№ 2716
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20221100513321 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника П. Н. Н. срещу решение № 20024792/25.03.2022 г., постановено по гр.д.
№ 7087/2021 г. по описа на СРС, 69 състав, с което са уважени предявените от „Е.Ф.К.“
ЕООД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, вр. с чл. 99, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 37,08 лв., представляваща главница по
договори за телекомуникационни услуги от 26.09.2013 г. и от 03.11.2014 г., сключени между
ответника и „БТК“ ЕАД, дължима за периода 08.06.2017 г. - 07.07.2017 г. по фактура №
**********/08.07.2017 г., ведно със законната лихва от 15.07.2020 г. до изплащане на
вземането, както и лихва за забава в размер на 10,37 лв. за периода от 26.07.2017 г. до
27.04.2020 г.; за сумата от 34,35 лв., представляваща главница по същите договори за
периода 08.04.2017 г. - 07.05.2017 г. по фактура № **********/08.05.2017 г., ведно със
законната лихва от 15.07.2020 г. до окончателното плащане на сумата, както и за мораторна
лихва от 10,20 лв. за периода от 26.05.2017 г. до 27.04.2020 г.; както и за сумата от 6,71 лв.,
главница по същите договори за периода 08.05.2017 г. - 07.06.2017 г. по фактура №
**********/08.06.2017 г., ведно със законната лихва от 15.07.2020 г. до окончателното
плащане на сумата, както и за мораторна лихва върху посочената главница в размер на 1,93
1
лв. за периода 26.06.2017 г. - 27.04.2020 г., които вземания са прехвърлени на ищеца по
силата на договори за цесия и за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 30.09.2020 г. по гр.д. № 33883/2020 г. по описа на СРС, 69 състав.
Въззивникът поддържа, че решението на СРС е неправилно, тъй като първоинстанционният
съд не е обсъдил възраженията му за несъществуване на цитираните договори и не е
изследвал истинността на документите чрез представяне на техните оригинали по делото.
Ето защо моли решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени
изцяло.
Въззиваемият „Е.Ф.К.“ ЕООД подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.
Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с изложените във въззивната жалба
възражения следва да се отбележи, че доводите на ответника в първоинстанционното
производство за несъществуване на договорите, на които ищецът основава претенциите си,
са несъстоятелни – по делото са приложени двустранно подписани договори за цесия и
договори за телекомуникационни услуги в официално заверени от адвокат преписи, като
бланкетното твърдение на ответната страна, че такива документи не съществуват в правния
мир, не може да обоснове изключването им от доказателствения материал по делото. Дори и
да се приеме, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не се е
произнесъл по искането на ответника за изискване на оригиналите на тези документи,
същото не може да бъде поправено във въззивното производство без изрично
доказателствено искане от въззивника по чл. 183 ГПК, а такова пред настоящата съдебна
инстанция не е релевирано. Същевременно, ответникът пред СРС не е оспорил истинността
на документите – същите са частни свидетелстващи документи, които не се ползват с
материална доказателства сила, а само с формална такава по отношение на посочените в тях
2
автори на волеизявленията. П. Н. Н. не е оспорил положения за него подпис в договорите,
поради което първоинстанционният съд правилно не е изследвал дали договорите са
автентични, а е съобразил установените с тях правнорелевантни факти за наличие на
облигационно правоотношение между цедента и ответника и възникнали в тежест на
последния парични задължения за три отчетни периода.
В допълнение, настоящият въззивен състав констатира, че първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на императивна правна норма, за която да следи служебно.
Предявените искове за вземания по договор за телекомуникационни услуги и лихва за забава
върху тях, които са били цедирани от оператора на далекосъобщителни мрежи в полза на
трето лице, респ. в полза на ищцовото дружество, са доказани по основание и размер въз
основа на приетите писмени доказателства, от които е видно, че ответникът е бил в
облигационно правоотношение с „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД и за
процесните три отчетни периода е потребил услуги на претендираната стойност по
издадените 3 броя фактури (като в по-голямата си част претендираните суми касаят месечни
абонаментни такси, а не реално потребление). Първоинстанционният съд е разгледал по
същество своевременно наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност, като правилно е приел същото за неоснователно предвид приложимия тригодишен
давностен срок и наличието на основания за спиране (в продължение на два месеца и 7 дни
по време на обявеното в страната извънредно положение в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г.) и прекъсване на давността преди изтичането й (с подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК, от когато исковете се считат предявени – арг. чл. 422 ГПК, вр. с чл. 116, б. „б“
ЗЗД). Във въззивната жалба не са наведени конкретни доводи за неправилност на
обжалваното решение по отношение на размера на присъдената главница, респ. по
отношение на дължимостта и размера на лихвите за забава, поради което следва да се
приеме, че предявените искове са основателни и следва да се уважат изцяло.
Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно
решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 400 лв., платено възнаграждение за един адвокат.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20024792/25.03.2022 г., постановено по гр.д. № 7087/2021 г.
по описа на СРС, 69 състав.
ОСЪЖДА П. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на „Е.Ф.К.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „******* на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв., разноски във въззивното производство.
3
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4