Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 08.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 4810 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 69 от 02.01.2020 г., постановено по гр. д. № 69951/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48-ми състав, е отхвърлен предявеният от ищеца Ц.А.Ц. срещу Н.Г. Л. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 44 от ЗЗД, вр. чл. 535 от ТЗ за установяване съществуването в полза на ищеца на вземане в размер на сумата от 1 700 лева, дължима по запис на заповед, издаден на 27.05.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 07.04.2017 г., до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 05.06.2017 г. по ч. гр. дело № 22233/2017 г. на СРС, 48-ми състав. С решението Ц.А.Ц. е осъден да заплати на Н.Г. Л. сумата от 300 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата от 504 лева – разноски в исковото производство.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца Ц.А.Ц. срещу първоинстанционното решение, което се намира за неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено при нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи се, от събрания по делото доказателствен материал се установява, че между страните е бил сключен договор за заем, въз основа на който е издаден процесният запис на заповед, носещ подписа на ответника, като същият е и разписка за получаване на претендираната сума. Счита се, че е доказан фактът, че Н. Л. е превел на два пъти сума от по 100 лева в началото на 2015 г., като същият е изискал разсрочено плащане на заетата сума и с тези си действия е прекъснал давността на вземането. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - Н.Г. Л., е депозирала отговор на въззивната жалба, в който се излагат подробни съображения за нейната неоснователност и се отправя искане за оставянето й без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като настоящата съдебна инстанция споделя напълно фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. Въпреки това, с оглед доводите, наведените във въззивната жалба, е необходимо да се изложи и следното:

Доколкото пред настоящата съдебна инстанция ищецът релевира твърдението, че основанието за предявяване на исковата претенция е наличието на облигационно отношение и сключена между страните правна сделка, то СГС намира за нужно да разграничи, че договорът за заем и записът на заповед са две самостоятелни сделки, всяка една от които поражда самостоятелно задължение. Самият запис на заповед е абстрактна сделка и законът не се интересува от основанието, на което същият е издаден. Затова съществува възможност в случаите, когато записът на заповед е издаден като обезпечение на задължение по каузално правоотношение, кредиторът да предяви вземането си само на основание записа на заповед, без да посочва обезпеченото каузално правоотношение. В този случай, както е посочено в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, предмет на иска е вземането по записа на заповед. При направено общо оспорване на вземането от ответника, както и в случай, че е оспорена само редовността на записа на заповед, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. В този случай със сила на пресъдено нещо ще се разреши само спора за съществуването или не на вземането по записа на заповед, но не и на каузалното правоотношение, което той евентуално обезпечава. Последното ще бъде обхванато от силата на пресъдено нещо само в случай, че бъде въведено в спора било чрез позоваване на него в исковата молба от самия ищец, било чрез направено от ответника по иска оспорване. Поради самостоятелния си характер, обезпеченото със записа на заповед каузално задължение може да бъде предявено в отделно исково производство. В този случай са налице две различни основания, въз основа на които кредиторът може да реализира вземането си по отношение на длъжника. При това за разлика от длъжника, който е задължен да изчерпи всичките си възражения по предявения срещу него иск, кредиторът не е длъжен да изчерпи всичките основания, на които може да претендира вземането. Затова силата на пресъдено нещо се разпростира само по отношение на предявеното с исковата молба основание, но не и за останалите такива.

В разглеждания в настоящото производство случай, в предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК въз основа на документ, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Видът на търсената защита, както и изложените фактически обстоятелства от ищеца, сочат на приложимост на установения в нормата на чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 415, ал.1 ГПК процесуален ред. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.

От приложеното към настоящото дело ч. гр. д. № 22233/2017 г. по описа на СРС, 48-ми състав, се установява, че на 05.06.2017 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист в полза на Ц.А.Ц. срещу Н.Г. Л. за заплащане на сумата от 1 700 лева, представляваща задължение по запис на заповед от 27.05.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 07.04.2017 г., до окончателното й плащане, както и за сумата от 34 лева, представляваща разноски по делото. Предвид подаденото от Н.Г. Л. възражения по чл. 414 от ГПК, е било образувано гр. д. № 69951/2018 г., по описа на СРС, 48-ми състав, чието решение е предмет на въззивна проверка.

По делото е представен оригинал на запис на заповед, издаден на 27.05.2012 г. в гр. София е полза на Ц.А.Ц. от Н.Г. Л., като последният се е задължило безусловно и неотменимо срещу представяне на записа на заповед на 27.06.2012 г. да плати на Ц.А.Ц. сумата от 1 700 лева. Записът на заповед е бил предявен на издателя на падежа - 27.06.2012 г. В тази връзка, противно на поддържаното в обратния смисъл от страна на жалбоподателя, правилно районната съдебна инстанция е приела за основателно своевременно релевираното от страна на ответника правопогасяващото възражение, основано на погасителна давност. Съгласно чл. 531, във връзка с чл. 537 от ТЗ, правата по записа на заповед се погасяват с изтичане на тригодишна давност от падежа. Или, в случая тригодишният давностен срок е изтекъл на 27.06.2015 г., а приносителят на записа на заповед е заявил правата си на 07.04.2017 г. с подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.

На възражениeтo на ответника за погасяване на вземането по давност, ищецът поддържа и пред двете съдебни инстанции доводи за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД – признаване на вземането от длъжника. Като признаване на вземането се твърди заплатена от ответника на два пъти сума от по 100 лева в началото на 2015 г., както и отправено искане от последния за разсрочено плащане на заетата сума. За да е налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД обаче, следва да е налице едностранно волеизявление от страна на длъжника, че признава вземането по произход, основание, както и по размер, това волеизявление да е направено в рамките на давностния срок и да е отправено към кредитора, като в процесния случай от събраните по делото доказателства подобно поведение на ответника не се установява. Освен това, както e посочил и районният съд, признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право, признанието да се отнася до самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Ето защо, само по себе си извършването на частично плащане не прекъсва давността за остатъка от дълга. Признаването на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването и на остатъка от задължението, поради което признаване, чрез частично плащане, не се разпростира върху останалата част от дълга. Вярно е, че признаването на задължението, необходимо за прекъсването на исковата давност, може да бъде изразено и в конклудентни действия. Тези действия се изразяват в поведението на длъжника с което, макар и не изрично, се манифестира волята на същия да потвърди факта на съществуването на дълга. Действително, плащането на част от задължението представлява конклудентен израз на признаване на задължението, но при плащане от длъжника на част от дълга, неговата воля за плащане и признанието за съществуването на задължението е само до размера на платеното и не се разпростира върху останалата неплатена част от дълга. Това е така, защото длъжникът може в един по-късен момент да оспори, че дългът в тази му част, за която не е платил частично, не съществува поначало, или че макар и да е съществувал, вече не съществува, тъй като е погасен чрез плащане, или чрез някой друг от способите за погасяване на задължението. Или, според смисъла, който законодателят е вложил в понятието „признание“ на вземането в 116, б. „а“ от ЗЗД, и на базата на даденото в практиката на ВКС разрешение относно това понятие, следва, че плащането на части от задължението не съставлява признание на задължение в по-голям размер /така решение № 100/20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., решение № 255/26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 145/2012 г., II т. о., решение № 98/26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о. и др./

Тогава, когато е налице действие на кредитора, т. е. когато кредиторът упражнява своето право, като търси неговото изпълнение в рамките на давностния срок, длъжникът не може да се ползва от погасителна давност. По гореизложените съображения и доколкото погасителната давност е санкция за бездействие на кредитора, то установителният иск се явява неоснователен. Като е стигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение и същото следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна, която своевременно е претендирала присъждането на такива, а именно сумата от 456 лева с включен ДДС – адвокатско възнаграждение, като по делото са представени доказателства за реалното заплащане на същото. Поради което Ц.А.Ц. следва да бъде осъден да заплати на Н.Г. Л. сумата от 456 лева – разноски във въззивното производство.

Воден от горното, Софийски градски съд

                                   

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69 от 02.01.2020 г., постановено по гр. д. № 69951/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48-ми състав.

ОСЪЖДА Ц.А.Ц., с ЕГН **********, да заплати на Н.Г. Л., с ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сума в размер на 456 лева, представляващи разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                     2.