№ 10563
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ц.Р.Ц
при участието на секретаря М.Р.И
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20241110126895 по
описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявен от Н. Д. К. срещу „С.К“
ООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено,
че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 870,81 лева, представляваща
неустойка за непредоставяне на обезпечение по Договора за заем №******/20.12.2023
г.
Ищецът Н. Д. К. твърди, че на 20.12.2023 г. между страните по делото е сключен
Договор за заем № ******, като размерът на заема е 1000 лева, като общо дължимата
от ищцата сума била в размер на 2096 лева, която следвало да бъде върната на 8
погасителни вноски. Сочи се, че по договора й била начислена неустойка в размер на
870,81 лева поради непредоставяне от нейна страна на обезпечение по договора.
Ищцата намира, че клаузата, която я задължава да заплати сумата в размер на 870,81
лева – неустойка за непредоставяне на обезпечение, е нищожна, поради което не
дължи горепосочената сума. Клаузата за неустойка била нищожна поради накърняване
на добрите нрави. Намира, че същата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19
ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала с нея, била в размер почти равен на
сумата на отпуснатия кредит. Клаузата била неравноправна и на основание чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащане на сума, която е необосновано висока. С
посочената неустойка се прехвърлял върху потребителя риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване оценка на
платежоспособността на длъжника. Неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. С посочената неустойка
се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение. По изложените съображения моли съда да приеме за установено, че
ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 870,81 лева – претендирана от
ответника като неустойка за непредоставяне на обезпечение по договор за заем
№******/20.12.2023 г.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който се оспорва предявения иск. Посочената неустойка не била добавка към
възнаградителната лихва. Излага съображения относно действителността на
уговорката за заплащане на неустойка.
С отговора на исковата молба е предявен и насрещен иск с правно основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ищцата да
заплати на ответника на сумата в размер на 214 лева, представляваща главница по
договора за заем. Сочи, че по процесния договор за заем, ищцата оставало да дължи на
ответника следните суми: сумата в размер на 1000 лева – получена от нея главница,
сумата от 90,81 лева – възнаградителна лихва, 118,85 лева – неустойка, както и 7,33
лева – такси. Сочи, че ищцата направила плащания към ответника, както следва: на
20.01.2024 г. - сумата в размер на 255 лева, на 22.01.2024 г. - 7 лева, на 13.02.2024 г. -
сумата в размер на 262 лева и на 10.04.2024 г. - сумата в размер на 262 лева. С
посочените плащания били погасени три вноски от погасителния план с падежи
съответно на 20.01, 20.02 и 20.03.2024 г. Към момента на подаване на отговор на
исковата молба и насрещен иск, ищцата била просрочила плащането на три вноски по
кредита с падежи, както следва: 20.04.2024 г., 20.05.2024 г. и 20.06.2024 г. Ответникът
намира, че поради забава на длъжника били налице предпоставките по чл. 6, ал. 3 от
договора за обявяването му за предсрочно изискуем. С насрещния иск прави
изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Моли съда да осъди
ищцата да му заплати сумата в размер на 214 лева, представляваща частичен иск от
иск в общ размер от 1000 лева, представляваща главница по договора за
потребителски кредит № 9840443 от 20.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. При условията на
евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен за недействителен, моли съда да
осъди ищцата да му заплати същата сума на основание чл. 23 ЗПК. Претендира
разноски.
Подаден е и отговор на насрещния иск от ищцата Н. Д. К., с който се оспорва
насрещния иск. Излагат се съображения за недействителност на целия договор за
кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посочения в същия
годишен процент на разходите не съответствал на действителния ГПР по договора. По
изложените съображения, моли съда да отхвърли предявения насрещен иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК:
По така предявеният отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да
докаже, че процесното вземане в размер на 870,81 лева съществува, т.е. че същото е
предмет на валидна клауза за неустойка.
Като доказателство по делото е представен договор за потребителски кредит
№9289131/20.12.2023 г., сключен между „С.К“ ООД, в качеството му на кредитор, и Н.
Дмитриева К., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата
кредит в размер на 1000 лева, при годишен лихвен процент в размер на 44,5% и
годишен процент на разходите в размер ана 54,35%.
В чл. 5 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни,
считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и
отговарящо на условията по чл. 5, ал. 1 от договора: поръчител или банкова гаранция
2
(поне едно от изброените), а чл. 11 от договора предвижда, че заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 870,81 лева в случай на неизпълнение на
задължението си по чл. 5 от договора. Посочено е, че неустойката се начислява
автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се
счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената по тази точка неустойка се
заплаща разсрочено по съгласно включения в договора погасителен план.
Условия, на които следва да отговаря поръчителя са посочени чл. 5, ал. 1 от
договора и са следните: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в
размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната;
при двама поръчители – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от
4 пъти размера на минималната работна заплата за страната; а не са поръчители по
други договориза кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по
договори, сключени с кредитора, по които да е налице неизпълнение; да нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към
БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо
дължимата сума от потребителя при приложението на чл. 5 от договора е в размер на
2096 лева, от които – 1000 лева главница, 225,19 лева – възнаградителна лихва и 870,81
лева – неустойка.
Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави по следните съображения:
Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи,
вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и
отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПКр, според
която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър
или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване
на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска
3
обезпечение и едва след като това стане факт да отпусне кредита. Към това следва да
се добави и съображението, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като предвижда необходимост от
изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което
неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на обезпечение) не произтичат
каквито и да било вреди. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не
за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква
задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че
по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност
на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от
кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка,
като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически се създава
допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което
противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението. С включването на посочената неустойка като част от погасителната
вноска по кредита се цели да се увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна.
По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между страните
договор, предвиждаща неустойка в случай на неизпълнение на задължение на
кредитополучателя да предостави обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, поради което начислената по договора като дължима сума в размер на
870,81 лева – неустойка за непредоставяне на обезпечение не се дължи от ищцата. По
изложените съображения съдът намира, че следва да бъде уважен предявеният главен
иск.
По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По така предявения иск за осъждане на ищцата да заплати на ответника сумата в
размер на 214 лева – частичен иск от иск в общ размер от 1000 лева – предсрочно
изискуема главница по договор за кредит, в тежест на ответника-ищец по насрещния
иск, е да докаже наличието на облигационно правоотношение по договор за паричен
заем, по силата на което е предоставил на ищцата кредит в посочения от него размер,
както и че надлежно е упражнил правото за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем.
Между страните е безспорно, а и представения катo доказателство по делото
договор за потребителски кредит №9289131/20.12.2023 г., сключен между „С.К“ ООД,
в качеството му на кредитор, и Н. Д. К., по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищцата кредит в размер на 1000 лева, при годишен лихвен процент в
размер на 44,5% и годишен процент на разходите в размер на 54,35%.
Безспорно е, че на кредитополучателя е начислена неустойка за непредоставяне
4
на обезпечение по кредита в размер на 870,81 лева. Представен е и погасителен план
към договора за кредит, съгласно който общо дължимата сума от потребителя с
включена неустойка за непредоставяне на обезпечение е в размер на 2096 лева, от
които – 1000 лева главница, 225,19 лева – възнаградителна лихва и 870,81 лева –
неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Съгласно разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожни са
договорите за потребителски кредит, в които липсва посочване на годишния процент
на разходите по кредита.
Съгласно цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от
Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в
момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта
на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено
значение за правата на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Неустойката, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за
предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за
главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява
неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план, обезпечава не
пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на
възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен
план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава
санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се
кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски),
което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което
противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е
5
включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че
не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение.
В този смисъл, претендираната неустойка е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на
кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет
на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз по дело C-714/22,
съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Доколкото посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е от
съществено значение, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
6
процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
В чл. 3, ал. 1 от договора е посочено, че при изчисляване на ГПР по договора за
кредит е взета предвид само договорената между страните възнаградителна лихва.
Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвена, годишният процент на разходите по процесния договор, ако при
изчисленията бъдат взети предвид възнаградителната лихва по договора и неустойката
за непредоставяне на обезпечение, е в размер на 164,40%
С оглед на гореизложеното, договора за потребителски кредит, на който се
основават претенциите на ищеца по насрещния иск, се явява недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на посочване на реалния
ГПР по кредита, приравняващо се на непосочването му, поради което не е налице
първата предпоставка за уважаване на исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК и чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, а именно – наличието на валидно
договорно правоотношение, поради което няма да бъдат разглеждани останалите
предпоставки за уважаване на исковете.
По предявения в условията на евентуалност насрещен иск с правно основание чл.
23 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ответника-ищец по насрещния иск е да докаже, че е предоставил на
ищцата в заем твърдяната от него сума, както и размерът на непогасената главница.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото е безспорно, че ищцата – ответник по насрещния иск е получила от
кредитополучателя „С.К“ ООД сумата в размер на 1000 лева.
Съгласно признанието на ищеца по насрещния иск, че кредитополучателят е
извършил плащания по договора за кредит в общ размер на 786 лева, то съдът намира,
че кредитополучателят дължи връщане на сума по кредита в размер на 214 лева –
7
остатък от предоставената сума, поради което предявеният иск с правно основание чл.
23 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищцата претендира присъждането на разноски за държавна такса в размер на 50
лева по предявения от нея иск, като поради уважаването му искането следва да бъде
уважено в пълен размер.
Адв. М. – процесуален представител на ищцата претендира присъждане в своя
полза на адвокатско възнаграждение за осъществена в полза на ищцата безплатна
правна помощ в настоящото производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът
намира, че не са налице предпоставките за присъждане в полза на адв. М. на
адвокатско възнаграждение за осъществена в полза на ищцата безплатна правна помощ
по т. 2 на чл. 38, ал. 1, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че
същата не е материално затруднена. За периода от м.02 до м.08.2024 г. ищцата има
деклариран доход от около 2000 и над 2000 лева (по-конкретно 2300 лева), което е
около средното за страната за посочения период.
Ответникът претендира разноски за заплатена държавна такса по насрещния иск
в размер на 50 лева, депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в размер
на 200 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева. Ищцата е
релевирала възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна
възнаграждение за процесуално представителство, което съдът намира за
неоснователно. По изложените съображения на ответната следва да й бъдат присъдени
направените по насрещния иск разноски в пълен размер от 730 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Д. К., ЕГН: **********
срещу „С.К“ ООД, ЕИК: ********* иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3
ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 870,81 лева неустойка за
непредоставяне на обезпечение, начислена по договор за потребителски кредит
№9289131/20.12.2023 г., сключен между „С.К“ ООД, в качеството му на кредитор, и Н.
Дмитриева К., в качеството й на кредитополучател.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.К“ ООД, ЕИК: ********* срещу Н. Д. К., ЕГН:
********** иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата в размер на 214
8
лева – частичен иск от иск в общ размер от 1000 лева – главница по договор за
потребителски кредит №9289131/20.12.2023 г.
ОСЪЖДА Н. Д. К., ЕГН: ********** на основание чл. 23 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД да заплати на „С.К“ ООД, ЕИК: ********* сумата в размер на 214 лева –
частичен иск от иск в общ размер от 1000 лева, представляваща остатък от
предоставена на Н. К. в заем сума.
ОСЪЖДА „С.К“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на Н. Д. К., ЕГН: **********
сумата в размер на 50 лева – разноски за държавна такса в настоящото производство.
ОСЪЖДА Н. Д. К., ЕГН: ********** да заплати на „С.К“ ООД, ЕИК: *********
сумата в размер на 730 лева – разноски по предявения насрещен иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9