№ 456
гр. Варна, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело №
20253100500351 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК и чл.17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 33595/23.04.2024г., подадена от И.
С. К., ЕГН ********** лично и в качеството й на майка и законен
представител на детето С. К., ЕГН **********, и от детето Д. К., ЕГН
**********, действаща със съгласието на своята майка И. С. К., ЕГН
********** срещу решение № 280/24.01.2024г., постановено по гр.д. №
10104/2024г. по описа на РС-Варна, 26 състав, с което е отхвърлена
подадената молба на осн. чл.8, т.1 от ЗЗДН от И. С. К., ЕГН **********, с
адрес ***, действаща лично и като родител и законен представител на детето
С. К., ЕГН **********, и от Д. К., ЕГН **********, действаща със съгласието
на своята майка И. С. К., ЕГН ********** против ответника Г. К. К., ЕГН
**********, с адрес в *** и е постановен отказ да се издаде заповед за защита
спрямо ответника, с налагане на мерки по Закона за защита от домашно
насилие.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на
1
решението, като постановено в противоречие на материалните и
процесуалните правила и като необосновано. Въззивниците считат, че съдът
не е успял да анализира успешно събраните по делото доказателства, в
резултат на което не е достигнал до правилни изводи. Поддържат, че
категорично установено по делото е извършването на съвкупност от действия
и бездействия от страна на ответника, които представляват психическо
насилие. Молят решението да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което спрямо ответника да бъдат приложени следните
мерки по ЗЗДН – въздържане от домашно насилие, забрана да приближава
жилището за отдих на молителите в България, находящо се в ***, на по-малко
от 500 метра, както и да му бъде наложена глоба. Претендират и присъждане
на направените по делото разноски за двете инстанции.
В срока по чл.17, ал.4 от ЗЗДН е постъпило възражение срещу
въззивната жалба от въззиваемия Г. К. К., ЕГН **********, с който заявява, че
обжалваното решение е правилно, законосъобразно, обосновано и
постановено при спазване на материалния закон и процесуалните правила.
Счита твърденията за осъществено от него психично насилие над молителите
за недоказани в производството. Моли жалбата да бъде оставена без уважение
и решението да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
2
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по молба на И. С. К., ЕГН
********** лично и в качеството й на майка и законен представител на детето
С. К., ЕГН **********, и от детето Д. К., ЕГН **********, действаща със
съгласието на своята майка И. С. К. срещу Г. К. К., ЕГН ********** за защита
от домашно насилие.
В молбата са изложени твърдения, че ответникът е съпруг на
молителката И. С. К. и баща на децата С. К. и Д. К.. Между молителката и
ответника било висящо дело за развод в Белфор, Франция, в рамките на което
била постановена временна мярка родителските права относно децата дас е
упражняват от майката И. С. К., а на бащата Г. К. К. бил определен режим на
лични контакти с децата чрез свиждане в специализиран център по медиация.
Твърди се още, че молителите се намирали в гр. Варна в периода от 12.07.2024
г. до 20.08.2024 г., като ответникът непрекъснато ги следял. На
срещуположния тротоар пред входа, в който се намирало жилището, което
молителите обитавали в гр. Варна, било разположено почти непрестанно
„дежурно лице“, което не било от квартала и което давало сведения на
ответника за молителите. Това било извършвано всеки ден, в светлата част на
денонощието и то у молителите създавало чувство на безпокойство. На
29.07.2024 г., малко след 14,00 ч., докато молителката И. С. К. вървяла по тиха
и тясна улица на около 200 м от жилището на родителите й в гр. Варна,
ответникът се насочил срещу нея с лек автомобил и форсирал двигателя, при
което молителката помислила, че може да я прегази. Ответникът я подминал,
не спрял и продължил в посока срещуположна на нейната. Излага се също, че
на 05.08.2024 г. в кантората на ЧСИ П.И., с №883 на КЧСИ, на молителката И.
С. К. било връчено изявление на ответника, с което той оттеглял дадената от
него декларация-съгласие децата да напускат страната и да пътуват в
чужбина, като по този начин осъществил домашно насилие над молителите.
От връчването на оттеглянето до напускането на страната молителите имали
неимоверни притеснения дали ще успеят да се върнат навреме във Франция,
тъй като молителката И. К. следвало да е на работа на 22.08.2024 г., а малко
по-късно децата следвало да са на училище, като им предстояли и други
планирани събития. Поведението на ответника наложило молителите да
осъществят консултации с различни адвокати, организиране на множество
документи и контакти с Посолството на Франция в България, което било
3
свързано с неприятно моменти и изразходване на значителни средства.
Молителите напуснали страната трудно, тъй като ответникът подавал жалби с
твърдения, че молителката И. К. има опасност да отвлече децата извън
България. Ответникът добре знаел, че децата са родени и живеят във Франция
и те, както и молителката И. К., са граждани на Франция и добре съзнавал, че
прибирането им във Франция не е отвличане. Поведението на ответника
създало много притеснения за молителите. В деня на отпътуването си те били
спрени, поради подадени сигнали срещу тях, и били държани повече от час за
проверки и уточнения. В хода на процеса са наведени и твърдения за нови
актове на домашно насилие, а именно че ответникът в началото на месец
август 2024 г. е сезирал РС – Варна с молба за защита от домашно насилие,
подадена срещу молителката, въз основа на която е образувано гр.д.
№9688/2024 г., с което причинил психически тормоз на молителката, тъй като
имал за цел да получи упражняването на родителските права относно децата и
действията му представлявали опит за отвличане на децата. Също така
ответникът подал сигнал до Районна прокуратура – Варна с твърдения, че
молителката незаконно извежда децата им от Република България, въз основа
на който сигнал била образувана преписка №14422/2024 г. Така подаденият
сигнал бил неоснователен и представлявал пореден акт на домашно насилие,
водещ до психически тормоз над молителката
В съдебно заседание пред първоинстанционния съд процесуалният
представител на ответника оспорва молбата за защита. Не оспорва, че е
оттеглил съгласието си децата на напускат страната, като в тази връзка твърди,
че през лятото на 2024 г., преди да пристигнат в България с молителката
решили да дадат нов шанс на брака си и да се установят в България, за да
стартират ново начало и да запишат децата да учат в България. Сочи, че такова
оттегляне на съгласие децата да напускат страната е направила и молителката
И. К.. Счита, че не са налице доказателства за твърденията на молителката, че
е била следена, филмирана, че е бил осъществяван тормоз чрез телефонни
обаждания. Оспорва твърденията, че образуваното по негова молба
производство по ЗЗДН представлява акт на домашно насилие, както и
подадения сигнал до РП – Варна
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
4
фактическа страна:
Не е спорно между страните, че молителката И. К. и ответника са
съпрузи в процес на развод, а молителите С. К. и Д. К. са техни деца
(представени са и удостоверения за раждане).
Представена от молителите е нотариално заверена декларация от Г. К. К.
от 11.07.2024г., с която оттегля изрично декларации-съгласие от 20.07.202г.,
22.07.2016г., 20.07.2018г. и 22.07.2019г., както и всички останали, касаещи
предоставено на съпругата му И. С. К. право за самостоятелно пътуване в
чужбина (извън територията на Република България) с непълнолетните им
деца С. К. и Д. К..
Представена е и нотариално заверена декларация от И. С. К. от
08.08.2024г., с която също изрично оттегля декларация-съгласие от
25.08.2022г., както и всички останали, касаещи предоставено на съпруга й Г.
К. К. право за самостоятелно пътуване в чужбина (извън територията на
Република България) с непълнолетните им деца С. К. и Д. К..
Видно от определение на Апелативен съд в Безансон общ съд в Белфор,
представено на френски език и в превод на български език, между Г. К. К. и И.
С. К. се води дело за развод, по което е постановена временна мярка, по силата
на която е определено обичайно местопребиваване на децата при майката и е
предоставено право на бащата за посещение чрез медиатор за период от 6
месеца, без разрешение за излизане за три месеца, след това – с излизане.
Съгласно представено удостоверение от Висше училище по технологии
и бизнес, Белфор от 06.08.2024г. И. К. е посточнно нает преподавател в
същото училище и живее във Франция. Към издаване на удостоверението е в
отпуск и следва да възстанови професионалните си занимания на 22.08.2024г.
Видно от удостоверение от институция Сент-Мари–Белфор от
07.08.2024г. е, че Д. К. и С. К. са ученици в същото училище и следва да
започнат учебни занятия съответно на 2 септември/29 август.
От молителите е представена и заповед за защита от 04.10.2024,
издадена от Апелативен съд-Безансон, общ съд – Белфор, съгласно която на Г.
К. К. е забранено да приема, да се среща, както и да влиза в контакт по
какъвто и да е начин с И. С. К. и децата Д. К. и С. К. за срок от 12 месеца.
Пред въззивния съд е представено и удостоверение от 17.12.2024г., че
5
посоченото решение от 04.10.2024г. не е обжалвано от Г. К. К..
Видно от постановление от 17.12.2024г. по преписка №14422/2024 г. на
ВРП е постановен отказ от образуване на наказателно производство по сигнал,
подаден от Г. К. К. срещи И. С. К. за това, че без негово съгласие е извела
малолетните деца Д. и С. от Република България и ги е завела в Република
Франция. С постановление от 13.01.2025г. на ВОП, представено пред
въззивния съд, отказът от образуване на наказателно производствп е
потвърден.
Ангажирани по делото са гласни доказателствени средства чрез разпит
на двама свидетели на страната на молителите – П.П. /братовчед на
молителката И. К./ и С. С. /майка на молителката И. К./ и двама свидетели на
страната на ответника – И.М. и М.Х.
Съгласно показанията на св. П., когато И. била през лятото при
родителите си, го помолила да й намери квартира за 3-4 дни, тъй като има
проблеми с бащата на децата. Той й намерил квартира, взел нея и децата от
дома на леля си и чичо си и ги завел в квартирата. След три дни И. го
помолила да ги заведе до летището и той го направил. Там видял, че
митничарите отделили И. и децата, но по-късно, след около час и половина, тя
се обадила да съобщи, че ги пускат да излетят. От И. знаел, че тя се
притеснява, че някой ги следи. Децата също изглеждали притеснени, когато
дошъл да ги вземе.
Съгласно показанията на св. С. И. и децата пристигнали в България на
12 юли. Още няколко дни преди това родителите й имали усещането, че някой
ги следи – виждали непрекъснато срещу входа на сградата непознати хора с
нахлупени бейзболни шапки, дори единият бил с телефон и нещо записвал. И.
и децата прекарвали добре ваканцията си, но после получили по пощата
известие от ЧСИ за получаване на документи. И. отишла да ги вземе и се
върнала разстроена и после обяснила на децата за какво става въпрос. И двете
деца също много се разстроили и се разплакали. След това вече не искали
никъде да излизат, били стресирани. При едно излизане на 29 юли следобед И.
казала, че близо до дома им е срещнала Г., който бил в кола. Тази кола била
засилена и тя имала чувството, че ще я блъсне. Тъй като нямало причина той
да е наблизо, всички много се притеснили и И. поискала да се преместят на
квартира, където стояли затворени. Започнали да търсят билети за прибиране
6
във Франция. Св. отишла да купи билетите от бюрото и там й направило
впечатление, че срещу входа стои един човек с шапка и едно младо момче с
розова карирана риза, с което си говорели. След това тя се качила на автобус и
същото момче се качило след нея и я гледало доста упорито. С. се обадила на
съпруга си да я посрещне на спирката. Момчето с карираната риза не слязло
след нея, но там чакал друг мъж с шапка, който тръгнал след тях. И. също се
съмнявала, че я следят, защото видяла мъж с шапка, когато отивала да вземе
документите от ЧСИ. Съмненията й произлизали от това, че във Франция
също била следена. Отделно от това свидетелката и съпруга й имали
непрекъснати прозвънявания от различни непознати номера. Един път на
телефона на свидетелката се обадил човек, който твърдял, че е от Гранична
полиция и искал да говори с И., но всички се съмнявали това. На летището
майката и децaта били спрени за проверка в продължение на около час.
Съгласно показанията на св. М. и Х. които са колеги, на 29 юли ходили
до пазара по работа и като се прибирали към 2-3 часа следобед видели мъж и
жена да се карат на улицата – двамата викали, мъжът питал жената дали дава
на детето лекарства, а тя отговорила, че не го интересува и че няма да си види
децата. После жената блъснала мъжа и той паднал на дясната си страна.
Тогава тя си заминала. Едно младо момче се приближило и започнало да
пръска мъжа с вода, носът на мъжа бил разкървавен. Свидетелите предложили
да помогнат, но момчето казало, че ще се погрижи за него. Св. М. оставил
телефона си на момчето. И двамата свидетели разпознават ответника К. като
мъжа, когото са видели да пада.
При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания,
съдът намира следното от правна страна:
Молбата е подадена в срока по чл.10, ал.1 от ЗЗДН от активно
легитимирано лице по смисъла на чл.3, т.1 и т.4 и чл.8, ал.1, т.1 и т.2 от ЗЗДН и
е процесуално допустима.
Оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционния съд не е
анализирал в пълнота събраните по делото доказателства, поради което е
достигнал до грешни правни изводи, настоящият съдебен състав намира за
неоснователни.
Съгласно чл.2, ал.1 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо,
сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова
7
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и
личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка,
които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство или в интимна връзка.
Настоящата съдебна инстанция намира, че твърдените от молителите
актове на домашно насилие, изразяващи се в следене, продължило по време на
престоя им в гр. Варна, както и акта на сплашване на молителката И. К. чрез
засилване с автомобил срещу нея, отговарят на горепосочената дефиниция, но
са недоказани по делото.
Единствените ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията на
молителите за осъществено следене са показанията на св. П. и св. С., които
освен, че са дадени от близки роднини на молителката И. К., заинтересовани
по смисъла на чл.172 от ГПК, не са достатъчно информативни. Св. П. дори не
е очевидец на някаква форма на следене, а само споделя, че от И. знае, че е
била притеснена във връзка с действия на съпруга й, без дори същите да са
конкретизирани, както и че мисли, че някой ги следи. Св. С. от своя страна
съобщава за различни хора, които е забелязвала в близост до входа на
жилището й, при това дори преди И. и децата да пристигнат, както и за
конкретен случай, в който е имала усещането, че я следят. Дори и показанията
й да бъдат възприети в цялост, от тях по никакъв начин не може да се направи
извод, че ответникът има нещо общо с посочените лица, нито с категоричност
да се установи, че същите са следели молителите. В тази връзка най-ясни са
показанията за евентуално следене на самата свидетелката. Следва да се
отбележи, че по делото не е представена и декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН,
която евентуално в съвкупност с показанията на свидетелите би могла да
обоснове някакъв извод за осъществен акт на насилие.
По отношение на твърдения акт от 29.07.2024г. показанията на св. С.,
която не е очевидец, а разказва това, което е чула от дъщеря си, са крайно
недостатъчни за доказване на някаква отправена заплаха посредством
автомобила. Обстоятелството, че ответникът се е намирал в близост до
жилището на родителите на молителката с автомобила си, само по себе си, не
може да се възприеме и като акт на следене, при липса на някакви други данни
в тази насока. В допълнение твърденията на молителката се оборват и от
показанията на св. М. и Х. които са незаинтересовани лица и заявяват, че по
8
същото време са видели ответника на улицата да се кара с някаква жена
(вероятно майката на децата му съобразно разменените реплики), която дори
го е блъснала и той е паднал на земята.
Следващите твърдения в молбата за защита за оттегляне на дадената от
ответника декларация-съгласие децата му да пътуват извън пределите на
Република България, придружавани от своята майка, не са спорни между
страните и са категорично установени. Посоченото действие на ответника
съдът намира, че в случая няма характеристиките на акт на домашно насилие.
На първо място, бащата разполага с правото във всеки момент на оттегли
декларацията си. Мислимо е при доказано умишлено действие с цел да окаже
психически тормоз над съпругата и децата си, подобно поведение да се
третира като домашно насилие, но по делото не са събрани доказателства в
тази насока. В допълнение в конкретиката на случая оттеглянето на съгласието
за пътуване на практика не препятства напускането на България с цел
молителите да се завърнат във Франция в каквато насока са твърденията за
упражнено насилие, доколкото молителката И. К. следвало да се върне на
работа, а децата Д. и С. да се върнат на училище. Съгласно чл.50 от
инструкция № 8121з-813 от 09.07.2015г, за реда и организацията за
осъществяване на гранични проверки на граничните конктролно-
пропусквателни пунктове, издадена от министъра на вътрешните работи, не се
изисква писмено съгласие за пътуване от отсъстващия родител/родители по
отношение на малолетни и непълнолетни български граждани, които живеят
дългосрочно извън Република България и това е отразено в техните български
документи за самоличност или притежават освен български паспорт и
официален документ от съответната държава. По делото не е спорно, че
молителите са френски граждани, поради което и те, макар и да са задържани
за проверка на летището в рамките на около час-час и половина (съобразно
показанията на свидетелите), не са били възпрепятствани да пътуват и
своевременно да се върнат към ангажиментите си в страната на обичайното си
местопребиваване. Обстоятелството, че майката и децата фактически са се
притеснили от създалата се ситуация, не обосновава извод за извършен акт на
домашно насилие спрямо тях. Не на последно място, споровете по въпросите
за пътуване на деца в чужбина се решават по реда на чл.127а и чл.127б от СК,
а не по реда на закона за защита от домашно насилие.
Последващите действия на ответника по подаване на жалба в
9
прокуратурата, че има опасност майката да отвлече децата и подаване на
молба за защита от домашно насилие срещу съпругата си лично и в качеството
му на баща на децата, също не могат да се квалифицират като актове на
насилие. Посоченият от молителите т.нар. „административен тормоз“ не е
форма на домашно насилие. Още повече, че понастоящем не е установена с
категоричност някаква злоупотреба с права от страна на ответника, още по
малко с цел да навреди на децата си. Действително по жалбата на Г. К. в
прокуратурата е постановен отказ от образуване на наказателно производство,
без данни понастоящем за влизането му в сила (постановлението на ВОП
подлежи на обжалване), а производството по молбата му за защита от
домашно насилие не се е развило и все още е на ниво спор за
компетентност/подсъдност.
Настоящият съдебен състав споделя и изводите на районния съд, че
мярка за защита следва да се наложи в случай на опасност за молителите от
продължаване на домашното насилие, каквото понастоящем не е налице.
Следва да се има предвид, че мерките за защита по ЗЗДН не съставляват
санкция/наказание за извършеното поведение, а целят да се даде пълна,
адекватна и ефективна защита на пострадалите лица, като се преустанови
осъщественото срещу тях посегателство и се предотврати последващо такова.
Именно затова отговорността по ЗЗДН може да се кумулира с гражданската,
административнонаказателната и наказателната отговорност. По делото е
установено, че молителите, макар и след известни неудобства, са се завърнали
във Франция, предвид което за тях не е налице последваща опасност, свързана
по някакъв начин с оттеглената декларация-съгласие за пътуване.
На следващо място, установено по делото е, че на молителите вече е
предоставена защита от френски съд в рамките на паралелно воденото във
Франция производство, като част от твърдените актове за защита съвпадат с
тези по настоящото производство. В този смисъл при евентуално завръщане
на ответника във Франция, за което не са налице данни, молителите са
защитени и то за срок от 12 месеца. В случай на тяхно намерение за идване в
България и притеснения за налична опасност, молителите могат да се
възползват от правото си по Регламент (ЕС) № 606/2013 относно взаимното
признаване на мерки за осигуряване на защита по граждански дела да искат
признаване на мярката за защита, осъществимо по реда на чл. 23 и сл. от
10
ЗЗДН.
По гореизложените съображения и при съвпадане на крайните изводи на
двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, отправеното своевременно искане и
представените доказателства, и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК въззивниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата страна направените в
настоящото производство разноски в размер на 1300 лева за платено
адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на спора и на основание чл.11, ал.2 от ЗЗДН въззивницата
И. К. следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
ВОС държавна такса за въззивното обжалване в размер на 12,50 лева.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 280/24.01.2024г., постановено по гр.д. №
10104/2024г. по описа на РС-Варна, 26 състав.
ОСЪЖДА И. С. К., ЕГН ********** лично и в качеството й на майка и
законен представител на С. К., ЕГН **********, и Д. К., ЕГН **********,
действаща със съгласието на своята майка И. С. К., ЕГН ********** да
заплатят на Г. К. К., ЕГН ********** сумата от 1300 лева, представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА И. С. К., ЕГН ********** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ВОС държавна такса за въззивното обжалване в
размер на 12,50 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на осн. чл.17, ал.6 от ЗЗДН.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11