Р Е
Ш Е Н
И Е N
95
гр.
Сливен, 17.06.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на седемнадесети
юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 228 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е
първоинстанционно решение № 8/08.01.2020г. по гр.д. № 2267/19г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от Т.Й.Г. против „Агрофин“ ЕООД, гр. Сливен иск за заплащане на
сумата 4000 лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на
обедняването на ищеца по ч.т.д. №59/15г. на ХОС, заедно с обезщетение за забава
в размер на законовата лихва от влизане в сила на решението до окончателното
изплащане и са присъдени на ответника разноските по делото.
Въззивникът
- ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло първоинстанционното решение, като
твърди, че същото е нищожно, евентуално недопустимо, евентуално – неправилно.
Иска въззивният съд или да прогласи нищожността и се произнесе по същество, или
да го обезсили и го върне на РС за ново разглежданене от друг състав, или да го
отмени като неправилно и материалнонезаконосъобразно и необосновано. Не е изложил конкретни доводи
в подкрепа на твърденията си.
Претендира разноски.
Във въззивната жалба няма
направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната
страна е подала отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Счита атакувания акт за валиден,
допустим и правилен. Заявява, че поради недоказване на предпоставките на
фактическите състави на чл. 55 ал. 1 пр. 1 и на чл. 59 от ЗЗД, искът е
неоснователен и правилно е отхвърлен.
Моли въззивния съд да
потвърди обжалваното решение и му присъди разноските за тази инстанция. В
отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, с писмена молба,
подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа
жалбата, оспорва отговора и иска обезсилване или отмяна на атакуваното решение.
Прави доказателствено искане, което съдът е отхвърлил с мотивирано определение
в о.с.з като неоснователно. претендира разноски, представя договор за правна
защита и съдействие, не представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В с.з. за въззиваемото
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с
писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба и поддържа всички свои аргументи,
изложени в отговора. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за двете инстанции,
представя списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие за
тази инстанция.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
Въведените с въззивната
жалба оплаквания за нищожност или евентуална недопустимост на съдебния акт, не
намират потвърждение.
Нищожността е най-тежката
форма на порочност, която може да засегне съдебния акт и при обжалването му за
нея горестоящият съд следи и служебно.
Тъй като липсва легална
дефиниция за нищожност на съдебно решение, съдържанието на понятието се извлича
по тълкувателен път, предвид характера на този акт като едностранно
властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Прието е в
правната доктрина, че нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност
да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно
волеизявление. Липса на такова е налице когато решението е постановено от
незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на
съда, не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е
изразено в писмена форма, или липсва подпис на съдебния състав под акта, както
и когато решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече и при
тълкуване. За такова може да се счете, ако е налице толкова повърхностно
изложение на фактическата страна на спора, което да не дава никаква възможност
да се очертаят предметът и параметрите му, с бланкетно и общо позоваване на
неконкретизирани доказателства, което пък да не позволява да се извърши
въззивна проверка.
Не се наблюдава тъждество
между нито един от изброените дотук дефекти с подложения на въззивен контрол
първоинстанционен съдебен акт, поради което искането за обявяването му за
нищожен, е неоснователно.
Недопустимостта, от своя
страна, има обективно изражение, което се извлича от общите процесуални правила
и от разпоредбата на чл. 270 от ГПК - решението
е недопустимо при неподведомственост или неподсъдност на спора, ако е разгледан
непредявен иск, по отношение на неучастващо или неправосубектно лице, без
участието на задължителни другари при неправилно конституирани страни, или ако
е постановен свръхпетитум.
Такива пороци също не са
налице в атакуваното решение, поради което е неоснователно и искането за обезсилването
му като недопустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, съдът
се простира единствено в рамките, поставени от въззивната жалба.
В същата въззивникът не е
посочил нито едно конкретно обстоятелство или основание, което да сочи на
неправилност на обжалвания акт.
Въпреки това, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че
обжалваното решение е правилно, постановено при вярно и обективно формирана
фактическа обстановка и в съответствие с приложимите към нея материалноправни
разпоредби, поради което следва да бъде потвърдено.
От една страна не са доказани обективните
елементи както на някой от основните фактически състави на неоснователното обогатяване
по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, така и на субсидиарния състав по чл. 59 от ЗЗД.
По иск с правно основание
чл. 55 от ЗЗД ищецът е следвало да докаже наличие на пряка престация, с която
се е намалило неговото имущество, а се е увеличило това на ответника, като тя
или следва да е била направена на изначално несъществуващо основание, или на
такова, което не се е осъществило, респективно - е отпаднало впоследствие. По
делото изобщо не е доказан най-същественият елемент – разместването на
имущественото благо – тъй като процесната сума не е давана от ищеца на
ответника.
По иска, основаващ се на
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД, ищецът би могъл да се домогва да докаже безоснователно
обогатяване на ответника за сметка на неговото обедняване и посредством непряка
престация, тоест – излизането на сума от неговия патримониум и влизането й в
този на ответника, което да произтича от общ или обща група факти, но това също
не е сторено. Сумата, която ответното дружество е получила при освобождаване на
парична гаранция за обезпечаване на бъдещ иск, преди това е била платена също от
него.
От друга страна, в
конкретната хипотеза, с оглед вида на плащането – тъй като се касае за поискано
от ответното дружество допускане на обезпечение на бъдещ иск, което съдът е
допуснал при внасяне на определена от него гаранция от 4 000лв., същата е
внесена, а след уважаване на иска, по молба на дружеството, тя е била
освободена – следва да се съобрази и специфичната норма на чл. 403 от ГПК,
регламентираща именно правоотношения по повод обезпечителното производство и
правата на страните по обезпечения иск.
В двете алинеи на тази
разпоредба изрично се указва редът, по който ответникът по обезпечения иск може
да защити правата си. Доколкото последният е използвал възможността да възрази
против освобождаването на гаранцията, но възраженията му не са били приети от
съда, то получаването й обратно от внеслото я лице – ответник в това
производство, не обосновава негово обогатяване, още по-малко – обедняване на
ищеца. Освен това не са били осъществени
предпоставките, визирани в ал. 2 на чл. 403 от ГПК, обуславящи предявяването на
иск от негова страна за обезщетяване на вреди, причинени от обезпечението,
такъв иск не е предявяван, поради което се е осъществило законовоото условие за
освобождаване на гаранцията.
Поради това правоотношението
не може да се вмести в рамките на неоснователното обогатяване в никоя от
неговите разновидности и искът се явява неоснователен, поради което следва да бъде
отхвърлен.
Така, щом правните изводи
на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват и основания за
отмяна на обжалвания съдебен акт.
Жалбата следва да бъде
оставена без уважение, а атакуваното решение - потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция
следва да бъде възложена на въззивника и
той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия.
Предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на въззиваемата страна, като взе предвид фактическата и правна сложност на
спора, характера на осъществената пред тази инстанция процесуална защита и
разпоредбите на Наредба №4 с последните й изменения, въззивният съд счита, че
следва да редуцира размера на адвокатския хонорар до 380 лв., в който размер
въззивникът следва да бъде осъден да заплати разноски за тази инстанция.
Въззиваемият е претендирал и 500 лв. разноски за първоинстанционното
производство, но те са му били изцяло присъдени с атакувания акт..
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 8/08.01.2020г. по
гр.д. № 2267/19г. на СлРС.
ОСЪЖДА Т.Й.Г. да заплати на „Агрофин“ ЕООД,
гр. Сливен направените
разноски по делото за тази инстанция в размер на 380 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: