Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.01.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тринадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян
Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9100
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.03.2018
год., постановено по гр.дело №36943/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу М.И.В.,
Б.И.В. и С.И.В. искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЗД и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца, както следва: М.И.В. – сумата от
265.49 лв.,
а Б.И.В. и С.И.В. – сумите от по 663.70 лв., представляващи стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. в топлоснабден
имот, с абонатен №082836, ведно със законната лихва върху посочените суми,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №10767/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 22.02.2017 год. до окончателното им изплащане, М.И.В.
– сумата от 25.58 лв., а Б.И.В. и С.И.В. – сумите от по 63.95 лв., представляващи обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 16.02.2017 год., като
исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направените разноски по делото в
размер на 754.95 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер
на 84.30 лв., а исканията на ответниците да присъждане на разноски са оставени
без уважение.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците М.И.В., Б.И.В. и С.И.В..
Жалбоподателите поддържат, че по делото липсвали убедителни доказателства за
дължимостта на процесните суми. Не били потребители на топлинна енергия за
битови нужди, като били оспори съществуването на твърдяното облигационно
правоотношение. Притежавали само т.нар. „гола собственост“ върху процесния
имот. Липсвали доказателства за узаконяване и пускане в експлоатация на
абонатната станция, за наличието на решение на ОС на етажните собственици на
процесната сграда за избор на фирма, извършваща дялово разпределение и
нотариално заверен протокол от това ОС, за количеството доставена топлинна
енергия, изправност на уредите, които измервали доставената топлинна енергия,
отчитане на индивидуалните разпределители или създаване на пречки за това, като
основание за служебно начисляване на задълженията. Общите условия не били
приети от А.А.З.. Със суми за връщане били прихванати стари задължения извън
процесния период, за което ответниците не били давали съгласие. Не следвало да
бъдат кредитирани заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и
съдебно-счетоводна експертиза. Оспорили били разпоредбите на т. 6.1.1 и 6.1.3
от Методиката, които противоречали на Директива 2012/27 ЕС относно изискването
за фактуриране на топлинната енергия въз основа на действителното потребление и
Директива 2011/83 ЕС относно изискването за ясни, недвусмислени и лесно
разбираеми за потребителите сметки. Нямало данни за осигуряването на санитарния
минимум по отношение на температурата в жилището през процесния период.
Клаузите на общите условия били неравноправни, тъй като не предвиждали
възможност на потребителя да възрази. Нормата на чл. 70, ал. 6 от Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването била неприложима в случая,
доколкото била последващ нормативен акт /чл. 14 ЗНА/, а отделно от това на
основание чл. 15, ал. 3 ЗНА следвало да бъде приложен законът, а не
противоречащ му подзаконов нормативен акт. Ето защо молят решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивните жалби.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната
му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че през исковия период ответниците са били
съсобственици на процесния апартамент №160, правата върху който съответно са
придобили по силата на правни сделки, сключени с М. Г. В. /тяхна баба/ и
доброволна делба, както следва: Б.И.В. – 5/12 ид.ч., С.И.В. – 5/12 ид.ч. и М.И.В.
– 2/12 ид.ч. – видно е от нотариални актове, договор за доброволна делба с
нотариална заверка на подписите, писмо на СО – район „М.“ и списък на етажните
собственици, представляващо приложение към протокол от 19.11.2001 год. за
проведено Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, подписан
от М. Г. В..
Действително по
силата на договора за дарение от 30.12.1998 год. и договора за покупко-продажба
от 16.03.2001 год. прехвърлителката М. Г. В. си е запазила вещното право на
ползване върху процесния имот пожизнено и безвъзмездно, но същевременно е
установено, че същата е починала през 2013 год. – видно от съдържанието на
представения договор за доброволна делба от 26.06.2014 год., в който е налице
позоваване на удостоверение за наследници на М. Г. с изх.№1224 от 21.10.2013
год. на СО – район „М.“. Посоченият документ е подписан от ответниците и
обективира неизгодни за тях обстоятелства /чл. 180 ГПК/, като въззивният съд счита,
че тези извънсъдебни признания отговарят на истината при преценката им по реда
на чл. 175 ГПК. Доколкото съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗС, правото на
ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за
по-кратък срок, то следва да се приеме, че през процесния период ответниците имат
качеството на битови клиенти по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Липсата на подадена от
потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни
отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона /виж
Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр.дело № 3184/2013 г., ІІІ г.о., ГК/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения,
нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу
Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият
съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били
налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/
и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
В случая етажните собственици на
процесната сграда, след взето решение на проведено Общо събрание, са възложили
извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД. В чл. 4, ал. 1 от Правилника за управлението, реда и
надзора в етажната собственост – ПУРНЕС /в приложима редакция – Изм. - ДВ,
бр.76/1978 год., понастоящем отм./, изрично е предвидено правомощие на общото
събрание да решава въпроси, свързани с ползването на общите части от сградата.
Обстоятелството дали ответниците са дали съгласие за сключването на такъв
договор не води до извода, че не е налице редовно проведено общо събрание. А и
законността на взетото решение не може да бъде изследвано в рамките на
настоящото производство. Ако ответниците оспорват редовността на проведеното
общо събрание, то следва да се посочи, че за тяхната праводателка е съществувал
друг ред за защита, а именно чрез атакуване на решението с конститутивен иск
пред съответния съд по реда на ПУРНЕС. Предвид липсата на изрична отмяна на
решението на ОС, следва да се приеме, че сключения с „Т.С.” ЕООД договор от 05.12.2001
год. обвързва и ответниците, доколкото се установява, че същите са потребители
на топлинна енергия, като съпритежатели на индивидуален обект в процесния блок.
Реално
потребената от ответниците топлоенергия в определено количество за исковия
период, както и нейната стойност са установени въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото – документи за главен отчет и индивидуалните
справки за отопление и топла вода, изготвени от „Т.С.“ ЕООД, и заключенията по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на
чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране.
Представените документи
за главен отчет са подписани от Б.В. и обективират извънсъдебните й признания
за изправност на уредите и конкретно отчетените от тях данни.
Установено е въз
основа на заключението по съдебно-техническата експертиза, че в процесия имот е
имало щранг-лира в банята и 1 бр. водомер за топла вода, като всички
отоплителни тела били демонтирани. Топлината от щранг-лирата била изчислявана
по т. 6.5 от приложението към Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
а топлата вода – по реален отчет по т. 5.2 от Приложението към чл. 61, ал. 1 от
посочената наредба. Топлинната енергия за сградна инсталация била изчислявана
по формулата по т. 6.1.1 от приложението към наредбата. Делът
на ответниците за
отопление сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване са били
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба, като ищецът бил отчислявал технологични разходи. Общият топломер,
монтиран в абонатната станция бил преминал първоначална и последващи
метрологични проверки. Следва да се посочи, че при определяне размера на
главните задължения първоинстанционният съд не е прилагал клауза от Общите
условия за рекламацията от страна на потребителя при несъгласие с определените
от топлопреносното предприятие задължения /чл. 70, ал. 6 от Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването/.
Ето защо въззивният
съд счита, че по
делото е установено по несъмнен и категоричен начин потребената от ответниците топлоенергия
в определено количество. А щом е така, то без значение е обстоятелството дали е
спазено установеното в Общите условия на ищеца изискване за начина, по който
следва да бъде оформен протоколът от общото събрание на етажните собственици за
избор на търговец, който ще извършва дяловото разпределение.
Отделно
от това следва да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334
от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването при щранг-лира без уред за дялово
разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. А независимо от това, че всички
радиатори в процесното жилище са били демонтирани, ответниците дължат суми за
доставена топлинна енергия, тъй като според разпоредбата на чл. 108, ал. 4 ЗЕЕЕ
/отм./, респ. чл. 153, ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда - етажна собственост,
които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез
монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата.
Във
връзка с оплакването на ответниците, че в жилището не е била доставяна
определена по качество топлинна енергия, следва да бъде посочено, че според
действащата през исковия период нормативната уредба отоплителните тела и
средствата за дялово разпределение – индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в
страната стандарти, или индивидуални топломери, са собственост на потребителите – чл. 140, ал. 4 ЗЕ. А щом е така, то следва да се приеме, че
потребителите са длъжни да поддържат тези средства в подходящо за експлоатация
състояния. Т.е., ищецът няма задължението да извършва ремонт или подмяна на
отоплителни тела и средства за дялово разпределение.
Настоящият
съдебен състав приема, че не е налице и нарушение на общностното право.
Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия
резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на
въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани
в българското право в срока, ,казан в тях. Единствено в хипотезата, при която
дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно,
всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред
българския съд, който не следва да прилага националните норми, които
противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв. Системата за дялово разпределение е била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ /отм./
в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993
год. относно ограничаване на емисиите от въглероден диоксид чрез подобряване на
енергийната ефективност. Тази директива е била отменена с чл. 31 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 год. относно
ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги. Именно съгласно директивата, държавите членки трябва да разработят и
реализират програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за
отопление, климатизация и топла вода да битови нужди, на база действителната
консумация.
Според
чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна
енергия за процесния период са били начислявани от ищеца по прогнозни месечни
вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния сезон са
изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение.
Въззивният съд намира, че това не съставлява нарушение на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО
– транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната
ефективност /отм./ – § 3 от ДР на ЗЕЕ /отм./, според която в сметките трябва да
се включва само реално потребена енергия, включително по отношение на
топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от
потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряването на
индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Посочената
директива е отменена с Директива 2012/27/ЕС от 05.06.2014 год., която също е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната
ефективност, в сила от 15.05.2015 год. - § 2 от ДР на ЗЕЕ. Плащането по
прогнозни сметки съответства на посоченото в чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като
ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението
– потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от изразходваната
за този месец енергия, респ. топлопреносното предприятие на свой ред може да
подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлинна енергия. В
крайна сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между
страните се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната
от тях енергия за целия отчетен период. Следва да бъде посочено и че Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 25.10.2011 год. относно правата
на потребителите, на която се позовават жалбоподателите, е приложима за
договори, сключени след 13.06.2014 год., а облигационното правоотношение между
страните е възникнало преди това.
На следващо
място, установено е въз основа на заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, че стойността на доставената топлинната енергия за периода от м.май
2014 год. до м.април 2016 год. възлиза на 1 592.92 лв., а обезщетението за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 16.02.2017
год. – в размер на 153.49 лв. Дължимият размер на главните задължения е
определен според отчетеното количество на подадената топлинна енергия –
съобразен е сборът от прогнозните вноски /1 483.90 лв./, към който са прибавени
сумите за доплащане съобразно издадените изравнителни сметки за отоплителните
сезони, включени в исковия период /109.02 лв./, като няма данни при
изравняването да са били определени суми за връщане на ответниците.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, както
и обемът от права на всеки от ответниците върху топлоснабдения имот /чл. 30,
ал. 3 ЗС/, законосъобразно първинстанционният съд е приел, че исковете за
главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите,
посочени в обжалваното решение, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.03.2018 год., постановено по
гр.дело №36943/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/