Р Е Ш Е Н И Е
№ 2022г., гр. Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Трети тричленен
състав, в открито съдебно заседание на шести октомври две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА НЕДЕВА
ТАНЯ ДИМИТРОВА
при секретаря
Теодора Чавдарова и с участието на прокурора Владислав Т, като разгледа
докладваното от съдията Д. Недева к.адм.д. № 1010 по описа за 2022 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс
/АПК/, във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е
по касационна жалба от М.Л.Ж., понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от
свобода“ в затвора в гр. Варна чрез адв.А., против Решение № 147/11.02.2022г. на
Административен съд-Варна постановено по адм. д. № 2117/2021г., в частта с
която е отхвърлен предявен от
жалбоподателя иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията”/ГДИН/ за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 30 000
/тридесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва от подаването на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в причинени му болка и
страдания, поради противоправно бездействие на администрацията на Затвора –
Варна да осигури на Ж. полагащите хигиенни и санитарни материали – четки, пасти
за зъби, тоалетна хартия, принадлежности за бръснене, фонокарти, предоставяне
на средства и др. за периода 10.08.2018 г. до 09.09.2018 г. и за периода
10.08.2019 г. до 09.09.2021 година. В касационната жалба са изложени
съображения за необоснованост на обжалваното, поради противоречие в мотивите.
Твърди се и незаконосъобразност на оспорения акт, тъй като е постановен при неправилно
приложение на материалния закон и несъобразяване с практиката на ЕСПЧ. С
допълнителна молба с.д. № 11956/04.08.2022 г. процесуалният представител на
касатора е направил уточнения на депозираната касационна жалба, като е посочил,
че при постановяване на решението си първоинстанционният съд е допуснал и
нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед на изложеното се моли
решението да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което
предявеният иск да бъде уважен.
Депозирана
е и частна жалба от М.Л.Ж. срещу Решение №147/11.02.2022 г. на Административен
съд-Варна постановено по адм. д. № 2117/2021г., в частта, с която искът му е
оставен без разглеждане по отношение на периода от 10.09.2018 г. до 10.08.2019
г., като недопустим и производството в тази част е прекратено. С допълнителна
молба с.д. № 11476/25.07.2022 г. Ж. е уточнил частната си жалба, като е изложил
съображения, че за една година нищо не се променило и той е лишен от
възможността да си закупи лични вещи и предмети от първа необходимост. Изложил
е и подробни доводи за отхвърляне на искането на ответната страна за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно
заседание касатора М.Л.Ж., лично и чрез адв. А. поддържа касационната и
частната жалба. Излага съображения, че е възпрепятстван да си пазарува от
лавката на затвора. Сочи, че затворническата администрация е задължена да му
съдейства за активно поддържане и съхраняване на семейните отношения, което му право
е нарушено с налагането на запор, който ограничава възможностите му да пазарува
от лавката на затвора, от където се
сдобива с фонокарти. Излагат се съображения за нарушение на
съдопроизводствените правила, предвид факта, че видеоконферентната връзка нарушава
принципа за непосредственост. Отново са изложени съображения за необоснованост
и материална незаконосъобразност на обжалваното решение.
Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, не изпраща представител. С
писмено отговор, чрез ст. юрисконсулт С С , вх. № 4753/24.03.2022г. и вх. №
5169/30.03.2022г., заявява, че оспорва подадените жалби и счита решението за
правилно и законосъобразно. По същество на спора сочи, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че затворническата администрация няма
задължение да предоставя на лишените от свобода паста и четка за зъби, както и
правилно е установено, че не е доказан първия елемент от отговорността по чл.
248, ал. 1 от ЗИНЗС, а именно наличието на твърдяното незаконосъобразно
бездействие на администрацията на затвора Варна за процесния период. С
допълнително депозиран отговор на частна жалба вх. № 12136/09.08.2022 г. се
сочи, че същата е неоснователна. Излага съображения, че от приложените по
делото административно дело №2242/2019 г. и касационно административно дело №
1330/2020 г. на Административен съд – Варна се установява, че за същия период,
по същите искови претенции е налице влязъл в сила съдебен акт. Позовавайки се
на чл. 299, ал. 1 от ГПК излага доводи, че исковата претенция в тази част е
недопустима. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски.
Депозирано е и
писмено становище вх. № 14751/04.10.2022 г. от процесуалния представител на
ответника, с което се поддържат депозираните отговори и се оспорват жалбите на Ж..
Моли решението на първоинстанционния съд да се потвърди и да им се присъди
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна
прокуратура-Варна дава заключение за неоснователност на депозираните жалби и
моли решението на първоинстанционния съд
да бъде оставено в сила.
Касационните жалби са редовни и допустими – подадени
са в законоустановения в чл. 211 от АПК срок и
произхождат от участвалите в първоинстанционното производство страни.
Съдът, като прецени доказателствата по делото,
доводите и възраженията на страните и извърши служебна проверка за валидността,
допустимостта и съответствието с материалния закон на обжалваното решение,
намира касационната жалба на М.Л.Ж. за неоснователна.
Първоинстанционният съд правилно е установил
фактическата обстановка, като същата е изведена от доказателствата по делото,
разгледани поотделно и в съвкупност. Неоснователно е възражението на касатора Ж.
за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения.
Пред първоинстанционния съд М.Ж. е предявил срещу ГД
„ИН“ иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за заплащане на обезщетение
в размер на 30 000 лв. за причинени неимуществени вреди /болки и страдания,
изразяващи се в унижение, страх, безпокойство и др./, понесени в периода от 10.08.2018
г. до 09.09.2021г. в резултат на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, поради
неосигуряване от администрацията и лишаването му от възможност сам да си
осигури /поради запор на постъпващите по негова партида суми/, на материали и
принадлежности /тоалетна хартия, четка, паста за зъби, самобръсначка, тоалетен
сапун/, необходими за поддържане на санитарния хигиенен минимум; както и
неосигуряване на възможност за телефонна връзка и поддържане на контакт с
близки, роднини, и адвокати.
В оспореното решение първоинстанционният съд е приел,
че е сезиран с допустим иск. При анализа на събраните в хода на съдебното
производство гласни и писмени доказателства, е достигнал до извода, че
предявения от Ж. иск за заплащане на обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от нарушения на чл. З от ЗИНЗС, е неоснователен и го е
отхвърлил, в частта за периода от 10.08.2018 г. до 09.09.2018 г. и за периода
11.08.2019 г. до 09.09.2021 година. За периода 10.09.2018 г. до 10.08.2019 г.,
съдът е приел иска за недопустим и е прекратил производството в тази част, тъй
като е установил, че за същия период, по същите искови претенции е налице
влязъл в сила съдебен акт. По делото не
е имало спор по установената фактическа обстановка, а именно, че във връзка с
наложен от съдия-изпълнител запор на постъпващите по партида на ищеца суми в
Затвора Варна, същият не е имал възможност да закупи гореописаните продукти и
вещи, с които може да се снабди единствено от лавката на затвора. Установено е,
че за процесния период не е депозирана молба до МП за отпускане на месечна
издръжка за покриване на тези нужди. Установено е, че М.Л.Ж., не е депозирал
молба за получаване на тоалетна хартия, четка, паста за зъби, самобръсначка и
др. като социално слаб.
Първоинстанционният съд е посочил, че разпоредбите на
чл. 151 и чл. 86 от ЗИНЗС, не поставят задължение пред затворническата
администрация да осигурява безплатно на лишените от свобода лица четка и паста
за зъби, принадлежности за бръснене, тоалетен сапун и тоалетна хартия, както и
безплатна фонокарта, в каквато насока са твърденията на ищеца. В нормата на чл.
79 ал. 3 от ППЗИНЗС са посочени случаите, при които на лишен от свобода може да
се предостави безвъзмезден достъп до служебен телефон, но е отчел
обстоятелството, че не се твърди и не са представени доказателства, да са били
налице тези изключения и ищецът да е правил искане, респ. да му е отказан
безвъзмезден достъп до такъв.
В заключение, първоинстанционният съдът е приел, че в
закона не е предвидено задължение на затворническата администрация да осигурява
на лишените от свобода лица условия за поддържане на устна хигиена, включително
и, чрез осигуряване на безплатни консумативи, нито е установено задължение на
затворническата администрация да осигурява комуникация по телефонна връзка чрез
предоставяне на затворниците на безплатни карти, като не следва чрез
разширително тълкуване на разпоредбата да се извличат задължения на
администрацията, каквито не са й вменени от закона.
На изложените основания е приел искът на Ж. за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, за неоснователен и
недоказан.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Като неоснователни се възприемат възраженията на
процесуалния представител на касатора, че в производството пред
първоинстанционният съд са допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила, а именно, че видеоконферентна връзка
нарушава принципа на непосредственост. Настоящият касационен състав приема, че
провеждането на видеоконференция не засяга установените правила за разпит на
свидетели, нито накърнява процесуалните права на страните по делото.
Видеоконференцията по никакъв начин не ограничава принципа на непосредственост,
както твърди касаторът. Този способ за участие в открито съдебно заседание е
предвиден в разпоредбите на АПК, като няма изискване да се изисква съгласието
на страната за провеждане на видеоконференция. С оглед активното процесуално
поведение на ищеца съдът счита, че той е имал пълната възможност адекватно да
организира защитата си.
В случая не е налице твърдяната от касационния
жалбоподател неправилност на обжалваното решение, основана на нарушение на
приложимия материален закон и необоснованост. Въз основа на събраните по делото
доказателства в обжалваното решение е изведен правилния извод за
неоснователност на предявения иск, при неустановяване на сочените в исковата
молба обстоятелства, от които ищецът извежда причинени неимуществени вреди.
В съответствие с нормата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС Държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от закона. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като
имуществената отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент
от фактическия състав на отговорността. Деликтната отговорност на Държавата не
се презумира от закона, поради което в тежест на ищеца /по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка чл. 144 АПК/ е да
проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на
органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.
Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела
оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от
ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази
оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия състав на
деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и
настъпилия вредоносен резултат. В съответствие с нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените и
задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Ал. 2 на същата норма предвижда, че за
нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Настоящият съдебен състав намира, че в производството
не се установява и намерение у затворническата администрация за унижаване или принизяване на ищеца чрез
поставянето му в неблагоприятни условия и ищецът не е бил поставен в
неблагоприятни условия при престоя си през процесния период в Затвора Варна,
вследствие на което да произтичат подлежащи на обезщетяване неимуществени
вреди.
В съответствие с доказателствата по делото
първоинстанционният съд е направил извод, че не е налице бездействие по
отношение на релевираните от Ж. обстоятелства, доколкото в закона липсва
задължение на ответника за безвъзмездно осигуряване на посочените вещи за
обикновено потребление и хигиена, като напротив - по делото е установено, че
нормативно определените такива са предоставяни, в съответствие с утвърдения
ред.
Не са налице твърдените от ищеца бездействия, които да
нарушават забраната на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС за
унизително отношение спрямо него. Липсва елемент от фактическия състав на
отговорността на ГДИН по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Не се
установяват и настъпили вреди в правната сфера на – психически страдания, нито
причинна връзка между оплакванията на ищеца и твърдените незаконосъобразни
действия/бездействия на служители на ГД "Изпълнение на наказанията"
София.
Не е констатирано по делото, условията при които е
пребивавал касатора, да са били различни за останалите или спрямо него да е
налице тенденциозно поведение. Невъзможността ищецът да ползва за закупуване на
посочените вещи средствата по своята лична партида не се дължи на виновно
действие или бездействия на ответника. Наложеният на същите запор е в резултат
на негово виновно поведение, във връзка с непогасени задължения, за събирането
на които против него е образувано изпълнително дело. Неправилно същият счита
средствата по тази сметка за несеквестируеми, доколкото същите не попадат сред
тези, изрично посочени в разпоредбата на чл. 444 от ГПК.
Правилен е извода на първоинстанционния съд, че на ищеца
са били предоставяни предвидените по закон препарати и вещи за лична хигиена от
първа необходимост, а набавянето на останалите такива, посочени от него, не е
вменено като задължение на ответника и на администрацията на затвора.
По делото липсват доказателства Ж. да е искал от
началника на затвора безвъзмезден достъп до телефон, при условията на чл.79
ал.3 от ППЗИНЗС и да му е отказан такъв.
По изложените съображения съдът намира, че
касационната жалба на Ж. против Решение № 147/11.02.2022 г.
на Административен съд-Варна постановено по адм. д. № 2117/2021г., в частта с
която е отхвърлен предявения от него иск е неоснователна. Решението, в
тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на
съда изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд досежно
неоснователността на исковата претенция, поради което не следва да бъдат
преповтаряни и на основание чл. 221 ал.2
от АПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Подадената частна жалба настоящия касационен състав
намира за неоснователна. Правилно първоинстанционният съд е оставил без разглеждане исковата претенция за
периода 10.09.2018 г. до 10.08.2019 г. и е прекратил производството в тази
част, с оглед приложеното по делото решение № 399/05.03.2020 г. по
административно дело №2242/2019 г. на Административен съд -Варна и решение №
1204/18.08.2020 г. по касационно административно дело №1330/2020 г. на
Административен съд – Варна. Видно от цитираните решения е, че М.Л.Ж. е
претендирал неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания,
поради противоправно бездействие на администрацията на Затвора Варна да му
осигури средства или друг механизъм за снабдяването му с вещи от първа
необходимост, за периода 10.09.2018 г. до 10.08.2019 година. Правилно
първоинстанционният съд е счел, че за същия период, по същите искови претенции
е налице влязъл в сила съдебен акт и с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК е приел, че исковата молба в тази част е недопустима, следва да бъде
оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено в тази част.
Обективните предели на силата на присъдено нещо изключват възможността за пререшаване
на спора между същите страни и на същото основание, въз основа на факти
възникнали и съществували преди влизане в сила на съдебния акт. С оглед на
изложеното съдът счита, че частната жалба се явява неоснователна и следва да
бъде оставена без уважение.
Претенцията на ответната страна за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е неоснователна по следните съображения: Липсата
на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане
на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне
на иска/исковете му, не е празнота в правото, която да се запълни по аналогия
на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или ал. 8 от ГПК.
Законодателят е разграничил възнаграждението за един адвокат от разноските по
производството в чл. 143, ал. 1 от АПК, както и в чл. 78, ал. 1 от ГПК. Стриктното
тълкуване на разпоредбата на чл. 286, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС води до
извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и
заплатено възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултско
възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по
производството. В ЗИНЗС не е предвидено изрично възстановяването на разхода за
ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на
юрисконсултско възнаграждение в негова полза, което означава, че при отхвърляне
на иск по ЗИНЗС, в тежест на ищеца остава заплатената от него държавна такса,
като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството
във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи
възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил
защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при
осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на
специална законова уредба в ЗИНЗС, предвиждаща това.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка
с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 147/11.02.2022г. на
Административен съд-Варна постановено по адм. д. № 2117/2021г., в частта с
която е отхвърлен предявен от
жалбоподателя иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията”/ГДИН/ за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 30 000
/тридесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва от подаването на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в причинени му болка и
страдания, поради противоправно бездействие на администрацията на Затвора –
Варна да осигури на Ж. полагащите хигиенни и санитарни материали – четки, пасти
за зъби, тоалетна хартия, принадлежности за бръснене, фонокарти, предоставяне
на средства и др. за периода 10.08.2018 г. до 09.09.2018 г. и за периода 10.08.2019
г. до 09.09.2021 година.
ОТХВЪРЛЯ частна жалба от М.Л.Ж. срещу Решение №147/11.02.2022
г. на Административен съд-Варна постановено по адм. д. № 2117/2021г., в частта,
с която искът му е оставен без разглеждане по отношение на периода от 10.09.2018
г. до 10.08.2019 г., като недопустим и производството в тази част е прекратено.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: