РЕШЕНИЕ
гр. София, 04.08.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично открито заседание на деветнадесети
май през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТИНА РУБИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ТОШЕВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3810/2014
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С Решение от 30.08.2013 г.,
постановено по гр. д. № 23002/2011 г. по описа на СРС, I Г.О., 51-ви състав е отхвърлен предявения от
ищеца Н.М.Н. срещу ответника И.Г.Г. осъдителен иск с правно основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД,за заплащане на сумата от 5100,00 лева, представляваща част от обща
претенция в размер на 800 000,00 лева, представляваща обезщетение за нанасени
неимуществени вреди от изказване на И.Г.Г., направено на 01.11.2010 г. в
съдебно заседание по н. о .х. д. № 8157/2010 г. по описа на СРС.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищеца, с оплаквания за неправилност на същото поради
нарушение на материалния закон и процесуалния закон и необоснованост. Във
въззивната жалба се поддържа, че решението на било постановено от
безпристрастен и независим съд, което аргументира подробно, вкл. с практика на
ЕСПЧ и съображения от чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 от ХОП. Твърди, че е неправилен
изводът на районния съд, че претенцията не била доказа, тъй като от доказателствата
по делото се установявало, че процесният деликт е извършен от ответника.
Навежда доводи за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка със
събирането на доказателства по делото – в частност недопускане на
доказателства, с които ищецът е щял да докаже претенцията си, както и за
основните принципи на ГПК, като по този начин ответникът черпел права от
собственото си недобросъвестно поведение. Твърди, че въззиваемият-ответник е
знаел, че твърденията му не отговарят на истината и че единствената цел е била
опозоряване на доброто име на ищеца. Сочи, че доказателствата по делото са
тълкувани превратно – били игнорирани свидетелските показания и писмените
доказателства по делото, освен това бил налице избирателен подход от страна на
съда при оценката на доказателствата. Излага доводи с оглед чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ и
практиката на ЕСПЧ за минималните стандарти за справедливи процес, с оглед
задължението на правораздавателния орган за задълбочено и надлежно проучване на
всички доводи на страните и доказателствата релевантни за решаване на делото по
същество. Развива съображения по отношение нанесените му вреди – опозоряване на
доброто име, провалено кариерно развитие и загубена работоспособност, накърнени
чест и достойнство, изживени негативни емоции. Изтъква, че деликтът предмет на
делото е доказан по несъмнен и безспорен начин най-вече от протокол от съдебно
заседание от 01.11.2010 г. по н. о. х. д. № 8157/2010 г. на СРС. Аргументира,
че са налице всички обективни и субективни признаци от фактическия състав на
деликта, като излага съображения и по отношение релевантната правна уредба,
така и по отношение на събраните по делото доказателства, като достига до
заключение за неправилност на изводите на районния съд. Поддържа, че в случая
не се касаело за хипотеза, която представлява правото на изразяване на свободни
мнение, съобразно Конституцията и ЕКПЧ, като навежда доводи за наличието на
ограничения на свободата на словото свързано с разпространението на неверни и
клеветнически твърдения. Сочи, че първоинстанционното решение е голословно и
немотивирано и е било постановено от незаконен състав, поради което било
нищожно. Иска прогласяването на обжалваното решение за нищожно, евентуално иска
последното да бъде отменено и да бъде уважен предявеният иск. Претендира и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемият не е подал отговор на въззивна жалба и не е взел становище. В
открито съдебно заседание от 01.04.2016 г. заявява, че оспорва въззивната
жалба. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено от съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
За да възникне за ответника
извъндоговорна гражданска отговорност за непозволено увреждане, от обективна
страна е необходимо безспорно да са осъществени в съвкупност следните
материални предпоставки (юридически факти) – противоправно деяние, респ.
авторство на деянието, вреда и
причинно-следствена връзка между противоправното деяние – действи и/или бездействие и вредоносния
резултат. Последният юридически факт, завършващ фактическия състав, обуславящ
възникването на правото на увредения да претендира обезщетение за причинените
му вреди, е от субективно естество, а именно вина на делинквента, която
съгласно оборимата презумпция, уредена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД, се предполага до
доказване на противното.
В разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив, като с оглед на
това и при преценка на процесуалното поведение на страните настоящата инстанция
намира, че не се спори, че въззивника и въззиваемия са били страна и
процесуален представител на страна по н. о. х. д. № 8157/2010 г. по описа на
СРС, по което е проведено открито съдебно заседание на 01.11.2010 г.
Представен е протокол от открито
съдебно заседание от 01.11.2010 г. по н. о. х. д. № 8157/2010 г. по описа на СРС, в които са обективирани
изявленията, които съдът и страните са направили в рамките на откритото съдебно
заседание. По същността си, досежно обективирани обстоятелства, протоколът от
отритото съдебно заседание представлява официален удостоверителен документ,
като при липсва на доказателства за неговата неавтентичност или невярност,
последният се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила – арг.
чл. 179, ал. 1 ГПК.
По делото са събрани гласни доказателства
чрез разпит на свиделя С. Б., свидетеля Н.Г.и свидетеля Б.К..
От разпита на св. Б. се установява,
че той се познава с въззивника-ищец от близо 10 години, като и двамата са адвокати
и работят по много дела, като свидетелят го представлява и защитава по
наказателни дела. Изяснява, че е присъствал на 01.11.2010 г. в съдебно
заседание по н. о. х. д. № 8157/2010 г.
по описа на СРС, като по делото повереник на другата страна бил адв. Г.,
който свидетелят също познавал. Свидетелства, че в съдебното заседание в
качеството си на повереник адв. Г. бил заявил, че адв. Н. е получил от Р.В.пари,
че й е нанесъл вреди, както и нещо друго, което било обидно, но свидетелят не
помнел. Установява, че адв. Н. реагирал, тъй като смятал че е засегната честта
и достойнството му, тъй като не се признавал за виновен, като в залата имало и
други лице, които чули казаното. Освен това адв. Н. се възмутил и смутил, като
изпаднал в състояние, в което изгубил ума си. Изяснява, че от други лица бил
разбрал, че ответникът изказал същите твърдения и пред съдебната зала, което
било възприето от трети лица, които познавали Н. и които започнали да му
звънят. Свидетелства, че след това провел разговор с адв. Н., който много тежко
преживял тези твърдения, а свидетелят бил с убеждението, че адв. Г. бил изказал
свое лично мнение, като свидетелят не помни последният да е казал, че прави
изявление от името на доверителят си. Установява, че от както познава ищеца, не
е констатирал при отношенията му с трети лица и клиенти да се е занимавал с
дейност по получаване на пари. Той се занимавал само с юридическата страна на
дела, а неговите сътрудници се занимавали с техническата страна. Изяснява, че е
виждал Р.В., тя била от ромския етнос, но не помни дали е била в конкретното
заседание. Свидетелства, че адв. Н. нямал клиенти от това малцинство и не
контактува с него, но адв. Г. твърдял, че адв. Н. бил въвел в заблуждение Р.В..
Свидетелства, че много адвокати, с които ищеца контактувал възприели
твърденията на адв. Г., възприели,че последното е истина и дори не поздравявали
ищеца. Разказва подробно за адвокатските колегии, в които съответните твърдения
се разбрали, като те били узнати и от майката на адв. Н., която се възмущавала.
Подробно изяснява отношенията в адвокатската гилдия, като твърденията, че адв. Н.
е измамник тръгнали от адвокат на адвокат, като сочи конкретни адвокати, които
се оттеглили от ищеца, както и други хора се отдръпнали от него. Изяснява, че
адв. Н. бил член на политическа партия Зелените, където твърденията също се
били разпространили и били ползвани от политическите противници на адв. Н.,
когато той искал да стане част от ръководството. Дава показания, че в следствие
на всичко това адв. Н. започнал да страни от хора, оплаквал се от главоболие,
станал стеснителен, мълчалив, несъсредоточен, неефективен в работата си –
пропускал неща, когато пишел документи, съдебните му прения били непълни, карал
се със сътрудниците си за всяко нещо, бил изнервел и се страхувал за
адвокатската си професия и кариера, като тези негативни преживявания били
налице и понастоящем. Свидетелства, че не помни дали е чел обвинителния акт по
делото, като се позовава на адвокатската тайна, за да не отговори на въпроса
как се е готвил за делото. Установява, че е казал думите, които адв. Г. бил
казал за адвокат Н., но не помни дали това твърдение било в лично качество или
от името на повереника си, но го били възприели като негово лично мнение.
Свидетелства, че не помни подробности по делото, както и повода за изричането
на тези думи от адв. Г., не бил чел и протокола от съдебното заседание, както и
не помни дали били спомена изрично името Н.Н.. Изяснява, че по делото имало
една пострадала – Р.В.Зайдерфелд, като адв. Г. най-малко се бил представил за
пълномощник на лицето, но не помнел, дали адв. Г. бил споменал името на лицето.
Не помнел дали Н.Н. бил направил някакво изявление след твърдението –
свидетелят не бил чел протокола. Свидетелства, че не знае Р. да го е била
ангажирала по някакви дела, като не бил виждал договор, в който тя да фигурира
като клиент. Не помни дали била поискана поправка на протокола.
При разпита на св.Г.се изяснява, че е
виждал двете страни по делото, като бил присъствал на съдебно заседание в
началото на ноември 2010 г., в което присъствали и страните. Свидетелства, че
той бил сътрудник на адв. Н. по подготовка на делата, като в конкретното
съдебно заседание адв. Г. бил направил неща, които свидетелят предполага, че са
влезли в съдебния протокол. Установява, че адв. Г. бил в приповдигнато
настроени преди съдебното заседание, защото бил взел присърце казуса, като
смятал да се противопостави на адв. Н., като били допуснати неща, които един
юрист в добро и трезво състояние не би следвало да допусне. Направило му
впечатление, че имало думи, че адв. Н. вземал пари от своята клиентка, въвел я
в заблуждение, че ще ги даде на безименни магистрати за решаване на някакъв
казус. Установява, че не помни предмета на разпрата, но в залата имало много
хора, като в залата били адв. Б. и други колеги. Изяснява, че тези твърдения не
отговаряли на истината, защото по това време свидетелят отговарял за парите в
кантората и приемал такива, както и негова колежка Г., която също приемала
пари, но тъй като адвокат Н. имал бивша прокурорска мнителност, той никога не
приемал пари лично, а винаги било чрез свидетеля или Г.. Те взимали парите от
клиентите на адвокатската кантора срещу издаването на документ, като също така
получавали парите за държавни такси, експертизи, призоваване на свидетели.
Свидетелства, че адв. Н. имал богата дейност. Свидетелства, че той и Г. никога
не били взимали пари свързани с незаконна дейност. Изяснява, че познава адв. Н.
от 1989 г., когато били в различни качества – политически сътрудници,
политически опоненти, свидетелят бил овладял адвокатската професия от него,
както и администрацията. Според свидетелят твърденията на адв. Г. били
пресилени, емоционални и неверни. Бил чул подобни твърдения и след датата на
съдебното заседание – 01.11.2010 г. от адв. Г., но не лично, а чрез други лица,
чрез техни клиенти, чрез други адвокати и институции, които се притеснявали за
моралните качества на адв. Н., което имало катастрофални резултати за тяхната
дейност и политическата кариера на адв. Н.. Свидетелства, че последният бил станал
мнителен, оправдавал се понякога излишно, от което свидетелят разбрал, че това
било оказало въздействие върху него. Изяснява, че от въпросният ноември 2010
г., защото се разчуло клиентелата силно намаляла, като имало злобни подмятания
и компромати по интернет, които свидетелят бил чел. Те още били в интернет и се
коментирали, че източник на информацията бил адв. Г.. Всички коментари били
негативно, което довело до отлив на клиентелата, като напускането на свидетелят
на кантората се дължало на същите причини, а адв. Н. нямал пари, за да плаща. В
този период били политически приятели и опоненти с адв. Н., като се разчуло и в
политическите среди – най-напред в РЗС (където членували), като се наложило да
дават обяснения, като казаното било ползвано като компромат срещу ищеца. В
последствие адв. Н. бил атакуван и в Зелената партия, където бил водил
легитимистки спор с ръководството, като въпреки, че свидетелят бил опонент на
адв. Н., свидетелят бил чул тези неща. Установява, че през 2011 г. през есента
се били провели избори за кмет на гр. Шумен и листа за общински съветници,
където ищецът имал кандидатура. С оглед на това се били появили публикации и
компромати в интернет, като адв. Н. бил принуден да си оттегли кандидатурата.
Изяснява, че така Н. имал провалена политическа кариера, адвокатска практика,
доброто му име било накърнено, а той станал подтиснат, притеснен, мнителен,
оправдавал се, губел мисъл по време на дела. Това оказало върху него неочаквано
за свидетеля голям негативен ефект, като били накърнени честта и достойнството
му. Установява, че наблюденията му са от края на 2011-2012 г., като и до
момента виждал притеснения и нехарактерна раздразнителност у адв. Н..
Свидетелства, че адв. Г. намекнал, че адв. Н. бил получил пари от г-жа З., като
заявява, че помнел името, защото извънсъдебната зала адв. Г. бил казал, че
последната била еврейка, което се оказало невярно, за да подкупва адв. Н.
някакви магистрати, което също не отговаряло на истината. Установява, че това
се било случило преди началото на съдебното заседание в сградата на СРС.
Свидетелства, че адв. Г. бил превъзбуден, като присъствали десет човека, като
освен свидетелят присъствал адв. Б. и адв. Н.. Не помнел, дали адвокат Г. бил
говорил с тях или с други адвокати, а свидетелят намекнал за дрегери.
Установява, че не помни в какво качество и по какво дело се бил явил адв. Г.,
както и адв. Н.. Изяснява, че помнел разговора, не знаел срещу адв. Н. да е имало
наказателно производство, като не помнел и по кое време на деня било.
Свидетелства, че не знае дали Р. З. е ангажирала някога адв. Н., не бил
получавал пари от нея и не бил виждал договор между нея и него. Заявява, че
категорично е чул имената на адв. Н. и г-жа З. в едно и също изречение, което
касаело и получаването на финансови суми и въвеждането в заблуждение. Не помни Р.
З. да е била там, никога не я бил виждал, както и дали е влизал в залата.
От показанията на св. К. се изяснява,
че познава Н. от есента на 1989 г., като свидетелят последователно излага
политическата дейност, която двамата са извършвали. Установява, че Н. е бил
отличник по право, като бил изпратен да е прокурор в Златоград, но не бил
сигурен дали е точно там. Свидетелят по това време бил полицаи – директор на
РДВР-Ловеч. Свидетелства за това, че само Н. се бил излязъл срещу Държавна
сигурност и БКП, преди да излезе законът, като бил образувал различни
наказателни дело. По-късно го искали за окръжен прокурор, като на свидетелят
възложили да го проучи, като Н. бил чист от всяка гледна точка. Установява, че
бил впечатлен, че Н. ръководи независимо дружество за защита правата на човека
в България, което било създадено още по времето на тоталитаризма, освен това
бил впечатлен от неговата честност, като имало време когато Н. не можел и
обувки да си купи. Изяснява, че познава въззиваемия-ответник от службите срещу
които имало закон, като понастоящем работел като адвокат. Свидетелства, че
знае, че въззиваемия-ответник се е явявал като адвокат по делото на Н., по
което последният бил обвинен. Свидетелят бил присъствал на това дело, което
било в сградата на стария СРС. Присъствала също така М.Т., която била върховен
съдия, но станала адвокат, понеже го били привлекли в дружеството за юридически
съветник, за да движи някои юридически въпроси. Това се случило в деня на
будителите в сградата на СРС, преди обяд – тъй като Н. бил подсъдим, а той бил техен
юридически съветник, който работел отлично, отишли да видят каква е тази
работа. Установява, че делото се гледало в зала на четвъртия етаж в дъното,
като двамата с Т. влезли на делото, но пред залата стояли дълго време.
Изяснява, че Г. бил малко пийнал, бил възбуден, като бил направил трибуна срещу
Н. – казвал колко е подкупвал съдии, прокурори, едва ли не бил муле за
пренасяне на пари от Европа за България. Не можело да се чуе всичко.
Свидетелства, че няколко човека му се видели съмнителни, които били от цигански
произход, които като се понаведели, лъсвали ножове, а те били охрана на
подзащитната на Г. – Р.В., която било от неговия край по произход – ромка по
произход, женена за датчанин. Изяснява, че Г. му направил впечатление като
енергия, пийна човек, в стил бившата ДС, ако може той да разпитва съдиите.
Установява, че бил казал в коридора, че Н. бил муле, че той давал пари на
съдии, на прокурори и така нататък, както и че бил муле което пренася пари от
чужбина за България. Чувало се, защото коридорът бил тесен. Имало хора, като
около десетина-петнадесет човека слушали. Това било говорено, за да се
разпространено какъв лош човек ще бъде в залата Н.. Изяснява, че това се
случило преди заседанието, което дълго време не започвало, а свидетелят се
намирал на около метър и половина в тесния коридор. Свидетелства, че в залата
било тясно, но процесът се виждал. Изяснява, че било разказвано какво ще бъде
делото, както и че Н. бил престъпник, като предполага, че това е записано в
протокола от заседанието. Свидетелства, че след този ден има разпространени
такива неща в „Подкрепа“, но свидетелят бил повикан в ДПС, където К.Б.го питал,
как може да търпят подобен човек, където бил чул името на Г., който разпространявал
тези твърдения, а свидетелят обяснил как стоят нещата. Установява, че бил
споделил това на Н., който го преживял тежко, още в съдебната палата щял да
падне. Каквото и да се случело, той нямало да вземе чужди пари. Изяснява, че го
били хранили с банички, не можел да спи, не можел да си гледа работата, но
иначе бил талантлив и за това го били повишили да завежда правният им отдел.
Установява, че Н. се бил кандидатирал за кмет в Шумен, но го били съсипали с
тези клевети, а Н. бил стигнал до там, че не можел и обувки да си купи, защото
нямал клиенти като адвокат. Свидетелства, че когато Г. разпространявал тези
твърдения на първи ноември, Н. бил там и чул всичко, тогава той оклюмал и щял
да припадне, заеквал и не можел да говори. Свидетелят изяснява, че не е бил
лекуван и психиатрия и е член на съюза на писателите. Познавал Г., тъй като са
били в едно министерство – МВР. Г. бил в Държавна сигурност, а свидетелят в
Милицията. Свидетелства, че в съдебното заседание съдията била жена, а
прокурорът мъж, като Н. бил подсъдим по това дело и имал няколко адвокати,
които са били записани в протокола. Г. не бил дал думата на никого, а в залата
имало и други хора, като заседанието продължило най-много час и половина, като
била разпитвана и подзащитната на Г.. В заседанието Н. бил дал обяснения,
заеквал и не можел да се владее.
Настоящата съдебна инстанция приема
показанията на свидетелите за достоверни, тъй като, преценени по правилата на
чл. 172 ГПК, са последователни, житейски логични, като не се доказа свидетелите
да са заинтересовани от изхода на правния спор, предмет на делото. Въпреки
наличието на противоречия в някой детайли, това не може да доведе до извод за
противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече,
логично е с оглед изминалия период от време свидетелите, да си спомнят
детайлите по-общо, допускайки неточности в някои от тях, които избледняват с
времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото е, че
субективните им възприятия по отношение на правнорелевантните факти са
формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се. Необходимо е да се
изясни, че с оглед непосредственото формиране на субективните възприятия е
нормално свидетелите да описва някои детайли по различен начин, според
собствената си гледна точка. Това обстоятелство се обуславя от човешка
перцепция, сугестия и контрасугестия, които са обусловени от обективни, но и от
субективни фактори.
При съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност въззивният съд намира,
че изводите на първоинтанционния съд са правилно и обосновани, поради което
настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
С оглед на гореизложеното въззивният
съд намира, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване,
а негова съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е доказателствената тежест,
че е налице поведение от страна на въззиваемия-ответник, което е да
противоправно, респективно чрез което да бъдат накърнени в причинно-следствена
връзка материалните субективни неимуществени блага на въззивника-ищец. От една
страна разпитани по делото свидетели установяват наличието на някакви
твърдения, които въззиваемия е направил, но преди съдебното заседание. Тези твърдения могат да бъде предмет на
друго дело, респ. чрез тях да е нанесен друго непозволено увреждане. Този извод
на съда се обуславя от диспозитивното начало, което е уредено в ГПК като
основен принцип на българския гражданския процес – арг. чл. 6 ГПК. Съдът се
произнася само по предявеното спорно материално право, което е очертано с
неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание. Следователно,
правният спор, предмет на делото, и обемът на дължимата съдебна защита се
определят от ищеца, т.е. волята на лицето, което е сезирало съда, предпоставя
обема на търсената от съда защита на твърдени материални права – арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК. За да може обаче съдът да разгледа и разреши
повдигнат пред него материалноправен спор, следва материалното право, което се
твърди, че е накърнено, да е индивидуализирано чрез очертаване на неговия
правопораждащ юридически факт (основанието на иска), вида и обема на търсената
съдебна защита (петитума на иска). Следователно, исковата молба трябва да
отговаря на нормативно установените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК
изисквания. Нещо повече, принципът на диспозитивното начало очертава не само
вида и обема на търсената защита, но и пределите на правосъдната власт на съда
- арг. чл. 2 ГПК. В случая още в исковата си молба и уточнението към нея от
04.06.2012 г. ищецът е заявил, че твърденията които твърди да са го увредили са
отправени „…на 01.11.2010 г. в съдебно
заседание по НОХД № 8157/2018 г. на Софийски районен съд ответникът публично
заяви следните неверни, позорни, клеветнически, обидни твърдения по отношение
на ищеца:…“. Тоест, с оглед изяснено за принципа на диспозитивното начало
съдът не може да се произнесе по различни факти, които ищецът не твърди,
доколкото това би било нарушение не само
на посочения процесуалноправен принцип, но и би осуетило защитата на
въззиваемия-ответник, защото той се защитава срещу фактите, които се твърдят в
исковата молба.
Действително, в представения по
делото протокол от открито съдебно заседание от 01.11.2010 г. по н. о. х. д. № 8157/2010
г. по описа на СРС се установява, че
въззиваемият е заявил, че „…Подсъдимият е
получил пари и въвел в заблуждение моята доверителка. С оглед размера на вредата
в нашия случай считам, че не следва делото да се връща на СРП...“, но това
изявление не може да не бъде ценено в общия контекст, в който е казано, респ.
да трябва да се вземе предвид фактът, че то е направено от ответника, но в качеството му на процесуален представител
– повереник по н. о. х. д. № 8157/2010 г.
по описа на СРС.
Свободата на словото е основно
човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично общество.
В практиката си ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в
„основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия
прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v. Austria, ж.
№ 9815/82; РКС № 7/1996 г. Според
практиката на ЕСПЧ преценката дали ограничението на свободата на словото е
легитимно и правомерно се свежда до преценка ad hoc на следните три критерия (елемента): 1) да е предвидено в закон; 2) да преследва легитимни цели; 3) да е необходима в едно демократично
общество. Когато свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се
защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства
или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за демократичното
общество. В случая важното е, че посоченото изявление в протокола от откритото
съдебно заседание не може да се тълкува в общия контекст (в този смисъл делот
оделото Pedersen and Baadsgaard v. Denmark, ж. 49017/99),
доколкото е взето като становище на повереник на лице, което е било призовано
като пострадал по делото. В тази насока следва да се акцентира, че свободата на
изразяването на мнение представлява една от основите на демократичното общество
и е едно от съществените условия за неговото развитие, както и за реализацията
на всеки отделен индивид. По смисъла на §
2 на чл. 10 ЕКПЧ, тя се прилага не само по отношение на „информация” или
„идеи”, които се възприемат благосклонно или които се разглеждат като безвредни
или са обект на безразличие, но също и по отношение на тези, които обиждат,
шокират или смущават – така делото Handyside v.
the United Kingdom.
Такива са изискванията на плурализма, толерантността и либерализма, без
които нито „едно демократично общество” не би могло да съществува. По силата на чл. 10 ЕКПЧ,
тази свобода е предмет на изключения, които, обаче, трябва да бъдат тълкувани
строго, а необходимостта от каквито и да било ограничения трябва да бъде
убедително доказана. Прилагателното „необходими” по смисъла на член 10, § 2
предполага съществуването на „належаща обществена нужда”. Балансът между защитата на личните права и
обществената нужда се постига чрез преценка на пропорционалността на
преследваната законна цел, както и дали причините за ограничението са относими и
достатъчни. Като преценката за това се прави в светлината на цялото дело,
включително съдържанието на конкретното изявление – така делото Janowski
v. Poland.
С оглед на горното основният въпрос
по делото се свежда до преценката дали и доколко е пропорционално ограничението
на свободата на словото на лицето, което осъществява функциите си като
процесуален представител спрямо другата страна по делото, за да осъществява
основните си функции в светлината на Конвенцията. Твърденията и становищата,
които се изразяват от страна по делото или нейния адвокат в хода на наказателно
производство, също могат да засегнат и правото на справедлив процес, като
разколебаят страната и адвоката – независимо дали е защитник или повереник да
използват активна защита. Правото на свободно изразяване на мнение на страната
или нейния адвокат, във връзка с такива твърдения, да не е неограничено, то
равнопоставеността и справедливостта като цяло предполагат свободна и дори
по-силна размяна на аргументи между страните по делото, включително на такива,
които в извънпроцесуална ситуация биха могли хипотетично да се оценят като
накърняващи честта и доброто име. В този смисъл, чл. 10 ЕКПЧ предпазва не само
същностно свободата на словото, но и формата под която определено твърдение е
направено. В рамките на едно гражданско или наказателно производство, когато
едно лице участва като процесуален представител, с оглед правото на справедливи
процес по чл. 6 ЕКПЧ, не може да се вмени задължение на процесуалният представител
да преценява дали всеки израз няма да засегне някоя от страните, тъй като в
противен случай би се ограничила равнопоставеността на страните – т. нар.
еднаквост на процесуалните възможности – така делото Здравко Станев срещу България, делото Nikula v. Finland. Това не означава разбира се, че процесуалните
представители на страните имат безгранична свобода на словото и възможност да
обиждат или клеветят. Подобно тяхно поведение би било релевантно и за него те
могат да носят отговорност, но само когато с поведението си умишлено накъряват
добросъвестността, като е общо изискване за поведение, което е в разрез и с общоприетите етични
правила, определящи начина, по който следва да се постъпва при
постигане на целения резултат – добросъвестното и ефективно упражняване на
адвокатската професия – Решение № 85 от 23.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
780/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 473 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1329/2009 г., III г.
о., ГК. В случая в контекста на цялата процесуална
ситуация е очевидно, че изразите, с които се твърди, че е нанесен деликта са
изказани при вземане становище по искане за прекратяване на делото, като се
говори за факти, които повереникът – ответник по настоящото дело не твърди в
лично качество, а с оглед обстоятелствата по наказателното дело – посочени в
обвинителния акт на прокурора и като становище при упражняване на процесуално
представителство, за което при съвкупната оценка на ситуацията, липсват дори
индиции, че изразите са отправени умишлено при нарушването етичните стандарти
за добросъвестното упражняване на адвокатската професия – с единствената цел да
уязвят въззивника-ищец. Ето защо в конкретния случай не е налице противоправно
поведение от страна на ответника и не е налице фактическият състав на
непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Тъй като правните изводи на въззивния съд
съвпадата с правните доводи на първоинстанционния съд, то и обжалваното решение
трябва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на правния спор пред настоящата
инстанция, с правна възможност за присъждане на разноски разполага само
въззиваемия. Последният е поискал присъждането им и е доказал, че е сторил
такива в размер на 1000,00 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение. Въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност
на претендираните разноски, което се явява основателно. С оглед на това и на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК, във вр. Чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ дължимото
адвокатско възнаграждение е в размер на 585,00 лева, която сума следва да бъде
присъдена на въззиваемия – на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК.
С оглед цената на иска, решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението пред ВКС, по реда на чл.
280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 30.08.2013 г., постановено по гр. д. № 23002/2011 г. по описа на СРС, I Г. О., 51-ви състав.
ОСЪЖДА Н.М.Н.,
ЕГН: ********** да заплати на И.Г.Г., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 585,00
лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред ВКС по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис
от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.