№ 5784
гр. София, 01.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20231110136906 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от В. С. С. срещу ...., с която са
предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД
и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между страните
Договор за предоставяне на гаранция № ... от 20.10.2022г. и за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 185,52 лв., представляваща недължимо платена и
подлежаща на връщане сума по нищожния договор.
В исковата молба ищецът твърди, че на 20.10.2022г. е сключил Договор за
паричен заем № ... с „И.“ АД, по силата на който е получил в заем сумата от 600 лв. В
чл. 4 от договора е предвидено обезпечаване на заема с гарант – две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на заемодателя, или гаранция от одобрено от
заемодателя дружество. По отношение на поръчителите са уговорени изисквания за
минимален размер на получаваното нетно трудово възнаграждение от 1000 лв. и
трудова ангажираност на безсрочен трудов договор, както и да не са поръчителствали
на други лица и да имат чиста кредитна история в ЦКР на БНБ. Съобразно
договорените изисквания на 20.10.2022г. ищецът сключил с .... Договор за
предоставяне на гаранция № ..., по силата на който ответникът поел задължение да
обезпечи предоставения заем срещу възнаграждение, дължимо от заемополучателя
разсрочено на вноски, заедно с месечните вноски по договора за заем. Съгласно
постигнатите договорености плащането на вноските от възнаграждението за
предоставеното обезпечение е следвало да бъде извършвано към „И.“ АД, което
1
дружество е било упълномощено от .... за събиране на сумите в негова полза. Ищецът
поддържа, че е погасил изцяло задълженията си по двата договора, но твърди, че
платената по договора за гаранция сума подлежи на връщане поради липса на
основание за извършеното плащане. В тази връзка навежда подробно обосновани
доводи за нищожност на този договор. Твърди, че с оглед предвидените в чл. 4 от
договора за заем на практика неизпълними за длъжника изисквания е бил лишен от
избор как да обезпечи задължението си за връщане на заема и е бил принуден да
предостави обезпечение чрез одобрено от заемодателя дружество. Излага, че двете
дружества са свързани лица и разходът на потребителя по договора за поръчителство
представлява сигурен доход за заемодателя. Сочи нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като възнаграждението за предоставеното обезпечение не е включено в ГПР, за
който не е ясно как е формиран, като по този начин счита, че се заобикаля и
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа също, че договорът за гаранция е
лишен от основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя реална услуга,
а отделно от това се позовава и на накърняване на добрите нрави с оглед свързаността
между двете дружества и уговарянето, в разрез с принципите за добросъвестност и
справедливост, на допълнително възнаграждение в полза на заемодателя под формата
на такова за обезпечение по друго правоотношение. С тези доводи ищецът обосновава
правния си интерес от търсената искова защита. Претендира направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с
изразено становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията
на ищеца за нищожност на процесния договор за гаранция, като поддържа, че същият
е валидно сключен и не страда от сочените в исковата молба пороци, които намира за
относими към преценката за действителност на договора за паричен заем. По
изложените съображения моли за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане
на сторените деловодни разноски.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от
фактическа и правна страна:
За успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищеца е да
докаже наличието на сключен между страните договор за предоставяне на гаранция
със соченото в исковата молба съдържание, и пороците, които твърди да влекат
нищожност на същия, както и извършено плащане на исковата сума в погашение на
поето с договора задължение, докато ответникът носи тежестта за доказване на
валидно правно основание за получаване на сумата.
По делото не е спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че
на 20.10.2022г. между В. С. С., в качеството на заемополучател, и трето за спора лице
2
– „И.“ АД, в качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем № ..., по
силата на който посоченото дружество е предоставило на ищеца сумата от 600 лв.,
срещу поето от последния задължение за връщането й ведно с възнаградителна лихва
на 12 седмични погасителни вноски, всяка в размер от 52,54 лв., с падеж на последна
вноска 12.01.2023г., при фиксиран годишен лихвен процент 40,00% и годишен процент
на разходите 49,23%. В чл. 4 от договора е уговорено, че заемополучателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключването му, да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители физически
лица, всеки от които да отговаря на следните условия: нетния размер на осигурителния
му доход да е над 1000 лв.; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с дружеството заемодател; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции, или, ако има, кредитната му история в ЦКР на БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; 2) банкова гаранция с
бенефициер - заемодателя, за общо дължимата по договора сума със срок на валидност
– 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Не се спори, че
заемодателят е предал, а ищецът е получил сумата по заема при сключване на
договора, което обстоятелство се установява и от обективираната в чл. 3 от същия
декларация на страните с характер на разписка.
Също безспорно и видно от приетите писмени доказателства е, че на
20.10.2022г. ищецът е сключил с .... Договор за предоставяне на гаранция № ..., по
силата на който ответното дружество се е задължило да издаде гаранция за плащане в
полза на „И.“ АД с наредител потребителя, с цел гарантиране изпълнението на
задълженията му по процесния Договор за паричен заем № ... от 20.10.2022г., както и
за всички последици от неизпълнението по този договор. В чл. 2 от така сключения
между страните договор за предоставяне на гаранция е предвидено, че същият влиза в
сила в случай, че ищецът заемополучател не изпълни задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора за заем под формата на поръчителство от
две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 3, ал. 1 за поетото задължение
в полза на ответника е уговорено възнаграждение в размер от 185,52 лв., платимо от
ищеца разсрочено на вноски, всяка в размер от 15,46 лв., дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за заем, като съгласно ал. 3 на чл. 3
„И.“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора, като в случай, че платената
сума е недостатъчна за погасяване изискуемите задължения на потребителя към всяко
от двете дружества, с приоритет се погасяват задълженията към гаранта. В чл. 12 е
предвидена възможност гарантът да прехвърли по всяко време правата си по договора
в полза на трето лице.
3
От заключението на приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като компетентно и обосновано изготвено, както и неоспорено от
страните, се установява, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция в размер от 185,52 лв.
Съгласно констатациите на вещото лице с включване на посоченото възнаграждение
при изчисляване на ГПР по обезпечения договор за заем същият би бил в размер от
1224,52%.
Спорът между страните се концентрира върху валидността на сключения от
тях договор за предоставяне на гаранция, който въпрос обуславя и преценката за
наличие или липса на основание за извършеното от ищеца плащане на исковата сума
по договора.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният на
ищеца кредит да е предназначен и използван във връзка с упражнявана от него
професионална и търговска дейност, поради което съдът приема, че ищецът е страна
по сключения с „И.“ АД договор за паричен заем като потребител на финансовата
услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена му от кредитодателя – небанкова
финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на
страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и възникналото от него
правоотношение се регулира от специалния закон. Според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по
ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11,
ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им
влече нищожност на същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от
потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които
съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
4
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014г.)
повелява императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Сключеният договор за предоставяне на гаранция, макар формално да
съставлява отделно съглашение, в действителност се явява част от кредитното
правоотношение. Разглеждани като едно цяло, двата договора сочат, че на практика
поръчителство за задължения не съществува, а със същото се цели уговаряне на
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в
нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Извод за
наличието на взаимна обвързаност между правоотношенията се налага по няколко
съображения.
На първо място, при извършена от съда служебна справка по партидата на .... в
публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на процесния
договор за предоставяне на гаранция, както и към настоящия момент, едноличен
собственик на капитала на ответното дружество гарант е „И.“ АД – кредитор по
договора за паричен заем, поради което двете дружества са свързани лица по смисъла
на пар. 1, ап. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Същевременно, от клаузата на чл. 4 от договора за
заем е видно, че в хипотеза на обезпечение на заема чрез дружество гарант, то следва
да бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно определя кое дружество
да бъде гарант по кредита, a предвид краткия предвиден срок за предоставяне на
обезпечение (три дни от сключване на договора) и изискуемите условия за останалите
допустими обезпечения, на потребителя не е оставен друг реален избор. На следващо
място, уговореното в полза на гаранта възнаграждение е дължимо винаги, независимо
5
дали длъжникът е изправна страна по обезпечения кредит, а съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора за гаранция възнаграждението е разсрочено на погасителни вноски, чиито
падежни дати се определят от падежите на погасителните вноски по договора за заем.
Наред с това, съгласно чл. 3, ал. 3 кредиторът „И.“ АД е овластен да приема вместо
гаранта дължимото от потребителя възнаграждение по договора за гаранция, като дори
е уговорен ред за погасяване на вземанията на двете дружества при недостатъчност на
плащанията. Също така, предвидената в чл. 12 възможност за гаранта да прехвърли по
всяко време своите права по договора на всяко трето лице по своя преценка
предполага възможно прехвърляне и на суброгационните му права срещу потребителя,
включително в полза на кредитора по договора за паричен заем.
Изложеното сочи, че е налице договор за предоставяне на гаранция, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит
юридическо лице гарант, представляващо свързано с кредитора дружество, като
възнаграждението за предоставеното обезпечение се плаща в полза на кредитора
заедно с погасителните вноски по кредита, а освен това е уговорена възможност
суброгационните права на гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от
кредитора или определено от свързаните дружества трето лице, което от своя страна
води до възстановяване на платените от гаранта суми. Така реално гарантът нито носи
риска от неизпълнение, нито получава уговореното възнаграждение, нито упражнява
суброгационните си права при плащане. Като краен резултат системата от
правоотношения генерира допълнителен приход в полза на кредитора под формата на
дължимото от потребителя възнаграждение за обезпечението. Следователно
процесната сделка по своята същност се явява не съглашение за обезпечаване на
кредита, а такова за уговаряне на допълнително възнаграждение за кредитора по
договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при
сключването на договора. Така договорено, възнаграждението на гаранта представлява
разход, пряко свързан с договора за кредит, и се явява „косвен разход“ по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и като част от общия разход по кредита е следвало да бъде включено
при изчисляване на годишния процент на разходите. Посоченият в процесния договор
за паричен заем ГПР от 49,23 % само формално покрива изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не съответства на действителния такъв, тъй като не
включва възнаграждението на гаранта, с което съгласно констатациите на приетата
съдебно-счетоводна експертиза би надхвърлил многократно максималния нормативно
допустим размер. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува
буквално, а именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се явява
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
6
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Затова и неяснотата или подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22
ЗПК. В случая, доколкото в договора за заем не е указан реалния размер на ГПР,
същият е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а договорът за предоставяне на гаранция, макар сам по себе
си да не противоречи на закона, като средство за постигане на забранен от закона
резултат е нищожен поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
При този извод съединените в условия на евентуалност установителни искове на
останалите наведени твърдения за пороци не подлежат на разглеждане.
С оглед горното, исковата сума се явява заплатена от ищеца по нищожен
договор, поради което в негова полза е възникнало вземане за връщането й поради
начална липса на основание за имущественото разместване в патримониумите на
страните.
Въз основа на изложеното съдът намира, че предявените искове по чл. 26, ал.
1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са основателни и следва да бъдат уважени, а като
законна последица от уважаване на осъдителния иск на ищеца се следва и законна
лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 2.07.2023г.
до окончателното плащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има ищецът, който своевременно е заявил искане за присъждане на разноски и доказва
сторени такива за държавна такса в размер от 100 лв. и за депозит за възнаграждение
на вещото лице в размер от 350 лв. или общо 450 лв., които следва да му се присъдят.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, предоставило на ищеца безплатно процесуално представителство
съгласно уговорка в този смисъл в представения договор за правна защита и
съдействие, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, което
съдът определя в размер от 480 лв. с вкл. ДДС, отчитайки липсата на фактическа и
правна сложност на делото и съобразявайки Решение на СЕС по дело С-438/22 от
25.01.2024г., съгласно което решаващият състав не е обвързан от минималните прагове
на адвокатските възнаграждения, приети от съсловната организация на адвокатите.
По горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, по предявен от В. С. С., ЕГН **********, с
адрес: ..., срещу ...., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, сключен между страните Договор за предоставяне
7
на гаранция № ... от 20.10.2022г.
ОСЪЖДА ...., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на
В. С. С., ЕГН **********, с адрес: ..., по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, сумата от 185,52 лв., представляваща недължимо платена и подлежаща на
връщане сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № ... от 20.10.2022г.,
ведно със законна лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 2.07.2023г.
до окончателното плащане.
ОСЪЖДА ...., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на
В. С. С., ЕГН **********, с адрес: ..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 450 лв.
– деловодни разноски.
ОСЪЖДА ...., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ..., на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв. – възнаграждение за
предоставено на ищеца В. С. С. безплатно процесуално представителство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца „И.“
АД.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8