№ 10608
гр. София, 02.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:К. АЛ. КУНЧЕВ
като разгледа докладваното от К. АЛ. КУНЧЕВ Гражданско дело №
20221110101498 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от К. Г., родена на ********** г. срещу
„Б. ер“ ЕООД, ЕИК ... установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 7, параграф 1, б. „б“ от Р. (ЕО) 261/2004 г. с искане да се признае за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 400 евро,
представляваща обезщетение за закъснение на полет № LB226 oт 02.06.2018 г. по линията
М.Б., ведно със законната лихва 18.05.2021г. до окончателно изплащане на вземането, както
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. ч л . 86 ЗЗД сумата от 230,81 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 04.06.2018г.-30.04.2021г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 27612/2021г. по описа на СРС, 53 състав.
Ищецът твърди, че К. Г. – гражданин на Р. Ф., с дата на раждане **********г., е сключила
договор за въздушен превоз с ответника, като е закупила самолетен билет за полет № LB226
на 02.06.2018г. по направление от летище М., В. до летище Б., Б., който е следвало да
пристигне на крайната дестинация на 02.06.2018 г. в 14:00 ч., но е пристигнал на 03.06.2018
г. в 06:37 ч., тоест полетът е извършен със закъснение от повече от три часа спрямо
планираното разписание. Твърди се, че вследствие посоченото неизпълнение на договора за
превоз ищецът има право на обезщетение в размер на 400 евро съгласно чл. 7, параграф 1, б.
„б“ от Р. (ЕО) 261/2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на
пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голяма закъснение на полети във
връзка със задължителната практика на Съда на Е. С., тъй като полетът е бил с разстояние
над 1500 км, а именно – 1611 км. Поддържа, че ответникът е признал основателността и
дължимостта на претендираното вземане в рамките на извънсъдебните отношения между
страните посредством осъществената помежду им кореспонденция. Претендира разноски.
1
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от
името на ответника, с който се оспорват предявените искове. Оспорват се истинността и
авторството на адвокатското пълномощно, както и на други доказателства, приложени от
ищеца по делото. Поддържа се, че фактическият състав, от който възниква правото на
обезщетение за ищеца по Р. (ЕО) 261/2004 г., не е осъществен. Прави се възражение за
погасяване по давност на сумата за главница. Релевира се и твърдение, че ищецът
неправомерно е разпространил електронната кореспонденция между страните,
представляваща конфиденциална информация. Оспорват се и твърденията на ищеца, че от
страна на ответника е извършено извънсъдебно признание на вземането, предмет на
настоящото производство. В тази връзка се поддържа, че лицата водили електронната
кореспонденция не са служители на дружеството, поради което и същото няма обвързващо
действие за „Б. Е.“ АД. Моли се за отхвърляне на предявените искове. Прави се възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна в производството адвокатско
възнаграждение, както и на това за заповедното производство.
Съдът счита за неоснователни възраженията на ответника за недопустимост на
производството. По делото е представено пълномощно, с което адвокат В. е упълномощен
да представлява ищеца в производството. По аргумент от разрешенията, дадени в
Тълкувателно решение № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. делот № 5/2014 г. на ОСГТК на
В. липсата на представителна власт засяга единствено вътрешното правоотношение между
представителя и представлявания. Систематичното място и граматическото тълкуване на
разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД сочат, че тя е установена единствено и изключително в
интерес на мнимо представлявания. Следователно, се налага извод, че единствено
представлявания може да се позове на евентуална недействителност на упълномощителната
сделка. Освен това пълномощникът „К.“ ЛТД е изрично упълномощен да преупълномощава
адвокат, съгласно пълномощно на лист 17 - 18 от делото, поради което, макар и това
дружество да не е в кръга на лицата по чл.32 ГПК, може да упълномощава адвокат за
извършване на процесуално представителство ( в този смисъл Решение № 44/18.06.2020 г.,
постановено по т. д. № 962/2019 г. на В., ТК ). Възражението на ответника за нередовност на
исковата молба поради непосочване на банкова сметка от ищеца също е неоснователно, тъй
като настоящото производство са приети за разглеждане обективно кумулативно съединени
установителни искове, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, по
отношение на които не е приложима разпоредбата на чл. 127, ал. 4 ГПК /същата касае
осъдителни искове за парично вземане/, като следва да се има предвид и обстоятелството, че
в производството по ч.гр.д. №27612/2021г. по описа на СРС, 53 с-в е посочена банкова
сметка, по която могат да бъдат 1 платени процесните суми.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните
доказателства по делото, намира за установено от фактическа страна следното:
установява се от приетите по делото документи, че между страните е имало сключен
2
договор за въздушен пътнически превоз от на полет № LB226 oт 02.06.2018 г. по линията
М.Б..
С протоколно определение от съдът е обявил за безспорни ненуждаещи се от
доказване обстоятелството, че разстоянието между летище Ш., В., и летище Б., Б. е над 1500
км., както и факта, че полетът е изпълнен със закъснение повече от три часа.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Относно основателността на иска по чл. 7, т. 1, пар. „б“ от Р. (ЕО) 261/2004 на
ЕП и Съвета:
За да възникне вземането на ищеца, трябва да са налице следните факти: 1) наличие
на валиден договор за въздушен превоз; 2) закъснение на полета с повече от 3 часа. Ако
ответникът докаже наличието на „извънредно обстоятелство“ по смисъла на чл. 5, пар. 3 от
Р.а, се освобождава от отговорност.
Всички предпоставки са налице, поради което вземането е възникнало, но следва да
се разгледа възражението за давност на ответника.
Следва да се отговори на въпроса кои са разпоредбите, уреждащи погасителната
давност по договора за въздушен превоз – общите разпоредби на ЗЗД или тези на
специалния закон /Закона за гражданското въздухоплаване/.
При определяне на приложимия давностен срок съдът съобрази обстоятелството, че
Р. /ЕС/ 261/2004 г. не съдържа специални разпоредби, касаещи сроковете на погасителна
давност на вземането за парично обезщетение при закъснял или отменен полет. Ето защо и
съгласно Решение от 22.11.2012 г. по дело № С-139/11, приложимо е националното
право на държавата-членка, чийто съд разглежда конкретния спор. Правото на парично
обезщетение по Р. /ЕС/ 261/2004 г. се основава на договорната отговорност на въздушния
превозвач, който не е изпълнил задължението си по сключения с ищеца договор за въздушен
превоз да осъществи полета при предварително очертаните параметри, касаещи време на
излитане и на пристигане в крайния пункт. В мотивите на решението по дело № С-402/07 (т.
68) СЕС изрично подчертава, че задължението за парично обезщетение по регламента тежи
върху въздушния превозвач, тъй като именно с него конкретният пътник има сключен
договор за превоз, по силата на който лицето има право да бъде превозено с полет, който не
би трябвало нито да се отменя, нито да закъснява.
Настоящият съдебен състав е запознат с практиката на съдилищата, според която
приложима е разпоредбата на чл. 111, б. "б" ЗЗД, но не я споделя, като намира за приложима
разпоредбата на чл. 135 ЗГВ, доколкото той съдържа специални разпоредби,
регламентиращи договорната отговорност на въздушния превозвач.
Аргументите изложени в практиката, която не се споделя от настоящия състав
са най-общо следните:
3
Чл. 135 от Закона за гражданското въздухоплаване урежда специална двегодишна
давност, с която се погасяват исковете срещу превозвача по международни превозни
договори. Посочената разпоредба се намира в Глава единадесета "Констативни протоколи,
рекламации, давност". При систематичното тълкуване на чл. 135 може да се заключи, че
тази кратка погасителна давност е приложима към случаите, за които законът
предвижда рекламационно производство. А такова се провежда само при липси и повреди
на багажа или товара на правоимащия. Този извод се потвърждава и от разпоредбата на чл.
137, според която сроковете по чл. 135 се спират със започване на рекламационното
производство. Следователно отговорността на превозвача по чл. 7, параграф 1, б. б) от Р.
(ЕО) № 261/2004 г. не попада в приложното поле на чл. 135 ЗГВ, а възражението на
ответника за погасяване на вземането за обезщетение с предвидената в него двегодишна
давност е неоснователно.
Същите аргумнети не могат да се споделят поради следните съображения:
Първо направеният извод е неправилен по отношение на действащия закон преди
изменението от 2021 г., тъй като не се съобразява, че предвиждането на чл. 137 ЗГВ, изобщо
не ограничава приложното поле на 135 ЗГВ, обратно 137 ЗГВ е специална и се прилага само
за част от хипотезите, при които има задължително рекламационно производство , но от
това не следва, че приложното поле на 136 ЗГВ е само за тези хипотези, тъй като в същата
глава са предвидени всички искове за отговорност на превозвача по този закон. Това следва
директно от чл. 123 ЗГВ, който е първата разпоредба в същата главна и който изброява
всички искове, от които се поражда отговорност за превозвача. По тази причина
разпоредбата на чл. 135 ЗГВ обхваща исковете срещу превозвача, което следва ясна от
законодателната логика и от езиковото тълкуване. Този извод се подкрепя и
историческото тълкуване на разпоредбите уреждащи всички видове давност при
отговорността на превозвача при транспорт по суша, вода, въздух и железопътен, при
всички тях специални закон предвижда по-кратка давност от общата за договорната
отговорност 3 годи. Това е правило залегнало и в К. за CMR, като тази кратка давност
обхваща всички искове независимо от предвиждането или не за част от тях на
рекламационни производства. Смисълът е да се отчете спецификата на транспортното
превозно правоотношение, като целта е по-бързо уреждане на споровете с оглед
нарастващия обем означение на този вид правоотношение в развиващия се икономически
свят.
По изложените причини следва да се приеме, че специалните разпоредби за давността
при всички видове транспорт, изключват приложението на чл.110 и следващите ЗЗД
отсоно времетраенето, предпоставките и началния момент. В този смисъл изрично
правната доктрина акад. Л. В., Облигационно право. Отделни видове облигационно
отношения. С.,1958, 228-229 и съдебната практика - Решение № 6194 от 4.10.2018 г. по в.
гр. д. № 3256/2018 г. на СГС.
Второ чл. 136 ЗГВ конкретно урежда давността за обезщетението за телесна повреда,
доколкото срокът започва да тече от друг момент – от увреждането /а по чл. 135 от деня на
4
пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в който
въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на
превоза/. Като няма никаква правна и житейска логика в извод, според който обезщетението
за телесна повреда или смърт, причинени от неизпълнението на договор за въздушен превоз,
да се погасява с давност по-кратка от обезщетението за неточно във времево отношение
изпълнение на такъв договор /предвид характера на търпените вреди и защита правата на
увредения пътник/. В този смисъл Решение № 7549 от 5.07.2022 г. на СРС по гр. д. №
6119/2022 г.
Трето следва да се съобрази и очевидното, че 1972 г. при приемането на ЗГВ Б. не е
член на ЕС и не бил е съществувал специалния иск по Р. /Е0/ № 261/2004 г., поради което е
ясно, че законовата норма не е имала предвид изобщо този специален иск. В този смисъл
настоящия състав намира, че по въпроса с каква давност се погасява специалния иска по чл.
7 от Р. /Е0/ № 261/2004 г.,е налице празнина на закона. Тя е констатирана и отстранена от
законодателя в последствие, но това изменение има действие за напред в този смисъл и
само в тази част могат да се споделят мотивите на Решение № 262286/06.04.2021 г. по в. гр.
д. № 346/2020 г. СГС, IV – Б въззивен състав, което се приема, че измененията и
допълненията на чл. 135 ЗГВ с ДВ бр. 16/23.02.2021 г. и добавят на новите разпореди ал. 2 и
ал. 3 на чл. 135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие. От тези
аргументи обаче не следва по никакъв начин, че в случая е приложима чл. 111 ЗЗД. Така
също от изложеното съвсем не означава, че тези нови разпоредби не могат да се използват
при издирването на действителната законодателна воля и правната регулация на
идентичните правоотношения в предходния период.
В случая от ясните разпоредби на новия закон следва, че исковете за забавен полет
ще се погасяват с давността по чл. 135 ЗГВ, когото вземанията са възникнали след влизане
в сила на новите разпоредби. Макар да не са тълкувателни разпоредбите то тяхното
тълкуване систематично тълкуване с разпоредбата на чл. 135, ал.1 ЗГВ, показва ясно волята
на законодателя недвусмислено да уреди тази специална давност и за исковете по чл. 7,
параграф 1, б. б) от Р. (ЕО) № 261/2004 г.
В настоящия случай обаче следва да се отговори на въпроса, кои правила за
давността следва да се приложат при наличие на празнина в закона, когато вземането е
възникнало по чл. 7, параграф 1, б. б) от Р. (ЕО) № 261/2004 г. преди влизане в сила на
измененията в ДВ бр. 16/23.02.2021 г.
Съдът приема, че е налице празнина в закона т.е липса нормативен текст, който да
урежда посочените хипотези, тъй като специалните искове възниква години по- късно, като
са предвидени в специален нормативен източник - Р., който има различна правни природа от
закона и който предвижда специални предпоставки, различни от предвидените по закона. В
този случай единствения възможен избор за настоящия състав е да приложи института на
аналогията за да изпълни задължението си по чл.2 ГПК, съгласно който: Съдилищата са
длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на
лични и имуществени права.
5
В случая при непълен закон се прилага института на аналогията в правото.
Нормативната уредба на аналогията се съдържа в чл.46 ал.2 ЗНА и чл.5 изр. последно
от ГПК. Съгласно чл.46 ал.2 от ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от
него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това
отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат
съобразно основните начала на правото на Република Б.. Съгласно чл.5 изр. последно от
ГПК, при липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото,
обичая и морала.
За да се приложи аналогията на закона е необходимо да са налице следните
предпоставки- 1) да е налице празнота в закона 2) да е налице подобно уреден случай в
разпоредба на закона 3) прилагането на разпоредбата на нормата към неуредения случай,
трябва да съответства на целта на закона 4) правоприлагането по аналогия не трябва да
противоречи на морала.
В случая, съдът по-горе вече обоснова защо приема, че е налице празнина, макар и да
е ясно, че тя е твърде условна. Очевидно е, че е налице изрично действащо правило относно
давността за исковете срещу превозвача за неговата отговорност за вреди за неизпълнение
на задължението си своевременно да изпълни задълженията си. Целта на кратката давност
уредена в чл. 135 ЗГВ отчита спецификата на конкретното правоотношение, което възниква
от международен договор за превоз по въздух, както е и н настоящия случай. В еднакви
хипотези нормативните правила следва да се еднакви. Приложението по аналогия
съответства и на морала и справедливостта, защото спазва точно целта на закона да се
уредят по-бързо едни динамични икономически отношения. Винаги когато се констатира
непълнота на закона се търси първо подобна разпоредба, като най- близката разпоредба по
съдържание до конкретната хипотеза следва да се приложи с оглед постигането на
хармонично нормативно уреждане на сходните хипотези. При наличие на специално
предвидени правила за конкретни сходни хипотези, приложението на общи разпоредби
е недопустимо и противоречие със закона и правната логика. Договорната
отговорност на въздушния превозвач е специална тя произтича от ЗГВ и обхваща
всички искове, с които се ангажира отговорност на превозвача, това е ясната воля на
закона, която почива на икономическа и историческа традиция, която следва да се
зачита от съда в правораздавателната му дейност.
По всички изложени причини отговорът на въпросът, е че искът за закъснял полет
по чл. 7 от Р. (ЕО) № 261/2004 г се погасява със специалната давност по чл. 135, ал.1 ЗГВ,
като тя е две години.
В настоящия случай срокът е започнал да тече от 02.8.2018 г., като е бил прекъснат с
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 18.05.2021
г., от която дата установителният иск се счита предявен - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б.
"б" ЗЗД. В периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. същият е спрял да тече на основание чл. 3,
т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във
6
връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от
14.05.2020 г.). По отношение на твърдението в исковата молба, че ответникът е признал
вземането на ищеца, то първо такива изявления не се установяват от доказателствата по
делото и и второ цялата комуникация е осъществена през месец април 2021 г., тоест след
изтичане на давността. Признанието, което да прекъсне давността е възможно само в срока
преди изтичане на давността.
Доколкото ищецът не доказва да са налице други основания за спиране или
прекъсване на давността, то срокът е изтекъл на 9.10.2020 г. – преди предявяване на иска,
което е станало едва на 18.05.2021 г. Ето защо исковете следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора ищецът няма право на разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Г., родена на ********** г. срещу „Б. ер“ ЕООД,
ЕИК ... установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 7, параграф
1, б. „б“ от Р. (ЕО) 261/2004 г. с искане да се признае за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 400 евро, представляваща обезщетение за
закъснение на полет № LB226 oт 02.06.2018 г. по линията М.Б., ведно със законната лихва
18.05.2021г. до окончателно изплащане на вземането, както и с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. ч л . 86 ЗЗД сумата от 230,81 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода 04.06.2018г.-30.04.2021г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№ 27612/2021г. по описа на СРС, 53 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7