Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 27.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети септември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева сложи за разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 10919
по описа за 2020 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С
решение № 153005 от 17.07.2020 г. по
гр.д.№ 19278 по описа за 2019 г. СРС, Първо ГО, 127-ми състав : ОСЪЖДА В.А.В.,
да заплати на И.Г.Ф., на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 1 382 лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника без
основание на недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.“******* , представляващ
входно антре с площ от 3, 41 кв.м., обозначено с жълт цвят на скица,
представляваща неразделна част от решение от 26.09.2011 г. по в.гр.д. №
4112/2006 г. по описа на СРС, II-в въззивен състав, за периода 02.04.2014 г. –
02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на исковата молба – 02.04.2019 г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 1382 лв. до пълния предявен размер от 2 668, 80
лв., както и ОТХВЪРЛЯ изцяло иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 250, 59 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
02.04.2016 г. – 02.04.2019 г.
Постъпила е въззивна
жалба от ответницата пред СРС - В.А.В..
Решение № 153005/17.07.2020 г., постановено по гр. д.
№ 19278/2019 г. на СРС, І ГО, 127 състав се обжалва в частта, в която е уважен
предявеният срещу въззивницата-ответница пред СРС, иск с правно основание чл.
59 от ЗЗД, включително и със законната лихва.
Решението се обжалва и в частта за разноските.
Излагат се подробни доводи, защо въззивницата счита,
че съдебният акт е неправилен. Твърди се, че решението не е съобразено със
събраните по делото доказателства. Неправилно СРС бил приел, че исковата
претенция е за присъждане на неимуществени вреди под формата на пропуснати
ползи поради неосъществено принудително изпълнение.Необоснован бил изводът на
съда, че ответницата е осуетила изпълнението и не била оказала съдействие за
премахване на съществуващ зид и изграждане на нова преградна стена Счита, че
оспорването на издаденото разрешение за строеж № 50/30.10.2014 г. пред АССГ не
представлявало „осуетяване“. Това разрешение за строеж било отменено, което
означавало, че ищецът е недобросъвестен. От представеното по делото /пред СРС/
изп.дело № 20128530400059 по описа на ЧСИ А. Д., рег.№ 853, с район на действие
СГС, се установявало, че за да бъде осъществен валиден въвод във владение е
необходимо взискателят да притежава законосъобразно разрешение за строеж, както
и необходими строителни книжа. Това се потвърждавало и от заключението на
съдебно-техническата експертиза /СТЕ/, изготвена по изп.дело. Необходимо било и
конструктивно становище; последното се потвърдило и от заключението на СТЕ,
изготвено в производството по адм.д.№ 10949 по описа за 2015 г. на АССГ. Сочи,
че едва след отмяната на разрешението за строеж с влязлото в сила съдебно
решение, ищецът бил поискал оправомощаване по чл.526 ГПК. Решението било
постановено в разрез със разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД; налице била
хипотезата на чл.83, ал.2 ЗЗД и ответницата не дължала обезщетение за вредите.
По делото не била доказана и реална вреда, защото от заключението на
съдебно-техническата експертиза се установило, че антрето не е самостоятелен
обект. Претенцията на ищеца била недоказана и по размер, защото вещото лице
било посочило, че няма пазарен аналог въз основа на който да се извърши
сравнителен анализ.
Иска се от въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и вместо него да постанови
друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена изцяло. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС - И.Г.Ф.,
от който се излагат доводи, за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното решение в частта, в която претенциите на въззиваемия-ищец
пред СРС са били уважени. Излагат се доводи, че решението е съобразено със
съдебната практика. Не били допуснати сочените от въззивницата нарушения при
обсъждане на доказателствата. Доказани били предпоставките за уважаване на така
предявения иск. Сочи, че бил налице уважен ревандикационен иск и за ответницата
възниквало задължение да положи активни действия по възстановяване на правното
положение в състоянието, за което е осъдена с диспозитива на крайния съдебен
акт. Задължението на ответницата било да извърши лично действия по одобряване
на проекти и снабдяване с разрешение за строеж, както и извършване на
съответните СМР в тяхно изпълнение, което се установявало от протоколите на
ЧСИ; ответницата следвало да се съобрази със заключението на СТЕ, което била
подписала лично и без възражения.Счита, че наличието на овластяване за
снабдяване с част от строителните книжа по никакъв начин не освобождава
длъжника от задължението му за съдействие и изпълнение на постановеното съдебно
решение. Правилен бил извода на СРС, че ответницата осуетява изпълнението,
както и препятствала ищеца от реално фактическо владение по отношение на процесната
реална част, която се държала от ответницата и която отказвала да изпълни
съдебното решение. Тъй като ответницата бездействала за ищеца бил налице правен
интерес да потърси заместваща облага, а именно обезщетение за пропуснати ползи.
Същите се измервали в пропуснатия за исковия период наем на процесната идеална
част. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена
на 24.07.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 31.07.2020 г.
Следователно е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
В частта, в
която претенциите на ищеца са отхвърлени като неоснователни, решението като
необжалвано е влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес.
По доводите
във въззивните жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване, че
ищецът е собственик на процесния обект – входно антре, така както било описано
в решение от 26.09.2011 г. по в.гр.д. № 4112/2006 г. по описа на СГС, II-В
въззивен състав, както и че ответницата е упражнявала фактическа власт върху
този обект през процесния период 02.04.2014 г. – 02.04.2019 г. Последното
обстоятелство се установявало от приложеното копие на изп.д. №59/2012 г. по
описа на ЧСИ А. Д., като то не се и оспорвало от ответницата. От документите по
изпълнителното дело се установявало, че съдебният изпълнител /СИ/ е извършвал
многократни опити да извърши фактическо предаване държането на обекта на ищеца
с оглед постановеното в негова полза решение по чл. 108 ЗС и издадения
изпълнителен лист, но не е могъл да го направи, тъй като ответницата отказвала
да окаже необходимото съдействие за премахване на съществуващ зид и изграждане
на нова преградна стена. По делото не се твърдяло и не се установявало
ответницата да има годно правно основание за ползване на антрето. Напротив,
установено било, че с влязло в сила решение ответницата била осъдена да го
предаде на ищеца като част от негов собствен имот. Също така СРС е приел за
установено по делото, че през процесния период ищецът е бил лишен от ползването
на антрето, като съгласно заключението на приетата съдебно-техническа
експертиза размерът на ползата, от която е бил лишен, се равнявала на сумата от
1382 лв. Неоснователни били възраженията на ответницата, че ищецът претендирал
всъщност неимуществени вреди вследствие неосъществено принудително изпълнение,
като той бил този, който следвало да се сдобие със съответните строителни
книжа. Нямало съмнение, че претенцията на ищеца е именно за ползване от
ответницата без основание на процесното антре, а не за обезщетение за
неимуществени вреди. От документите по изпълнителното дело било видно, че
ответницата се е опитвала по всевъзможен начин да осуети изпълнението на
съдебното решение за предаване на антрето на ищеца. Съдът е намерил също така
за неоснователен и аргумента на ответницата, че антрето не представлява
самостоятелен обект. Това обстоятелство било неотносимо към претенцията на
ищеца, тъй като тя се основавала на института на неоснователното обогатяване, а
след като ищецът бил лишен от ползването на антрето, при наличие на останалите
предпоставки за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД, то той имал право да получи
равностойността на ползата, от която е бил лишен. Тъй като антрето било част от
притежавания от него апартамент в центъра на гр.София, правилно вещото лице било
използвало като база за определяне на обезщетението средния пазарен наем на
апартаменти в гр.София. По така изложените мотиви СРС е достигнал до извода, че
искът по чл. 59 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 1 382 лв. и да бъде
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2 668, 80 лв.
Искът по чл. 86 ЗЗД е приет за неоснователен и като
такъв е отхвърлен изцяло, а върху главницата по чл. 59 ЗЗД е присъдена
единствено поисканата законна лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Видно от петитума на исковата молба от ищеца се иска
ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца обезщетение за ползване, от
което същият е лишен, на собствения си имот, а именно-входно антре с площ от
3,41 кв.м., обозначено със жълт цвят на скица, представляваща неразделна част
от съдебното решение, което входно антре се явява част от апартамент на ищеца,
находящ се в гр.София, ул.“*******за периода от 02.04.2014 г. до 02.04.2019 г.
ведно със законната лихва върху вземането считано от постъпване на исковата
молба до окончателното плащане.
Съгласно разпоредбите на чл.
59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи
да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на
иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг
иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко
неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата
на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Общата хипотеза за неоснователно
обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице несобственик
ползва недвижимия имот/вещта/ без правно основание за това и препятства собственика
да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата,
които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността
собственика лично да ползва или да отдава под наем/ на правно основание/ имота
и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти -
ползването без правно основание от несобственика- ответник на собствения
недвижим имот/вещ/ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява
в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или
да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и
обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за
ползване на недвижимия имот за процесния период. Фактическият състав на предявен
иск с пр.осн. чл. 59 ЗЗД обхваща елементите - 1. ищецът да е собственик
на имота/вещта/, 2. ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно
основание за това и 3. размера на вредата, изчислена на база сумата, с която
собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му
право на ползване на имота - наемната цена на този функционален тип имоти, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 398 ОТ 06.08.2014 Г. ПО ГР. Д. № 1933/2013 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС наа РБ, постановено по реда
на чл.290 ГПК, поради което и задължителна съдебна практика.
В конкретния случай не се спори, че входното антре за
което се претендира обезщетение е собственост на ищеца по делото. Не се спори
и, че ответницата го държи без основание. В случая е налице влязло в сила
решение по иск по чл.108 ЗС, ползващо се със сила на пресъдено нещо /СПН/.
Видно от постановеното от СГС, ГО, II В
състав по гр.д.№ 4114 по описа за 2006 г. решение, претенцията на В.А.В. по
чл.108 ЗС срещу И. Г. Ф. е приета за неоснователна, вместо това е уважена
насрещната претенция по чл.108 ЗС. Съдът е приел, че от събраните по делото
доказателства се установява, че процесното и по настоящия спор антре,
представлява част от апартамента, който е поставен в дял на праводателя на
ищеца /има се предвид И.Ф./ по силата на съдебната спогодба от 1965 г. Приетото
е, че ответницата /по насрещния иск, ответница и по настоящия спор/ не е
ангажирала доказателства за наличието на правно основание за упражняването на
владение върху антрето.
С определение от 16.03.2012 г. на ВКС, Второ ГО по
гр.д.№ 128 по описа за 2012 г. въззивното решение не е допуснато до касация.
Следователно по безспорен начин са доказани първите
две предпоставки на иска по чл.59 ЗЗД, с който е сезиран съда.
Що се касае до размера на обезщетението, действително
същия е оспорен от ответницата с отговора по исковата молба. Всъщност
възражението й е, че антрето не е самостоятелен обект и не може да бъде
отдавано под наем.
Въззивната инстанция намира, че обстоятелството, че се
касае до несамостоятелен обект не може да отрече правото на обезщетение по
чл.59 ЗЗД на собственика на този обект срещу държателя му.
Вещото лице инж.Х.е определила размера на наема
относно процесното антре чрез сравнителния метод, който се основава на база
сравнение на конкретния имот с подобни такива на пазара на недвижими имоти.
Вещото лице сочи, че този метод дава достатъчно добра точност при определяне на
справедливата пазарна цена.
Действително, на пазара не се отдават под наем антрета
затова вещото лице е взела предвид наемната цена на апартаментите в района и е
извлекла единичната наемна цена за кв.м. като е отчела факта, че без наличие на
входно антре, близостта на входната врата на апартамента до врата за тоалетна,
принадлежаща на друг апартамент, оказва влияние на наемната цена.
Следва да отбележим и, че вещото лице инж.А. Х.,
депозирала заключението на съдебно-техническата експертиза, при извършения
оглед е констатирала, че на място към датата на изготвяне на
заключението-04.06.2020 г. процесното антре е преустроено в кухненски бокс.
Неоснователен се явява довода на въззивницата,
поддържан и пред първата съдебна инстанция, че неправилно СРС бил приел, че
исковата претенция е за присъждане на неимуществени вреди под формата на
пропуснати ползи поради неосъществено принудително изпълнение. Такъв иск нито е
предявен, нито съдът се е произнасял по него. Нещо повече, това възражение на
ищцата изрично е отхвърлено като неоснователно от първоинстанционния съд.
В този смисъл доводът, че първоинстанционното решение
било постановено в разрез със разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД, както и, че била
налице хипотезата на чл.83, ал.2 ЗЗД и ответницата не дължала обезщетение за
вредите, е неотносим към конкретния казус. В случая не се претендира
неизпълнение на задължение въз основа на договорно правоотношение, а на
плоскостта на неоснователното обогатяване.
Противно на соченото от въззивницата, ищецът не
претендира вреди от „осуетяване на принудително изпълнение“ по образуваното изп.д.
№ 20128530400059 по описа на ЧСИ А..Д.въз основа на изп.лист от 24.04.2021
г.,издаден въз основа на постановеното
от СГС, ГО, II В състав по гр.д.№ 4114 по
описа за 2006 г., решение по силата на което В.А.В. е осъдена на основание
чл.108 ЗС да предаде владението върху процесното и по настоящия спор, входно
антре/л.29 по делото пред СРС/. Затова и доводите й във връзка с това
изпълнително дело са ирелевантни за изхода по спора с правна квалификация чл.59 ЗЗД.
Въпросът за наличието на разрешение за строеж също не
подлежи на разглеждане в случая.
При това положение обжалваното решение в частта, в която ищцовата претенция по чл.59 ЗЗД е
уважена, е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция решението е правилно и в частта за
разноските.
Пред
въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция
разноски не се следват на въззивницата.
На въззиваемия по жалбата разноски се
следват и такива са сторени в размер на 400
лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 153005 от 17.07.2020 г. по гр.д.№ 19278 по описа за 2019 г. СРС, Първо ГО, 127-ми
състав, в частта, в която се: ОСЪЖДА
В.А.В., да заплати на И.Г.Ф., на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 1 382 лв., представляваща обезщетение
за ползване от ответника без основание на недвижим имот, находящ се в гр.София,
ул.“***** вх. ***** , представляващ входно антре с площ от 3, 41 кв.м.,
обозначено с жълт цвят на скица, представляваща неразделна част от решение от
26.09.2011 г. по в.гр.д. № 4112/2006 г. по описа на СРС, II-в въззивен състав,
за периода 02.04.2014 г. – 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2019 г., до
окончателното плащане, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА В.А.В., ЕГН **********,***, да заплати на И.Г.Ф., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв. Г.Г.,
сумата в размер на 400 лв., представляваща
разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в 1-месечен срок от връчването му на страните пред
ВКС, при условията на чл.280, ал.ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: