ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в открито заседание на девети май през две хиляди двадесет и
четвърта година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
секретар Даниела Кирова като
разгледа докладваното от съдия МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА гр.д. № 147 по описа за 2013 година и за да се произнесе съобрази:
Производство с правно основание
чл.108 от ЗС.
Съдът е сезиран с искова молба от
МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ, гр.София, Район Възраждане, ул.“Братя Миладинови“ № 27, ЕИК *********, представлявано от Главния
мюфтия д-р М.А.Х., чрез адв. К.Р., със съдебен адрес:***, против
Държавата в лицето на Министъра на регионалното развитие и благоустройството,
чрез областния управител на Област Ловеч: гр. Ловеч, Община Ловеч и Министъра на културата с правно
основание чл. 108 ЗС.
В нея излага,
че Мюсюлманско изповедание е
правоприемник на бившата Ловешка мюсюлманска вероизповедна община, съществувала
от първите десетилетия на ХХ век. Твърди, че непосредствено след края на
Първата световна война местните поделения на мюсюлманското изповедание са се
наричали мюсюлмански вероизповедни общини, а органът им - мюсюлманско джамийско
настоятелство, вакъфска комисия и пр. През 90-те години на ХХ век по силата на
Устава на изповеданието, приет на 23.10.1997 год. от Националната конференция (Шура)
на мюсюлманите в Република България, местните поделения на това изповедание
получават названието мюсюлманско настоятелство, като за възникването им е важал
регистрационния режим по чл. 16 във връзка с чл. 6 от Закона за изповеданията
(отм.).
Твърди, че
сега действащия Устав на Мюсюлманско изповедание, в съответствие с чл. 20 от
Закона за вероизповеданията (ЗВ),
предвижда, че местните поделения на изповеданието могат да се регистрират като
юридически лица в съответния регистър при местно компетентния окръжен съд, в
случая Ловешкия окръжен съд. Това за Мюсюлманско настоятелство - гр. Ловеч не е
направено, поради което с влизането в сила на ЗВ - 01.01.2003 г., то е загубило
своята правосубектност, съответно неговите права и задължения са преминали към
самото изповедание в качеството на юридически правоприемник. Затова счита, че
Мюсюлманско изповедание - гр. София се явява правоприемник на бившите поделения
на същото в гр. Ловеч, имали в миналото статут на юридически лица, а именно
Ловешка мюсюлманска вероизповедна община - гр. Ловеч, Мюсюлманско джамийско
настоятелство - гр. Ловеч и Мюсюлманско настоятелство - гр. Ловеч.
Изтъква, че
още от османско време мюсюлманската общност е притежавала редица недвижими
имоти на територията на гр. Ловеч, на които по-късно собственик е станала
местната мюсюлманска вероизповедна община. Един от тези имоти е и турската баня
в кв. „Вароша“ на гр. Ловеч, която е служела за удовлетворяване на
благотворителни цели - хигиенни и здравни нужди на болни мюсюлмани. Сочи, че до
възстановяването на българската държавност по силата на Берлинския трактат,
османската държава не е познавала отделянето от държавата на господстващия
верски култ - мюсюлманското изповедание, като организирана религиозна общност.
Такова отделяне в освободените български земи настъпва по силата на Търновската
конституция, която след акта на Съединението практически разпростира действието
си и върху Източна Румелия. С Устав на духовното устройство и управление на
мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис III, /обн. в ДВ, бр. 63 от 26.06.1919
г./ вакъфите, които по правното си естество могат да бъдат оприличени на
съвременните юридически лица с нестопанска цел действащи в частна полза, са
били иззети от управителите (мютевелиите) и предадени в собственост на местните
мюсюлмански вероизпроведни общини, чиито правоприемници са настоящите
мюсюлмански настоятелства, а ако последните не са пререгистрирани в съответния
окръжен съд по реда на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ и поради това загубили
качеството правосубектност, такъв правоприемник е ищцовото изповедание.
Твърди, че
правопораждащ факт за ищеца е отреждането на даден имот за богослужебни нужди
(джамия, месджид, завие, имарет, тюрбе, теке и пр.) за издръжка или обслужване
на някакво благотворително учреждение, най-често за подслон, но също и за
просветни цели, лечение и пр. Пояснява, че независимо от вида на недвижимия
имот, щом е отреден за богослужебни или благотворителни нужди, той е вакъф,
като при самото учредяване на вакъфа същият по верска догма е принадлежал на
цялата конфесионална общност, но е бил под управлението на частен управител
(мютевелия), а след провеждането чрез Устава от 1919 г. на конституционния
принцип за отделяне на вероизповеданията от държавата, имотите от тази
категория са станали собственост на съответната местна религиозна общност, в случая
на някогашната Ловешка мюсюлманска вероизповедна община.
Изтъква, че известно
време след 09.09.1944 г. тази баня, която до това време е служела на цялото
население, т. е. не само на ловешките мюсюлмани, е била завзета от държавата,
без на тази ловешката мюсюлманска вероизповедна община или на изповеданието да
е било заплатено каквото и да било обезщетение, а също и без да се предостави
друг имот в замяна на фактически одържавения такъв. Тази баня, съответно
теренът й, имат сигнатура по регулационния план на града както следва: УПИ I - 256 в кв. 225 по плана на гр.
Ловеч.
С оглед на изложеното счита, че за процесния
имот са налице предпоставките на § 5, ал. 1 и ал. 2 ЗВ във връзка със ЗВСОНИ,
тъй като имотът съществува реално до размера, в който е бил завзет от
държавата, а ищцовото изповедание е правоприемник на свое местно поделение с
прекратена правосубектност. Доколкото обаче Държавата, която владее процесния
имот - терен и сграда, отказва да го предаде, претендирайки, че е негов
собственик, съответно за което е съставила и акт за държавна собственост, има
правeн
интерес да докаже правото си на собственост върху същия и предаване на неговото
владение по силата на съдебно решение.
С искова молба
/допълнителна/ вх.№ 1754/14.03.2013 г. ищецът прецизира описанието на процесния
имот и сграда по действащата КККР на гр.Ловеч. В подкрепа на твърдението си, че
процесният имот – терен и сграда, има характеристиката на вакъф и същият е
отнет от някогашната Ловешка мюсюлманска вероизповедна община не по предвидения
от закона ред, нито пък по ред, предвиден в конкретен международен правен акт,
по който България е страна, като допълнително фактическо и правно основание за
собственост на същия посочва § VII от
раздел II,
наречен „Съглашение по мюфтийския въпрос“. Същото е част от Съглашението за
уреждане на някои последици от обявяване на Княжество България за Царство,
подписано на 19.04.1909 г. по нов стил в Цариград от Турското правителство и
Българското правителство и на чл.3, ал.2 във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, към
който закон препраща нормата на чл.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ.
В
представените допълнителни искови молби ищецът посочва, че правопораждащият ЮФ за
правото на собственост е и кумулативното действието на § 168 от Устава за
духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и
Указ № 12/23.12.1919 г. на Цар Борис ІІІ за неговото одобряване и обнародване в
ДВ. Допълнително като придобивно основание сочи и давностно владение с начална
дата 26.06.1919 г. до 26.06.1929 г., или най - късно към 26.06.1939 г.,
продължило и до 1951 г. вкл. Относно завземането на имота от Държавата твърди,
че е станало през 1951 г. без правно основание, без отчуждително производство и
без никакъв правен акт, т.е. налице е хипотезата на чл.3, ал.2 във вр.чл.2,
ал.2, предл.1 ЗВСВОНИ.
Моли съда да
постановите решение, с което признаете за установено по отношение на Държавата,
чрез министъра на регионалното развитие и благоустройство, Община – Ловеч и
Министъра на културата, че религиозна институция с наименование Мюсюлманско
изповедание - гр. София, ЕИК *********, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х.,
е собственик на ПИ
с идентификатор 43952.515.256 по КККР на гр.Ловеч, одобрена със Заповед №
РД-18-10/17.04.2007 г. на Изп.директор на АГКК, адм.адрес: п.к. 5500, ул.“Тодор
Стратиев“ № 2, с площ - 1067
кв.м.застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/, без стар
идентификатор, номер по предходен план – 2720, заедно с построената в него
масивна сграда с идентификатор 43952.515.256.1 със застроена площ от 366 кв.м.,
бр.етажи – 1, предназначение – друг вид обществена сграда, стар идентификатор -
няма, номер по предходен план – няма и съседи на поземления имот: ПИ 43952.515.261,
ПИ 43952.515.260, ПИ 43952.515.241, ПИ 43952.515.257, ПИ 43952.515.239 и ПИ 43952.515.255,
да осъди ответниците да предадат на Мюсюлманско
изповедание - гр. София владението на този имот и обезсили издадения за имота Акт за публична
държавна собственост № 151, т.4, рег. № 1654 от 01.04.2009 г. на СВ – гр.Ловеч,
както и да му заплатят направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника Държавата в лицето на МРР, чрез Областен управител на Област Ловеч,
в който оспорва предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан.
Счита, че за ищеца не е налице активна процесуална легитимация за предявяване
на иска, тъй като не са представени доказателства за правоприемство на местната
мюсюлманска вероизповедна община и Мюсюлманско изповедание – гр.София съгласно
§ 4, ал.3 от ПЗР на ЗВ. Счита за необосновано твърдението на ищеца, че са
налице условията за възстановяване на имота, визирани в § 5 от ПЗР на ЗВ и
ЗВСОНИ, тъй като няма данни процесния имот да е одържавен от ищеца, а липсват и
доказателства да е имал характеристиката на вакъф. Твърди, че не са налице и
предпоставките за придобиване на имота по давност през периода от 26.06.2019 г.
– 1951 г.
Оспорва наведените в последната искова
молба твърдения, че процесният имот е възстановен в патримониума на ищцовото
изповедание към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 24.02.1992 г. Счита, че
дори да се приеме, че имотът е бил одържавен по реда и начините, посочени в
чл.2 от закона, държавата го е придобила по давност, тъй като го е владяла
необезпокоявано от 24.02.1992 г. до подаване на исковата молба. Отрича като
недопустимо искането на ищеца за обезсилване на Акт за публична държавна
собственост № № 2454 от 27.03.2009 г., тъй като същият има характер на
официален документ и в чл.78 от ЗДС е предвиден специален ред за отписване на
неправилно актуваните имоти от актовите книги за имотите държавна собственост.
Изтъква, че процесният имот е публична
държавна собственост, за който е съставен Акт за публична държавна собственост
№ 2454/27.03.2009 г. Сградата, предмет на иска – Стара градска баня „Дели
хамам“ е със статут на недвижима културна ценност с национално значение. Същата
представлява елемент от АИР „Вароша“, за който е съставен акт за изключителна
държавна собственост № 25/17.03.1997 г. на Министъра на финансите, а границите
на същия са определени в чл.2 от Наредба № 10 за опазване и застрояване на АИР
„Вароша“. Твърди, че е обявен като паметник на културата от национална значение
с протокол № 7/25.11.1999 г. на НСОПК. Излага, че след освобождението на
България през 1878 г. до средата на 80-те години на XX
век, процесният имот е използван като баня от населението на гр.Ловеч и предвид
комунално-битовото му предназначение
няма основание да се предполага, че е бил предназначен за задоволяване
на духовните потребности на мюсюлманското малцинство в града. Посочва, че с
договор № 47/19.04.2011 г. имотът е предоставен на Община Ловеч за безвъзмездно
управление на основание чл.15, ал.2 от ЗДС и решение № 193/25.03.2011 г. на МС.
В съдебно заседание упълномощеният
процесуален представител главен юрисконсулт В.И. оспорва предявените искове на
изложените в отговора основания, като излага подробни съображения в
представената писмена защита.
В срока по
чл.131 от ГПК е постъпил отговор от Министерство на културата, в който оспорва
предявения ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС като недопустим,
алтернативно като неоснователен и недоказан. На първо място счита, че не е налице
активна материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищеца, обуславяща принадлежността на
правото на собственост. Твърди, че Мюсюлманско изповедание не е доказало факта
на правоприемство между него и местна мюсюлманска общност със седалище гр.Ловеч,
за която се твърди, че е притежавала турската баня в гр.Ловеч, както и решение
на СГС за установяване на правоприемство. На следващо място счита, че
Министерство на културата не е пасивно легитимирано по иска за собственост, тъй
като не е във владение на имота и моли производството по делото по отношение на
него да бъде прекратено. По отношение основателността на иска твърди, че по
делото не са представени писмени доказателства, легитимиращи ищеца като
собственик. Оспорва посочените в исковата молба и допълнителни такива основания
за придобиване правото на собственост върху процесния имот, както и за завземането
му от държавата през 1951 г. Относно статута на имота изтъква, че градската
баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч е обявена за архитектурно-строителен паметник на
културата с „национално значение“ и декларирана от НИПК с протокол № 7 на НСОПК
от 25.11.1999 г. Позовава се на чл.2, ал.2, т.3 от ЗДС /в редакцията до изм.ДВ,
бр.124 от 1998 г./, съгласно която държавните имоти, обявени по установения ред
за паметници на културата с национално и световно значение, имат статут на
публична държавна собственост. Моли съда да постанови решение, с което отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан.
Ответника Община-Ловеч оспорва предявените
искове и моли съда да постанови решение, с което ги отхвърли като неоснователни
и недоказани. Позовавайки се на приключилото производство по т.д. № 1802/2016
г. на СГС, изразява становище, че ищецът не разполага с решение по §4, ал.4 от
ПЗР на ЗВ и не доказва правоприемството, което
твърди. Счита, че не са налице кумулативните изисквания и условия на
разпоредбата на §5 от ПЗР на ЗВ, както и за придобиването на процесния имот от
ищеца на основание давностно владение през посочения период и реституция.
Твърди, че ищецът не е доказал че е собственик на имота, поради което искът с
правно основание чл.108 от ЗС следва да бъде отхвърлен поради липсата на една
от предпоставките за уважаването му. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът, като обсъди представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обусловеност, както и становището на страните, намира за установено следното:
На основание чл.18, ал.1 от Конституцията
на република България и чл.69 от ЗДС е
издаден акт № 25 от 17.03.1997 г. на МФ за изключителна държавна собственост на
основен елемент от АИР „Вароша“ в гр.Ловеч, който обхваща зоната на
средновековната крепост „Хисаря“, жилищна зона, зона на историческия парк
„Стратеш“ и паркова зона при посочени граници. Посочено е, че имотът се
стопанисва и управлява от община Ловеч.
С Акт № 467/18.10.2002 г. на Областен
управител Ловеч на основание чл.68 и
чл.70, във вр. с чл.2, ал.2 от ЗДС и АДС-изключителна № 25/17.03.1997 г. е
актувано като публична държавна собственост дворно място от 1067 кв.м., заедно
с построената в него „Баня“ на 351 кв.м. и навес на 58.50 кв.м., находящ се в
УПИ I-2720 в кв.225 по плана на гр.Ловеч, кв.“Вароша“ при
посочени граници на имота.
По делото е представен Акта за публична
държавна собственост № 2454 от 27.03.2009 г. за ПИ с площ от 1067 кв.м., заедно
с построените в него: сграда /турска баня/ - 43952.515.256.1 със ЗП 336 кв.м;
сграда /навес/- 43952.515.256.2 със ЗП 56 кв.м. и сграда/трафопост/ -
43952.515.256.3 със ЗП 36 кв.м., находящ се в гр.Ловеч, кв.“Вароша“, ул.“Тодор
Стратиев“ № 2, имот 43952.515.256. Посочени са номерата и датите на съставените
по-рано актове: АДС № 967/23.04.2973 г. и АДС – публична № 467/18.10.2002 г.,
като процесният имот е предоставен за управление на Министерство на културата.
С решение № 193/25.03.2011 г. на МС на
РБългария на основание чл.15, ал.2 и чл.17, ал.1 от ЗДС и във връзка с решение
№ 591 по Протокол № 42 на ОС на Община Ловеч от 14.10.2010 г. е отнет поради
отпаднала нужда от Министерство на културата
правото на управление върху процесния имот и предоставен безвъзмездно за
управление на Община – Ловеч при спазване разпоредбите на Закона за културното
наследство и определените от министъра на културата предписания за опазване за
срок от 5 години след приключване на дейностите
по изпълнение на проект в рамките на Схема за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ BG
161Р0001/3.1-03/2010 „Подкрепа развитието на природни, културни и исторически
атракции“, Оперативна програма „Регионално развитие 2007-2013“. С решението е
възложено на Областния управител на област Ловеч да сключи договор с кмета на
Община Ловеч, в който се уредят правата и задълженията на двете страни, да
организира предаването и приемането на имотите по т.1 в едномесечен срок с
протокол и да отрази промяната в акта за публична държавна собственост.
На 19.04.2011 г. е сключен договор № 47,
по силата на който Областен управител на област Ловеч предоставя на Община
Ловеч безвъзмездно за управление имот – публична държавна собственост, намиращ
се в гр.Ловеч, кв.Вароша, представляващ ПИ с идентификатор 43952.515.256 с площ
1067 кв.м., заедно с построените в него три сгради: сграда /турска баня/ -
43952.515.256.1 със ЗП 336 кв.м; сграда /навес/- 43952.515.256.2 със ЗП 56
кв.м. и сграда/трафопост/ - 43952.515.256.3, за който е съставен Акт за
публична държавна собственост № 2454 от 27.03.2009 г. В договора са посочени
правата и задълженията на страните, както и основанията за прекратяването му.
С протокол от 21.04.2011 г. е извършено
и фактическото предаване на имота, като е описано състоянието на сградата
/турска баня/.
По делото са представени писмени
доказателства във връзка с кореспонденцията между Община Ловеч, Министерство на
културата и Национален институт за недвижимо културно наследство относно
съгласуването на Инвестиционен проект за реставрация, консервация и
социализация на старата градска баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч, кв.“Вароша“, УПИ I-2721, кв.225.
От писмо изх. № 1100-31/14.10.2013 г. на
Национален институт за недвижимо културно наследство се установява, че обект
градска баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч е обявена
с Протокол № 7 от 25.11.1999 г. на Националния съвет за опазване на
недвижимите паметници на културата, утвърден от министъра на културата, като
архитектурно-строителен паметник на културата с категория „национално значение“
по смисъла на чл.12, т.2 от ЗПКМ /отм./ и съгласно § 10, ал.1 от ЗКН. По делото
е приложено копие от цитирания Протокол № 7 от 25.11.1999 г., както и списък на
обявените единични недвижими паметници на културата в АИР „Вароша“ – гр.Ловеч,
в който под № 15 е посочена Градска баня „Дели хамам“, ул.“Георги Стратиев“ №
2.
От представеното Удостоверение от
05.11.2012 г. на СГС се установява, че в регистъра на вероизповеданията под №
1, т.1, стр.1 по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС е вписана религиозна институция с
наименование „Мюсюлманско изповедание“, ЕФН **********,***, представлявано от
главния мюфтия М.А.Х..
Приложено е писмо с изх.№ 196 от
10.07.1996 г. на Дирекция по вероизповеданията към Министерски съвет, в което е
посочено, че в Уставите от 1919 г. и 1945 г. на мюсюлманското изповедание
най-малката организационна единица на изповеданието са били мюсюлманска верска общност /община/ и нейното
настоятелство. С утвърдения през 1995 г. нов Устав на мюсюлманското
изповедание, тази организационна единица носи наименованието мюсюлманска
джамийска общност и мюсюлманско
джамийско настоятелство. С писмо с изх.№ 396 от 05.01.1998 г. на Дирекция по
вероизповеданията към Министерски съвет до главния мюфтия се удостоверява, че до
1945 г. според действащия Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в
Царство България от 1919 г., мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа
личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си.
Според сега действащия Устав на мюсюлманското изповедание наследник на тази
община е мюсюлманското изповедание.
От удостоверение № 835/04.03.2013 г. на
Окръжен съд – Ловеч се установява, че в Ловешкия окръжен съд не е
пререгистрирано или регистрирано Мюсюлманско настоятелство – гр.Ловеч, като
местно поделение на Мюсюлманско изповедание – гр.София.
По делото ищецът е представил заверено
копие от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство
България, утвърден с Указ № 12/ 23.05.1919 г. и обнародван в ДВ
бр.65/26.06.1919 г., както и копия от уставите на мюсюлманското
изповедание от 1945 г., 1975 г., 1992 г., 1994 г. с изменения от 1996
г., 1997 г., 2005 г. и 2011 г., както и Съглашението
за уреждане на някои последици от обявяване на Княжество България за Царство,
подписано на 19.04.1909 г. по нов стил в Цариград от Турското правителство и Българското
правителство.
По делото е приложено решение от
04.06.2013 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на Софийски градски съд за проведено
производство по реда на §4 от ПЗР на ЗВ, от което се установява, че Мюсюлманско изповедание е признато за
правоприемник и на бившата Ловешка мюсюлманска вероизповедна общност. С решение
№ 966/12.05.2015 г., поправено с решение № 1028/19.05.2015 г. и решение №1190/05.06.2015г.
по ф.д.№ 964/2014 г.на Софийският апелативен съд, е обезсилено изцяло решение
от 04.06.2013 г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение от 11.10.2013 г.
по ф.д.№ 1659/2003 г. на Софийски градски съд и оставено без разглеждане
искането на Мюсюлманско изповедание за установяване на правоприемственост между вероизповеданието и
описаните местни поделения, религиозни, религиозно - просветни и социално -благотворителни
юридически лица, съществували в периода до 1949 г., учредени и действали при
режима на Указ № 63 на Княз Фердинанд – ДВ, бр.201/26.09.1985 г., Устава за
духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и
обнародван по силата на Указ № 12/23.05.1919 г. – ДВ, бр.65/2606.1919 г. и Устава
за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от
Министерство на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 г., действал до
1951 г. и прекратено производството по делото. С Определение № 74/28.01.2016г.,
постановено по т.д. № 2451/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ о., не е допуснато касационно
обжалване на Решение № 966 от 12.05.2015
г., поправено с Решение №1028/19.05.2015 г. и Решение № 1190/05.06.2015 г. по
ф.д.№ 964/2014 г. на Софийски апелативен съд, ТО.
Във връзка с приетото в мотивите на Определение
№ 74/28.01.2016г., постановено по т.д. № 2451/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ о., че за
установяване на правоприемство между
изповеданието и съществували религиозни, религиозно - просветни и социално - благотворителни юридически лица в периода
до 1949 г. се развива спорно исково производство, приключващо с решение по §4,
ал.4 от ПЗР на ЗВ, Мюсюлманското изповедание е предявило искова молба пред СГС,
по повод на която е образувано т.д. № 1802/2016 г. От изисканото и приложено по
настоящето дело т.д. № 1802/2016 г. на СГС се установява, че с определение №
654/26.02.2020 г.по ч.гр.д. № 678/2020 г. по описа на АС – София, е оставена
без уважение частната жалба от Мюсюлманско изповедание срещу разпореждане на
СГС от 11.12.2019 г. по т.д. № 1802/2016 г., с което е върната исковата молба
на Мюсюлманско изповедание срещу ОЕВ по иск с правно основание §4, ал.2 от ПЗР
на ЗВ.
С
последващо определение № 450/13.07.2021 г. по ч.гр.д. № 587/2021 г., Апелативен
съд – София е оставил без уважение частната жалба на главно встъпилото лице
Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание против определение №
260808/08.02.2021 г. по т.д. № 1802/2016 г. на СГС в частта, с която е
прекратено производството по делото по предявените от вероизповеданието искове.
С определение № 237/02.06.2022 г. по ч.т.д. № 2331/2021 г. по описа на ВКС, ТК
не е допуснато до касационно обжалване определение № 450/13.07.2021 г. по
ч.гр.д. № 587/2021 г. на Апелативен съд – София.
От заключението на съдебно-техническата
експертиза, което съдът приема като компетентно и обосновано се установява, че
по КККР на гр.Ловеч, одобрена със Заповед № РД-18-10/17.04.2007 г. на Изп.директор
на АГКК, процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор
43952.515.256, площ - 1067 кв.м., трайно
предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско
застрояване /до 10 м/, без стар идентификатор, номер по предходен план – 2720 и
съседи: 43952.515.261, 43952.515.260, 43952.515.241, 43952.515.257,
43952.515.239 и 43952.515.255. В ПИ с идентификатор 43952.515.256 попадат три
сгради: сграда с идентификатор 43952.515.256.1 /процесната сграда/ със
застроена площ 336 кв.м., бр.етажи – 1, предназначение – друг вид обществена
сграда, стар идентификатор - няма, номер по предходен план – няма. Сграда с
идентификатор 43952.515.256.2 е със застроена площ 56 кв.м., бр.етажи – 1,
предназначение – друг вид сграда за обитаване. Сграда с идентификатор
43952.515.256.3 е със застроена площ 36 кв.м., бр.етажи – 1, предназначение –
сграда за енергопроизводство. В КККР ПИ с идентификатор 43952.515.256 и
попадащите в него сгради с идентификатори 43952.515.256.1, 43952.515.256.2 и
43952.515.256.3 са записани на Държавата с Акт за публична държавна собственост
№ 151, т.4, рег. № 1654 от 01.04.2009 г. на СВ – гр.Ловеч.
При извършената проверка вещото лице
арх.К. е констатирала, че по първия регулационен план на гр.Ловеч от 1904 г.,
процесната сграда /баня „Дели хамам“/ попада в имот № 440 в кв.165, който е с
площ около 689 кв.м. Сградата с идентификатор 43952.515.256.1 от КК на гр.Ловеч
е идентична по площ и граници със сградите в имот № 440, без сградата,
разположена на границата с имот № 436. Експертът прави заключение, че имот №
440 по плана от 1904 г. не е идентичен по площ и граници с поземлен имот с
идентификатор 43952.515.256 по КК на гр.Ловеч. Имот № 440 е с площ около 689
кв.м., измерена мащабно по плана, а ПИ с идентификатор 43952.515.256 е с площ
от 1067 кв.м., като разликата в площите се дължи на различните граници, които
двата имота имат откъм реката. Според заключението на СТЕ към регулационния
план от 1904 г. няма разписен лист.
По регулационния план от 1956 г.
процесната сграда попада в имот № 2608 в кв.225, като върху нея е записано: МП
Банята. От североизток и северозапад
границите на имот № 2608 съвпадат с границите на кв.165 по регулационния
план от 1904 г. От този факт вещото лице прави извод, че уличната регулация по
плана от 1904 г. е била приложена и имот № 2608 е образуван от имот № 440 по
отменения план и общинска уличка/сокак и отчуждена част от имот № 441/.
Посочено е, че в разписния лист към плана от 1956 г. срещу имот № 2608 е записано:
двор, градски народен съвет /баня/, кв.225, п.I.
Съседният имот № 2607 е записан на н-ци на К.Д., който заедно с имот № 2608 са
урегулирани в п.I-2608, 2607 в
кв.225, като в кв.225 е запазена уличната регулация по плана от 1904 г.
Според заключението на СТЕ по
регулационния план от 1971 г. имотът, в който попада процесната сграда, отново
е с № 2608, но границите му откъм крайречната улица са различни от тези по
плана от 1956 г. По кадастралния план от 1971 г. в границите на имот № 2608 е
включено намиращото се между имот 2607 и крайречната улица общинско място,
което е придадено към имот № 2608 и в него е нанесен навес. Площта на това
място, измерено мащабно по плана е около 63 кв.м., а площта на целия имот №
2608 – 1061 кв.м. Вещото лице пояснява, че по регулационния план от 1971 г.
част от имот 2608 е урегулирана п.I- за баня,
кв.225, като регулационната граница е прокарана по северозападната фасада на
банята, а останалата част попада в новопроектирани паркинг и зелени площи.
Регулацията по плана от 1971 г. не е приложена, т.е. имотът не е отчуждаван за
предвижданията на плана. В разписния лист срещу имот 2608 е записано: градски
народен съвет /баня/, кв.225, п.I.
По действащия застроителен и
регулационен план на гр.Ловеч от 1984 г. процесната сграда попада в имот 2720,
кв.225.
Съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение на СТЕ имот № 2720 е идентичен по площ и граници с имот №
2608 по плана от 1971 г. и с ПИ с идентификатор 43952.515.256 по КК на
гр.Ловеч. По действащия регулационен план имот № 2720 е урегулиран по имотните
си граници в п.I, отреден „За
баня и трафопост“ в кв.225. В разписния лист към плана срещу имот № 2720 е
записано: Баня и трафопост, кв.225, п.I. Вещото лице
посочва, че съгласно чл.10 от Наредба № 10 на КК и КАБ за опазване и
застрояване на АИР „Вароша“ , гр.Ловеч, процесният поземлен имот попада в
границата на жилищната зона на АИР „Вароша“-гр.Ловеч. В заключение експертът
обобщава, че от съдържанието на АДС № 967/1973, № 467/2002 г. и 2454/2009 г.
следва извод, че описаният в тях поземлен имот е идентичен по местоположение и
граници, но различен по площ, което се дължи вероятно на неточно мащабно
измерване. Същото важи и сградата на банята, която идентична по местоположение,
но различна по площ, което се дължи вероятно на неточно мащабно измерване по
плановете от 1971 г. и 1984 г.
При така установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни изводи:
За уважаването на иска по
чл.108 от ЗС в тежест на ищеца е да докаже наличието при условията на кумулативност
на следните предпоставки: 1. че е собственик на имота, предмет на иска; 2. че
имота се намира във владение или държане на ответниците и 3. че ответниците
владеят или държат имота без основание.
В отговорите на исковата
молба от ответниците по делото Държавата в лицето на МРР, чрез Областен
управител на Област Ловеч и Министерство на културата се прави възражение, че
за ищеца не е налице активна процесуална легитимация за предявяване на иска,
тъй като не са представени доказателства за правоприемство на местната
мюсюлманска вероизповедна община и Мюсюлманско изповедание – гр.София съгласно
§ 4, ал.3 от ПЗР на ЗВ. От приложените по делото и влезли в сила съдебни актове по ф.д. №
1659/2003 г. на Софийски градски съд и т.д. № 1802/2016 г. на СГС е видно, че Мюсюлманско изповедание не е установило по
предвидения в закона ред наличието на правоприемство между него и
съществувалите до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и
социално-благотворителни юридически лица. Следва да се отбележи, че установяването
на това правоприемство касае материалноправната легитимация на ищеца и не е
въпрос на допустимост, а на основателност на иска досежно наличие на
предпоставките за признаване правото на собственост. В този смисъл е и
определение № 174/28.04.2016 г. по в.ч.гр.д. № 197/2016 по описа на АС – Велико
Търново, постановено след прекратяване на настоящето производство.
Анализирайки представените
по делото писмени доказателства и заключението на СТЕ, съдебният състав счита,
че ищецът не доказа първата предпоставка на предявения иск, т.е. че е
собственик на ПИ с идентификатор 43952.515.256 по КККР на гр.Ловеч с площ - 1067 кв.м., заедно с построената в
него масивна сграда с идентификатор 43952.515.256.1 със застроена площ от 366 кв.м. В исковата молба Мюсюлманското изповедание твърди, че е собственик на процесния недвижим имот и
построената в него „турска баня“ в кв.“Вароша“ по силата на реституция и
правоприемство от Ловешка мюсюлманска вероизповедна община, която от своя страна
е била собственик на имота, който се е ползвал от цялото население на гр.Ловеч,
а след 1919 г. принадлежи на мюсюлманската вероизповедна община като юридически
лица, т.е. правопораждащият юридически факт е кумулативното действие на § 168
от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство
България от 1919 г. и указ № 12/23.12.1919 г. на цар Борис ІІІ за неговото
одобряване и обнародване в ДВ. В допълнителната искова молба се твърди, че е
налице и още едно придобивно основание – давностно владение с начална дата 26.06.1919
г. и период най-късно до 26.06.1939 г., въпреки че владението е продължило до
1951 г. вкл., когато е отнет от държавата, без на Ловешка мюсюлманска
вероизповедна община да е заплатено обезщетение или да се предостави в замяна
друг имот.
От ангажираните
от ищеца доказателства се установява, че в регистъра на вероизповеданията под №
1, т.1, стр.1 по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС е вписана религиозна институция с
наименование „Мюсюлманско изповедание“, което има статут на юридическо лице. От цитираните по-горе
съдебни актове по ф.д. № 1659/2003 г. на Софийски градски съд и т.д. №
1802/2016 г. на СГС се налага извод, че Мюсюлманско
изповедание не е установило по предвидения в § 4 от ЗВ ред, че е правоприемник на съществували в периода до
1949 г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно
управление на мюсюлманите, утвърден и обнародван по силата на Указ № 63 на княз
Фердинанд – ДВ, бр.210/26.09.1985 г., Устава за духовно устройство и управление
на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван с Указ № 12/23.05.1919
г., и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България,
одобрен от Министерство на външните работи и на изповеданията на 23.11.1945 г.
и действал до 1951 г. мюсюлмански вероизповедни общини, в т.ч. и мюсюлманска
вероизповедна община – гр.Ловеч.
Доколкото не е
установено със сила на пресъдено нещо правоприемството между съществувалата към
1919 г. мюсюлманска вероизповедна община в гр.Ловеч и регистрираното на
18.02.2003 г. Мюсюлманско изповедание, която да обвързва съда, този юридически
факт като релевантен за спора може да бъде установен в настоящия исков процес.
Относно статута
на Мюсюлманското изповедание и местните му
поделения следва да се посочи, че в чл.
14 от Временни правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени и
обнародвани по силата на Указ № 63/15.09.1895 г. на Княз Фердинанд – ДВ,
бр.210/26.09.1895 г., е предвидено учредяването на настоятелства за
управлението на джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и
благотворителни заведения, както и на техните имоти. Настоятелствата се
утвърждават със заповед на Министерството на външните работи и изповеданията.
Приходите на джамията, се формират от вакъфски имоти, а съгласно чл. 22
разпореждането с имотите (закупуване, продаване и замяна) се извършва с
мотивирано постановление на настоятелството, след предварително разрешение на
Министерството на външните работи и изповеданията, изискано чрез мюфтията.
Отдаването на имотите под наем и поправката им се извършват от настоятелствата
/чл. 32/. Според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на
мюсюлманите в Царство България (утвърден с Указ № 12 на Цар Борис III, ДВ, бр.
65 от 1919 г.) във всяко населено място, където живеят поне 40 мюсюлмански
семейства, те могат с разрешение на Министерството на външните работи и на
изповеданията да образуват мюсюлманска вероизповедна община /МВ0/, която е ЮЛ,
има право да притежава движими и недвижими имоти, да приема дарения и завещания
за джамиите и училищата си. Според § 11 същата се ръководи от настоятелство,
което управлява вакъфските имоти, като за разпореждането с тях се изисква
разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията /§ 171/, а
отдаването им под наем, продаването, изграждането и поправянето им се извършва
чрез търг, като в зависимост от стойността, някои управителни действия се
утвърждават от окръжни управители или от Министерството на външните работи и
изповеданията /§ 172/. С утвърдения от Министъра на външните работи и
изповеданията на 23.11.1945 г. Устав за духовното устройство и управление на
мюсюлманите в България се запазва статута на мюсюлманска вероизповедна община и
на настоятелството, като неин управителен орган, както и режима за управление
на вакъфските имоти, като разрешенията за всички сделки се дават от
Министерството на външните работи и изповеданията съгласно § 121 и § 122.
Съгласно чл. 6 от Закона за изповеданията (обн., ДВ, бр. 48 от 01.03.1949 г., отм., бр. 120 от
29.12.2002 г.) Мюсюлманското изповедание е юридическа
личност от момента на утвърждаване на устава му, а съгласно чл. 16 от същия закон централните ръководни органи на изповеданията са
длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет
(до 1951 г. при Министерството на външните работи), а ръководните органи на
местните поделения се регистрират при местните народни съвети, с поименно
обозначение всички членове на същите ръководни органи. Приложение по делото Устав
за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Народни Република
България, утвърден от Министерския съвет на 22.05.1951 г., също придава статут
на ЮЛ на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството като неин
управителен орган. Запазва се и режимът за управление на вакъфските имоти, като
разрешения за извършване на разпоредителни сделки и такива на управление се
дават от Главното мюфтийство. С Устава на мюсюлманското
изповедание в Народни Република България, приет през 1975 г., Мюсюлманско изповедание е определено като
собственик на всички имоти, в това число и вакъфите, като настоятелствата имат
право да управляват и стопанисват имотите /чл.27/. С приетия през 1992 г. Устав
за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република България се
предвижда юридическа правосубектност за мюсюлманските настоятелства, като най -
малки местни поделения на Мюсюлманското изповедание, но те нямат собственически
права върху имотите, а само право да ги стопанисват и управляват /чл. 110/. Чл.111
от този устав изрично забранява разпоредителните сделки с вакъфски имоти. Според чл. 19 от
Устава на Мюсюлманското изповедание в България
от 1997 г. мюсюлманското настоятелство е юридическо лице, вакъфите са всички
движими и недвижими имоти, собственост на Мюсюлманското изповедание и се управляват от мюсюлманското настоятелство, в чийто
район се намира местонахождението им. Съгласно чл. 6
от Устава на Мюсюлманското изповедание в Република България от 2005 г., Мюсюлманското изповедание е юридическо лице, което притежава имущество, включващо
право на собственост и ограничени вещни права върху вакъфски имоти, плодове от
стопанисването им, право на собственост върху движими вещи, в т.ч. ценни книжа,
права по ЗАПСП, и др., а вакъф е имущество, собственост на изповеданието, което
се употребява за благото на мюсюлманите, не погива и не намалява своята
стойност или ценност вследствие на употребата си като земи, сгради, джамии,
медресета, училища, обществени кладенци, тюрбета и други движими и недвижими
имущества, като те не могат да бъдат продавани и унищожавани. Следователно по
този устав на местните структури на Мюсюлманското изповедание не е придаден
статут на юридически лица. Съгласно последния
Устав на Мюсюлманското изповедание в Република България от 2011 г., то е юридическо лице с
наименование „Мюсюлманско изповедание“,
регистрирано с решение по ф.д. № 1659/2003 г. на Софийски градски съд, има
ръководни и контролни органи на национално и на местно ниво, за които не е
предвидено да имат качеството на юридически лица.
Въз основа на
цитираните устройствени актове, действали през годините, може да се направи
извод, че Мюсюлманско изповедание не е прекратявало съществуването си като
правен субект, макар в отделни периоди качество на юридическо лице да са имали
неговите местни поделения. Според сега действащия устав от 2011 г. не е
предвидено самостоятелно съществуване на местните му структури, а в Ловешкия
окръжен такава не е регистрирана, поради което следва да се приеме, че техните
права, в т.ч. правото на собственост върху недвижими имоти, са преминали в патримониума на изповеданието и
понастоящем то е правоприемник на всички съществували през посочените периоди
негови поделения като самостоятелни правни субекти, в т.ч. на мюсюлманска
вероизповедна община – гр.Ловеч.
Във връзка с
наведените в исковите молби твърдения от ищеца за придобиване правото на
собственост върху процесния недвижими имот, следва да се посочи, че към 1919
г., когато е утвърден Устава за
духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България /ДВ. Бр.63/2019г./, са
действали три закона, които са уреждали отношенията по придобиване, управление
и прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти – Закон за
имуществата, собствеността и сервитутите /ДВ бр. 29/07.02.1904 г., отм. от
16.12.1951 г./, Закон за задълженията и договорите /ДВ бр. 268/05.12.1892 г.,
отм. от 01.01.1951 г./ и Закон за давността /ДВ бр. 23/30.01.1898 г., отм. от
16.12.1951 г./. И тогава основните способи за придобиване правото на
собственост на недвижим имот са правна сделка, давност или друг ред, определен със
закон.
Съгласно чл.28 от Закон за имуществата,
собствеността и сервитутите, имуществата на църковните учреждения подлежат на
гражданските закони. Следователно дали процесният недвижим имот е бил придобит
от Ловешка мюсюлманска вероизповедна община трябва да бъде преценено съобразно
правилата на действащите към този момент граждански закони, а не според Устава
за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, който е
вътрешен за мюсюлманската общност организационен акт, уреждащ нейното
устройство, управление, права и задължения на органите й. Ето защо съдът не
следва да обсъжда действието на § 168 и сл. от Устава от 1919 г., който според
ищеца е правопораждащ юридически факт, тъй като той не касае промяна в правото
на собственост на вакъфските имоти, а само предаването на управлението върху
тях от мютевелиите в качеството им на управители на настоятелството. Той установява
6-месечен срок, в който главният мюфтия следва да представи в Министерството на
външните работи и на изповеданията подробен списък за всички вакъфски имоти в
Царство България - § 175 от Устава, след което вакъфските имоти да се отнемат
от управителите им и се предадат на съответното настоятелство, което да стане в
присъствието на представител на Министерството на външните работи и на
вероизповеданията. По делото ищецът не е ангажирал доказателства да е бил
спазен този предвиден в Устава от 1919 г. ред за предаване на процесния
недвижими имот и построената в него турска баня на съществувалата в периода след
1919 г. мюсюлманска вероизповедна община в гр.Ловеч. При тези данни не може да
се направи извод, че не е установено придобиването на собствеността от местната
мюсюлманска община върху сградата и недвижимия имот.
На следващо място следва да
отбележи, че по делото не са представени и доказателства кой и кога е построил
турската баня, както и наведени твърдения в тази насока. От Областен управител
на Област Ловеч с молба вх. № 1842/18.03.2014 г. единствено е представено копие
от протоколната книга на Общински съвет – Ловеч от 1902 г., свързано с
направено искане за приспадане на месечни наеми от наемателя на общинската баня
и копие от ведомост от 1878 г, от която е видно, че общината е събирала наем от
турската баня, за което е издадена квитанция № 203 от 27.10.1878 г.
Не може да бъде
споделена и тезата на ищеца, че придобивно основание е представеното по делото Съглашение, подписано
в Цариград между Турското правителство, от една страна, и Българското - от
друга, на 06/19 април 1909 г. в изпълнение на руско-турския протокол, подписан
в Санкт Петербург на 03.04.1909 г., утвърдено с Указ от 13.01.1910 г. и
публикувано в ДВ бр.13/1910 г. Според §VІІ, раздел ІІ от Съглашението по
мюфтийския въпрос, Българското правителство е поело задължението да бди за
доброто съхранение на недвижимите вакъфски имоти, находящи се в България.
Посочено е, че никаква религиозна или благотворителна сграда не може да се
срути, освен по надлежна нужда и съгласно действащите закони и правилници в
страната. В случаите на отчуждаване на вакъфска сграда е прието отчуждаването
да се извърши, след като се определи друго място, имащо същата стойност и след
като се заплати стойността на сградата, а заплащаните суми при отчуждаване се
употребяват изцяло за поддържането на вакъфските сгради в България и за
построяването на други религиозни учреждения в места, където има нужда. Следователно в тази разпоредба не е предвиден ред за придобиване
на вакъфски имоти или признаване право на собственост на изградени такива, а
единствено защита на вече съществуващи.
В случая по
делото не се твърди, че ищецът, респ. неговият праводател, е придобил правото
на собственост върху сградата на турската баня и дворното място, върху което тя
е построена, посредством правна сделка, поради което съдът не следва да обсъжда този способ.
Съдебният състав намира за недоказани
доводите на ищеца за придобиване на процесния имот въз основана давностно
владение, продължило в периода от 26.06.1919 г. до
26.09.1929 г. и най-късно до 26.06.1939 г., включително
и до 1951 г. Съгласно чл.29 от действалия към
този момент Закона за давността, за да
бъде придобито чрез давност правото на собственост върху недвижими имоти, е
необходимо вещите да се владеят добросъвестно и на юридическо основание в
продължение на десет години. Според чл. 34 от същия закон, може да се придобие
чрез давност правото на собственост върху недвижими имущества с непрекъснато
владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо
основание и добросъвестност. По делото не са ангажирани доказателства, че след
1919 г. мюсюлманска вероизповедна община в гр.Ловеч е
упражнявала в период, по-дълъг от 20 години, фактическа власт по отношение на
процесния имот, демонстрирайки поведение на пълноправен собственик. Липсват и доказателствата същият
да е деклариран пред съответните власти, за плащането на съответни данъци и др.
подобни. За да е налице владение, годно да произведе правни последици, е
необходимо упражняването на фактическата власт за себе си да е постоянно,
непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено, но такива доказателства не са
представени по делото, вкл. свидетелски показания. Поради изложеното настоящата
инстанция приема, че спорният имот не е бил придобит чрез дългата придобивна
давност от 20 години.
В подкрепа на този извод са и
констатациите на СТЕ. Според заключението на вещото лице към първия регулационен
план от 1904 г. няма разписен лист, а в регулационния план от 1956 г.
процесната сграда попада в имот № 2608 в кв.225, като върху нея е записано: МП
Банята, а в разписния лист срещу имот № 2608 е записано: двор, градски народен
съвет /баня/, кв.225, п.I.
По изложените
съображения настоящата инстанция приема, че по делото не е установено при
условията на пълно и главно доказване, че мюсюлманска вероизповедна община гр.Ловеч е станала собственик на сградата на
"Турската баня" и дворното място, върху което тя е построена, на
посочените от Мюсюлманското изповедание придобивни основания, поради което то
не е могло да придобие правото на собственост върху тях по силата на
правоприемство.
Ищецът по делото
се позовава и на реституционния ефект по отношение отнемането на имота и
възстановяването му по реда на ЗВСОНИ на основание § 5 ПЗР
ЗВ /ред. ДВ, бр. 120/2002 г./. С разпоредбите на чл. 3, ал.2,
вр. чл. 2, ал.2. ЗВСОНИ и § 5 от ПЗР на ЗВ е предвидено, че се възстановява собствеността на църкви, на
манастири, на джамии, на синагоги и на други религиозни общности, чиито движими
и недвижими имущества са отнети без законово основание или отчуждени не по
установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в
периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. В настоящето производство ищецът не е
посочил и не е ангажирал доказателства
кога и по какъв начин е одържавен, отчужден или отнет процесния имот, което е основна предпоставка за
възстановяване собствеността на имота и построената в него сграда.
На следващо място процесният имот не
може да бъде възстановен по силата на реституционните закони на ищеца, доколкото
същият не съществува реално до размерите, в които е бил до 1951 г., когато
твърди че е отнет от държавата, а сградата, макар формално да съществува в
същите размери, е с променен вид и предназначение. От заключението на вещото лице арх.К. се
установява, че по регулационния план от 1904 г. площта на имота е около 689
кв.м., по регулационния план от 1956 г. – 998 кв.м., а по сега действащата КККР
на гр.Ловеч – 1067 кв.м., поради което прави извод, че имот № 440 по плана от
1904 г. не е идентичен по площ и граници с поземлен имот с идентификатор
43952.515.256 по КК на гр.Ловеч.
По отношение на процесната сграда /баня
„Дели хамам“/ съдът приема, че е била изградена към 1904 г., когато е одобрен
първия регулационен план с Указ № 16/1904 г. на цар Фердинанд. В
обстоятелствената част на заключението експертът пояснява, че регулационния
план от 1904 г. представлява само план за улична регулация, но без регулация на
имотите. При проверката вещото лице е констатирало, че към плана няма разписен
лист, но върху някои терени е поставен пояснителен надпис, а няколко сгради са
означени с условен знак. Върху три от сградите по регулационния план от 1904 г.
е поставен знак полумесец и звезда, като една от тях е сградата на турското
училище, което вече не съществува, а другата е процесната сграда на банята. В заключение експертът обобщава, че сградата
на банята, която е идентична по местоположение и контур, но различна по площ, се дължи вероятно на неточно мащабно измерване
по плановете от 1971 г. и 1984 г.
От приложените по делото писмени
доказателства във връзка с изготвения през 2010 г. от Община - Ловеч
инвестиционен проект за „Реставрация, консервация и социализация на Старата
градска баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч, кв.“Вароша“ се установява, че с предвидените
реставрационно-консервативни работи се запазва автентичния образ на сградата,
но без да се връща нейната първоначална функция. Запазването на този характерен
с обемите и градежите си обект ще има атрактивно-познавателна функция, като в
голямото помещение на съблекалнята ще се провеждат културни мероприятия при
активното присъствие на водата. Към момента този проект е осъществен и Старата
градска баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч е „Музей на водата“ и туристическа
атракция, който факт е служебно известен на съда. Следователно сградата е с
променен вид и преназначение.
На следващо място съгласно заключението
на СТЕ процесният поземлен имот с построената в него сграда попада в границите
на жилищната зона на АИР „Вароша“ - гр.Ловеч, който съгласно чл.10 от Наредба №
10 на КК и КАБ за опазване и застрояване на архитектурно-исторически резерват
„Вароша“, гр.Ловеч /ДВ, бр.73/1978 г./ има следните зони: зона на
средновековната крепост „Хисаря“, жилищна зона, зона на исторически парк
„Стратеш“ и паркова зона. По делото е представен акт № 25 от 17.03.1997 г. на МФ за
изключителна държавна собственост на основен елемент от АИР „Вароша“ в
гр.Ловеч, който обхваща зоната на средновековната крепост „Хисаря“, жилищна
зона, зона на историческия парк „Стратеш“ и паркова зона, издаден на основание
чл.18, ал.1 от Конституцията на република България и чл.69 от ЗДС. С Акт № 467/18.10.2002 г. на Областен
управител Ловеч на основание чл.68 и
чл.70, във вр. с чл.2, ал.2 от ЗДС и Акт за изключителна държавна собственост №
25/17.03.1997 г. е актувано като публична държавна собственост дворно място от
1067 кв.м., заедно с построената в него „Баня“ на 351 кв.м. и навес на 58.50
кв.м., находящ се в УПИ I-2720 в кв.225 по плана
на гр.Ловеч, кв.“Вароша“. По делото е представен и последния Акта за публична
държавна собственост № 2454 от 27.03.2009 г. за ПИ с площ от 1067 кв.м., заедно
с построените в него: сграда /турска баня/ - 43952.515.256.1 със ЗП 336 кв.м;
сграда /навес/- 43952.515.256.2 със ЗП 56 кв.м. и сграда/трафопост/ -
43952.515.256.3 със ЗП 36 кв.м., находящ се в гр.Ловеч, кв.“Вароша“, ул.“Тодор
Стратиев“ № 2, имот 43952.515.256.
От приложеното по делото писмо изх. №
1100-31/14.10.2013 г. на Национален институт за недвижимо културно наследство
се установява, че обект градска баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч е обявена с Протокол № 7 от 25.11.1999 г. на
Националния съвет за опазване на недвижимите паметници на културата, утвърден
от министъра на културата, като архитектурно-строителен паметник на културата с
категория „национално значение“ по смисъла на чл.12, т.2 от ЗПКМ /отм./ и
съгласно § 10, ал.1 от ЗКН. Съобразявайки разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т.
3 ЗДС
/ред. към 02.01.2003 г./, когато е влязъл в сила Законът за вероизповеданията и
предвидената в него възможност за реституция на одържавени, отчуждени или
незаконно отнети имоти, съдът счита, че доколкото градска баня „Дели хамам“ в
гр.Ловеч е архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение,
който попада заедно с имота върху който е построен в границите на архитектурно-исторически
резерват „Вароша“ и в момента е „Музей на водата“ в град Ловеч, същият е
предназначен да задоволява обществените
и културни потребности на населението на
града и на всички български граждани. Процесният имот има национално значение и
е предназначен за общо ползване, което обосновава статута му на публична
държавна собственост по силата на закона и цитираните по-горе актове за
публична държавна собственост, което води до невъзможност за реална реституция
на същия.
В хода на процеса ищецът не доказа твърдяните от него
придобивни основания, поради настоящата инстанция приема, предявеният иск с
правно основание чл.108 ЗС да се признае за
установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройство, чрез Областен управител на Област Ловеч, Община – Ловеч и Министъра на
културата, че религиозна институция с наименование Мюсюлманско изповедание -
гр. София, ЕИК *********, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., е
собственик на ПИ
с идентификатор 43952.515.256 по КККР на гр.Ловеч, одобрена със Заповед №
РД-18-10/17.04.2007 г. на Изп.директор на АГКК, адм.адрес: п.к. 5500, ул.“Тодор
Стратиев“ № 2, с площ - 1067 кв.м.
застроено и незастроено място, заедно с построената в него масивна сграда с
идентификатор 43952.515.256.1 със застроена площ от 366 кв.м. и да се осъдят
ответниците да предадат на Мюсюлманско изповедание - гр.
София владението на този имот, като неоснователен и недоказан следва да бъде
отхвърлен. Като последица, следва да се отхвърли и искането да бъде обезсилен
съставния за процесния имот Акт за публична държавна собственост № 151, т.4,
рег. № 1654 от 01.04.2009 г. на СВ – гр.Ловеч.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3,
във вр. с чл.78, ал.8 ГПК на ответника Министъра на културата следва да бъдат
присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от
450.00 лв. Ответниците Община – Ловеч и Държавата,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, не са направили искане
за присъждане на разноски.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявения от Мюсюлманско изповедание - гр. София, ЕИК
*********, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., чрез адв. К.Р., против
Държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, чрез Областен управител на Област Ловеч, Община – Ловеч и Министъра на
културата, иск с правно основание чл. 108 от ЗС да се приеме за установено
по отношение на ответниците, че ищецът е собственик
на ПИ
с идентификатор 43952.515.256 по КККР на гр.Ловеч, одобрена със Заповед №
РД-18-10/17.04.2007 г. на Изп.директор на АГКК, адм.адрес: п.к. 5500, ул.“Тодор
Стратиев“ № 2, с площ - 1067
кв.м.застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/, без стар
идентификатор, номер по предходен план – 2720, заедно с построената в него
масивна сграда с идентификатор 43952.515.256.1 със застроена площ от 366 кв.м.,
бр.етажи – 1, предназначение – друг вид обществена сграда, стар идентификатор -
няма, номер по предходен план – няма и съседи на поземления имот: ПИ
43952.515.261, ПИ 43952.515.260, ПИ 43952.515.241, ПИ 43952.515.257, ПИ
43952.515.239 и ПИ 43952.515.255 и да бъдат осъдени ответниците да предадат на Мюсюлманско
изповедание - гр. София владението на този имот, както и да се обезсили
издадения за имота Акт
за публична държавна собственост № 151, т.4, рег. № 1654 от 01.04.2009 г. на СВ
– гр.Ловеч
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3, във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК, Мюсюлманско
изповедание - гр. София, ЕИК *********, представлявано от главния
мюфтия д-р М.А.Х., да заплати на Министъра на културата сумата 450.00 лв.
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Апелативен съд гр.Велико Търново.