Р Е Ш Е Н И Е
№ 1214
гр. Русе, 05.07.2019 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Русенски районен съд, ХI - ти граждански състав в публично
заседание на двадесет и шести юни, две хиляди и деветнадесета в състав:
Председател:
Тихомира Казасова
при секретаря Станка Иванова, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело
№ 6837 по описа за 2018 год., за
да се произнесе, съобрази следното:
Б.Р.– юрисконсулт на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, заявява, че на 27.03.2015г.между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и Р.Х. А. е сключен договор за паричен заем №2276753, по силата
на който кредитната институция предоставила на ответника кредит в размер на 900
лева. Съгласно уговорените условия, заемателят се задължил да изплати
главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по
подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата
на заемодателя, с оглед което общата стойност на плащанията по кредита
възлизала на 1000.08 лева. Ответникът приел да възстанови сумите в срок до
02.10.2015г. на 27 равни седмични погасителни вноски, всяка от които в размер
на 37.04 лева, с падеж на първата вноска – 03.04.2015г.
Кредитополучателят удостоверил, че е уведомен подробно за
всички клаузи от договора и е съгласен с тях.
Приел, че дължи такса за разходи (изпращане напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори и др.) платима
за събиране на просрочените вземания. Таксата в размер на 9 лева се начислявала
за всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не можело да надхвърли 45
лева.
Тъй като ответникът не предоставил на кредитора нито едно от
договорените обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.4 от контракта, била
начислена неустойка в размер на 602.37 лева, която страните постигнали
споразумение да бъде разсрочена на 27 равни вноски, всяка в размер на 22.31
лева, платими на съответните падежни дати на погасителните вноски.
В съответствие със Закона за потребителския кредит и
разпоредбите на сключения договор, на длъжника била начислена лихва за забава в
размер на действащата законна лихва за периода 04.04.2015г. до 31.05.2018г.
(датата, на която е депозирано заявлението за издаване заповед за изпълнение по
реда на чл.410 ГПК) в общ размер 285.48 лева.
Кредитополучателят не изпълнил задълженията си, произтичащи
от контракта. Заплатил 40 лева, с които погасил: неустойка за неизпълнение –
22.31 лева; такса разходи – 9 лева; договорна лихва – 6.92 лева и главница –
1.77 лева.
Молителят пояснява, че непогасената част от задължението на Р.А.
възлиза на 1892.93 лева, от които: 898.23 лева – главница; 93.16 лева –
договорна лихва; 580.60 лева – неустойка за неизпълнение; 285.48 лева –
обезщетение за забава и 36 лева – такса разходи.
На 01.12.2015г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД подписали Приложение №1 към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., съгласно което „Изи Асет
Мениджмънт“ АД прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземането,
произтичащо от договор за паричен заем №2276753/27.03.2015г., ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви,
такси, комисионни и други разноски. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми, от негово име,
длъжника за извършената цесия. Въз основа предоставените му пълномощия, с писмо
изх.№УПЦ-П-ИАМ/2276753/03.12.2015г., ищцовото дружество уведомило ответника за
извършената продажба на вземането. Писмото се върнало в цялост, тъй като
получателят не бил установен на адреса. На 11.09.2018г. кредиторът изпратил
повторно уведомление до длъжника, върнато в цялост, като непотърсено.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по
реда на чл.410 ГПК и се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение, издадена по ЧГД №3675/2018г. по описа на РРС срещу Р.Х.А. за сумите:
898.23 лева – главница по договор за паричен заем №2276753/27.03.2015г., ведно
със законната лихва, считано от 31.05.2018г. до окончателното й изплащане;
93.16 лева – договорна лихва за периода 03.04.2015г. – 02.10.2015г.; 580.60
лева – неустойка за неизпълнение за периода 10.04.2015г. – 02.10.2015г.; 285.48
лева – обезщетение за забава за периода 04.04.2015г. – 31.05.2018г.и 36 лева –
такса разходи, както и направените по делото разноски в размер на 37.86 лева –
държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК, заповедният съд е указал
на заявителя (ищец в настоящото производство), че в едномесечен срок от
получаване на разпореждането следва да предяви иск за установяване на
вземането, като довнесе дължимата държавна такса.
По изложените съображения, Б.Р.моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че Р.Х.А., ЕГН ********** дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
– гр.София, ж.к.“Люлин 10“, бул.“Д-р Петър Дертлиев“№25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н.Т.С.сумите: 898.23
лева – главница по договор за паричен заем №2276753/27.03.2015г., ведно със
законната лихва, считано от 31.05.2018г. до окончателното й изплащане; 93.16
лева – договорна лихва за периода 03.04.2015г. – 02.10.2015г.; 580.60 лева –
неустойка за неизпълнение за периода 10.04.2015г. – 02.10.2015г.; 285.48 лева –
обезщетение за забава за периода 04.04.2015г. – 31.05.2018г.и 36 лева – такса
разходи.
Претендира направените в заповедното и настоящото
производство разноски.
В срока по
чл.131 от ГПК адв.Е.М., особен представител на ответника е депозирала
отговор на исковата молба, в който излага аргументи, досежно неоснователността
на ищцовите претенции.
Сочи, че съобразно разпоредбата на чл.99,
ал.4 ЗЗД, цесията има действие спрямо длъжника от деня, в който му е съобщена
от предишния кредитор – „Изи Асет Мениджмънт“ АД, но такова надлежно
уведомление не е направено и до настоящия момент.
Счита, че съобщението за цесия не
може да се извърши чрез назначения на ответника особен представител, тъй като
той не може да приема материалноправни изявления, какво е съобщаването на
цесията.
Приема, че не са налице
доказателства, установяващи, че ответникът действително е получил заемната сума
или такива, от които е видно, че със заемната сума е погасено предходно
задължение на кредитополучателя.
Поддържа, че процесният договор е
нищожен, поради противоречие със закона и добрите нрави. В тази връзка визира и
неравноправни клаузи в контракта, относно годишния процент на разходите и
начина, по който е уговорено заплащане на неустойка.
Релевира възражение за погасяване
вземането по давност.
Съдът, съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, прие за установено от
фактическа страна, следното:
На 27.03.2015г.между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Р.Х.А. е
сключен договор за паричен заем №2276753, по силата на който кредитната
институция предоставила на ответника кредит в размер на 900 лева. Съгласно
уговорените условия, заемателя се задължил да изплати главницата по кредита,
ведно с: фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40%; лихвен процент на ден,
приложим при отказ от договора – 0.11%; годишен процент на разходите – 49.08%, с
оглед което общата стойност на плащанията по кредита е определена на 1000.08 лева. Ответникът приел да
възстанови сумите в срок до 02.10.2015г. на 27 равни седмични погасителни
вноски, всяка от които в размер на 37.04 лева, с падеж на първата вноска – 03.04.2015г.
С подписването на договора, страните се съгласили да се
рефинансира текущия заем на ответника по договор №2200574 в размер на 883.58
лева, като след извършеното прихващане, заемодателят изплатил на заемателя
остатъка от заемната сума. В чл.3, ал.2 изрично е упоменато, че договорът има
сила на разписка.
Ответникът не предоставил на кредитора нито едно от
договорените обезпечения, поради което, съобразно разпоредбата на чл.4 от
контракта, е начислена неустойка в размер на 602.37 лева, разсрочена на 27
равни вноски, всяка в размер на 22.31 лева, платими на съответните падежни дати
на погасителните вноски.
Кредитополучателят приел, че дължи такса за разходи
(изпращане напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни
разговори и др.) платима за събиране на просрочените вземания. Таксата в размер
на 9 лева се начислявала за всеки следващ 30 дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но
не можело да надхвърли 45 лева (чл.8).
На 01.12.2015г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД подписали Приложение №1 към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., съгласно което „Изи Асет
Мениджмънт“ АД прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземането,
произтичащо от договор за паричен заем №2276753/27.03.2015г., ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви,
такси, комисионни и други разноски. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми, от негово име,
длъжника за извършената цесия. Въз основа предоставените му пълномощия, с писмо
изх.№УПЦ-П-ИАМ/2276753/03.12.2015г., ищцовото дружество уведомило ответника за
извършената продажба на вземането. Писмото се върнало в цялост, тъй като
получателят не бил установен на адреса. На 11.09.2018г. кредиторът изпратил
повторно уведомление до длъжника, върнато в цялост, като непотърсено.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по
реда на чл.410 ГПК и се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение, издадена по ЧГД №3675/2018г. по описа на РРС срещу Р.Х.А., ЕГН **********
за сумите: 898.23 лева – главница по договор за паричен заем
№2276753/27.03.2015г., ведно със законната лихва, считано от 31.05.2018г. до
окончателното й изплащане; 93.16 лева – договорна лихва за периода 03.04.2015г.
– 02.10.2015г.; 580.06 лева – неустойка за неизпълнение за периода 10.04.2015г.
– 02.10.2015г.; 285.48 лева – обезщетение за забава за периода 04.04.2015г. –
31.05.2018г.и 36 лева – такса разходи, както и направените по делото разноски в
размер на: 37.86 лева – заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК, заповедният съд указал
на заявителя (ищец в настоящото производство), че в едномесечен срок от
получаване на разпореждането следва да предяви иск за установяване на
вземането, като довнесе дължимата държавна такса.
С оглед установяване вземането по размер е възложена и
приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, чието
заключение съдът цени като пълно, ясно, всестранно и компетентно. След
извършена справка в счетоводството на „ИзиАсет Мениджмънт“ АД и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, вещото лице констатирало, че ответникът не е погасил
дълга по договор за паричен заем №2276753/27.03.2015г., който възлиза на:
898.23 лева – главница; 93.16 лева – договорна лихва; 580.06 лева – неустойка и
36 лева – разходи за събиране на вземането. Установен е размерът на мораторната
лихва - 264.59 лева за периода 04.04.2015г. – 31.05.2018г.
Установената фактическа обстановка налага следните
правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и
формулиран петитум, съдът квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК,
в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите: 898.23
лева – главница по договор за паричен заем №2276753/27.03.2015г., ведно със
законната лихва, считано от 31.05.2018г. до окончателното й изплащане; 93.16
лева – договорна лихва за периода 03.04.2015г. – 02.10.2015г.; 580.06 лева –
неустойка за неизпълнение за периода 10.04.2015г. – 02.10.2015г.; 285.48 лева –
обезщетение за забава за периода 04.04.2015г. – 31.05.2018г.и 36 лева – такса
разходи, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение №2075/01.06.2018г.
по ЧГД №3675/2018г. по описа на РРС.
От приложеното в настоящото
производство ЧГД №3675/2018г. по описа
на РРС е видно, че заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
с оглед което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото
производство) възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване
на вземането си.
Съдът намира претенцията за допустима,
тъй като е предявена от взискателя в законоустановения срок, при наличие на
правен интерес за запазване действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се
явявачастично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът
следва да докаже наличие на спорното право, а ответника - фактите, които
изключват, унищожават или погасяват вземането, предмет на заповедта за
изпълнение.
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД основава претенцията
си на цедирано вземане по договор, сключен на 27.03.2015г.между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и Р.Х.А.,по силата на който кредитната институция предоставила
на ответника заем в размер на 900 лева, които ответникът следвало да
възстанови, съобразно условията на контракта.
Особеният представител релевира възражение за липса на
надлежно уведомяване на длъжника относно извършената цесия, като приема, че тя
няма обвързващо действие спрямо него.
Съдът намира доводите за неоснователни по следните
съображения: На кредитополучателя двукратно са изпращани уведомителни писма,
приложени като доказателство по делото. Кредиторът е положил достатъчно усилия,
за да достигне лично до длъжника уведомление за цедиране на вземането. От
приобщения по делото договор за паричен заем е видно, че ответникът е посочил
адрес за връчване на съобщения и изявления – гр.Р., ул.“С. Ш.“, бл...., вх...,
ет...., ап..........., на който адрес са изпращани процесните уведомления. В първия случай, на
адреса е поставено уведомление за писмото, което не е потърсено в рамките на
срока по чл.44, б.“б“ от ОУ към договорите с потребителите на универсалната
пощенска услуги и пощенски парични преводи на „Български пощи“ ЕАД. Направен е
и втори опит за връчване на уведомлението от страна на ищцовото дружество, посредством
куриер „Лео Експрес“, при връчването на което, видно от приложената обратна
разписка към товарителница, ответникът не е намерен на адреса, а посоченият от
него телефонен номер е грешен. Това обстоятелство само по себе си не може да
обуслови извод за недобросъвестно поведение от страна на длъжника, затова при
преценка редовността на връчването, респективно дали кредиторът е положил
достатъчно усилия за това, съдът съобрази и призоваването му в хода на
заповедното и последващото исково производство. В рамките на заповедното
производство, сезираният съд е изготвил справка от НБД Население за длъжника, с
която се установява, че постоянният му и настоящ адрес съвпада с този, на който
са изпращани уведомленията. Заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, тъй като лицето не е установено на адреса и въпреки залепеното
уведомление не се е явило да получи акта. Призоваването по настоящото дело се е
развило по същия начин. Това дава основание на съда да приеме, че кредиторът е
положил достатъчно усилия за уведомяването на длъжника за цедиране на
вземането. Въз основа на изложеното може да се изведе наличие на явно
недобросъвестно поведение на длъжника по кредита, доколкото са налице
достатъчно данни, че същият е сменил адреса на местоживеене без да го
регистрира по съответния административен ред и без да уведоми за това своя
кредитор. Следва да се има предвид и обстоятелството, че уведомлението за
цесията, както и пълномощното, с което цесионерът е упълномощен да изпрати
уведомлението до длъжника са приложени като доказателства към исковата молба и
същите са надлежно връчени на особения представител на ответника. При тези
обстоятелства, дори да се приеме тезата на ответната страна, че цесията не е
надлежно съобщена преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение, то това е станало в хода на исковото
производство, посредством особения представител. В този смисъл е постановеното
по реда на чл.290 ГПК решение №198/18.01.2019г. по т.д. №193/2018г., което
разглежда хипотезата на уведомяване за предсрочна изискуемост на длъжника,
посредством връчването на исковата молба на особен представител, но същото може
да бъде приложено и по отношение уведомление за цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД.
Наведени са доводи, досежно липсата на доказателства за
действително погасяване със заемната сума на предходно задължение на
кредитополучателя. Съдът намира същите за неоснователни с оглед клаузата на
чл.3, ал.1 и ал.2 от договора, според която страните са направили изрично
изявления за прихващане на насрещни изискуеми задължения, в смисъл, че от
заемната сума по договора заемодателят прихваща задължението на заемателя,
приемайки, че същото се погасява изцяло и изплаща остатъка на заемателя, като
договорът има сила на разписка. При така установеното и предвид липсата на
доказателства и твърдения, че главницата (898.23 лева), договорната лихва
(93.16 лева за периода 03.04.2015г. – 02.10.2015г.) и такса разходи (36 лева)
са погасени, съдът счита, че претенцията в тази част, като основателна следва
да бъде уважена.
Предвид несвоевременното изпълнение, ответникът дължи
мораторна лихва, чиито размер,за процесния период 04.04.2015г. – 31.05.2018г.,
е установен от вещото лице – 264.59 лева. Ищецът претендира 285.48 лева
обезщетение за забава, с оглед което искът за разликата над 264.59 лева до
предявените 285.48 лева като недоказан следва да бъде отхвърлен.
По отношение вземането за неустойка: Последователна е
практиката на Съда на ЕС по тълкуване и приложение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която
съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. За тези договори на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ответника, а не в общи условия към него, клаузите на
контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се
до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не
може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които
са представени идентични контракти между същия заемодател и различни
потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка
да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.4, ал.2 от
договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 602.37
лева при неизпълнение на задължението по ал.1 за осигуряване в тридневен срок
от датата на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителство на
физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция в
полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната от
транспонираната в ЗПК директива цел. На практика подобна уговорка прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване
на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечени след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е и
изрично посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да
се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г.
по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът –
чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител кредиторът
има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процеснатаклауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране
на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл
съдебната практика е константна.
По изложените съображения, с оглед нищожността на клаузата
по чл.4 от договора, съдът намира, че ответникът не дължи претендираната неустойка
– 580.06 лева.
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на
ОСГТК, съдът който разглежда установителния иск, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
В хода на заповедното производство ищецът е направил
разноски в размер на 87.86 лева, от които ответникът следва да поеме 59.97
лева.
В исковото производство направените от ищеца разноски
възлизат на 962.14 лева (заплатена държавна такса, възнаграждения за процесуално
представителство и вещо лице). С оглед изхода на спора, ответникът следва да заплати на
ищеца разноски в размер на 656.69 лева.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 от ГПК, че Р.Х.А., ЕГН ********** дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
– гр.София, ж.к.“Люлин 10“, бул.“Д-р Петър Дертлиев“№25, офис – сграда Лабиринт,
ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н.Т.С.сумите: 898.23 лева – главница по договор за
паричен заем №2276753/27.03.2015г., ведно със законната лихва, считано от
31.05.2018г. до окончателното й изплащане; 93.16
лева – договорна лихва за периода 03.04.2015г. – 02.10.2015г.; 264.59 лева – обезщетение за забава за
периода 04.04.2015г. – 31.05.2018г. и 36
лева – такса разходи,предмет на заповед за изпълнение на парично задължение
№2075/01.06.2018г. по ЧГД №3675/2018г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Р.Х.А., ЕГН **********
иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване установено, че ответникът дължи
на ищеца: 580.60 лева – неустойка за неизпълнение за периода 10.04.2015г. –
02.10.2015г. и обезщетение за забава за периода 04.04.2015г. – 31.05.2018г. за
сумата над 264.59 лева до предявените 285.48 лева.
ОСЪЖДА Р. Х.А.,
ЕГН ********** да заплати на„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* сумата 656.69 лева – разноски по
делото.
ОСЪЖДА Р. Х.А., ЕГН ********** да заплати
на„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сумата 59.97
лева – разноски по ЧГД №3675/2018г. по
описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.