№ 226
гр. П., 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА
като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500222 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 1296/16.11.2021г. по гр.д. № 4452/2021г. на РС гр. П.
/ПлРС/ съдът е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 415 във вр. с
чл.124 от ГПК, във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД, че Д. АЛ. Н., ЕГН **********,
ДЪЛЖИ на „***”, ЕООД, ЕИК***, със седалище и адреС.Н.а управление гр.
С., бул."*'' *, бл.*, вх.*, със законен представител С.Н.., О.Л., Я.Я.Ч. и И.Г. -
управители, сумата от 1889,29лв. - главница, дължима по Договор за
потребителски кредит П.К. стандарт № ***/***., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 26.02.2021г. - датата на депозирането на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 2306/2021г. на ПлРС до окончателното изплащане на главницата, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение № ***/***., като ОТХВЪРЛИЛ искове
с правно основание чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, за признаване
за установено спрямо „***”, ЕООД, ЕИК***, че за които суми е издадена
Заповед за изпълнение № ***/***., дължи разликата от 3600,38лв. - главница,
сума в размер на договорно възнаграждение 1175,52лв. за периода
1
01.08.2018г. до 03.09.2019г.; лихва за забава 837,73лв. за периода 03.09.2019г.
до 25.02.2021г. /без периода 13.03.-13.07.2020г./ като НЕОСНОВАТЕЛНИ и
НЕДОКАЗАНИ, и също така ОТХВЪРЛИЛ предявения иск с правно
основание чл.415 ал.1, т.3 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на Д.
АЛ. Н., ЕГН**********, да заплати на „***”, ЕООД, ЕИК***, на сумата от
2418,84лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по
Договор за потребителски кредит П.К. стандарт № ***/06.12. 2017г. като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***”, ЕООД, ЕИК***, със
седалище и адреС.Н.а управление гр.С., бул."*'' *, бл.*, вх.*, ДА ЗАПЛАТИ
на Д. АЛ. Н., ЕГН**********, по компенсация разноски в исковото
производство в размер на 498,90лв.
Осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК Д. АЛ. Н., ЕГН**********, ДА
ЗАПЛАТИ на „***”, ЕООД, ЕИК***, със седалище и адреС.Н.а управление
гр. С., бул."*'' *, бл.*, вх.*, разноски по ч.гр.д. № 2306/2021г. на ПлРС в
размер на 38,13лв.
Недоволни от решението са останали „***”, ЕООД, ЕИК***, със
седалище и адреС.Н.а управление гр.С., бул."*'' *, бл.*, вх.*, със законен
представител С.Н.., О.Л., Я.Я.Ч. и И.Г. – управители, които чрез
пълномощника си юрисконсулт Т. Д. К., редовно упълномощен с рег.№ *** от
***. на нотариус с рег.№ ***, го обжалват в законния срок в отхвърлителната
Част. В жалбата се излагат доводи за недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност на постановеното решение, с което исковете на
въззивника са отхвърлени, като съдът неоснователно и неправилно е
прогласил дължимост само на главницата поради нищожност и
неравноправност на другите клаузи и е заключил, че длъжникът следва да
върне само чистата стойност на отпуснатия кредит, като е прихванал всички
платени суми по Договора от дължимата главница. Също така, въззивникът
счита, че обжалваното решение е неправилно в Частта, с която се отхвърля
претенцията на Дружеството относно главница над присъдената сума от
1889,29лв. до претендираната в размер на 2720,72 лв. и договорно
възнаграждение в размер на 1175,52лв., дължими на основание сключения
Договор за потребителски кредит. Счита, че заключението на съда, че
договорената възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на
2
добрите нрави е неправилно.
Въззивникът сочи, че в българското действащо право, в отношенията
между правните субекти действа принципът на свободно договаряне, като
посочва в своя защита чл.9 от ЗЗД. Съгласно този принцип според
въззивника, всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки ако
желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. С оглед на
принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се
съгласили да сключат Договор за кредит с годишен лихвен процент от 41,17
% и ГПР в размер на 49,89 %. Въззивникът твърди, че длъжниците са се
съгласили с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на
стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения
както към момента на сключването на договора, така и към момента, който
могат да се откажат от сключения договор и с погасяването му на месечни
вноски. Добрите нрави, според въззивника, са критерии за норми за
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразявате
тях. След като "добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а
преценката се прави във всеки конкретен случай, като при твърдение за
нарушение на чл. 9 ЗЗД следва да посочи кои конкретно добри нрави са
нарушени, каквото обосновка, въззивника твърди, че в настоящия случай
липсва.
Въззивникът навежда доводи, че в обжалваното решение не се сочи
какви са критериите за поведение, установени в обществото във връзка с
потребителското кредитиране от небанкови.институции. Счита, че добрите
нрави в потребителското кредитиране от небанкови финансови институции са
в границите на посочените от БНБ лихвени проценти, на които останалите
небанкови финансови институции предлагат потребителски кредити.
Съгласно критериите за поведение, установени в обществото по отношение
на лихвените проценти по потребителски кредити от небанкови финансови
институции, лихвен процент от 41,17% и ГПР в размер на 49,89% не
противоречат на добрите нрави.
Твърди се, че в процесния Договор ясно е посочена методиката на
формирания годишен процент на разходите. Посочва се, че подобно
3
изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент,
аргументирайки се с чл.11 ал.1, т.10 ЗПК, като в случая е спазена и
разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, а именно, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
Постановление на Министерския съвет на Република Б.. В случая въззивникът
се оплаква, че страните са уговорили глобален фиксиран размер на годишния
лихвен процент, като в Договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР,
както и точният размер на дължимите суми от длъжника.
Дружеството посочва, че се атакува съдебното решение само в Частта, с
която клаузата за възнаградителната лихва се отхвърля и не се обжалва
решението в Частта, която касае иска за пакет от допълнителни услуги,
поради което защо моли при постановяването на решение, настоящия съд да
вземе под внимание, че размерът на погаС.Н.ото от длъжника задължение е в
общ размер на 2 400,71 (две хиляди и четиристотин лева и седемдесет и една
стотинки). С плащанията си длъжникът е погасил частично задълженията си
по Погасителен план - за главница, договорно възнаграждение и
възнаграждение по закупен пакет допълнителни услуги, в размер на 2
327,33лв. Остатъчната сума от 73,38лв. е отишла за погасяване на лихвите за
забава и Такси по тарифа по кредита. Въззивникът счита, че неправилно
районният съд е отнесъл цялата платена сума от 30лв. като плащане само по
главницата. На второ място, с оглед дължимостта на договорната лихва,
сумата платена по нея не следва да се прихваща с дължимата сума от
главницата, затова от първоначално претендираната главница от 3600,38лв.
следва да се приспадне платеното по закупения пакет допълнителни услуги в
размер на 806,28лв. и сумата от 73,38лв. като платени по лихвите за забава и
Такси по тарифа по кредита. Ето защо въззивника счита, че съдът е
следвало да присъди на дружеството като непогаС.Н. остатък от главницата
сумата от 2 720,72лв.
Счита, че съдът незаконосъобразно е направил прихващане на всички
платени суми по Договора от дължимата главница. Въззивникът смята, че
съгласно чл.26 от ЗЗД, нищожността на отделни Части не влече нищожност
на Договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
Закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
4
без недействителните й части. По договорното възнаграждение длъжникът е
заплатил сума в размер на 821,43лв., която съдът неправилно отнесъл към
главницата.
Моли въззивният съд да отмени като неправилно обжалваното решение
в Частта, с която се отхвърля исковата претенция на „***" ЕООД срещу
длъжника по Договор потребителски кредит № *** - Д. АЛ. Н. и да бъде
постановено ново решение, с което да установи съществуването на вземане в
полза на „***"ЕООД срещу длъжника, относно главница над присъдената
сума от 1 889,29лв. до претендираната в размер на 2 720,72лв. и договорно
възнаграждение в размер на 1 175,52лв., ведно със законна лихва от
входиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Моли съда да бъдат присъдени разноските по проведеното исково
производство по гр. д. № 4452/2021 г., тъй като според него в процесното
решение няма надлежно произнаС.Н.е по направеното искане от „***"ЕООД,
въпреки представения списък с разноски.
Ответникът по въззивната жалба и ответник по делото пред ПлРС
Д. АЛ. Н., ЕГН **********, с адрес: 5800 гр. П., ж.к. „***“ бл.*, вх.*, ет.*,
ап.* чрез адвоката си Н.Я. от ПлАК с адрес: гр. П., ул. „РеС.Н.“ № ***, ап. *
не е изразила писмено становище в законоустановения срок, подавайки
отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание, същата е била редовно
призована, но не се е явила. В качеството си на процесуален представител на
основание договор за правна защита и съдействие – л. 41 от делото, адвокат
Я. от името на представляваната, моли настоящият съд да отхвърли жалбата
като неоснователна и недоказана и да потвърди атакуваното решение,
поставено по гр.д. № 4452/2021г. на РС гр. П..
Въззивният съд като обсъди оплакванията на жалбоподателя, прецени
становищата на страните и събраните по делото доказателства по реда на
чл.235 ГПК, и съобрази изискванията на Закона, намира за установено
следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е и е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението не е обжалвано в Частта за присъдената сума от 1 889,29лв.
главница, а за разликата над присъдената сума от 1 889,29лв. до
5
претендираната в размер на 2720,72лв. и договорно възнаграждение в размер
на 1 175,52, поради което е влязло в законна сила за присъдената сума и не е
предмет на въззивна проверка.
Предвид твърденията по ИМ и Отговора на ИМ, оплакванията по
въззивната жалба, спорни по делото са въпросите да се признае ли за
установено между страните, че ответникът дължи на ищеца цялата искова
сума от 8032,47лв. представляваща главница в размер на 3600,38 лв. /три
хиляди и шестстотин лева и тридесет и осем стотинки/, договорно
възнаграждение в размер на 1 175,52лв. /хиляда сто седемдесет и пет лева и
петдесет и две стотинки/, възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги в размер на 2 418,84 лв. /две хиляди четиристотин и осемнадесет лева
и осемдесет и четири стотинки/ и законна лихва в размер на 837,73лв.
/осемстотин тридесет и седем лева и седемдесет и три стотинки/, дължима от
03.09.2019г. - датата на предсрочна изискуемост до 25.02.2021г., като за
периода 13.03.-13.07.2020г. не е начислявана законна лихва съгласно
разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИППП, като същата тази обща сума се явява
неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № ***?
За да отговори на спорния по делото въпрос съдът съобрази
приложеното ч.гр.дело и писмените доказателства, представени пред ПлРС по
гр.д. № 4452/2021г.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат
единствено конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото
обжалваното решението е валидно и допустимо в обжалваната Част.
Отношенията между страните следва да се уредят по общите правила за
договорите - разпоредбите на чл.79 ал.1 и чл.240 ЗЗД, както и тези за
Заповедното производство – чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК.
Съгласно чл.240 ал.1 ЗЗД с Договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата
сума.
За да отхвърли предявения иск за разликата от 3600,00лв. до 1889,29лв.
6
главница по Договора за потребителски кредит ПлРС е приел, видно от
мотивите на обжалваното решение, че между ответника, в качеството на
кредитополучател и ищцовото дружество, в качеството на кредитодател, е
възникнало облигационно правоотношение по сключен между тях Договор за
потребителски кредит, като е счел, че главницата по кредита се явява
ликвидно и изискуемо задължение от ответника, и като такова следва да се
признае за дължимо след установяване на непогаС.Н.ата част от нея. Още
повече, че е налице и признание на иска за сумата 1889,29лв., след
приспадане на заплатена сума в размер на 2400,71лв. /за която няма спор/.
Занимал се с валидността на клаузата за договорна лихва, вземане за
която е претендирано в заповедното производство, но в исковото не се търси
поради приетото от кредитора погасяване на този дълг. Приел, че по правната
си характеристика договорната лихва е възнаграждение, което длъжникът на
пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е
ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в
заем капитал /парична сума в случая/ и времето на ползването му. Волята на
страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер,
допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран. Критерий за извършване на преценка за това следва да бъде
законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед
изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между страните да
не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително. Счел, че добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват
с тях. За противоречащи на добрите нрави приел сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби учаС.Н.ици в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Позовал се на съдебната практика, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (например ипотека), противно
на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния
7
размер на законната лихва, за което цитирал три решения на ВКС.Н.а РБ.
Съобразил, че към момента на сключване на процесния Договор законната
лихва, като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10
пункта, възлиза на 10.01% или трикратния размер се изчислява на 30.03%.
Поради това уговорката в процесното съглашение, регламентираша
възнаградителна лихва в размер на 41,17% намерил, че се явява нищожна,
като противоречаща на добрите нрави, с оглед сочената по-горе съдебна
практика.
По отношение на лихвата за забава, съдът правилно е счел, че следва да
се отхвърли, тъй като не е доказан размера на същата, с оглед разпределената
доказателствана тежест.
По отношение на претендираната възнаградителна лихва, съдът
правилно е установил, че възнаградителна лихва в случая не може да бъде
присъдена, доколкото уговорката за начисляване на такава е нищожна и не е
породила правни последици за страните при сключване на договора. В защита
на своята теза съдът е приел, че клаузата противоречи на добрите нрави, по
следните съображения: Към датата на сключване на договора е налице
законово ограничение на максималния размер на възнаградителната лихва, по
реда на чл.19 ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г./, където е
посочено, че годишният процент на разходите, не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с Постановление на Министерския съвет на Република
Б.. Касае се за потребителски кредит, при която едната страна е икономически
по-слаба и съгласно практиката, е бил ограничен размера до три пъти размер
на законовата лихва. Към датата на сключване на договора - законовата лихва
е била 10,01% /основния лихвен процент на БНБ и 10 пункта/, а петкратния
размер се явява 50,05%. Както бе посочено по-горе, съобразно уговореното в
договора ГПР /годишен процент на разходите/ е в размер на 49,89%, което е
само 0,11% по- ниско. Съдът намерил, че в случая е налице прекомерност при
определяне на ГПР по договора – касае се за заемна сума от 4300лв., със срок
на връщане 24 месеца, и реално за 2 години при такъв висок ГПР размерът на
лихвата е половината от размера на заема, независимо, че това не е изрично
изпиС.Н.о в самия Договор. Тази уговорка противоречи на добрите нрави и
води до нищожност на клаузата. Нищожната клауза не може да се замести от
8
такава за лихва за забава, тъй като е различна тяхната функция и същност.
Относно претенцията за осъждане на ответника за остатък за
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по сключено между
страните споразумение за предоставяне на такива, съдът е установил и приел
същото за нищожно, като вече се е произнесъл и по заповедното
производство, доколкото посочените услуги в споразумението, озаглавени
като „допълнителни”, нямат характер на такива, а са пряко свързани със
самото задължение по кредита. Споразумението в случая се явява нищожно,
т.к. противоречи на законовата разпоредба на ал. 2 на чл.10а от ЗПК, сочеща,
че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Следва да се отчете
също, че възнаграждението от 2418,84лв. е висок размер спрямо отпуснатата
по кредита сума, което категорично поставя в неравноправно положение
потребителя и тази уговорка, като противоречаща на добрите нрави, а и на
общото основание по чл.26 ал. 1 предл.3 от ЗЗД. Същевременно противоречи
на добрите нрави и само обстоятелството, че възнаграждението по този пакет
се дължи предварително само за възможността да се ползва, но същевременно
размерът му е включен в Погасителния план, като част от месечната вноска.
Съдът е установил, че условията на т.15 във всичките подточки от ОУ,
озаглавени „Допълнителни услуги“, са неравноправни, по смисъла на чл.143 и
сл. от ЗЗПотребителите, и в този смисъл, те се явяват нищожни. Поради
изложеното, съдът правилно е приел, че сумата за възнаграждение на
кредитора за закупен пакет от допълнителни услуги не се явява дължима от
ответника, и претенцията за нея, като неоснователна следва да се отхвърли.
Предвид горното сумите, отнеС.Н.и от кредитора за погасяване на
вземането за договорна лихва, клаузата за която приел за нищожна,
приспаднал от главницата по процесния Договор, съдът правилно установил,
че ответникът е заплатил на ищеца сумата от 2400,71лв., както сам ищеца е
отразил този неблагоприятен факт в представеното по делото извлечение.
Доколкото по делото се установява дължимост само на главницата поради
нищожност и неравноправност на другите клаузи, на които се е позовал
ищецът, плащанията са били отнеС.Н.и само към действителното задължение
от 4300лв. главница. Поради горното, съдът е намерил, че основателен се
явява само установителният иск за главницата, и то в неплатения й размер на
9
1889,29лв. и установителната претенция следва да бъде уважена до този
размер. Разликата за претенцията за главницата до размер на 3600,38лв., както
и изцяло иска за установяване дължимост на договорното възнаграждение от
1175,52лв. и лихва за забава 837,73лв., отхвърля като неоснователни и
недоказани. Като неоснователен следвало да бъде отхвърлен осъдителния иск
за сумата от 2 418,84лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги.
Съдът в мотивите си се позовава и на факта, че независимо от това, че
не е уговорено автоматично настъпване на предсрочна изискуемост,
кредиторът е обявил такава на 03.09.2019г., като е изпратил писмо до
длъжника, което не е потърС.Н.о, но в случая по чл.13.4 е уговорено
фингирано връчване. С оглед обстоятелството, че срокът на договора –
06.12.2019г. е изтекъл преди заявлението, то сумите са станали изискуеми и
на това основание. Поради изложеното, съдът е приел, че главницата по
кредита се явява ликвидно и изискуемо задължение от ответника, и като
такова следва да се признае за дължимо след установяване на непогаС.Н.ата
Част от нея.
Тези съображения се приемат от настоящата инстанция и при
мотивиране на своето решение ПлОС препраща към същите по реда на чл.272
ГПК.
Неоснователни са оплакванията на Дружеството - ищец. Преценката за
накърняване на добрите нрави се прави по конкретното дело. Добрите нрави –
това са правила за справедливост и добросъвеС.Н.ост, на които следва да
отговарят сключените Договори и сделки. Задължението за добросъвеС.Н.ост
при сключването им означава чеС.Н.о отношение при договарянето на
гражданско – правните сделки и съразмерност, и еквивалентност в поемането
на задължения и за двете страни по сделката.
Клаузата за договорната лихва е нищожна като накърняваща добрите
нрави – чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД. Съдебната практика приема, че противно на
добрите нрави е да се уговори възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва – в конкретния случай четирикратния и
по-голям размер договорена лихва по ДПК.
Неоснователни са оплакванията на ЕООД, че ПлРС.Н.е е дефинирал
какво са добрите нрави. ПлРС е постановил едно законосъобразно решение,
10
което следва да се потвърди.
Размерът на включената в ГПР възнаградителна лихва е договорен между
страните в противоречие на добрите нрави и води до нищожност на клаузата.
Според съда, преценката за съотношението между възнаградителната лихва и
законната лихва следва да бъде направена към момента на сключване на
договора. Към ***. трикратния размер на законната лихва е бил 30.03%.,
поради което обосновано може да се приеме, че претендираният годишен
лихвен процент в размер на 41,17 % надхвърля три пъти законната лихва към
датата на сключване на Договора. Нищожната клауза не може да се замести
от такава за лихва за забава, тъй като тяхната функция и същност е различна,
а и такова правомощие на съда е предвидено само за търговските сделки,
каквато по отношение на потребителя – ответник Договорът за кредит не е.
След като са недоказани оплакванията за неправилност на решението, то
ПлРС е постановил едно законосъобразно решение, което следва да се
потвърди в обжалваната Част.
За настоящата инстанция ищецът изрично претендира разноски, но
предвид изхода на спора същите следва да останат за негова сметка.
Разноски за настоящата инстанция претендира ответницата и същите
възлизат на сумата от 800лв. – адвокатско възнаграждение – л.41 от делото.
Поради това и на основание чл.*** ал.1 ГПК Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1296/16.11.2021г., постановено по гр.д. №
4452/ 2021г. на РС гр.П. – седми граждански състав в обжалваната ЧАСТ като
правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ал.3 ГПК „***”, ЕООД, ЕИК***, със седалище
и адреС.Н.а управление гр. С., бул."*'' *, бл.*, вх.*, със законен представител
С.Н.., О.Л., Я.Я.Ч. и И.Г. - управители, да заплати на ответника Д. АЛ. Н.,
ЕГН ********** сумата от 800лв. разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно
чл.280 ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12