№ 937
гр. Пловдив, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20245300500755 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК,
и чл.26 във вр. с чл.22, чл.19, чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП.
Образувано е по подадена въззивна жалба от „Фератум България”
ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. *****, чрез юрк. Г.
Г., против Решение № 328/18.01.2024г., постановено по гр.д.№ 18827/2022г. по
описа на Районен съд - Пловдив, VI гр.с., с което е признато за установено в
отношенията дружеството и М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****, че
сключеният помежду им Договор за потребителски кредит №
1169300/12.06.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл.
22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК; както и е осъдено дружеството да
заплати на М. Д. Д., ЕГН **********, сумата от 81 лв. – за държавна такса,
както и да заплати на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., на адв. М. М. от АК- ***, с
адрес на кантората гр. *****, сумата от 603,60 лв., представляващо
адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ.
Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което
1
да се отхвърли изцяло исковата претенция.
Въззиваемата страна М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****,
чрез адв. М. М., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на
процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните
доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от М. Д. Д. против „Фератум България”
ЕООД е заведена искова молба, с която посочва, че страните са сключили
Договор за потребителски кредит № 1169300/12.06.2022 г., по който ищецът,
като кредитополучател е следвало да върне на ответника – кредитодател,
сумата от 2025 лв., на 18 вноски, от които 1500 лв. получена в заем сума, при
ГЛП от 35% или сумата от 525 лв. за възнаградителна лихва, и ГПР – 49,66 %.
Съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство,
предоставено от Фератум Банк в полза на кредитора. Съобразно договора за
гаранция ищецът следвало да заплати сумата от 1485 лв. на поръчителя
разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита. Изтъкнати са доводи за
недействителност на договора за кредит, а в условията на евентуалност само
на клаузата на чл. 5 от Договора, поради нарушение на императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК. Не било ясно
посочено как се формира годишния лихвен процент, дали е фиксиран или
променлив, какъв е общия размер на възнаградителната лихва за срока на
договора. Представеният на кредитополучателя погасителен план не
съдържал необходимото и нормативно установено съдържание, за да се
разбере какво е включено в общата дължима сума и отделните плащания по
анюитетните вноски какви части от вземането погасяват. В съдържанието на
договора също така липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР
по кредита и не било посочено какво се включва при неговото изчисляване. В
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не бил посочен реално
приложимия размер на ГПР по договора, тъй като възнаграждението за
поръчителя не било включено при изчисляването на процента на разходите,
нито при ГЛП. Поддържа, че неправилно сумата от 1485 лв., която е разход по
кредита за потребителя, тъй като е пряко свързана с договора за кредита, не
била включена в ГПР и ГЛП, поради което потребителят бил въведен в
2
заблуждение относно действителното оскъпяване на кредита и на размера на
възнаградителната лихва. Счита, че описаните пороци на договора водят до
неговата нищожност, като същите не могат да бъдат санирани или
недействителните клаузи да бъдат заместени от повелителните норми на
закона, предвид и текста на чл. 22 ЗПК. При условията на евентуалност, прави
искане за прогласяване нищожността на клаузата в чл. 5 от процесния договор
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и чл. 143, ал. 1 вр. чл. 147 от ЗЗП. Посочва, че тази клауза създавала
задължение за кредитополучателя да сключи договор за предоставяне на
поръчителство, като условие да му бъде отпуснат кредита. Поддържа, че
клаузата противоречала на добрите нрави, тъй като водела до
нееквивалентност на насрещните престации – потребителят се задължава да
сключи договор за поръчителство с възнаграждение на поръчителя в размер
по-голям от отпуснатия кредит. Ищецът счита клаузата и за неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е неясна, води
до неравновесие между правата на страните и не позволяване на потребителя
да прецени икономическите последици от сключване на договора. Предвид
неравноправния характер на тази клауза то същата била нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Към исковата молба прилага заверени копия от Договор за кредит №
1169300/12.06.2022г. и Договор за гаранция /поръчителство/ от 13.06.2022г.
Ответникът „Фератум България“ ЕООД е депозирал в срока по чл. 131
от ГПК Писмен отговор, с който намира иска за изцяло неоснователен.
Оспорени са твърденията за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от
ЗПК. Застъпва, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
договорът за гаранция се сключвал с друго лице – „Фератум Банк“ (Малта), и
възнаграждението за гаранта не следвало да се включва в ГПР по кредита,
като счита, че самият процент на разходите е коректно посочен в договора и
съобразно изискванията на закона. Излага доводи, че сключването на договор
за гаранция не е задължително условие за сключване и отпускането на
кредита, а самото възнаграждение се дължало на лице, различно от кредитора.
Счита, че клаузата на чл. 5 от договора е индивидуално уговорена, доколкото
наличието и зависи от избора, който потребителят е направил при подаване на
заявка за кредит и след като се е запознал със съответните му възможности.
3
Предвид това изтъква, че са спазени изискванията на чл. 5 от ЗПК и преди
сключването на договора на потребителя е предоставена цялата необходима
информация относно съдържанието на споразумението, вкл. и за разходите и
задълженията си по кредита. Посоченият в договора ГПР съответствал на
изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като не надвишавал пет пъти размера
на законната лихва, а при изчисляването му не следвало да се включва
възнаграждението по договора за гаранция. Доколкото потребителят не бил
упражнил правото си да се откаже от договора в 14-дневен срок от
сключването му, то можело да се приеме, че той е разбрал и приел клаузата на
чл. 5 от Договора. Счита, че предоставянето на поръчителство от „Фератум
Банк“ не е задължително условие за отпускане на кредита, като оспорва
твърденията за наличие на заблуждаваща търговска практика от страна на
ответника и за нарушение на чл. 143 от ЗЗП, предвид принципите за свобода
на договарянето и с оглед на заявения избор на потребителя да осигури
поръчителство чрез „Фератум Банк“.
В хода на производството е допусната СТЕ, изпълнена от в.л. А. К..
Районният съд, с атакуваното решение, за да уважи предявения иск
изцяло, излага основни съображения, че двата договора - за кредит и за
поръчителство са свързани, доколкото вторият обезпечава първия и
сключването му е обусловено от действителността на заемното
правоотношение. В чл. 5 от Договора за кредит е посочено, че заемът се
обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на кредитора.
Районният съд е направил извод, на следващо място, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като
такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и
общата дължима сума по същия. Позовава се на § 1, т. 1 от ЗПК, която
разпоредба посочва към общия разход по кредита за потребителя кои разходи
се включват, а именно пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за
получаване на кредита.
Районният съд е кредитирал заключението на СТЕ с в.л. А. К., че при
4
кандидатстването за кредит при „Фератум България” ЕООД потребителят е
бил длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство.
Районният съд аргументира, че сключването на договора за гаранция е
условие за отпускане на кредита, независимо, че потребителят може да избере
и личен гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него
е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция
с „Фератум Банк“.
На следващо място, мотивира, че „Фератум Банк“ е посочен за
възможен поръчител от самия кредитор „Фератум България” ЕООД, поради
което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на
поръчителство от „Фератум Банк“ и в частност с възмездния характер на
договора за гаранция. Това означава, че кредиторът изначално е запознат с
разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с
кредитното правоотношение.
Районният съд налага окончателен правен извод, че че разходите по
обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума и тъй като това не е било
сторено потребителят е бил заблуден относно действителния размер на
крайната сума, която следва да плати по договора. Тази сума не е в размер на
2025 лв., тъй като същата се завишава още с възнаграждението за
поръчителство в размер на 1485 лв., и реалните разходи по кредита, които ще
направи.
При главница от 1500 лв., дължима за срок от 18 месеца, длъжникът е
следвало да плати сума от над 3500 лв., в която се включва освен чистата
стойност на кредита, но също договорна лихва от 525 лв. и възнаграждение на
поръчителя от 1485 лв.
Районният съд пояснява, че и без ползването на специални познания е
видно, че посоченият в договора ГПР от 49,66 % не съответства на
действително приложимия между страните, тъй като сумата която длъжникът
следва да върне за година и половина е повече от два пъти по-голяма от
получената.
С въззивната жалба на „Фератум България“ ЕООД са направени
възражения срещу правните изводи на Районния съд, както и относно
5
присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение, в хипотезата на
чл.38 ал.2 от ЗА.
Окръжен съд – Пловдив, въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК,
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да
следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно
задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Между ищеца
М. Д. и „Фератум България” ЕООД е сключен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1169300/12.06.2022 г., при което ищецът е имал
качеството на кредитополучател. За обезпечаване задълженията по този
договор между ищеца и „Фератум Банк“ ЕАД е сключен Договор за гаранция
/поръчителство/ от 13.06.2022 г.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10
ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора. В тази връзка следва да се
отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо
в договора относно ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването
за посочване на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49,66 %. Липсва
изобщо описание кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР, за да се прецени дали посочения процент 49,66 % отговаря на
действителния размер ГПР. Това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно като сума в лева е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
6
посоченото законово основание.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената
дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до
някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение
на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск подлежи на съобразявате от кредитора към
момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на
решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.
Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, а посочените в
договора размери на възнаградителната лихва и на ГПР не съответстват
на действително уговорените такива и са нищожни.
Обосновани са изводите на Районния съд, че в ГПР не са били
включени сумата 1485 лв. / дължима съгл. т.1.6 от договора за гаранция/, която
по своето естество представлява възнаграждение на гаранта /поръчителя/,
както и сумата за договорна лихва в размер на 525 лв.
По отношение на сумата 603,60 лв. /с вкл.ДДС/, въззивният съд
намира, че е правилно определена, съгласно фактическата и правната
сложност на спора, както и положените професионални усилия на
процесуалния представител на ищеца.
7
Решението се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.
Разноски.
Съобразно правния резултат дружеството -жалбоподател ще бъде
осъдено да заплати на адв.М. М., сумата 480 лв. /с вкл.ДДС/ за адвокатско
възнаграждение, на осн. чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 328/18.01.2024г., постановено по гр.д.№
18827/2022г. по описа на Районен съд - Пловдив, VI гр.с.
Осъжда „Фератум България” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление гр. *****, да заплати на адв. М. М., на осн. чл.38 ал.1 т.2
от ЗАдв., сумата в размер на 480 лв. /с вкл. ДДС/ по възз.гр.д.№ 755/2024г. по
описа на Окръжен съд - Пловдив, V гр.с.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8