Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. София, 18.12.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-8 състав, в открито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в следния състав
СЪДИЯ : МАРИЯ БОЙЧЕВА
при участието на секретаря Ваня Ружина,
като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 5540 по описа за 2016 година на Софийски
градски съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са от “Г.” ООД, ЕИК ********, против М.И., БУЛСТАТ********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът “Г.” ООД твърди, че между “Г.И К.” ЕООД и М.Д.Н.– гр. Пловдив, което е
изразител на волята на ответника М.И. е сключено споразумение от 31.05.2011 г.,
с което последният е признал, че има непогасени задължения в размер на 74 341,02
лева, ведно със законната лихва, които се задължава да заплати в срок до
30.06.2011 г. Твърди, че задълженията произтичат от договор за наем от
16.10.2003 г., протокол за извършен ремонт и анекс към договора за наем. Ищецът
твърди, че споразумението от 31.05.2011 г. установява качеството на изпълнение
на договорените ремонтни дейности, като същото било сключено след разрешение на
Висшия мюсюлмански духовен съвет от 16.02.2011 г. Твърди, че М.И. е дало
писменото си съгласие на М.Н. – гр. Пловдив да представлява и изразява волята
на юридическото лице с писмо с изх. № 0089 от 16.02.2011 г. Ищецът твърди, че е
придобил процесните вземания по силата на договор за продажба на вземане
(цесия) от 31.05.2011 г., сключен между “Г.И К.”
ЕООД като цедент и “Г.” ООД като цесионер.
Ищецът претендира да бъде осъден ответника да му
заплати сумата от
74 341,02 лева, дължима по споразумение от 31.05.2011 г., сключено между М.Н.
– гр. Пловдив и “Г.К.” ЕООД, и сумата от
12 462,50 лева, представляваща законната лихва върху сумата от 22 000
лева за ремонт съгласно споразумението за периода от 01.01.2007 г. до
30.05.2011 г., придобити от ищеца по силата на договор за продажба на вземане
(цесия) от 31.05.2011 г., сключен между “Г.И К.”
ЕООД като цедент и “Г.” ООД като цесионер.
В дадения срок ответникът М.И. подава отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Сочи, че липсва активна процесуална легитимация на ищеца и пасивна процесуална легитимация на ответника. Съдът не е приел за разглеждане възражението на ответника, че споразумението е сключено без представителна власт от лицето, подписало го за ответника, поради постановеното по спор между страните и влязло в сила решение № 80/25.07.2017 г. по гр.д. № 1141/2016 г. по описа на ВКС, Г.К., ІV Г.О., с което е отменено въззивно решение № 135/17.07.2015 г. по гр.д. № 1057/2014 г. на Пловдивския апелативен съд и вместо това е постановено, че се отхвърля иска, предявен от М.И. против “Г.” ООД за обявяване недействителност на споразумение с нотариална заверка от 31.05.2011 г., сключено между М.Д.Н., гр. Пловдив, чрез А.А. и “Г.И К.” ЕООД, поради липса на съгласие от страна на Н.то, на основание чл. 42 от ЗЗД. Поради това съдът не е приел за разглеждане въведените от ответника оспорвания относно представителната власт на лица, подписали и/или дали съгласие за сключването на споразумението.
Ответникът прави възражение за недействителност на процесното споразумение поради договаряне във вреда на представлявания от страна на лицата, подписали споразумението от името на ответника, на основание чл. 40 от ЗЗД. Възразява, че не са извършени твърдените подобрения в процесния имот, а ако са извършени, същите са на стойност в пъти по-малка от твърдяната. Възразява, че не са възникнали обстоятелства, водещи до отговорност за неустойка, представляваща заплащане на сума за ремонт в троен размер по анекс от 24.02.2004 г. Прави възражение, че разпоредбата за неустойка по анекса от 24.02.2004 г. е нищожна поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Прави възражение за погасяване по давност на вземанията за ремонт, възникнали през 2004 г., като главницата е погасена през 2009 г., на основание чл. 110 от ЗЗД, а акцесорните вземания за лихви върху сумата от 22 000 лева - през 2007 г., на основание чл. 111, б. “в” от ЗЗД. Възразява, че споразумението от 31.05.2011 г. не може да санира изтеклата вече давност за вече погасено вземане. Признанието би било основание за прекъсване на неизтекла погасителна давност, а не правопораждащ факт, от който да започне да тече нов давностен срок за вече погасено право.
Ответникът оспорва, че не е признал непогасени вземания на ищеца с подписаното споразумение от 31.05.2011 г. Възразява, че не е надлежно уведомен за извършената цесия, въз основа на която се легитимира ищеца в настоящото производство.
В допълнителната искова молба ищецът поддържа предявените искове и оспорва възраженията на ответника.
В допълнителния отговор ответникът поддържа направените оспорвания и възражения срещу предявените искове.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съдът приема от фактическа страна следното:
Представен е от ищеца договор за наем от 16.10.2003 г., сключен между Р.М.–гр. Пловдив и М.Н. – гр. Пловдив, от една страна като наемодател, и от друга страна - “Г.К.” ЕООД като наемател, за отдаване за временно ползване срещу заплащане на наемна цена на описания в договора недвижим имот.
Съгласно чл. 2.1. от договора за наем, срокът на договора е три години и започва да тече от момента на фактическото встъпване във владение на наемателя на дадения обект. В чл. 2.2. от договора за наем е предвидено, че при заявено писмено желание от страна на наемателя да се поднови договора, се открива нова процедура за това, съгласно установените правила за отдаване вакъфски имоти под наем, установени в Устава и Правилника за неговото приложоение на М.вероИ. в Република България.
Съгласно чл. 3.6. от договора за наем, наемодателят дава на наемателя месеци (без конкретно посочване), считано от предаването на имота по чл. 2.1., като гратисен период за преустройството и ремонта, уговорени в договора.
Представен е от ищеца протокол за извършен ремонт от 25.03.2004 г., подписан между Р.М. – гр. Пловдив и М.Н. – гр. Пловдив, от една страна като наемодател, и от друга страна - “Г.К.” ЕООД, че стойността на целия ремонт възлиза на 22 000 лева, като наемодателят декларира, че е съгласен с качеството на извършения ремонт, както и срока и приема сумата от 22 000 лева.
Представен е от ищеца анекс от 24.02.2004 г., сключен между Р.М. – гр. Пловдив и М.Н. – гр. Пловдив, от една страна като наемодател, и от друга страна - “Г.К.” ЕООД, в който е уговорено, че в случай на съдебно отстраняване на наемателя от страна на трети лица или в случай на едностранно прекратяване на договора, от страна на наемодателя, към момента на прекратяване на договора, наемодателят се задължава да заплати на наемателя сумата в троен размер на извършения ремонт, установена с протокол, подписан и одобрен от двете страни. Прието е, че постигнатото между страните в този анекс споразумение следва да се тълкува в полза на наемателя.
Представено е от ищеца споразумение от 31.05.2011 г., сключено между М.Д.Н.–
гр. Пловдив и “Г.К.” ЕООД, с
нотариална заверка на подписите с рег. № 2581/31.05.2011 г. по описа на
нотариус С.К.– Н., с рег. № 636 на НК, с район на действие РС – Пловдив.
В споразумението М.Д.Н.– гр. Пловдив признава, че към датата на подписване на споразумението има непогасени задължения към “Г.И К.” ЕООД в размер на 22 000 лева, ведно с обезщетение за забава, ведно съсъ законните лихви върху сумата, считано от 25.03.2004 г. Прието е от страните по споразумението, че тъй като “Г.И К.” ЕООД е съдебно отстранено от държането на имота съгласно сключен между страните Анекс от 24.02.2004 г. към договор за наем, М.Д.Н.– гр. Пловдив дължи на “Г.И К.” ЕООД сума за извършения ремонт в троен размер, а именно сумата от 66 000 лева и сумата от 8 341,02 лева, представляваща стойността на пет надвзети наема, всеки един на стойност от 1 200 щатски долара или в общ размер на 6 000 щатски долара по финсинга на БНБ към 26.05.2011 г.
В чл. 1 и чл. 2 от споразумението М.Д.Н.– гр. Пловдив се задължава да заплати на “Г.И К.” ЕООД сумата от 30 341,02 лева в срок до 30.06.2011 г., като в случай, че в посочения срок същата бъде платена М.Д.Н.– гр. Пловдив ще бъде освободено от заплащане на дължимите лихви и от задължението да заплати тройния размер на стойността на ремонта, а “Г.И К.” ЕООД опрощава част от вземанията си.
Съгласно чл. 3 от споразумението, при неизпълнение от страна на М.Д.Н.– гр. Пловдив на задължението да заплати сумата от 30 341,02 лева в срок до 30.06.2011 г., М.Д.Н.– гр. Пловдив дължи на “Г.И К.” ЕООД стойността на извършения ремонт в троен размер - 66 000 лева и сумата от 8 341,02 лева, представляваща стойността на пет надвзети наема, всеки един на стойност от 1 200 щатски долара или в общ размер на 6 000 щатски долара по финсинга на БНБ към 26.05.2011 г., т.е. сума в общ размер на 74 341,02 лева, за която сума “Г.И К.” ЕООД ще се снабди с изпълнителен лист.
Представена е покана, изпратена от “Г.К.” ЕООД до М.Д.Н.– гр. Пловдив, връчена на последното на 26.05.2011 г., с която Н.то е поканено да заплати в тридневен срок от получаване на поканата сумата от 22 000 лева за извършен ремонт в имота и сумата от от 8 341,02 лева, представляваща стойността на надвзетите наеми.
Представена е и друга кореспонденция между страните по договора за наем.
Представен е от ищеца също договор от 31.05.2011 г. за продажба на вземане, сключен между “Г.И К.” ЕООД като цедент и “Г.” ООД като цесионер, по силата на който “Г.И К.” ЕООД прехвърля на “Г.” ООД вземането си към М.Д.Н.– гр. Пловдив в размер на 74 341,02 лева, което произтича от договор за наем от 16.10.2003 г., анекси към него от 07.04.2004 г. и 24.02.2004 г., включващ основен ремонт на описаните в договора обекти, вземане, което съгласно споразумение с нотариална заверка на подписите от 31.05.2011 г. представлява: 1. Сумата за извършения основен ремонт в размер на 22 000 лева, респ. 66 000 лева съгласно т. 1 от споразумението между цедента и М.Д.Н.– гр. Пловдив, и сумата от 8 341,02 лева, представляваща надвзети наеми.
Представено е уведомление от “Г.И К.” ЕООД, връчено на М.Д.Н.– гр. Пловдив на 01.06.2011 г., че вземанията по споразумението от 31.05.2011 г. са прехвърлени на “Г.” ООД, както и декларация от И. М., че е получил лично на 01.06.2011 г. уведомлението от “Г.И К.” ЕООД относно цедиране на вземането.
Представено е от ищеца Решение № 80/25.07.2017 г. по гр.д. № 1141/2016 г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О., с което отменя въззивно решение № 135/17.07.2015 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 1057/2014 г. и вместо това постановява, че отхвърля иска, предявен от М.И. против “Г.” ООД за обявяване на недействителност на споразумение с нотариална заверка от 31.05.2011 г., сключено между М.Д.Н.– гр. Пловдив и “Г.И К.” ЕООД, поради липса на съгласие от страна на Н.то, на основание чл. 42 ЗЗД, и осъжда М.И. да заплати на “Г.” ООД разноските, направени в производството по делото във всички инстанции.
Представено е също Решение № 135/17.07.2015 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 1057/2014 г.
Представен е от ответника Устав на М.И..
Представена е справка от НАП за подадени документи и прекратени трудови договори от М.И..
Представен e от ответника изпълнителен лист, издаден на 21.02.2012 г. по ч.гр.д. № 2492/2012 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, с който е разпоредено длъжникът М.Д.Н.– гр. Пловдив за заплати на кредитора “Г.И К.” ЕООД сумата от 30 341,02 лева, представляваща поето задължение по споразумение с нотариална заверка на подписите от 31.05.2011 г., платимо до 30.06.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.02.2012 г. до изплащането й, както и сумата от 606,82 лева – държавна такса и сумата от 1 100 лева – адвокатско възнаграждение. Представени са заявление за издаване на заповед за изпълнение и други документи, приложени по по ч.гр.д. № 2492/2012 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив.
Останалите доказателства съдът намира за неотносими към спора.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Претендираните вземания се твърди от ищеца, че произтичат от споразумението от 31.05.2011 г., сключено между М.Н. – гр. Пловдив и “Г.К.” ЕООД във връзка с договор за наем от 16.10.2003 г., протокол за извършен ремонт и анекс към договора за наем.
Ищецът се легитимира като носител на вземанията по силата на договор за прехвърляне на вземане от 31.05.2011 г., сключен между “Г.И К.” ЕООД като цедент и “Г.” ООД като цесионер.
На основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД цесията е съобщена на 01.06.2011
г. от цедента “Г.И К.”
ЕООД на М.Д.Н.– гр. Пловдив, чрез И. М.. За същия са представени доказателства, че договорът му с
ответника на М.И. е прекратен преди
01.06.2011 г., видно от представената справка за приети и отхвърлени
уведомления по чл. 62, ал. 4 от КТ с придружително писмо №
223901100686572/20.05.2011 г. Поради това към датата на връчване на
уведомлението за цесията същият не е бил в трудови правоотношения с ответника и
не е могъл да получи надлежно от името и за сметка на ответника уведомлението
по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Поради това следва да се приеме, че
уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е надлежно връчено на ответника на сочената
дата - 01.06.2011 г.
В случая уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и договорът
за цесия са приложени към исковата молба. С връчването на препис от същата с
приложенията, следва да се приеме, че най-късно уведомяването на длъжника е
настъпило в хода на процеса и следва да бъде съобразено от съда като настъпил
факт съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК. Поради това ефектът на уведомяването на
ответника следва да се зачете от съда и да се приеме легитимацията на ищеца
цесионер като носител на спорното материално право (така в Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, Т.К., II Т.О.; Решение № 3/16.04.2014 г.
по т.д. № 1711/2013 г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О.).
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице. В резултат на прехвърлянето на вземането настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение – новият кредитор на длъжника става цесионерът, на който цедентът (стария кредитор) е прехвърлил вземането си срещу длъжника по едно облигационно правоотношение. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, доколкото в случая не е уговорено противното, съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД. Договорът за цесия предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правоотношение, тъй като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал (така в Решение № 32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г. по описа на ВКС, Т.К., II Т.О.).
С оглед на горното следва да бъде разгледан въпроса за правоотношението,
от което произтича прехвърляното вземане. В случая се сочи, че същото произтича
от споразумение от 31.05.2011 г., с което се уреждат правоотношение между
страните, възникнали във връзка с договор за наем от 16.10.2003 г.,
протокол за извършен ремонт и анекс към договора за наем.
Ответникът е направил възражение за недействителност
на процесното споразумение поради договаряне във вреда на представлявания от
страна на лицата, подписали споразумението от името на ответника, на основание
чл. 40 от ЗЗД. Ответникът, който търпи последиците на споразумението и
е бил представляван при сключването му от местната организация в гр. Пловдив,
има право да се позове на тази недействителност, съгласно приетото в т. 3 от Тълкувателно
решение от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Фактическият състав, уреждащ недействителността по чл. 40
от ЗЗД, включва обективен и субективен елемент. Обективният елемент определя
договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него да е във вреда
на представлявания. Субективният елемент определя споразумяване между
представителя и насрещната страна по договора за увреждане на представлявания.
Съдът намира, че в случая е налице обективния елемент от
фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД. Споразумението е сключено при явно неизгодни
условия за настоящия ответник. В същото е уговорено заплащането на ремонта в
троен размер, като ответникът оспорва въобще такива дейности да са извършвани и
да е налице валидна клауза за неустойка по анекса от 24.02.2004 г.
Доказателства за реалното извършване на ремонтните дейности не са представени и
посочени от страна на ищеца, въпреки изрично указаната му доказателствена
тежест за това. От приетия по делото протокол от 25.03.2004 г., се установява, че ремонтните дейности са извършени през 2004 г., като с
оглед на това вземането е погасено по давност на 25.03.2009 г. предвид
възражението на ответника в този смисъл. Следователно към датата на оспорваното
от ответника споразумение от 31.05.2011 г. вземанията от 22 000 лева са
били погасени по давност и са съществували единствено в естественото си
състояние, без да могат да бъдат изпълнени принудително, а само доброволно. В
споразумението е поето от името на М.И. задължение да се
заплати вземане, което е възникнало преди повече от седем години и е било
погасено по давност. По отношение на сумата от 8 341,02
лева, представляваща стойността на пет надвзети наема, не се сочи причината за неползване на имота от наемателя “Г.И К.”
ЕООД, както и датата на плащане на тези суми, която е уговорено
да се дължи на “Г.И К.” ЕООД. С оглед на
горното съдът намира, че с подписването на оспорваното споразумение
представителят на ответника М.И. го е сключил във
вреда на ответника.
Доколкото изтичането на давностния срок е лесно установим
факт, то в случая следва да се приеме, че представляваният и третото лице “Г.И К.”
ЕООД са действали недобросъвестно при сключването на
споразумението от 31.05.2011 г. С оглед на това съдът приема, че се установява
и субективният елемент по чл. 40 от ЗЗД.
По изложените съображение съдът намира, че е основателно
възражението на ответника за недействителност на споразумението от 31.05.2011 г. поради договаряне във вреда на представлявания от
страна на лицето, подписало
споразумението от името на ответника, на основание чл. 40 от ЗЗД. С оглед на това споразумението не може да породи целените с него правни
последици и да обвърже настоящия ответник за плащането на претендираните от
ищеца суми.
За изчерпателност на изложението, дори да се приеме, че
споразумението от 31.05.2011 г. е действително, съдът намира, че ищецът не доказва
в настоящото производство стойността на ремонтните дейности в
наетия имот и плащането на надвзетите наеми, които претендира. Ищецът
не доказва и размера
на претендираните вземания.
Дори да се приеме, че споразумението от 31.05.2011 г. е
достатъчно за установяване на същите, то съдът намира, че е основателно
възражението на ответника за погасяване на вземането за ремонтни дейности по
давност, изтекла през 2009 г., за което са изложени по-горе съображения. Със
споразумението от 31.05.2011 г. е направен опит да се санира възможността за
принудително събиране на вземането за ремонтни дейности по протокола
от 25.03.2004 г., след погасяване на същото по давност с изтичането на
срока на 25.03.2009 г. Това не може да бъде прието, тъй като след изтичането на
давностния срок вземането продължава да съществува като естествено задлжение и същото
не може да бъде принудително осъществено, а само доброволно изпълнено от самия
длъжник.
Споразумението не поражда последиците на чл. 116, б. а)
от ЗЗД, че давността се прекъсна с признаване на вземането от длъжника. За да е
налице прекъсване на давността, от която да започне да тече нова давност
съгласно чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, то предвиденият от закона давностен срок не
следва да е изтекъл. С изтичането на давностния срок е осъществен юридическия
факт – погасяване на възможността вземането да бъде принудително събрано и
превръщането му в естествено задължение, неподлежащо на събиране по
принудителен ред. След като давностният срок е изтекъл, то същият не може да
бъде прекъснат, тъй като се прекъсва само срок, който тече към момента на
признанието от страна на длъжника. Следователно с признаването на вземането от
длъжника може да бъде прекъснат само неизтеклия давностен срок, а не този,
който вече е изтекъл. С оглед на изложеното, в случая със споразумението от
31.05.2011 г. страните са признали едно естествено задължение на наемодателя,
което обаче не може да бъде осъществено принудително, след като е погасено по
давност още преди подписване на цитираното споразумение. Поетите със
споразумението ангажименти не могат да санират изтичането на давностния срок.
Поради това основателно е възражението на ответника за погасяване на вземането
по давност, изтекла през 2009 г., и искът следва да бъде отхвърлен.
По
изложените съображения съдът намира, че предявеният иск за сумата от 74 341,02
лева се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Поради неоснователността на главния иск, следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 12 462,50 лева, представляваща законната лихва върху сумата от 22 000 лева за ремонт съгласно споразумението за периода от 01.01.2007 г. до 30.05.2011 г.
За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че е основателно възражението на ответника за погасяване на акцесорното вземане по давност с изтичането на тригодишен срок през 2007 г., на основание чл. 111, б. “в” от ЗЗД.
Поради горното искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Съгласно представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК, ответникът претендира разноски в размер на 2 770 лева – адвокатско възнаграждение, което е посочено в представения договор за правна защита и съдействие като платено в брой при подписването на договора, поради което договорът следва да се приеме за доказателство за плащането на адвокатското възнаграждение съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на изхода на спора, на ответника следва да бъдат присъдени претендираните по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 770 лева.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Г.” ООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, против М.И., БУЛСТАТ********, регистрирано по
фирмено дело № 1659/2003 г. по описа на Софийски градски съд, със седалище и
адрес: ***, искове за сумата в размер на 74 341,02 лева (седемдесет и
четири хиляди триста четиридесет и един лева и две стотинки), представляваща дължима
сума по споразумение от 31.05.2011 г., сключено между М.Н. – гр. Пловдив и “Г.К.” ЕООД, и за сумата от 12 462,50
лева (дванадесет хиляди четиристотин шестдесет и два лева и петдесет стотинки),
представляваща законна лихва върху сумата от 22 000 лева за ремонт
съгласно споразумението от 31.05.2011 г. за периода от 01.01.2007 г. до
30.05.2011 г., които вземания са придобити от ищеца “Г.” ООД по силата на договор за продажба на вземане (цесия) от
31.05.2011 г., сключен между “Г.И
К.” ЕООД като цедент и “Г.” ООД като цесионер, като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК “Г.” ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.И., БУЛСТАТ********, регистрирано по фирмено дело № 1659/2003 г. по описа на Софийски градски съд, със седалище и адрес: ***, сумата от 2 770 лева (две хиляди седемстотин и седемдесет лева), представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :