РЕШЕНИЕ
№ 430
гр. гр. Хасково, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640102021 по описа за 2024 година
Предявени са в условията на евентуалност обективно съединени искове с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от Т. М. М. от гр.Хасково, чрез
пълномощника адв. Д.М. от АК-Пловдив, против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район
„Лозенец“, ул.“Димитър Хаджикоцев“ № 52-54.
В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника Договор за
кредит № **********/***г., по силата на който получила в заем сума от 1300
лева, при ГПР 49.70% и ГЛП- 40.97% и съгласно който трябвало да заплати и
допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 206,51 лева. На
16.07.2021г. сключила Анекс към договора за удължаване на срока на кредита
с 30 дни, за което следвало предварително да заплати сумата от 312 лева, за
такса удължаване на срок. Твърди се, че ищцата добросъвестно погасила
задълженията по договора за кредит и Анекс към него, като заплатила сумата
от 1300 лева – главница, 206,51 лева – такса за разглеждане, 312 лева – такса
удължаване на срок и 10 лева – лихва. Поддържа, че сключения с ответника
Договор за кредит № **********/***г. е нищожен поради неспазване нормите
на чл.22 ЗПК, а в условия на евентуалност – че допълнителна услуга „такса
разглеждане“ и „такса удължаване на срок“ по посочения договор и Анекс
към него, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и поради това, че
били сключени при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл.143,
1
ал.1 ЗЗП. На първо място сочи, че сключеният договор бил недействителен на
специалните основания по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй
като не били посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му, липсвала яснота дали същият е променлив или фиксиран за
целия срок на кредита. Освен това, в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било предвидено,
че договора трябва да съдържа ГПР по кредита и общата дължима от
потребителя сума, изчислени към момента на сключването му при взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР по определения в Приложение
№ 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула, като
спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния
Договор за потребителски кредит обаче била посочена само абсолютна
стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формирането му, в
т.ч. кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият.
Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая,
доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало
ясно дали същите са включени в ГПР, изобщо нямало никаква информация,
какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва
и други разходи. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се
създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на
ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и
на допълнителни такси. Не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни
били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формирал годишното оскъпяване на заема, поради което не било спазено
изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Наред с това, не било ясно посочената
годишна лихва в договор за паричен заем какво точно съдържа и как била
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на
чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем
2
представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които заемателят щял да направи и които били отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния
заем, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи се още, че съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а от своя страна в § 1, т. 1 ЗПК било дадено
определение за "Общ разход по кредита за потребителя". С оглед цитираните
разпоредби, заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да
бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя,
тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит,
известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по Договора се нарушавало изискването
ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014
г. Освен това, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 ЗЗП, а
с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от
елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. В случая
следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била
приложима за процесното договорно правоотношение, която изрично
посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен,
като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР, поради което договорът следвало да се прогласи за
недействителен. По отношение на релевираната в условията на евентуалност
нищожност на клаузата на „такса разглеждане“ и „такса удължаване на срок“
се посочва, че възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, се регламентирала
от разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, като законът /чл.10а, ал.2 ЗПК/ не
допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за
3
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Допълнителните
такси по процесния договор за кредит по своето естество били такси за
допълнителни услуги, свързани както с усвояването, така и с управлението на
кредита. Услугата „такса разглеждане“, представлявала услуга с възможност
за улеснена процедура за получаване на парични средства и по своята
същност представлявала услуга по усвояване на кредита, попадаща в
забраната на чл.10а ал.2 ЗПК. Налице било и накърняване на принципа на
„добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави
по смисъла на тази разпоредба било налице именно когато се нарушавал
правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби, в който смисъл била практиката
на ВКС /сочи се такава/. Такъв основен принцип бил и добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като се касаело за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил
прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от
съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. В случая, поради накърняването на принципа на
„добри нрави“ с регламентираните допълнителни услуги по процесния
договор, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора, в нарушение на
принципа на добросъвестност и справедливост. Така регламентираните
допълнителни такси били нищожни като противоречащи на добрите нрави и
като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същите били неразбираеми
за потребителя и не му позволявали да прецени икономическите последици от
сключване на договора, освен това били и необосновани високи. В Глава
четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл
било Съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Така в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
възнаграждение в размер надвишаващ отпуснатия кредит. Основната цел на
така регламентираните услуги била да доведат до неоснователно обогатяване
4
на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница. Така уговорената допълнителна такса била нищожна и поради това,
че се сгигало до нарушаване на нормативно определения размер на ГПР и
заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4
ЗПК. В тази връзка и доколкото договорът за кредит бил недействителен,
ищцата дължала връщане само на чистата сума по кредита, но не дължала
заплащане на лихви и други разходи по кредита. Предвид изложеното, моли
съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати
на ищцата сумата от 562.31 лева, като недължимо платена по недействителен
Договор за кредит № **********, а в условията на евентуалност – да осъди
ответното дружество да й заплати сумата от 518.51 лева – недължимо платена
такса за разглеждане и такса за удължаване на срок по посочения договор и
Анекс към него, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане. Ищцата
претендира присъждане на разноски по делото.
Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че
действително на ***г. между страните бил сключен Договор за кредит №
**********, който според ответника бил в съответствие с разпоредбите на
ЗПК и ЗПФУР. По силата на този договор на ищцата била предоставена сума в
размер на 1300 лева, като били начислени договорна лихва в размер на 43,80
лева и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане в
размер на 206,51 лева. Общата подлежаща на погасяване от ищцата сума била
1550,31 лева. Поддържа се, че преди сключване на договора, на ищцата бил
предоставен и СЕФ с цялата необходима преддоговорна информация, в т.ч.
такава относно размера на такса за допълнителна незадължителна услуга
„бързо разглеждане“, с който била задължена внимателно да се запознае, като
на същата била предоставена възможността да откаже ползване на
допълнителни услуги. Посочва, че в общия случай, когато кредитоискателят
не желаел използването на допълнителна услуга по Бързо разглеждане на
искането за отпускане на кредит, кредиторът извършвал всички справки по
проверка кредитоспособността на кандидата и предоставял отговор в рамките
на до 7 календарни дни от момента на подаване на искането за кредит, като
преди да бъде одобрен кредита, заемодателят извършвал оценка на
кредитоспособността на заявителя. В процесния случай била заявена от ищеца
допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане, която
гарантирала получаване на отговор в рамките на 15 минути, което ангажирало
допълнителен финансов и човешки ресурс и именно това обуславяло
начисляване на процесната такса. Поддържа се от ответника, че тази услуга не
представлявала задължително условие за получаване на заявената заемна сума
5
и не повишавала шансовете на кредитополучателя за получаване на кредит.
След направена проверка за кредитоспособността на ищцата, кредитът бил
сключен между страните, като се твърди, че заемодателят изпълнил всички
законови изисквания за валидно възникване на правоотношението, поради
което твърденията на ищцата за наличието на нарушения били неоснователни.
Съгласно Общите условия на кредита ищцата имала право да поиска промяна
на падежната дата за престиране по договора, от което същата се възползвала
и между страните на 16.07.2021г. бил сключен Анекс за промяна на падежната
дата, като за получаване на така допълнително поисканата незадължителна
услуга, ищцата заплатила такса в размер на 312 лева. Сочи се от ответника, че
задължението по Договора за кредит било погасено изцяло в новоуговорения
срок, като на 04.08.2021г. по сметка на дружеството постъпила сумата в
размер на 1550,31 лева, с която били изцяло погасени 1300 лева главница,
43,80 лева - договорна лихва и 206,51 лева - такса за допълнителна
незадължителна услуга Бързо разглеждане. Ответникът оспорва твърденията
на ищеца за недействителност на договора и Анекс към него, поради
нарушения на императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП. Твърди, че е спазил
изискванията за форма и за предоставяне на цялата изискуема преддоговорна
и договорна информация на потребителя. Елементите на дълга били ясно,
точно и константно дефинирани, а договорът не съдържал възможности за
промяна на ГПР. Посочен бил фиксиран лихвен процент за срока на договора,
посочен бил и начина на изчисляване на годишната лихва за предоставяне на
кредита, при което и лихвеният процент на ден бил лесно определяем от
потребителя. Доколкото бил посочен фиксиран лихвен процент, не било
необходимо да се посочва методика за изчисляване на референтен лихвен
процент. ГПР бил посочен в договора и същият не надвишавал пет пъти
размера на законната лихва за забава. Конкретният размер на таксата за бързо
разглеждане бил изрично посочен в СЕФ и в договора като дължим, както и на
какво правно основание се дължи. Ответникът поддържа неприложимост на
изискването на §1 т.1 от ЗПК, тъй като заявяването на допълнителна услуга
като процесната не се явявало задължително условие за отпускането на
кредит, а само допълнителна възможност. Поради всички подробно изложени
в отговора доводи, ответникът поддържа, че не е налице твърдяната от ищцата
недействителност и сумите били заплатени от нея на годно правно основание,
на което ответникът е получил процесната сума. Моли съдът да отхвърли
предявените искове и да му присъди разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на представляващия ищцата адвокат.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа
страна следното:
6
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по
силата на сключения Договор за кредит № **********/***г. Представени са
договора за кредит, СЕФ и Общи условия на процесния договор за кредит.
Установява се от приложената към отговора на исковата молба счетоводна
справка, че на 04.08.2021г. ищцата е погасила задължението по процесния
договор за кредит, като е заплатила по банкова сметка на ответното дружество
сумата в размер на 1550.31 лева, осчетоводена от ответника като пълно
погасяване и разпределена по пера, както следва: 1300 лева главница, 43.80
лева – договорна лихва и 206.51 лева – такса за използване на допълнителна
услуга Бързо разглеждане. От представения договор за кредит се установява,
че параметрите на същия са следните: сума на кредита – 1300 лева, срок – 30
дни, сума на лихвата за срока на кредита – 40,97 лева, ГПР – 49,70 %, такса за
бързо разглеждане – 206.51 лева, или общо дължима сума – 1550.31 лева.
В чл. 4.1 от Общите условия е предвидено, че кредиторът предоставя
възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на
подаденото искане за отпускане на кредит. Услугата бързо разглеждане е
допълнителна незадължителна услуга, която се предоставя при изрично
искане от страна на кредитополучателя и гарантира обработка на искането и
предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му. В чл. 4.4. от
Общите условия е предвидено, че за заявката за тази допълнителна услуга за
бързо разглеждане на искането за кредит кредитополучателят дължи такса за
бързо разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на
договора за кредит. Дължимата сума е посочена в специалните условия на
договора за кредит и е включена в Тарифа на кредитора, налична на началната
страница. Съгласно т. 4.3., когато искането за отпускане на кредит постъпи
извън работното време на кредитора, в неработен ден или на официален
празник, се допуска забавяне в обработката извън посочените 15 минути, но
при всички случаи се гарантира приоритетно разглеждане и ускорена
процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен
ден, но кредиторът не може да бъде отговорен за забавяния, възникнали
поради технически проблеми или по вина на кредитополучателя /например
при изключен мобилен телефон/, при което кредиторът се задължава да
изпълни услугата в първия възможен момент. Според т. 4.4. за заявката на
допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за
кредит кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане, която се
изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит, като тя е
посочена в Специалните условия на договора за кредит и е включена в Тарифа
на кредитора, налична на началната страница, а в т. 4. 5. е предвидено, че
допълнителната услуга за бързо разглеждане не е задължително условие за
7
отпускане на сумата по заявения кредит и не увеличава възможностите на
кредитополучателя да получи такъв.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е
основателен, като съображенията за това са следните:
Безспорно, сключеният между страните договор за кредит е
потребителски такъв и намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит, като според легалната дефиниция, дадена в
разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма- чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими за допълнителни услуги/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18
точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално,
като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено
в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са
дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
8
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с
нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В
тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на
този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни постановки и
събрания доказателствен материал се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна -
кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според
която съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този
смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи
в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът
е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е
уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл клаузата от процесния
договор за кредит, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане
на искането за кредит се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива. Това е така, защото в чл. 4.4. от Общите
условия е предвидено, че за заявката за тази допълнителна услуга за бързо
разглеждане на искането за кредит кредитополучателят дължи такса за бързо
разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на
договора за кредит, тоест потребителят не разполага предварително с
информация досежно точния размер на таксата, която ще дължи в случай, че
желае искането му за кредит да бъде разгледано по-бързо, а получава тази
информация едва при сключването на договора за кредит, след като вече е
заявил тази допълнителна услуга. Несъмнено таксата за бързо разглеждане
9
представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и съгласно
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР.
Доколкото ответникът изрично заявява, а и от представените писмени
доказателства се установи, че процесната такса за бързо разглеждане не е
включена при изчислението на ГПР, то следва, че същият не отразява
действителните разходи по кредита. Така реално се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото
законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за
кредит ГПР. В случая посоченият в договора размер на ГПР е неточен и
заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния размер на
разходите по кредита. Следва да се отбележи, че сумата на кредита е общо в
размер на 1300 лева, а дължимата такса за допълнителна услуга по договора и
анекса възлиза на общо 518.51 лева, което води до съществено увеличение на
тежестта на задължението на потребителя. Наред с това, в случая услугата
„бързо разглеждане“ безспорно касае действия, свързани с отпускането на
кредита и начисляването на такса за нея попада в забраната на чл.10а, ал.2 от
ЗПК. Таксата за бързо разглеждане е уговорена и във фиксиран размер.
Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
кредитора. От съдържанието на договора за кредит не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената
за ползването й и какви конкретни действия от страна на кредитора се
включват в тази услуга. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С
714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/Е0 на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИ0 на Съвета трябва да се тълкува
в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
10
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед изложеното, съдът намира, че процесната клауза, която
предвижда заплащането на коментираната такса за бързо разглеждане се явява
нищожна. На следващо място съдът счита, че въпросната сума за такса за
бързо разглеждане несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е
разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
който предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В случая следва да се има предвид
също така, че с включването на горепосочената такса за експресно
разглеждане, предвидена в Договора за кредит към ГПР от 49,7%,
действителният такъв би нараснал многократно. В този смисъл,
обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно
посочени при сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали
да сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на
заетата сума. С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на "такса за бързо
разглеждане на заявка за кредит", което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл. 22 ЗПК/.
Независимо от формалното посочване в договора за кредит, че бързото
разглеждане представлява допълнителна незадължителна услуга, от
съдържанието на уговорките е видно, че се касае за такса във връзка с
действия по усвояването на кредита. Съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК обаче
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Следователно клаузите,
предвиждащи заплащане на такса за бързо разглеждане, влизат в пряко
противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Таксата за бързо
разглеждане, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва по
договора за кредит, е част от общия разход по кредита и следва да бъде
включена при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал.1 и 2 ЗПК/. Този извод следва от
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
11
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В случая по делото е безспорно, че ГПР не
включва таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на
кредитополучателя по негово искане, като каквато кредиторът се е опитал да
очертае таксата за бързо разглеждане в изготвените общи условия.
Следователно, посоченият в договора ГПР не включва всички действителни
разходи. Поради това съдът намира, че е налице противоречие на сключения
договор с императивната разпоредба на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето /чл.22 ЗПК/.
Предвид изложеното, съдът счита, че сключеният между страните
Договор за кредит № ********** от ***г. е изцяло нищожен на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Действително, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право
от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Поради това,
в настоящия случай не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. С исковата си молба ищцата предявява иск с правно
основание чл. 55 , ал.1, пр.1 от ЗЗД, с който иска ответника да бъде осъден да й
върне платената без основание сума по договора и свързания с него Анекс в
12
размер общо на 562.31 лева. Първото предложение на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване на нещо без основание, т. е., когато
още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт. По делото ответникът представи и съдът прие като писмено
доказателство справка за отпуснати суми и постъпили плащания за погасяване
на задължението по процесния договор за кредит, от която се установява, че
ищцата е платила в полза на кредитора и Анекс към него сумата от 1 550.31
лева, с която е било погасено вземането за главница в размер от общо 1300
лева, за договорна лихва – 43.80 лева и за такса за бързо разглеждане – 206.51
лева. От своя страна ищцата не оспори така представеното от ответника
писмено доказателство. Поради това, съдът, на основание чл. 175 от ГПК,
приема за доказано извършеното плащане от ищцата на горепосочената сума
и погасяване на цялото й задължение по процесния договор за кредит.
Предвид изложеното, съдът намира, че на основание чл. 23 от ЗПК, по
процесния договор за потребителски кредит, ищцата дължи на кредитора
единствено чистата стойност на получената в заем сума, а именно 1300 лева,
която е била преведена на ищцата. По същият начин, предвид разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК, плащането от страна на ищцата на сумата от 43.80 лева
договорна лихва, 206.51 лева - такса бързо разглеждане и 312 лева – такси за
удължаване, са платени на кредитора без основание. С оглед на това,
предявеният иск с правно основание чл. 55,ал.1, пр.1 от ЗЗД се явява
основателен и доказан изцяло за сумата от 562.31 лева и следва да бъде
уважен. Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 04.08.2024 г. до окончателното й изплащане.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален такъв, тъй като не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищцата направените по делото разноски. С оглед изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищцата направените разноски за държавна такса в размер на 50 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
13
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200
лева. Към тази сума следва да се прибави и 40 лева ДДС по аргумент от § 2а
от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
14
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от
18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по т. д. №
453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая
упълномощения от страната адвокат безспорно е регистриран по ДДС, то
върху определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен
ДДС. В тази връзка съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй
като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец", ул."Димитър
Хаджикоцев" № 52-54, да заплати на Т. М. М., ЕГН **********, от ***, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД сумата от 562.31 лева,
представляващи недължимо платена сума по недействителен Договор за
кредит **********/***г., сключен между страните, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба – 04.08.2024г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА "ВИВУС.БГ ЕООД, ЕИК: ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец", ул."Димитър
Хаджикоцев" № 52-54, да заплати на Т. М. М., ЕГН **********, от ***, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 50 лева, представляваща разноски за
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК: ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец", ул."Димитър
Хаджикоцев" № 52-54, да заплати на адвокат Д.М. на основание чл. 38, ал. 1
вр. ал. 2 от ЗА сумата от 240 лева с вкл. ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
15
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
16