРЗ/ и със същата заповед е одобрен и КЗСП, касаещ
парцели II-762, III-
763 /процесният/, IV- 764,
XIV- 774 и XV- 775, кв.60 по плана на кв.“****“ и е предвидено е завишаване
на застрояването от триетажно на четириетажно. Предвижда се изграждането на още
един допълнителен жилищен етаж над
съществуващата жилищна сграда и един допълнителен мансарден етаж. С този ЗРП с
КЗСП също не е предвидено създаването на
траен градоустройствен статут на вътрешната жилищна сграда с ИД № 56784.531.763.2.
Окръжен съд - Пловдив,
предвид събраните доказателства както пред Районния съд, така и по искане на
всички жалбоподатели пред въззивна инстанция
/единична и тройна експертизи/, намира, че подадената въззивна
жалба в тази част е основателна. Вън от всякакво съмнение е вече фактът, че
тази процесна сграда ИД № 56784.531.763.2, за която вещите лица – архитекти, изготвили двете експертизи единична и
тройна, както и единичната от в.л. арх.
Н.К., са проверили съответната документация, налична по делото и по справки в
Община – ****, и са категорични, не съставлява нито незаконен строеж, нито
търпим строеж. Това е така, защото за тази сграда са налице съответните
документи, одобрени от компетентните административни органи, а именно –
Строително разрешение № 45/17.02.1951г./ на л.43 и л.112, том 1, по гр.д.№ 5010/2016г. по описа на ПдРС/, Строително разрешение № 86/06.03.1971г. /на л.113,
том 1, по гр.д.№ 5010/2016г. по описа на
ПдРС и Протокол от 06.03.1971г. за дадена строителна
линия и определено ниво в пар.XVII-
763 / на л.45, 115, том 1 по гр.д.№ 5010/2016г. по описа на ПдРС,
който протокол е издаден към Строително разрешение № 86/06.03.1971г. На скицата
към протокола е показана сграда със сигнатура „2мж“ на уличната регулация и на
страничната със съседния от запад парцел. Всички горецитирани
документи са издадени на името на И. А.П. – наследодател, бивш жител ***, от
който черпи права неговия син на А.И.П..
Законността на изграждането на тази сграда е безспорна, както се вижда, и от водената кореспонденция между Община
–****, район „****“ и А.С.П.. От
изпратеното Писмо с изх.№ Ю594-М-292/01.11.2005г. /на л.21, том 1/ до А.С.П.
ясно пише, че „по действащия ЗРП, одобрен със Заповед № 1043/15.11.1984г. за
същия имот е предвидено, което е осъществено. Втората сграда е без режим и не се запазва“. Писмото е подписано от
Районен арх. К. и от Главен арх. П.
Съгласно изпратеното Писмо от Кмета
на Община –****, район „****“ В. В., / на л.22, том 1/ е записано, че по заявлението за издаване на
Удостоверение за статута на сградата с ИД № 56784.531.763.2 е даден следният отговор: Заварената сграда в УПИ III -763
по плана на кв.“****- ****“ с ИД № 56784.531.763.2 не е в режим на търпимост, а на осн.
чл.53а от ЗУТ /ДВ, бр.65/2003г./ е следвало да бъде премахната. Тъй като
строежът, така или иначе, не е премахнат доброволно, по образувана
административна преписка с № П-1653/2014г. е дадено предписание до А.И.П. в
срок до 04.01.2016г. доброволно да премахне сградата с ИД № 56784.531.763.2, а в случай на неизпълнение ще
започне административно производство по реда на чл.225а от ЗУТ за премахването й. В тази насока въззивната инстанция подчертава още веднъж, че тази сграда
подлежи на премахване не защото при изграждането й не са били налични
съответните строителни разрешения и протокол за строителна линия; не и защото
сградата е била изградена в отклонение на строителни правила и норми/такива
твърдения няма от страните, а и вещите лица не ги установяват/, а защото това е
така по силата на нормативните разпоредби съгласно чл.236 ал.2 от ППЗТСУ /изм.
ДВ, бр.37/12.05.1978г. – отменен, но в сила към завършването на новата сграда с
ИД № 56784.531.763.1 /завършена
според данните по делото към 1979- 1980г./ и
чл.53а от ЗУТ -сега действащ, според които - Заварените сгради и постройки, които не се
включват като елемент на застроителния режим в
парцела, се премахват от инвеститора преди издаването на разрешението за новия
строеж, като по изключение такива сгради и постройки могат да бъдат оставени
временно до въвеждане на новата сграда в експлоатация, ако се обитават или
използват от собствениците или са нужни във връзка с организирането на новия
строеж. Впрочем с Писмения отговор по чл.131 от ГПК / на л.37, на страница
първа, том 1/ ответникът А.И.П., чрез
пълномощник адв. С. Я. –Й., че сградата с ИД №
56784.531.763.2, също е поддържа, че
е законен строеж, който е бил предвиден в режима на застрояване съгласно
издадените 2 бр. описани строителни разрешения, протокол за дадена строителна
линия и определено ниво на строеж от 1971г.
В конкретния случай,
новата триетажна сграда с ИД №
56784.531.763.1 е била завършена съгласно одобрения
проект.
Съобразно
постановеното на осн. чл.292 от ГПК /отм./ Решение №
353/04.10.2012г. на ВКС – I
г.о. по гр.д.№ 455/2011г. за съдебна делба,
влязло в сила на 04.10.2012г. /на л.19 -20, том 1/ -
Дял I- Целият
първи етаж от триетажната сграда,
ведно с Дял VI - Гараж №
2…, са разпределени на съделителите А.С.П. и Г.Т.П.;
Дял II
– Целият втори
етаж от триетажната сграда, ведно с Дял VII - Гараж № 3… са разпределени на съделителя А.И.П.;
Дял III – Целият трети етаж
от триетажната сграда, ведно с Дял VIII – Гараж
№ 4…са разпредели в общ дял на В. С. Ф., С. С. Ф. и Г. С. Ф. /тези лица не са
страни по делото/;
Дял IV
– Трите помещения в южната част на приземния етаж,
преустроени в Ателие…, както и Дял V – Гараж
№ 1, са разпределени на М. И. Т.,
наследодател на С.В.Т. – въззиваема страна.
Решението на ВКС е
изпълнено на практика от страните. Съгласно данните по делото, всички съделители явно много отдавна преди започване на делото са
се нанесли да живеят там и да ползват отредените им дялове.
Както се е изяснило
от свидетелските показания /протокол
на л.296 и сл., том 1, в съд. заседание на 20.02.2017г./ пред Районен съд,
понастоящем в етаж 1 в сградата с ИД № 56784.531.763.2 живеят наематели на Т., а на етаж втори- дъщерята А. на въззиваемата
страна А.И.П.. Тоест сградата продължава
да се ползва изцяло от ответниците. В тази връзка, Окръжният съд намира
показанията на С.В.Т. /тогава в
качеството на свидетел, преди да се наложи да бъде конституиран по наследство
като страна – ответник по делото/ за много добросъвестни и кореспондиращи пряко
със събраните други доказателства.
В този контекст,
неоснователно се явява възражението,
въведено за първи път още с Писмения отговор по чл.131 от ГПК на А.И.П.,
изготвен от адв. С. Я. –Й., че новата триетажна сграда не била завършена,
затова защото се предвиждало изграждането на четвърти етаж. В тази връзка, въззивната инстанция посочва, че предвиждането е съгласно
Заповед № ОА-268/18.02.1994г., изд. от зам.-кмет и Гл.архитект на Община –*****
В. М. С това предвиждане за надстрояване с още един /четвърти/ жилищен етаж,
както изясниха и вещите лица, е дадена възможност, но не е задължително да се осъществи. Неосъществяването на новата
възможност не означава, че триетажната предвидена сграда не се явява завършена
и както стана видно, дори е била предмет на делба, приключила с окончателен
съдебен акт.
Същевременно не е
възможно да се запази сградата с ИД № 56784.531.763.2, наред с новата сграда с ИД № 56784.531.763.1 /завършена към 1979 - 1980г./, тъй като съгласно чл.21 ал.2
от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /обн.ДВ, бр.69/02.09.1977г. - отм., но в сила за процесния период/ -
Не се разрешава в парцели с едно
лице да се застрояват сгради една
зад друга. Съобразно чл.21 ал.1 от Наредба №5 – В един парцел могат да с
застрояват две или повече сгради само на установената външна строителна линия
при спазване на разстояния между тях, каквито се изискват при свободно
застрояване. Настоящият конкретен случай е тъкмо такъв, тъй като сградата с ИД
№ 56784.531.763.2 е разположена зад
новата сграда с ИД № 56784.531.763.1.
Районният съд
посочва с мотивите си /на стр.6 от решението/, че нямало необходимост от
въвеждане на сградата в експлоатация,
тъй като съгласно § 6 от ПЗР на Наредба №2/2003г. на МРРБ за въвеждане в
експлоатация на строежите в РБългария….наредбата не
се прилага за заварени строежи до 09.04.1993г., които не са били приети по
установения ред до 09.04.1993г. Този текст от наредбата въвеждал изключение
спрямо строежи с описаните характеристики и облекчавал техния режим, като ги
изключвал от обхвата на наредбата. Окръжният съд не споделя правните изводи на
Районния съд, тъй като се касае за въпрос за приложимост на правните норми.
Съгл. §6 от ПЗР на Наредба № 2/31.07.2003г. е записано, че - Наредбата не се
прилага за заварени строежи, завършени до 31.03.2001г., които не са били приети
по установения до 31.03.2001г. Това не означава обаче, че за сградата няма
изобщо никаква необходимост от въвеждане в експлоатация, респ. от разрешаване
за ползване, което трябва да стане след преценка на административен орган, обективирано чрез издаване на съответен документ за всички
собственици.
По този въпрос,
отговор е даден изрично със заключението на в.л. арх. Б.К. – Х., а именно, че
тъй като към настоящия момент са в сила
чл.53а от ЗУТ, според който – заварени строежи, невключени в режима на
застрояване на УПИ се премахват от възложителите най-късно до завършване на
разрешения строеж. Ако възложителят не изпълни това, строежът не се въвежда в
експлоатация и съгласно § 22 ал.1 т.2 от ЗУТ – ПУП се счита за приложен по
отношение на застрояването с полагането на фундаментите по издадените
строителни книжа.
Както се каза
по-горе, с решението на ВКС за съдебна делба - разпределени са дяловете на осн. чл.292 от ГПК/отм./
и съсобствеността е ликвидирана. Но друг е въпросът на какво основание
фактически тези съделители са влезнали и са се
нанесли да живеят там при положение, че реално за новата сграда няма данни да е
издаден и наличен по делото Акт – обр.16, нито има
данни за издадено разрешение за ползване, нито пък е въведена в експлоатация.
Вещите лица от тройната експертиза също посочват, след оглед на място, че
независимо, че липсва въвеждане в
експлоатация, същата сграда се обитава понастоящем.
Неправилни са
изводите на Районния съд, затова, че не било станало ясно по делото с какво
пречи старата сграда на ищците и по какъв начин се смущавана собствеността им.
С мотивите на решението, правилно е посочено, че сградата е изградена върху
общите части от прилежащото към сградата дворно място, съсобствено
между страните по делото и още едно
лице. След като това е така, несъмнено на първо място, налице е пречене за
ползване на самото дворното място, и на следващо място- непремахването на
старата сграда е и пречка за въвеждането на новата сграда в експлоатация, респ.
е съществена пречка на практика за обитаването й. Съдебната практика е константна, че е
допустимо съдилищата да се произнасят по негаторен
иск по чл.109 от ЗС и могат да разрешат спор между съсобственици на общи части,
включително и да искат премахване на изграден строеж върху тези същите съсобствени общи части и който строеж пречи за ползването
им. В този случай следва да се съобрази и с това дали строежът е допустим в
съответния му вид съгласно относимите нормативни
технически правила и норми и по какъв начин пречи на упражняването на
собствеността. Или, окончателния извод на въззивната
инстанция, че този искове по чл.109 от ЗС са основателни. Ще следва да бъдат
осъдени ответниците по него да премахнат
съществуващата стара сграда, която пречи за ползването на съсобствените
общи части от дворното място, както и непремахването й пречи за въвеждане на
новата сграда в експлоатация.
Обжалваното решение в тази част ще бъде отменено
като незаконосъобразно и вместо това ще се постанови друго, с което ще се
уважат изцяло заведените искове.
I.2. По въззивната жалба на А.С.П. и Г.Т.П. против Решение №
1154/04.04.2018г. на ПдРС
– XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г.
-в частта, с която са
отхвърлени предявените от тях искове по чл. 31, ал.2 от ЗС вр.
с чл. 59 от ЗЗД против А.И.П. за осъждането на ответника да заплати сумата от 4 800 лв., която представлява
обезщетение за периода от 01.11.2014г. до 30.04.2016г. за ползата от която
ищците са лишени върху поземлен имот с ИД № 56784.531.763 с площ 440 кв.м с
адрес- гр. ****, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от датата
на подаването на исковата молба 18.04.2016г. до окончателното й изплащане.
- в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл.
31, ал.2 от ЗС вр. с чл. 59 от ЗЗД против С.В.Т., ЕГН - **********,***, със съдебен адрес:*** – адв.
Н.Ш., искове с правна квалификация чл.
31, ал.2 във вр.
с чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 2 400 лв., която представлява
обезщетение за периода от 01.11.2014г. до 30.04.2016г. за ползата от която
ищците са лишени върху поземлен имот с ИД № 56784.531.763 с площ 440 кв.м с
адрес- гр. ****, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от датата
на подаването на исковата молба 18.04.2016г. до окончателното й изплащане.
Районният съд, за да
отхвърли исковете на А.С.П. и Г.Т.П. против А.И.П. и С.В.Т. излага основни
съображения, че за процесния поземлен имот е налице реално разпределение на
ползването на всяка от страните. В случая следвало да се отчете правната
специфика на дворното място като обща
част съгласно чл. 38 от ЗС като всеки от
етажните собственици има право на достъп през общата част от имота, за да
може да ползва пълноценно индивидуалната си лична собственост. Така
индивидуална собственост е сграда с ИД № 56784.531.763.2 - двуетажна жилищна;
еднофамилна сграда с ИД
№ 56784.531.763.3, сграда с ИД №
56784.531.763.4 - едноетажна, хангар, депо, гараж; сграда с ИД №
56784.531.763.5 - едноетажна, др. вид производствена складова, инфраструктурна
сграда, и сграда с ИД № 56784.531.763.6. Разпределянето
на правото на ползване върху дворното място е относно 2.50 линейни метра от
лицевата страна на парцела, служещ за вход, а за останалата част нямало
реално разпределение.
Затова за притежаваните общи части е обективно невъзможно без
наличието на конкретно реално разпределение на дворното място да се отсъди
точно от какво са лишени ищците, за да бъде остойностена
ползата в съответния паричен еквивалент. В тази връзка следва да се има
предвид, че разпределянето на реалното ползване се извършва чрез доброволен
акт, който има характер на поемане на облигационно задължение или чрез
постановяване на заместващ такъв акт – съдебно решение, което да отчете
индивидуалните специфики на застрояването на парцела като със съдебно решение по гр. д. № 4004/99 год. на PC - Пловдив, X гр.с. е разпределено ползването на имота към който
момент вече е съществувала новопостроената жилищна сграда.
С въззивната
жалба на А.С.П. и Г.Т.П. се въвеждат възражения, че неправилно
Районният съд е анализирал и доказателства по втория заведен и отхвърлен иск по
чл.31 ал.2 от ГПК, като в мотивите се е базирал на влязло в сила решение по
чл.32 ал.2 от ЗС за разпределяне на ползването. Тази площ, заемаща площта на
старата сграда, подлежи на ползване от всички собственици на дворното място, а
не само от част от собствениците, както
е в случая.
Въззивната инстанция намира, че
възраженията на жалбоподателите са неоснователни, като в тази част Окръжният
съд споделя правните изводи на Районния съд, че е налице разпределянето на правото на ползване само за една част от дворното място
/откъм входа/, а за останалите общи части няма как да се прецени от какво по-
точно като площ са лишени ищците. По този въпрос няма данни по делото, още
повече, че както се изясни права на собственост върху дворното място имат и
други трети лица, които не са страни по делото.
В тази обжалвана част решението подлежи на потвърждаване като
законосъобразно.
II.1. По въззивната жалба на А.И.П. против Решение №
1154/04.04.2018г. на ПдРС
– XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в частта
само до размера на 624,84 лв., с която са отхвърлени предявените от него
искове по чл. 45 ЗЗД да бъдат осъдени ответниците
А.С.П., ЕГН - ***********, и Г.Т.П., ЕГН – **********, да заплатят сумата, представляваща обезщетение на
стойността на поставената каменната облицовка на димоотвода
преминаващ през хола и спалнята на неговия жилищен етаж, ведно със законната
лихва за забава. В останалата част до пълния предявен размер от 800 лв. изрично
се посочва, че решението не се обжалва.
Районният съд, за да отхвърли
исковете на А.И.П. против А.С.П. и Г.Т.П. за
заплащане на сумата 800 лв. /претендирана
първоначално по насрещната искова молба/ - обезщетение на стойността на
поставената каменна облицовка на димоотвода, преминаващ
през хора и спалнята на неговия жилищен етаж, излага основни съображения, че изградената към коминното тяло каменна настилка
не се установявала да е в причинно-следствена връзка с функционирането на
котела, чието премахване също се искало. В тази връзка следвало да се посочи,
че дори да има някакво неудобство свързано с ползването на котела А.И.П.
разполагал с възможност да иска отстраняването й, а не чрез премахването му.
С въззивната
жалба на А.И.П. се въвеждат възражения, че неправилно Районният
съд е отхвърлил насрещните искове в частта за сумата 624,84 лв. Поддържа, че
съгласно заключението на приетата СТЕ с в.л. С. Й. именно тази сума е изчислена
като размер. На следващо място, възразява, че неправилно Районният съд е приел,
че изградената и покриваща двустранно каменна облицовка не е в причинно-
следствена връзка с функционирането на котелната инсталация. От допуснатите
експертизи по делото, както и от свидетелските показания, се доказва, че
предприетите действия по изграждането й са заради навлизащия дим от комина, към
който е свързана котелната инсталация на семейството на А.С. П. и която била инсталирана в тяхната изба.
Чрез тази облицовка се препятствало навлизането на задушлив дим, дразнещ очите и
дихателната система, което ставало в хола и съседната на хола стая, през които
е изграден комина /димоотводът/. Отделно от това,
неправилно е изключил от части от
експертизата на в.л. инж. В. Ш., което е технически обосновано и
отразява действителната обстановка по отношение на комина.
Въззивната
инстанция намира, че възраженията са изцяло основателни. От прочита на
показанията на св. В. Р. С. и на св. М. Г. З., и двамата без родство, които са
ходили на гости на А.И.П. на втория етаж, където той живее, се
констатира следното. Съгласно св. С., когато били в хола, се чувствало леко дразнене в очите и малко трудно се
дишало от самия пушек. Димът идвал от коминното тяло.
Когато дъщеря му забременяла и чакали внуче, заради нея го облицовали с
плоскости, с плочи като гранит, големи сиви от горе до долу. Коминното тяло се намирало в жилището между две стаи и
точно откъдето минава, излизал пушекът. Проблемът се бил появил отдавна, още
откакто използвали въглища за отопление. Котелът е долу в избата. Св.З. е дал
показания, че преди да се пенсионира е работил в пожарната. Веднъж А.И.П. го поканил у тях, за да му покаже
какви поражения има от комина, от към хола и откъм спалнята. По- конкретно като
специалист искал да коментират как да се предотврати това. З. го посъветвал да
сложи някаква изолация, друг начин нямало. Ако се измажело – щяло да се напука.
Преди една – две години, а може би и повече, сложил тази изолация от гранит,
тъй като гранитът имал най-малко линейно разширение. Изолирал го отдолу до горе. След като бил
поставен гранита, пак имало миризма, но било по-добре. Окръжният съд кредитира
тези показания, тъй като са убедителни и непротиворечиви. Двамата свидетели са
единодушни, че поставянето на тази изолация е с оглед пушека от комина, който
идва отдолу. Няма спор между страните, че котелът е в избеното помещение на
семейството на А.С.П.. При това положение, налага се извод, че е налице пряка причинна връзка между
наложилото се изграждане на каменната облицовка и функционирането на котела. В
тази насока като констатации са и приетите технически експертизи, които дават
повече технически разяснения относно механизма на действие. Предявените искове
по чл.45 от ЗЗД се явяват основателни. Относно размера, въззивната
инстанция кредитира СТЕ с в.л. инж. С.
Й., чието заключение е обстойно мотивирано и дава констатация, че общата площ
на изградената каменна облицовка от китайски гранит /там, където преминава
коминът/ е в размер на 6,426 кв.м. и
общо цената възлиза на 624,84 лв. /с ДДС/.
Неправилни са изводите на Районния съд, които са в точно обратния
смисъл. Ето защо, в тази обжалвана част решението подлежи на отмяна, като
вместо него ще се постанови друго, с което ще се уважат исковете до размера на
общо 624,84лв. /с ДДС/.
II.2. По въззивната жалба на А.И.П. против Решение №
1154/04.04.2018г. на ПдРС
– XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в частта,
с която са отхвърлени предявените от него искове по чл.109 от ЗС против А.С.П.
с ЕГН *********** и Г.Т.П. с ЕГН **********, искове по чл. 109 от ЗС за осъждането на ответниците
да преустановят действията, с които
пречат на ищеца да има достъп и да ползва по предназначение недвижим имот
сграда - гараж с ИД №
56784.531.763.6, която сграда е разположена в поземлен имот с ИД №
56784.531.763.
Районният съд, за да
отхвърли исковете на А.И.П.
против А.С.П.
и Г.Т.П. да преустановят действията, с които пречат на ищеца да има достъп и да
ползва по предназначение недвижим имот- сграда – гараж с ИД № 56784.531.763.6, излага основни съображения, че правното естество на
търсената защита предполагала наличието на акт за реално разпределение
ползването на поземления имот, който се намира в режим на етажна собственост до
колкото се цели преустановяването на конкретни фактически действия за реална
част от имот. Съгласно СТЕ на вещото лице В. К. се установявало, че единственият
достъп до гаража е през входа откъм ул. "****". Твърдението, че ответниците били паркирали пред входа на поземления имот и
така затруднявали достъпа на гаража не е сред основанията предвидени в
хипотезата на чл. 109 ЗС, който да послужат за получаването на негаторна защита. Съгласно реалното разпределение
ползването на дворното място – скица № 2 /на л. 199 от делото/ процесният гараж се намирал в дела отреден за ползване от ответниците. Същевременно ищецът не бил конкретизирал какви
точно действия се извършват в частта, която му е отредена за ползване и по
какъв точно начин се смущава нормалното му упражняване правото на собственост
извън факта, че се паркира пред входа на поземления имот.
С въззивната
жалба на А.И.П. се въвеждат възражения, че неправилно Районният
съд е отхвърлил тези насрещните искове. Изтъква, че А.С.П. и Г.Т.П. осуетяват
достъп му до гаража, като създават непреодолими пречки и препятствия по
използването му по предназначение като спират и паркират пред входа на дворното
място или в прохода след входа своето лично или служебно МПС, с което се прави
невъзможен достъпа до гореописания гараж в южната част /в дъното/ на поземления
имот; възпрепятства се ползването му по предназначение. Единственият достъп до
гаража е през незастроената част от дворното място, като има само един вход за
това дворно място и за гаража, а именно – откъм ул.“****“.
Въззивната
инстанция намира, че възраженията са изцяло основателни. От прочита на показанията на св. В. Р. С. и
на св. М. Г. З., и двамата без родство, се налага такъв извод, че от страна на
А.С.П. има такива действия - спиране и
паркиране пред входа или в прохода след входа на дворното място, с които пречат
на ищеца А.И.П. да има достъп и да ползва по предназначение гаража. Св. В. С. е
разказал как дори присъствал на една разправия между тях и викали дори полиция.
Св. З. също е дал показания, че бил
виждал как А.С.П. спирал една джета, на половин метър, така че да не
може нито да се излезе, нито да се влезе от входа. Предявените искове по чл.109
от ЗС следва да се уважат, като изводите на Районния съд, че тези действия не
били затруднявали достъпа на гаража на А.И.П. се
явяват неправилни. Обжалваното решение в тази част ще бъде отменено и вместо
това ще се постанови друго, с което исковете ще бъдат уважени.
III. По частната жалба на А.С.П. и Г.Т.П. против Определение № 4961/11.05.2018г. на ПдРС - XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г., с което е оставена
без уважение, подадената от тях Молба с вх.№ 25423/27.04.2018г. на осн.чл.248 от ГПК за изменение на Решение №
1154/04.04.2018г. на ПдРС –
XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в частта
му за разноските, присъдени на насрещните страни А.И.П. и С.В.Т..
Първото основно
възражение е насочено срещу направените изводи от Районния съд по въпроса за
прекомерността. Считат, че независимо от това, че са предявени няколко иска и
независимо от това, че всеки от ответниците има
правото на отделна адвокатска защита, в случая се касаело за едно общо
производство, в което по всички искове се провеждат едни и същи съдебни заседания
и се събират общи доказателства. От друга страна, двама ответници
черпят общи наследствени права и защитават една и съща позиция по делото, тоест
защитата на всеки от тях ползва и другия.
На следващо място се
възразява, че неправилно Районният съд е изчислил минималния размер на
адвокатски възнаграждения по Наредба №1/09.07.2004г.
Въззивната
инстанция намира, че възраженията са неоснователни. Това е така, тъй като настоящето дело се отличава с висока правна и
фактическа сложност както от към множество предявени искове / по исковата молба
и насрещната искова молба/, осъществени
са многобройни процесуални действия /събиране на писмени доказателства,
извършени са и приети различни технически експертизи, изслушвани са разпити на
шестима свидетели, производството е продължило в не малко като брой
съдебни заседания/. Ето защо,
адвокатските възнаграждения не се явяват
прекомерни. В тази връзка, трябва да се отбележи, че е ирелевантно обстоятелството, че в едни и същи съдебни
заседания са приемани различните по вид доказателства /гласни и писмени/.
Исковете по които се ангажират доказателствата са различни по своето естество,
и фактически състав за доказване.
Обжалваното определение се явява законосъобразно и
подлежи на потвърждаване.
IV.
Разноски
Съобразно
правния резултат по делото по въззивните жалби
разноските следва да останат за всяка от страните, така както са направени от
тях.
Съобразно
правния резултат по делото по частната жалба А.С.П. и Г.Т.П. ще бъдат осъдени
да заплатят на А.И.П. общо сумата 100 лв. за направени разноски за адвокатско
възнаграждение, платени съгласно договор за правна помощ с адв.
В.И.- САК /на л.82 по възз.гр.д.№ 2015/2018г./.
По мотивите,
Пловдивският окръжен съд - V възз.гр.с.
Р Е
Ш И :
Отменя Решение № 1154/04.04.2018г.
на ПдРС – XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в частта, с която са
отхвърлени предявените от А.С.П. с ЕГН - *********** и Г.Т.П. с ЕГН –
**********,***, против А.И.П., ЕГН –
**********, и С.В.Т., ЕГН – **********,
искове по чл. 109 от ЗС да бъдат осъдени ответниците да премахнат вътрешна жилищна сграда,
построена в съсобствения между страните ПИ №
56784.531.763, с площ 440 кв.м с адрес- гр. **** и заснетата като самостоятелен
обект с ИД № 56784.531.763.2 на КК и КР на гр.****, еднофамилна жилищна сграда
със застроена площ от 70 кв.м., брой етажи 2,
като вместо това
постановява-
Осъжда на осн. чл.109 от ЗС А.И.П. с ЕГН –
**********, и С.В.Т., ЕГН – **********, да премахнат вътрешна жилищна сграда,
построена в съсобствения
между страните ПИ № 56784.531.763, с площ 440 кв.м с адрес: гр. **** и
заснетата като самостоятелен обект с ИД № 56784.531.763.2 на КК и КР на
гр.****, еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 70 кв.м., брой етажи
2, като подлежаща на премахване по ЗРП от 1984г.
Решението в тази част може да се обжалва с касационна жалба пред
ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването на страните.
Потвърждава Решение № 1154/04.04.2018г. на ПдРС – XVII гр.с. по гр.д.№
5010/2016г. в частта, с която са
отхвърлени предявените от А.С.П., ЕГН - *********** и Г.Т.П., ЕГН –
**********,***, против А.И.П., ЕГН –
**********, искове по чл. 31, ал.2 от ЗС
вр. с чл. 59 от ЗЗД за осъждането на ответника да
заплати сумата от 4 800 лв.,
която представлява обезщетение за периода от 01.11.2014г. до 30.04.2016г. за
ползата от която ищците са лишени върху поземлен имот с ИД № 56784.531.763 с
площ 440 кв.м. с адрес- гр. ****, ведно със законната лихва за забава върху
тази сума от датата на подаването на исковата молба 18.04.2016г. до
окончателното й изплащане.
Решението в тази част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Потвърждава Решение № 1154/04.04.2018г. на ПдРС – XVII гр.с. по гр.д.№
5010/2016г., в частта, с която са
отхвърлени предявените от А.С.П., ЕГН - *********** и
Г.Т.П., ЕГН - **********, против С.В.Т., ЕГН - **********,***, със съдебен
адрес:*** – адв. Н.Ш., искове с правна квалификация чл. 31, ал.2
във вр. с чл.
59 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 2 400 лв., която представлява обезщетение за периода от
01.11.2014г. до 30.04.2016г. за ползата от която ищците са лишени върху
поземлен имот с ИД № 56784.531.763 с площ 440 кв.м с адрес- гр. ****, ведно със
законната лихва за забава върху тази сума от датата на подаването на исковата
молба 18.04.2016г. до окончателното й изплащане.
Решението в тази част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Отменя Решение № 1154/04.04.2018г.
на ПдРС – XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в
частта, с която са отхвърлени,
предявените от А.И.П. с ЕГН – **********,***, против А.С.П. с ЕГН - ***********, и Г.Т.П. с ЕГН
– **********, искове по чл. 45 ЗЗД
да бъдат осъдени ответниците
да заплатят сумата само до размера на
624,84 лв., представляваща
обезщетение на стойността на поставената каменната облицовка на димоотвода преминаващ през хола и спалнята на неговия
жилищен етаж, ведно със законната лихва за забава.
като вместо
това постановява-
Осъжда А.С.П. с ЕГН - ***********, и Г.Т.П. с ЕГН – **********, на осн. чл.45 от ЗЗД да заплатят на А.И.П., ЕГН – **********, само сумата 624,84 лв., представляваща обезщетение на
стойността на поставената каменната облицовка на димоотвода,
преминаващ през хола и спалнята на неговия жилищен етаж, ведно със законната
лихва за забава.
Решението в тази част е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Решението в останалата част за разликата
над 624,84 лв. до пълните предявени искове за размера от 800 лв. е влязло в сила
поради необжалване.
Отменя Решение № 1154/04.04.2018г. на ПдРС
– XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г. в
частта, с която са отхвърлени
предявените от А.И.П., ЕГН – **********,***, против А.С.П. с ЕГН *********** и
Г.Т.П. с ЕГН **********, искове по чл.
109 от ЗС за осъждането на ответниците да преустановят действията – спиране и паркиране пред входа или в прохода след
входа на дворното място, с които пречат на ищеца да има достъп и да ползва по
предназначение недвижим имот сграда - гараж
с ИД № 56784.531.763.6, която сграда е разположена в поземлен имот с ИД №
56784.531.763.
като вместо това постановява
–
Осъжда А.С.П., ЕГН
*********** и Г.Т.П., ЕГН **********, по
искове на осн. чл.109 от ЗС, предявени от А.И.П., ЕГН – **********, да преустановят действията - спиране и паркиране пред входа или в
прохода след входа на дворното място, с които пречат на ищеца да има достъп и
да ползва по предназначение недвижим имот сграда - гараж с ИД № 56784.531.763.6, която сграда е разположена в съсобствения
между страните поземлен имот с ИД № 56784.531.763.
Решението в тази част може да се обжалва с касационна жалба пред
ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването на страните.
Потвърждава Определение № 4961/11.05.2018г. на ПдРС - XVII гр.с. по гр.д.№ 5010/2016г.
Осъжда А.С.П., ЕГН *********** и
Г.Т.П., ЕГН **********, да заплатят на А.И.П., ЕГН – **********, сумата 100 лв. за направени разноски по възз.гр.д.№ 2015/2018г. по описа на ПдОС
– V гр.с.
В тази част решението има характер на определение по чл.274 от ГПК и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: